Ребека Рос
Триумфът на кралицата (28)

Двайсет и осем
Южната кула
Картие

На път за замъка Лера, територията на лорд Маккуин

Когато изгря зората, аз се покатерих отзад в каруцата с Люк и Шон. Легнахме един до друг, гледайки как Нийв и Бета трупат топове лен и вълна върху нас, докато ни скриха. Беше тясно и неудобно и имахме пред себе си цели часове: вече се потях, сърцето ми биеше силно и неспокойно. Поех си дълбоко дъх няколко пъти, за да успокоя ума си, да освободя напрежението в тялото си.

Щеше да се получи. Мисията ни нямаше да се провали. Слушах как Нийв и Бета се качиха на капрата и каруцата затрополи, тръгвайки бавно напред. Журден, Изолда и малък отряд воини на Маккуин щяха да ни следват от безопасно разстояние. А лейди Гроня беше потеглила два дни преди това, за да събере войската си. До падането на нощта всички щяхме да се съберем при замъка Лера.

 

 

Никой от нас не говореше, но чувах дишането на другите, докато каруцата продължаваше да се тръска и друса цяла сутрин. Тишината ми даде време да размишлявам върху истината за произхода на Нийв. Припомних си думите на Бриена, разказа, който беше записала от името на коняря на Маккуин, който Нийв ни бе донесла просълзена. И когато Аленах осъзна, че дъщеря му няма да умре, а ще носи белезите си като гордо вдигнато знаме, внезапно започна да се държи сякаш малката не е негова дъщеря и я остави на тъкачките да я отгледат както свое дете.

Не можех да повярвам, че Бриена има полусестра. И въпреки това, когато погледнах Нийв, започнах да виждам прилики между двете. И двете жени приличаха на майките си и имаха същата усмивка, същата форма на челюстта. В походката и на двете имаше една и съща ленива грациозност.

А Шон… Шон едва не беше припаднал, когато прочете разказа. В рамките на един бурен месец беше изгубил баща си и брат си, сдобил се беше с титлата на лорд, а после бе открил, че има две сестри. На мига се бе разплакал, когато двамата с Нийв се прегърнаха.

Наближаваше пладне, когато каруцата неочаквано спря. Погледнах Люк, който беше до мен. Очите му се разшириха, по челото му избиха ситни капчици пот. И двамата зачакахме да разберем защо Бета бе спряла каруцата.

— Какво е това? — запита подигравателно мъжки глас.

— Ние сме тъкачките на Маккуин — каза Бета спокойно. — Имаме доставка за лейди Халоран.

Проговори друг мъж. Не можах да различа какво каза, но знаех, че не е хубаво.

— Защо трябва да претърсвате каруцата? — попита настойчиво Нийв: гласът й проряза топовете плат, явно повтаряйки думите на мъжа, за да ни предупреди. — Доставяме вълна и лен всеки месец.

Ръката ми се раздвижи бавно, надолу към кръста ми, където камата ми бе прибрана в ножницата си. Кимнах на Люк и Шон да направят същото.

Чух хрущенето на приближаващи ботуши. Топовете плат точно над мен започнаха да се раздвижват: струя слънчева светлина падна върху лицето ми. Стрелнах се напред, преди стражът от дома Халоран да ме види, камата ми се насочи право към гърлото му. Той падна назад и изруга, но аз го бях хванал и го притисках надолу, докато Люк и Шон нападнаха другия пазач. Бяха само двама и пътят около нас беше пуст, но косъмчетата по ръцете ми настръхнаха: чувствах се изложен на показ и уязвим.

— Бързо — казах. — Вкарай каруцата в дърветата, Бета. Шон, хвани конете на Халоран.

Завлякох в гората пазача от дома Халоран, когото държах. Люк ме последва с другия.

Щом дърветата ни прикриха, запушихме устите на пазачите и ги вързахме, питайки се какво да правим с тях.

Но после си помислих… защо трябваше да се крием в каруцата, когато двама от нас можеха да облекат техните брони и да яхнат конете им?

Люк си мислеше същото, защото се приближи до мен и прошепна:

— Трябва просто да влезем в Лера.

Преди да успея да отговоря, Шон бе проснал и двамата пазачи в безсъзнание с по един ритник. Заехме се да разкопчаем и свалим броните им, а после двамата с Люк се облякохме. Изглеждахме точно като мъжете от дома Халоран със сините си туники, жълти плащове и бронзови доспехи с дивата коза, гравирана на гърдите.

