Ребека Рос
Триумфът на кралицата (5)

Пет
Признания на светлината на свещта
Бриена

Територията на лорд Маккуин, замъкът Фин

Последното, което очаквах, бе една от тъкачките да дойде да почука на вратата ми онази вечер.

Бях успяла да запиша няколко оплаквания сред въоръжените жени, онези, редом с които се бях сражавала по време на битката. Но след като дочух разговора в тъкачницата, не потърсих други. Прекарах остатъка от деня в опит да си придам вид, че върша нещо полезно, мъчейки се да не сравнявам оскъдния си списък с оплаквания с огромния том, който Люк беше натрупал.

Бях абсолютно готова да се оттегля в леглото след вечеря.

Седнах пред огъня с издърпани до коленете вълнени чорапи и две писма, кацнали на скута ми. Едното беше от Мерей, но другото беше от моя полубрат, Шон, когото се предполагаше да убедя да сключи съюз с Изолда Кавана. И двете писма бяха пристигнали днес следобед, изненадвайки ме: това от Мерей — защото сигурно го бе написала в деня, когато потегли от Мевана, а това на Шон — защото бе напълно неочаквано. Въпросът за верността на Аленах жужеше постоянно в задните кътчета на ума ми, но все още не бях решила как да се занимая с него. Така че защо Шон пишеше по собствена инициатива?

9 октомври 1566

Бриена,

Съжалявам, че ти пиша толкова скоро след битката, защото знам, че още се опитваш да се приспособиш към новия си дом и семейство. Но исках да ти благодаря — за това, че остана с мен, когато бях ранен, за това, че седя с мен, въпреки онова, което другите можеха да си помислят за теб. Смелостта ти да се опълчиш на баща ни ме вдъхнови в много отношения: първото беше да направя всичко по силите си, за да изкупя вината на Дома Аленах. Вярвам, че тук има добри хора, но съм обсебен от мисълта как да започна да прочиствам покварата и жестокостта, насърчавана в продължение на десетилетия. Не мисля, че мога да го постигна сам, и се питах дали ще си склонна поне да ми пишеш засега, за да обменим някои идеи и мисли как да започнем да поправяме неправдите, извършени от този дом…

На вратата ми се потропа колебливо. Стресната, бързо сгънах писмото на брат си и го скрих в една от книгите си.

Значи, нямаше да е твърде трудно домът Аленах, поне що се отнасяше до брат ми, да бъде убеден.

Оставих облекчението настрана, когато отворих вратата и озадачена, видях младо момиче.

— Мистрес Бриена? — прошепна тя и познах гласа й. Беше сладък и мелодичен — гласът, който бе отбелязал, че съм красива, когато подслушвах залата на тъкачките.

— Да?

— Може ли да вляза? — Тя хвърли поглед надолу по коридора, все едно се тревожеше, че ще я открият тук.

Отстъпих назад и безмълвно я поканих вътре. Затворих вратата зад нея и двете се върнахме да седнем пред огъня, смутени и близо една до друга.

Тя кършеше бледите си ръце, изкривила уста на една страна, взряна в огъня, докато аз се опитвах да не я гледам втренчено. Беше слаба и с ъгловато телосложение и тънка руса коса, а по лицето й имаше белези от шарка — миниатюрни бели петънца осейваха бузите й като сняг.

Точно докато си поемах дъх да заговоря, тя вдигна очи към моите и каза:

— Трябва да се извиня за онова, което дочухте днес. Видях Ви през прозореца как си тръгвате забързано. И се почувствах ужасно, че сте дошли при нас, а ние говорим за Вас по такъв начин.

— Аз трябва да се извиня — казах. — Трябваше да обявя присъствието си. Беше грешно да се мотая пред вратата без ваше знание.

Но момичето поклати глава:

— Не, мистрес. Това не извинява думите ни.

Но ти беше единствената, която каза добра дума за мен, и въпреки това именно ти идваш да помолиш за прошка — помислих си.

