Ребека Рос
Триумфът на кралицата (1)

Едно
Дъщеря на врага
Бриена

Територията на лорд Маккуин, замъкът Фин

Замъкът бе изпълнен със смях и приготовления за вечерята, когато Картие и аз влязохме в залата, загърнати в сини наметала, знак на изкуството, на което се бяхме посветили, с нощния ветрец, рошещ косите ни. Спрях рязко в средата на внушителното помещение, за да се възхитя на висящите гоблени, на високия свод на тавана, губещ се в пушливите сенки, на разделените с вертикални колони прозорци на източната стена. В огнище от полиран камък бумтеше огън, а жените от замъка редяха по поставените върху дървени магарета маси най-хубавите калаени и сребърни съдове и прибори. Не ми обръщаха внимание, защото все още бях непозната за тях, и загледах как група млади момичета обточва краищата на масите с борови клонки и тъмночервени цветя. Едно момче бързаше зад тях, за да запали огромно количество свещи: погледът му явно бе завладян от едно от момичетата с кестеняви коси.

За миг почти изглеждаше сякаш този замък и тези хора никога не са познавали мрака и потисничеството на фамилията Ланън в продължение на цяло едно царуване. И въпреки това се питах какви рани оставаха в сърцата им, в спомените им, след като бяха търпели един тираничен крал в продължение на двайсет и пет години.

— Бриена. — Картие спря с леки стъпки до мен. Стоеше на благоприлично разстояние от мен — на цяла ръка разстояние, — макар че все още можех да почувствам спомена за докосването му, все още можех да усетя вкуса на устните му върху моите. Стояхме един до друг тихо и разбрах, че той също попива в съзнанието си глъчката и идиличната, провинциална красота на залата. Че още се опитва да се приспособи към това, в което щеше да се превърне животът ни сега, когато се бяхме върнали у дома, във владението на кралицата Мевана.

Бях осиновена дъщеря на Давин Маккуин — победен лорд, укривал се през изминалите двайсет и пет години — който най-сетне се беше завърнал да освети дома си и да си върне народа.

А Картие, бившият ми наставник, беше лордът на дома Морган. Лордът, известен като Ловкия — Ейдън Морган.

Трудно можех да се заставя да го нарека с подобно име. Това бе име, което никога не бих си представила, че притежава — през всичките години, в които го познавах в южното кралство Валения, когато бях негова ученичка, а той — мой наставник, повелител на науките.

Помислих си как се бяха преплели животите ни още от първия миг, когато го срещнах при приемането ми в престижната Магналия Хаус — валенианско училище за преподаване на петте основни изкуства. Бях приела за даденост, че е валенианец — беше приел валенианско име, беше отлично запознат с етикета и изкуствата, и почти цял живот беше живял в южното кралство.

И въпреки всичко се беше оказал нещо повече от това.

— Какво те забави?

Стреснах се: Журден ме изненада, когато се появи пред погледа ми: очите му ме обходиха от глава до пети, сякаш очакваше да съм пострадала. Което ми се стори почти забавно, защото преди три дни бяхме влезли в битка заедно с Изолда Кавана, законната кралица на Мевана. Бях облякла броня, бях изрисувала лицето си с ивици синя боя от сърпица, бях сплела косата си и бях размахвала меч в името на Изолда, без да знам дали ще преживея въстанието. Но се бих за нея, както и Картие и Журден, и заедно с нея, за да дам отпор на Гилрой Ланън — човек, който изобщо не е бивало да става крал на тази страна. Заедно бяхме победили него и семейството му само в една сутрин — кървав, но победоносен изгрев.

А сега Журден се държеше сякаш отново съм се втурнала в битка. И всичко — само защото закъснях за вечеря.

Наложи се да си напомня да проявя разбиране. Не бях свикнала с бащинска загриженост — цял живот бях живяла, без да знам кой е родният ми баща. И, о, колко съжалявах сега, когато знаех чия потомка съм: бързо изтиках името му от ума си и вместо това се съсредоточих върху мъжа, застанал пред мен, мъжа, който ме беше приел като своя дъщеря преди месеци, когато двамата обединихме познанията си, за да планираме бунт срещу крал Ланън.

— С Картие имахме много неща, за които да си говорим. И не ме гледай така, татко. Прибрахме се навреме — казах, но бузите ми се обливаха в топлина под внимателния оглед на Журден. И мисля, че когато отмести очи към Картие, разбра. С Картие не просто бяхме говорили.

Не се сдържах и си спомних онзи миг, случил се преди броени часове, когато бях стояла с Картие в порутения му замък в земите на Морган, когато той най-сетне ми бе връчил наметалото ми на адепт.