— Може ли да попитам защо дойдохте да ни видите днес? — запита тя.

Поколебах се, преди да кажа:

— Да, разбира се. Лорд Маккуин ме помоли да помогна със записването на оплаквания от хората. За да ги представим на процеса срещу семейство Ланън следващата седмица.

— О. — Звучеше изненадана. Ръката й се вдигна с пърхане към косата и тя разсеяно започна да увива краищата й около пръста си, с лека намръщена гримаса на лицето. — Аз съм на петнайсет, така че Аленах е единственият господар, когото съм познавала. Но другите жени… те помнят какво е било, преди лорд Маккуин да избяга. Повечето от техните оплаквания са срещу лорд Аленах, а не срещу семейство Ланън.

Погледнах към огъня — жалък опит да скрия колко силно ме разстройва този разговор.

— Но Вие не сте дъщеря на Аленах — каза тя и аз нямах избор, освен да срещна погледа й. — Дъщеря сте на Давин Маккуин. Мислех за Вас само по този начин.

— Радвам се да го чуя — казах, с дрезгав глас. — Знам, че за другите тук е трудно да гледат така на мен.

Отново ме обзе малодушен порив да побягна, да напусна това място, да прекося канала и да потъна във Валения, където никой не знаеше чия дъщеря съм. Да забравя за основаването на Дом на познанието тук: лесно можех да го сторя във Валения.

— Казвам се Нийв — изрече тя след миг, предлагайки ми лъч на приятелство.

От този жест очите ми почти се насълзиха.

— За мен е удоволствие да се запозная с теб, Нийв.

— Нямам оплакване, което да запишете — каза Нийв. — Но има нещо друго. Исках да разбера дали може да запишете някои от спомените ми от тъмните години, за да мога един ден да ги предам на дъщеря си. Искам тя да познава историята на тази земя, да знае какво е било, преди кралицата да се върне.

Усмихнах се:

— Ще бъда повече от щастлива да направя това за теб, Нийв. — Изправих се да взема пособията си за писане и придърпах масичката си за писане пред огъня. — Какво би искала да запиша?

— Предполагам, че е добре да започна от началото. Наричам се Нийв Маккуин. Родена съм като дъщеря на тъкачката Лара и бъчваря Иън през пролетта на 1550 г., годината на бурите и тъмнината…

Започнах да записвам, дума по дума, запечатвайки спомените й с мастило върху листа. Попивах в ума си историите й, защото копнеех да разбера какъв е бил животът през тъмните години, както хората тук наричаха времето на отсъствието на Журден. И открих, че изпитвам както облекчение, така и печал, защото макар на Нийв да й бяха забранени някои неща, беше предпазена от други. Лорд Аленах нито веднъж не й бе навредил физически, нито бе позволил на хората си да го направят. Всъщност никога не я бе поглеждал или заговарял. По-възрастните мъже и жени били онези, подлагани на по-сурови наказания, които да ги пречупят и да ги сплашат и да ги принудят да се подчинят, да ги накарат да забравят Маккуин.

— Предполагам, че е по-добре да спра засега — каза тя след известно време. — Сигурна съм, че това е предостатъчно, за да го запишете.

Ръката ми беше изтръпнала, а вратът ми започваше да се схваща от привеждането над писалището. Осъзнах, че беше говорила повече от час и бяхме натрупали двайсет страници със записки за живота й. Пуснах перодръжката, сгънах пръсти и се осмелих да кажа:

— Нийв? Би ли искала да се научиш да четеш и пишеш?

Тя примигна удивена:

— О, не мисля, че ще имам време, мистрес.

— Можем да намерим време.

Тя се усмихна сякаш бях запалила пламък вътре в нея:

— Да, да, много бих искала! Само че… — радостта й помръкна. — Може ли да пазим уроците в тайна? Поне засега?