— Да, ами, казах ти да се върнеш преди мръкнало, Бриена — сгълча ме Журден, а после смекчи тона, когато се обърна към Картие. — Морган. Мило е от твоя страна да се присъединиш към нас за празнично пиршество.

— Благодаря, че изпрати поканата, Маккуин — отвърна Картие и кимна почтително с глава.

Беше странно да чуя подобни имена, изречени на глас, защото не ги възприемах така в ума си. И макар че други щяха да започнат да наричат Картие лорд Ейдън Морган, аз винаги щях да мисля за него като за Картие.

После се появи Журден, покровителят, който беше станал мой баща. Когато го срещнах преди два месеца, той се представи като Алдерик Журден — валенианското му име. Но, подобно на Картие, той беше далеч повече от това. Беше лорд Давин Маккуин Непоколебимия. И макар че другите щяха да започнат да се обръщат към него така, аз щях да го наричам татко, и винаги да мисля за него като за Журден.

— Елате, вие двамата — каза Журден, отново навъсен. Обърна се, за да ни изведе горе до подиума, където семейството на лорда трябваше да седи и да се храни на дълга маса.

Картие ми намигна, когато Журден беше с гръб към нас, и трябваше да потисна една усмивка на неподправена радост.

— Ето къде си! — извика Люк, когато влезе в залата през една от страничните врати: погледът му веднага се насочи към подиума, където стоях.

Младите момичета спряха да подреждат боровите клонки и цветята, за да се закикотят и зашушукат, когато Люк минаваше покрай тях. Предположих, че говорят колко е красив, макар че, по повечето критерии, Люк беше доста обикновен. Тъмнокафявата му коса беше вечно разчорлена и челюстта му беше изпъкнала, а носът му — малко прекалено дълъг, но очите му можеха да разтопят и най-студеното сърце.

Той се качи с тропот по стълбите на подиума, за да ме сграбчи в прегръдка: държеше се сякаш сме били разделени от месеци, макар че го бях видяла по-рано същия следобед. Хвана ме за раменете и ме завъртя, за да може да види сребърните нишки, пришити върху наметалото ми на адепт.

— Мистрес Бриена — каза. Обърнах се отново и се засмях, когато най-сетне чух тази титла, изречена заедно с името ми. — Прекрасно наметало.

— Да, ами, мисля, че доста чаках за него — отвърнах, безпомощно хвърляйки поглед към Картие.

— Кое е това съзвездие? — попита Люк. — Боя се, че съм доста зле с астрономията.

— Авиана.

Сега бях повелителка на познанието: нещо, за чието постигане се бях трудила с години в Магналия Хаус. И в този миг, застанала в голямата зала на Журден в Мевана, обкръжена от близки и приятели, загърната с наметалото си на адепт, когато Изолда Кавана се готвеше да се върне на северния трон… не бих могла да бъда по-удовлетворена.

Докато всички сядахме, наблюдавах Журден, със златен бокал в ръце, с овладяно изражение на лицето, докато гледаше как неговите хора влизат в залата за вечеря. Запитах се какво ли изпитваше, връщайки се най-сетне у дома, след като бе отсъствал през тези двайсет и пет години на ужаси, да влезе обратно в ролята си на господар на тези хора.

Знаех истината за живота му: както за валенианското, така и за меванското му минало.

Беше роден в този замък като благороден син на Мевана. Беше наследил земите и хората на Маккуин, борейки се да ги защити, когато бил принуден да служи на ужасния крал Гилрой Ланън. Знаех, че Журден бе станал свидетел на ужасни неща в залата на този крал — бе виждал как отсичат китките и стъпалата на мъже, които не можели да платят пълния размер на данъците си, виждал беше как вадят едното око на старци, задето са гледали краля твърде дълго, чувал беше жени да пищят от далечни стаи, докато били подлагани на побой, виждал бе да жигосват деца, задето са издали звук, когато е трябвало да бъдат тихи. Гледах това, беше ми признал веднъж Журден, пребледнял от спомена. Гледах го, боейки се да проговоря.

Докато най-сетне беше решил да въстане, да свали Гилрой Ланън от власт и да постави законна кралица обратно на северния трон, да разсее тъмнината и ужаса, в каквито се бе превърнала славната някога Мевана.

Към тайния му бунт се бяха присъединили други два мевански рода — Кавана, които били единственият владеещ магия род в Мевана, а също и този, от който произхождали кралиците, и Морган. Но Мевана бе земя на четиринайсет рода, така различни, както и земята, всеки със собствени сили и слабости. И въпреки това само три дръзнали да се опълчат на краля.

Мисля, че това, което възпираше повечето лордове и дами, беше съмнението, защото липсваха два ценни артефакта: Камъкът на здрача, който даваше на рода Кавана магическата им сила, и Канонът на кралицата: това беше законът, провъзгласяващ, че на трона на Мевана никога не бива да седи крал. Без камъка и канона, как изобщо щеше бунтът да отхвърли напълно Гилрой Ланън, който така непоклатимо се бе настанил на престола?

Преди двайсет и пет години обаче Маккуин, Кавана и Морган се бяха обединили и бяха щурмували кралския замък, готови да воюват. Успехът на преврата зависел от това да заварят Ланън неподготвен: това се провалило, когато родният ми баща, лорд Аленах, научил за бунта и в крайна сметка ги издал.

Гилрой Ланън чакал Журден и неговите последователи.

Набелязал и убил жените от всяко семейство, знаейки, че това ще обезсърчи лордовете.

Но онова, което Гилрой Ланън не очаквал, било три от децата да оцелеят. Люк. Изолда. Ейдън. И понеже те оцелели, тримата въстанали лордове избягали с децата си в съседната страна Валения.

Приели валениански имена и занятия: зарязали майчиния си език — деърински — в полза на валенианския език, средношанталски, заровили мечовете си и северните си гербове и гнева си. И се укрили, възпитавайки децата си като валенианци.

Но това, което повечето не знаели… Журден никога не спрял да планира да се върне и да детронира Ланън. Той и другите двама победени лордове се срещали веднъж годишно, без нито за миг да губят вяра, че могат да въстанат отново и да успеят.

Имали Изолда Кавана, която бе предопределена да стане кралица.

Имали желанието и куража да въстанат отново.

Имали на своя страна мъдростта на годините, както и болезнения урок от първия провал.

И въпреки това все още им липсвали две неща, които били от жизнена важност: Камъкът на здрача и Канонът на кралицата.

Именно тогава към тях се присъединих аз, защото бях наследила спомени от далечен праотец, който бе заровил магическия камък преди столетия. Ако можех да открия камъка, магията щеше да се върне при рода Кавана, и другите мевански фамилии можеха най-сетне да се присъединят към нашата революция.

И точно това бях направила.

Всичко това се беше случило преди броени дни и седмици и въпреки това ми се струваше, че се е случило много отдавна, че гледам назад към всичко това през разбито стъкло, макар че още бях натъртена и наранена от битката и от тайни и предателства, от това, че открих истината за собственото си меванско наследство.

Въздъхнах и оставих бляновете си безмълвно да отминат, докато продължавах да гледам Журден, седнал на масата.

Тъмнокестенявата му коса беше прибрана назад с лента, която му придаваше валениански вид, но главата му бе увенчана със златен обръч — проблясване на светлина. Носеше прости черни бричове и къс кожен жакет с пришит над гърдите златен сокол — гордия герб на неговия род. На бузата му още имаше порязване от битката, което бавно зарастваше. Свидетелство за онова, което току-що бяхме претърпели.

Журден хвърли поглед надолу към бокала си и най-сетне го видях — потрепването на неувереност, съмнението в самия него, преследващата го мисъл, че е недостоен — и взех висока чаша със сайдер и издърпах стола до неговия, за да седна.

Бях израсла в компанията на пет други възпитанички в Магналия Хаус, пет момичета, които ми бяха станали като сестри. И въпреки това изминалите няколко месеца в обкръжението на мъже ми бяха дали задълбочено познание за природата им, или по-важно, колко крехки бяха сърцата и егото им.

Отначало не проговорих и гледахме как неговите хора донасят димящи блюда с храна и ги подреждат по масите. Въпреки това започнах да забелязвам: доста хора от рода Маккуин разговаряха приглушено, сякаш още се страхуваха да не бъдат подслушани. Дрехите им бяха чисти, но излинели и протрити, лицата им — дълбоко набраздени от години тежък труд, десетилетия без усмивки. Няколко от момчетата дори измъкваха крадешком тънки резени шунка от блюдото и тъпчеха храната в джобовете си, сякаш бяха привикнали да са гладни.

И щеше да е нужно време страхът да избледнее, мъжете, жените и децата на тази страна да оздравеят и да се съвземат.

— Всичко това струва ли ти се като сън, татко? — прошепнах най-накрая на Журден, когато почувствах бремето на мълчанието ни.

— Хмм. — Любимият звук на Журден, който означаваше, че е съгласен наполовина. — В някои моменти — да. Докато потърся Сийв и осъзная, че тя вече не е тук. Тогава ми се струва като реалност.

Сийв, съпругата му.

Не се сдържах и си представих каква ли е била — смела, дръзка жена, влизаща в битка преди толкова много години, жертвайки живота си.

— Иска ми се да съм я познавала — казах: тъга изпълни сърцето ми. Подобно чувство ми беше познато: бях живяла много години с него, с този копнеж за майка.