Не можех да отрека, че искането й ме натъжи, знаейки, че не би искала другите да научат за времето, което прекарваме заедно. Но отново се замислих за начини, по които можех да се докажа пред дома Маккуин — нужно беше да съм търпелива с тях, да ги оставя да започнат да ми се доверяват с течение на времето — и се усмихнах, като събрах листовете на купчинка и й ги подадох.

— Защо не започнем утре вечер? След вечеря? И, да, можем да го запазим в тайна.

Нийв кимна. Очите й се разшириха, когато взе листовете, докато гледаше надолу към почерка ми, проследявайки го с връхчето на пръста си.

И докато я гледах, безпомощно си припомних онова, което бях дочула тази сутрин. Мисля, че е отчасти валенианка, беше казала за мен една от тъкачните. Те гледаха на мен или като на южнячка, или като на една от рода Аленах. Тревожех се, че това винаги ще ме отделя от дома Маккуин, независимо колко големи усилия полагам да им се докажа.

— Нийв — казах, осенена от идея. — Навярно ти можеш да ме научиш на нещо в замяна.

Тя вдигна поглед, шокирана:

— О?

— Искам да науча повече за дома Маккуин, за вярванията ви, за фолклора и традициите ви.

Искам да стана една от вас — почти се примолих. — Научи ме как.

Вече притежавах придобити чрез разума познания за дома Маккуин, благодарение на Картие и даденото ми от него обучение в Магналия Хаус. Познавах историята им такава, каквато можеше да се намери в стар, прашен том. Бяха благословени да бъдат непоколебими, на герба им беше изобразен сокол, цветовете им бяха бледолилаво и златно, а хората им бяха почитани като най-умелите тъкачи в цялото кралство. Но това, което ми липсваше, беше познание на сърцето, обществените порядки на дома Маккуин. Как се бяха ухажвали? Как бяха провеждали сватбите си? Погребенията си? Каква храна поднасяха на рождени дни? Имаха ли суеверия? Какъв бе етикетът им?

— Не знам дали аз съм най-подходящият човек, който да Ви научи на такива неща — каза Нийв, но виждах колко е доволна, че бях помолила нея.

— Защо не ми разкажеш за някоя от твоите любими традиции на дома Маккуин? — предложих.

Нийв помълча за миг, а после на устните й се появи усмивка.

— Знаехте ли, че ако решим да сключим брак с някого отвъд дома Маккуин, трябва да го изберем с нишка?

Мигновено се заинтересувах:

— Нишка ли?

— О, навярно би трябвало да кажа, че нишката избира вместо нас — уточни Нийв. — Това е изпитание, за да можем да определим кой е достоен отвъд нашия дом.

Облегнах се назад в стола си в очакване да чуя още.

— Традицията се зародила отдавна — започна Нийв. — Не знам дали сте запозната с нашите гоблени, или не…

— Чувала съм, че Маккуин са известни като най-добрите тъкачи в Мевана.

— Да. До такава степен, че сме започнали да скриваме по една златна нишка във вътъците на гоблена, докато тъчем. Една умела тъкачка може да накара нишката да се слее с десена, така че да е много трудна за откриване.

— В такъв случай, значи, всеки гоблен на Маккуин съдържа скрита нишка? — попитах, все още много озадачена по какъв начин това се отнася до избирането на брачен партньор.

Усмивката на Нийв стана по-широка:

— Да. И тъкмо така се зародила традицията. Първият лорд Маккуин имал само една дъщеря, която обичал толкова много, та не вярвал, че някой мъж — бил той Маккуин или отвъд този дом — някога ще бъде достоен за нея. Така че поръчал на тъкачите да втъкат скрита нишка в един гоблен, който тъчели, като знаел, че само най-решителните и отдадени мъже ще могат да я намерят. Когато дъщерята на лорда навършила възраст за женене, мъж след мъж пристигали в дома, отчаяно копнеещи да спечелят благоволението й. Но лорд Маккуин поръчал да донесат гоблена и дъщеря му предизвикала мъжете да й донесат златната нишка, скрита във вътъците му. И мъжете един след друг не успявали да я намерят. Когато пристигнал двайсетият мъж, лорд Маккуин смятал, че момъкът ще издържи само час. Но мъжът стоял в залата в продължение на час и търсел, а после единият час се превърнал в два часа, додето вечерта превалила и настъпило утро. Когато се показала първата светлина на слънцето, мъжът бил измъкнал нишката от гоблена. Бил не какъв да е, а от рода Бърк, и въпреки това лорд Маккуин казал, че е повече от достоен, стига дъщеря му да избере да се омъжи за него.