Родната ми майка била валенианка, починала, когато съм била на три. Но баща ми бил меванец. Понякога се чувствах раздвоена между тези две страни: страстта на Юга, меча на Севера. Исках мястото ми да е тук с Журден, с хората на Маккуин, но когато си помислех за кръвта си по бащина линия… когато си спомнех, че Брендан Аленах, както лорд, така и предател, е мой роден баща… се питах как мога изобщо да бъда приета тук, в този замък, където той бе всявал ужас.

— Какво чувство създава това у теб, Бриена? — попита Журден.

Замислих се за момент, наслаждавайки се на златистата топлина на светлината на огъня и на щастието, което се надигаше у хората на Журден, когато започнаха да се събират около масите. Заслушах се в музиката, която Люк свиреше умело на цигулката си, мелодична и сладка, извиквайки усмивки у мъжете, жените и децата, и се наклоних към Журден, за да облегна глава на рамото му.

И затова му дадох отговора, който имаше нужда да чуе, не онзи, който вече напълно чувствах.

— Струва ми се като завръщане у дома.

Осъзнах колко съм прегладняла едва когато подредиха храната: блюда с печени меса и поръсени с билки зеленчуци, златисти хлябове, омекнали от масло, мариновани плодове и блюда нарязано сирене с кора в различни цветове. Отрупах чинията си с повече храна, отколкото можех да изям.

Докато Журден беше погълнат от разговори с мъжете и жените, които постоянно се изкачваха на подиума, за да го поздравят официално, Люк завъртя стола си, за да може да седне с лице към Картие и мен.

Вдървих се, когато видях веселото пламъче в очите му.

— Да? — подтикнах го, когато той продължи да се усмихва на мен и Картие, разкъсвайки със зъби едно хлебче.

— Искам да узная истината — заяви той: от устата му се посипаха трохи.

— За какво, братко?

Люк изви вежда:

— За това как се запознахте вие двамата? И защо никога не казахте и дума за това? По време на срещите ни за планиране… как така не знаехте? Колкото до останалите от нашата бунтовническа група, всички смятахме, че двамата не се познавате.

Задържах очи върху Люк, но почувствах как погледът на Картие се измества към мен.

— Никога не казахме нищо, защото никой от двама ни не знаеше, че другият е въвлечен — казах. — На срещите за планиране, вие наричахте Картие Тео д’Арамис. Не знаех кой е това. А после наричахте мен Амадин Журден, а Картие не знаеше кой е това. — Свих рамене, но все още чувствах шока от разкритието, онзи главозамайващ момент, когато осъзнах, че Картие е лорд Морган. — Обикновено недоразумение, породено от две имена.

Едно просто недоразумение, което можеше да провали цялата ни мисия за връщане на кралицата на трона.

Тъй като знаех къде праотецът ми е заровил Камъка на здрача, бях изпратена в Мевана, за да потърся гостоприемството на лорд Аленах, докато тайно открия камъка в земите му. В допълнение към това бунтовническият отряд на Журден беше планирал лорд Морган да се предреши като валениански благородник, идващ в замъка Дамхан за есенния лов. Истинската му мисия бе да подготви хората за завръщането на кралицата.

— А кой ти каза за това? — попитах Люк.

— Мерей — каза брат ми и бързо пийна глътка ейл, за да прикрие как омекна тонът му, когато изрече името й.

Мерей, моята най-добра приятелка и съквартирантка в Магналия, която беше станала адепт по музика и също бе познавала Картие като човека, за какъвто го бях смятала винаги — валениански повелител на познанието.

— Мм-хмм — изсумтях, наслаждавайки се на факта, че сега брат ми на свой ред се изчерви под внимателния ми поглед.

— Какво? Тя ми каза истината след битката — заекна Люк. — Мерей каза: Знаеше ли, че лорд Морган обучаваше Бриена в Магналия? И нямахме представа, че е мевански лорд?

— И така… — започнах, но бях рязко прекъсната от Журден, който внезапно се изправи на крака. Изведнъж залата утихна: всички погледи се насочиха към него, когато той вдигна високата си чаша, оглеждайки хората си в продължение на няколко мига.