— И дъщерята избрала ли го? — попитах.

— Разбира се, че да. И именно затова и до днес ние от рода Маккуин се замисляме сериозно, преди да предизвикаме хората от дома Бърк на състезание, защото са пословично упорити.

Засмях се. Звукът предизвика Нийв да се присъедини към мен, докато седяхме пред огъня, бършейки очи. Не можех да си спомня кога за последен път се бях чувствала толкова безгрижна, така свободна, сякаш духът ми се бе повдигнал.

— Мисля, че тази традиция ми харесва — казах накрая.

— Да. И е добре и сама да я използвате, ако решите да си вземете мъж извън дома Маккуин — заяви Нийв. — Тоест, освен ако красивият лорд Морган вече не е тайното Ви увлечение.

Усмивката ми стана по-широка и почувствах как бузите ми се стоплят. Сигурно беше забелязала снощи, когато Картие седеше до мен на вечеря. Нийв вдигна вежди към мен в очакване.

— Лорд Морган е мой стар приятел — открих, че казвам. — Беше мой наставник във Валения.

— За влеченията ли? — попита Нийв. — Какво точно значи това?

Започнах да й обяснявам, вътрешно разтревожена, че ще сметне изучаването на влеченията за лекомислено. Но Нийв, изглежда, жадуваше да чуе за това, както аз бях жадувала да чуя за нейните традиции. Щях да продължа да говоря до късно през нощта, ако не бяхме чули гласове в преддверието. Изглежда, че звукът я смути, напомняйки й, че е дошла в стаята ми тайно, че е тук от повече от час.

— Вероятно е по-добре да си вървя — каза Нийв, като притисна снопа хартия до сърцето си. — Преди отсъствието ми да бъде забелязано.

Изправихме се заедно, почти еднакви на ръст.

— Благодаря Ви, мистрес, че записахте това заради мен — прошепна тя.

— Пак заповядай, Нийв. Значи, ще се видим утре вечер?

Тя кимна и тихо се измъкна в коридора, сякаш беше само сянка.

Тялото ми беше изтощено и въпреки това умът ми преливаше от току-що случилото се тази вечер, от всичко, което Нийв ми бе казала. Знаех, че ако легна, сънят ще ми убягва. Така че метнах още един пън върху огъня и седнах до огнището, с масичката за писане все още пред мен, с подредени върху нея листове, перодръжка и мастило. Намерих писмото от Мерей и внимателно го отворих: восъчният печат с изображение на музикална нота се заби леко под нокътя ми.

Най-скъпа Бри,

Да, зная, че ще се изненадаш, че това писмо идва при теб толкова скоро. Но не се ли зарече някой, че ще „ми пише през всяка минута от всеки ден“? (Защото още чакам онази планина от писма, която ми обеща!)

В момента седя на разкривена маса в една стара кръчма с влажни стени в град Изота, точно до пристанището, и мирише на риба и вино и на ужасния одеколон на някакъв мъж. Ако доближиш нос до този пергамент, вероятно можеш да усетиш миризмата му — толкова е силна. Има също и едноока тигрова котка, която постоянно ме гледа кръвнишки и се опитва да ближе мазнината от вечерята ми. Въпреки целия този хаос, имам един миг, преди да стане време да се срещна с музикалната си трупа, и исках да ти пиша.