— Исках да кажа няколко думи сега, след като се завърнах — започна той и направи пауза, за да хвърли отново поглед надолу в чашата си с ейл. — Не мога да ви опиша какво е чувството да съм отново у дома, да се събера отново с вас. През изминалите двайсет и пет години мислех за вас, когато ставах сутрин и когато си лягах вечер. Изричах мислено имената ви, когато не можех да спя, спомняйки си лицата ви и звука на гласовете ви, дарбите на ръцете ви, радостта от приятелството ви. — Журден вдигна поглед към тях и видях сълзите в очите му. — Постъпих несправедливо към вас, като ви изоставих по такъв начин в нощта на първия бунт. Трябваше да дам отпор, трябваше да съм тук, когато Ланън пристигна, за да ме търси…

В залата се възцари мъчително затишие. Чуваше се само звукът от вдишването и издишването ни, прашенето на огъня, който гореше в огнището, гукането на дете в ръцете на майка му. Почувствах как сърцето ми започва да бие по-бързо, защото не бях очаквала да каже това.

Хвърлих поглед към Люк, чието лице бе пребледняло. Очите ни се срещнаха: мислите ни се сляха, докато и двамата мислехме: Какво да правим? Да кажем ли нещо?

Още само миг, и щях да се надигна: тогава чух равномерните стъпки на мъж, приближаващ се към подиума. Беше Лиъм, един от оцелелите танове на Журден, който бе избягал от Мевана преди години, за да търси своя победен лорд, и най-накрая бе намерил Журден да се укрива, присъединявайки се към бунта ни.

Не бихме могли да въстанем истински без прозорливостта на Лиъм. Загледах го как сега се качва по стъпалата и слага длан върху рамото на Журден.

— Милорд Маккуин — поде танът. — Думите не могат да опишат какво чувстваме, когато ви виждаме да се връщате в същата тази зала. Говоря от името на всички ни, когато казвам, че сме преизпълнени с радост да се съберем отново с Вас. Че мислехме за Вас всяка сутрин, когато ставахме, и всяка вечер, когато си лягахме да спим. Че мечтаехме именно за този момент. И знаехме, че един ден ще се върнете за нас.

Журден се взираше в Лиъм, и видях как вълнението се надига в баща ми.

Лиъм се усмихна:

— Спомням си онази тъмна нощ. Повечето от нас тук я помнят. Как се събрахме около Вас в същата тази зала след битката, докато носехте на ръце момчето си. — Той хвърли поглед към Люк и при вида на обичта в очите му дъхът ми почти секна. — Избягахте, защото ние Ви помолихме и искахме да го направите, лорд Маккуин. Избягахте, за да опазите жив сина си, защото не можехме да понесем да изгубим и двама ви.

Люк се изправи, заобиколи масата и застана от другата страна на Лиъм. Танът положи дясната си ръка върху рамото на брат ми.

— Приветстваме с добре дошли обратно и двама ви, милорди — каза Лиъм. — И за нас е чест да ви служим отново.

В залата настъпи оживление, когато всички станаха и вдигнаха чашите си с ейл и сайдер. Картие и аз също се изправихме и аз вдигнах сайдера си към светлината, в очакване да пия за здравето на баща си и брат си.

— За лорд Маккуин… — започна тан Лиъм, но Журден рязко се обърна към мен.

— Дъщеря ми — изрече дрезгаво той и протегна ръка към мен.

Почти замръзнах изненадана, а залата утихна, когато всички ме погледнаха.

— Това е Бриена — продължи Журден. — Моята осиновена дъщеря. И нямаше да мога да се върна у дома без нея.

Внезапно ме заля страхът, че истината от замъка Дамхан се е разчула — лорд Аленах има дъщеря. Защото аз определено се бях представила като отдавна изгубената дъщеря на Аленах миналата седмица в неговата зала. И макар да не знаех мащаба на тормоза и жестокостта, случили се тук, на този народ, все пак знаех, че Брендан Аленах беше предал Журден и беше завзел хората и земите му преди двайсет и пет години.

Бях дъщеря на врага им. Дали когато ме погледнеха, все още виждаха сянка от него? Вече не съм Аленах. Аз съм Маккуин, напомних си.

Пристъпих до Журден и го оставих да хване ръката ми и да ме притегли още по-близо, под топлата си ръка.

Тан Лиъм ми се усмихна с извинително проблясване в очите, сякаш съжаляваше, че не е забелязал присъствието ми. Но после повдигна чашата си и каза:

— За рода Маккуин.

Наздравицата се разнесе из залата, разпръсна сенките и се издигна като светлина нагоре към гредите под покрива.

Поколебах се само за миг, преди да вдигна чашата си със сайдер и да пия за това.

 

 

След пиршеството Журден ме поведе, заедно с Картие и Люк, нагоре по внушителните стълби към стаята, която бе служила като кабинет на баща ми. Беше обширно помещение с дълбоко издълбани в стените книжни лавици, с каменни подове, застлани с кожи и килими, които да заглушават стъпките ни. Железен полилей висеше над маса с красив мозаечен плот: квадратите от берил, топаз и лазурит изобразяваха сокол в полет. На едната стена имаше голяма карта на Мевана. Възхитих й се за миг, преди да се присъединя към мъжете на масата.