Току-що слязох от кораба, с който пътувах, и е трудно да повярвам, че току-що те оставих в Мевана като дъщеря на лорд, че те видях едва вчера, че революцията, в която ти и Картие ме въвлякохте, е постигнала всичко, което мечтаехте, че ще постигне. Ах, Бри! Само да бяхме знаели какво предстои онази вечер по време на лятното слънцестоене, преди четири месеца, когато и двете толкова се тревожехме, че няма да успеем да станем адепти! А колко отдавна ми се струва сега това. Признавам, че ми се иска двете с теб да можехме да се върнем в Мевана само за ден. Като оставим старите спомени настрана, наистина имам една малка новина, която ще ти се стори интересна. Нали знаеш как кръчмите привличат онзи вид хора, наричани „солта на земята“? Е, дочух доста такива да говорят за революцията в Мевана, за това как кралица Изолда се връща на трона, а семейство Ланън са оковани във вериги и очакват съдебен процес. (Трябваше да мобилизирам цялата си вътрешна сила, за да не се обадя и само да отпивам от виното си.) Доста хора тук смятат за прекрасно, че една кралица е завзела обратно северната корона, но някои са неспокойни. Според мен се безпокоят, че смутът може да се разпространи до Валения, че някои тук ще дръзнат да обмислят преврат срещу крал Филип. Валенианците са много любопитни и ще наблюдават Севера през идните седмици, жадни да научат как е решен въпросът със семейство Ланън. Чух в разговорите да се промъкват всевъзможни предположения: от обезглавявания, през изтезания, до принуждаването на всички от дома Ланън да ходят по пламъци, така че бавно да изгорят до смърт. Съобщи ми истината за това, какво всъщност става, и ще трябва да те държа в течение за подобни клюки и развития тук на юг, но от това само ми липсваш още повече. Трябва да свършвам вече и знаеш, че ще задам тези три жизненоважни въпроса (така че е по-добре да отговориш на всичките!):

Първо, как изглежда наметалото ти?

Второ, колко добре се целува Картие?

Трето, кога можеш да дойдеш на гости във Валения?

Пиши ми скоро!

С обич,

Мерей

ПП. О! За малко да забравя. Нотният лист в това писмо е за брат ти. Той ме помоли да му го изпратя. Моля те, предай му го с поздрави от мен! — М.

Прочетох писмото втори път: духът ми се повдигна. Посегнах към наполовина написаното си писмо, което бях започнала тази сутрин, а после реших да го започна отначало. Попитах Мерей за музикалната й трупа: кое е следващото място, до което ще пътуват, за какви хора и на какви празненства е свирила музиката си. Отговорих на трите й жизненоважни въпроса възможно най-елегантно — наметалото ми е прекрасно, върху него е извезано съзвездието Авиана; евентуално ще посетя Валения по някое време през следващите няколко месеца, когато нещата тук се успокоят (подготви се да се настаня при теб, където и да си); Картие се целува фантастично — а после й разказах за оплакванията: че все още се мъча да се впиша тук, че мисля за нея и за Валения почти повече, отколкото мога да понеса. Преди да съм успяла да възпра тревогите си, ги написах така гладко, сякаш й ги разказвах на глас, сякаш тя седеше в тази стая с мен.

И въпреки това вече знаех какво ще ми каже.

Ти си дъщеря на Мевана. Създадена си от древни песни, звезди и стомана.

Спрях да пиша и се взрях в думите, докато се размазаха пред уморения ми взор. И въпреки това почти можех да чуя ехото от музиката на Мерей, сякаш тя свиреше съвсем наблизо, надолу по коридора, сякаш все още бях в Магналия с нея. Затворих очи, отново обзета от тъга по дома, но после се заслушах в съскането на огъня, в звуците от смях, носещи се надолу по коридора, във воя на вятъра отвъд прозореца ми и си помислих: Това е домът ми. Това е семейството ми. И един ден мястото ми ще бъде тук: един ден ще се почувствам като дъщеря на Маккуин.