— Време е да планираме втората стъпка от революцията си — каза Журден, и разпознах същата искра, която бях видяла у него, когато планирахме завръщането си в Мевана в трапезарията на валенианската му градска къща. Колко далечни ми се струваха сега онези дни, сякаш това се беше случило в съвсем друг живот.

Привидно изглеждаше, че най-трудният етап от революцията е приключил. Но когато започнах да мисля за всичко, което се простираше пред нас, по гърба ми запълзя изтощение, а на раменете ми легна тежест.

Имаше много неща, които все още можеха да се объркат.

— Нека за начало да запишем тревогите си — предложи Журден.

Посегнах за чист пергамент, перодръжка и мастилница, приготвяйки се да записвам.

— Аз ще започна — бързо се обади Люк. — Процесът срещу Ланън.

Написах върху листа: Домът Ланън, потръпвайки, докато го правех, сякаш дори само скърцането на връхчето на перодръжката можеше да ги призове тук.

— Процесът срещу тях е след единайсет дни — промърмори Картие.

— Значи, имаме единайсет дни да решим съдбата им? — обади се Люк.

— Не — отвърна Журден. — Няма да я решим ние. Изолда вече даде да се разбере, че ще ги съди народът на Мевана. Публично.

Записах това, спомняйки си онова историческо събитие преди три дни, когато Изолда бе влязла в тронната зала след битката, опръскана с кръв, с хората, застанали зад нея. Беше свалила короната от главата на Гилрой, беше го ударила многократно, а после го бе принудила да се смъкне на пода, да се просне по очи пред нея. Никога нямаше да забравя онзи славен момент, начина, по който се бе разтуптяло сърцето ми при осъзнаването, че една кралица е напът да се върне на меванския трон.

— Тогава ще издигнем ешафод на полето пред замъка, за да могат всички да присъстват — предложи Картие. — Ще извеждаме членовете на династията Ланън един по един.

— А тъжбите ни ще се четат на глас — каза Люк. — Не само нашите, а на всеки, който желае да свидетелства за прегрешенията на Ланън. Трябва да изпратим вест до другите домове, за да представят жалбите си на процеса.

— Ако го направим — предупреди Журден, — най-вероятно цялата фамилия Ланън ще бъде осъдена на смърт.

— На цялата фамилия Ланън трябва да се потърси сметка — каза Картие. — Така се е правело винаги на север. Легендите наричат това горчивия дял на справедливостта.

Знаех, че е прав. Той ми беше преподавал историята на Мевана. За моята валенианска чувствителност това безмилостно наказание изглеждаше мрачно и сурово, но знаех, че това се бе правело, за да предотврати зараждането на желание за мъст у благородните семейства, да възпира хората с власт.

— В случай че сме склонни да забравим — каза Журден, сякаш беше прочел мислите ми, — Ланън почти заличи дома Кавана. Измъчвал е невинни хора с години. Не ми се иска да предполагам, че съпругата на Ланън и синът му, Деклан, са го подкрепяли в подобни деяния — навярно са се страхували твърде много, за да надигнат глас. Но докато не успеем да разпитаме както трябва тях и обкръжението им, мисля, че това е единственият начин. Фамилията Ланън като цяло трябва да бъде наказана. — Той замълча, дълбоко замислен. — Всякаква публична подкрепа, която можем да съберем за Изолда, е жизненоважна и трябва да бъде получена бързо. Докато тронът е празен, сме уязвими.

— Другите домове трябва публично да й се закълнат във вярност — каза Картие.

— Да — отвърна баща ми. — Но още по-важно: трябва да сключим нови съюзи. Нарушаването на клетва е далеч по-лесно от нарушаването на съюз. Да прегледаме съюзите и съперничествата, които са ни известни — това ще ни даде представа откъде трябва да започнем.

Първо написах: Съюзи между домовете, и направих колонка за попълване. Тъй като трябваше да вземем предвид четиринайсет дома, знаех, че това може бързо да се превърне в оплетена бъркотия. Някои от по-старите съюзи бяха отношения от типа на онези, възникнали, когато племената станали домове и получили благословиите си от първата кралица, Лиадан, преди столетия. И често пъти това бяха съюзи, изковани чрез брак и споделяне на граници и подобни врагове. Но знаех също и че царуването на Гилрой Ланън най-вероятно беше покварило някои от тези съюзи, затова не можехме да разчитаме изцяло на познанията си за историята.

— Кои домове подкрепят Ланън? — попитах.

— Халоран — каза Журден след миг.

— Каран — добави Картие.

Записах тези имена, знаейки, че има още едно, един последен дом, който напълно бе подкрепял династията Ланън по време на терора. И въпреки това мъжете нямаше да го изрекат: трябваше да излезе от моята уста.

— Аленах — промърморих и се приготвих да го добавя към списъка.

— Чакай, Бриена — каза Картие тихо. — Да, лорд Аленах е подкрепял Ланън. Въпреки това сега твоят брат, Шон, наследи дома. А брат ти се присъедини към нас по време на битката на полето.

— Моят полубрат, но, да, Шон Аленах подкрепи Изолда, макар и в последния момент. Значи, искате да убедя Шон да подкрепи открито дома Кавана? — запитах, чудейки се как изобщо мога да подхвана подобен разговор.

— Да — каза Журден. — Спечелването на подкрепата на Шон Аленах е жизненоважно.

Кимнах и най-накрая записах името на Аленах встрани.

Обсъдихме останалите съюзи, които ни бяха известни.

Дън — Фицсимънс (чрез брак)

Макфинли — Макбран — Маккари (обхваща северната половина на Мевана: съюз, споделян от общ предтеча)

Кавана — Маккуин — Морган

Домовете Бърк и Дермот бяха единствените необвързани от съюз домове.

— Мисля, че Бърк заяви подкрепата си, когато се би заедно с нас на полето — казах, спомняйки си как беше довел въоръжените си мъже и жени точно когато се огъвахме в битката, когато мислех, че може да изгубим. Лорд Бърк беше обърнал хода на битката, предоставяйки ни онзи последен изблик на сила, от който се нуждаехме, за да надвием Ланън и Аленах.

— Ще разговарям насаме с лорд и лейди Бърк — каза Журден. — Не виждам защо не биха се заклели във вярност на Изолда. Ще се свържа и с другите три дома на Мак.

— А аз ще отправя покана към дома Дермот — предложи Картие. — Веднага щом въведа в ред моя дом.

— А навярно аз мога да привлека на наша страна съюза между Дън и Фицсимънс с малко музика, а? — каза Люк и размърда вежди.

Усмихнах му се, за да прикрия факта, че оставиха на мен да се справя с дома Аленах. Щях да мисля по това по-късно, когато разполагах с един миг насаме, за да подредя множеството безредни емоции, които това предизвика у мен.

— Сега, към съперничествата — казах. Две от тях ми бяха известни и си позволих волността да ги запиша.

Маккуин — Аленах (граничен спор, все още нерешен)

Маккари — Фицсимънс (за достъп до залива)

— Кой друг? — попитах: от перодръжката ми по хартията покапаха петна от мастило като звезди.

— Халоран и Бърк винаги са враждували — каза Журден. — Конкурират се с изделията си от стомана.

Добавих ги към списъка. Разбира се, сигурно имаше още съперничества. Мевана беше известна с пламенния си и понякога упорит дух.

Взирах се в списъка си, но с периферното си зрение видях как Журден погледна Картие и Картие се размърда едва забележимо в стола си.

— Морган и Ланън — каза той, толкова тихо, че едва го чух.

Вдигнах очи към Картие, но той не гледаше към мен. Погледът му беше прикован върху нещо далечно, нещо, което не можех да видя.

Морган — Ланън — написах.

— Имам друго притеснение — каза Люк, нарушавайки неловкото мълчание. — Сега, когато Камъкът на здрача е открит, магията на дома Кавана е възстановена. Дали това е нещо, с което трябва да се занимаем сега? Или навярно по-късно, след коронацията на Изолда?

Магия.

Добавих това към списъка: една малка дума, която съдържаше толкова много възможности. След битката стана очевидно, че магическата дарба на Изолда е да лекува. Бях окачила камъка на шията й, и тя можеше да докосва рани и да ги лекува. Запитах се дали по някакъв начин контролира магията си.

— Не — беше ми признала тя. — Иска ми се да имах наставник, наръчник…

Беше ми се доверила в деня след битката.

— Ако магията ми излезе от контрол… искам да ми се закълнеш, че ще отнесеш Камъка на здрача. Не желая да използвам магията със зла умисъл, а за доброто на хората — беше прошепнала тя и погледът ми се беше зареял натам, където камъкът почиваше върху сърцето й, светнал от цвят. — А в настоящия момент все още има толкова много за нея, което не знам. Не зная на какво съм способна. Трябва да ми обещаеш, Бриена, че ще ме възпреш.

— Магията Ви няма да излезе от контрол, лейди — бях прошепнала в отговор, но сърцето ме заболя при признанието й.

Това беше именно причината, поради която камъкът беше изчезнал преди сто трийсет и шест години. Защото моят предтеча Тристан Аленах не само бе ненавиждал Кавана, задето са единственият дом, владеещ магия, но и се беше боял от силата им, особено когато я използваха във война. Магията наистина излизаше от контрол по време на битка, това поне ми беше известно, макар да не го разбирах напълно.

Бях видяла миниатюрни късчета от това, проникващи през спомените, които бях наследила от Тристан.

Последният спомен бе за магическа битка, която ужасно се беше объркала. Начинът, по който небето почти се бе разцепило надве, ужасното треперене на земята, неестественият начин, по който оръжията се бяха обърнали срещу онези, които си служеха с тях. Беше ужасяващо и отчасти разбрах защо Тристан бе решил да убие кралицата и да й отнеме камъка.

И въпреки това… не можех да си представя Изолда да стане кралица, чиято магия се покварява, кралица, която не може да контролира дарбите и силата си.

— Бриена?

Вдигнах поглед към Журден, несигурна колко време съм седяла на масата, отдавайки се на спомени. И тримата мъже се взираха в мен и чакаха.

— Имаш ли някакви мисли относно магията на Изолда? — попита баща ми.

Замислих се дали да споделя онзи разговор с кралицата, но реших, че ще запазя в тайна страховете й.

— Магията на Изолда подпомага изцеляването — казах. — Не мисля, че е нужно да се страхуваме от нея. Историята ни е показала, че магията на Кавана излиза от контрол само в битка.

— И въпреки това, колко голям е сега домът Кавана? — попита брат ми. — Колко Кавана са останали и дали ще са със същата нагласа като Изолда и баща й?

— Гилрой Ланън бил твърдо решен да ги унищожи, повече отколкото всеки друг дом — каза Журден. — Убивал по един Кавана на ден в началото на царуването си, като ги обвинявал в измислени престъпления, превръщайки това в забавление. — Той направи пауза опечален. — Не бих се изненадал, ако са останали само шепа членове на рода Кавана.

Четиримата се умълчахме и аз загледах как светлината на свещите се процежда по мозайката със сокола и улавя блясъка на камъните.

— Мислите ли, че Ланън е записвал имената им? — попита Картие. — Би трябвало да бъдат прочетени като обвинения на процеса. Царството трябва да узнае колко животи е отнел.

— Не зная — отвърна Журден. — В тронната зала винаги имаше писари, но кой знае дали Ланън им е позволявал да записват истината.

Още мълчание, сякаш повече не можехме да намерим думи, за да говорим. Взирах се в списъка си, знаейки, че всъщност не бяхме измислили никакви сериозни планове тази нощ, и въпреки това изглеждаше, че поне сме поставили начало.

— Предлагам да се срещнем насаме с Изолда, когато се върнем в Лионес за процеса — каза най-накрая баща ми, нарушавайки тишината. — Можем да поговорим с нея повече за магията и да обсъдим как би предпочела да бъдат прочетени оплакванията й.

— Съгласен съм — каза Картие.

Двамата с Люк кимнахме в знак на съгласие.

— Мисля, че това е всичко за тази вечер — каза Журден и се надигна. Картие, Люк и аз последвахме примера му, докато четиримата застанахме в кръг, с лица, наполовина огрени от светлината на огъня, наполовина в сянка. — Ще изпратя писмо на Изолда, за да я уведомя какво мислим за процеса, така че да може да започне да събира оплаквания в Лионес. Ще изпратя съобщения и до другите домове, за да подготвят оплакванията си. Единственото, което искам от вас тримата сега, е да останете нащрек, бдителни. Планирали сме бунт преди: би трябвало да знаем какво да търсим, ако поддръжниците на Ланън се осмелят да възпрепятстват плановете ни за короноването на Изолда.

— Мислиш ли, че ще срещнем съпротива? — попита Люк, раздвижвайки неспокойно ръце.

— Да.

Сърцето ми се сви при отговора на Журден: бях вярвала, че всеки меванец ще е преизпълнен с желание да види семейство Ланън съборени от власт. Но истината беше, че най-вероятно имаше групи хора, които крояха планове да провалят напредъка ни. Хора с изпълнени с мрак сърца, които бяха обичали Гилрой Ланън и му бяха служили.

— Една стъпка ни дели от връщането на кралицата на трона — продължи баща ми. — Най-голяма съпротива ще срещнем, без съмнение, в следващите няколко седмици.

— И аз смятам така — каза Картие: ръката му се доближи до моята. Не се докоснахме, ала почувствах топлината му. — Коронацията на Изолда ще бъде един от най-великите дни, които тази земя е виждала. Но това, че носи короната, няма да я предпази.

Журден ме погледна и разбрах, че си представя мен на нейното място — не като кралица, а като жена, взета на прицел.

Короноването на Изолда Кавана като законна кралица не беше краят на бунта ни. Беше едва началото.