— Ние с Люк ще ви служим като ескорт — прошепнах на жените, докато нахлузвах шлема на пазача на главата си. — Щом стигнем вътрешния двор на замъка, ще помогнем на Шон да излезе незабелязан от каруцата.

Бета кимна и се покатери отново на пейката в каруцата, докато Нийв отново скри Шон под лена. Ние с Люк вързахме изпадналите в безсъзнание пазачи за дърветата.

Нашият антураж излезе обратно на слънчевата светлина и пое по пътя под нас. Всичко това се случи толкова бързо — в рамките на минути. И макар че сега ми се искаше да подтикна Бета да подкара каруцата по-бързо, знаех, че това леко забавяне ще сработи в наша полза.

Стигнахме до железния подвижен мост на замъка Лера по залез-слънце: здрачът около нас бе като було, което ни закриляше, когато спряхме пред барбикана на крепостния ров.

Беше точно както Шон я беше описал: внушителна крепост, намираща се на възвишение, защитена от широк крепостен ров. Очите ми проследиха четирите кули и най-сетне се задържаха върху южната, онази, позлатена от залеза, онази, където се намираше Бриена.

А на изток видях овощните градини в далечината, където щяха да чакат Журден и войската му, а зад гърба си усетих уханието на гората — тръпчив мирис на дъб, мъх и влажна глина. Устоях на изкушението да погледна назад към онези гори, знаейки, че лейди Гроня и нейните воини се крият в сенките, наблюдават и чакат.

На прага на барбикана се появи един пазач с факла в ръка и надзърна към нас. И Нийв, и Бета носеха шалове върху косите си, но в мен припламна внезапна паника.

Пазачът влезе обратно в барбикана и даде знак да отворят входа.

Гледах как спуснаха подвижния мост: железните вериги дрънчаха, докато мостът бе спуснат напълно, простирайки се пред нас с мрачна покана. Бета дръпна рязко поводите и каруцата затрополи по дървото и желязото. Ние с Люк я последвахме: копитата на конете ни звучаха глухо, водата под нас бе нашарена с петна звездна светлина.

Не смеех да се надявам. Все още не. Дори не и когато отминахме зъбчатата решетка на крепостната врата, надвиснала над нас като ръждиви зъби на великан. Нито дори когато прекосихме тревистата ивица на средния двор или когато подминахме къщичката на вратаря. Още не смеех да се надявам, дори когато Бета вкара каруцата във вътрешната част — обширен вътрешен двор, осветен от факли.

Беше точно като в описанието на Шон. Най-сетне различих градините пред нас; усетих мириса на маята от пекарницата някъде от дясната ми страна. Чух думкането от далечна ковачница, най-вероятно на изток, и пръхтенето на конете откъм конюшните. Почувствах височината на стените около нас, от червен камък, прорязани от сводести врати и миниатюрни процепи, служещи за прозорци, проблясващи с вертикално разделени стъкла. И въпреки това, откъде щяхме да влезем? Къде се предполагаше да занесем платовете?

Спогледах се с Люк: едва успях да различа очите му в светлината на огъня.

Той слезе от коня пръв, точно когато конярят се показа от конюшните да вземе конете ни. Конюшните бяха зад нас, сгушени в подножието на южната кула. Тъмничната кула. И аз проточих врат да я погледна още веднъж с преценяващ поглед.

— Ще взема коня ви, сир.

Смъкнах се от седлото, с колене, пулсиращи от удара, и предадох коня си на момчето. Нийв вече беше скочила долу от каруцата и се готвеше да отмести платовете, за да може Шон дискретно да се измъкне. Отидох до нея и вдигнах един от топовете плат. Шон се спусна безшумно върху каменните плочи и уви тъмносин шал около главата си, за да засенчи лицето си.

— Южната кула е ей тук, зад гърба ни — прошепнах на Нийв.

Тя погледна към нея над рамото ми, внезапно доловила колко е невъзможно това. Готвеше се да проникне в кула, а после да избяга с пленник.

— Можеш ли да се справиш? — попитах.

— Да — отвърна тя почти грубо.

— Бързо, вземайте по един топ плат и да влизаме тук — изхриптя Шон, като ни прекъсна. Двамата с Бета вече държаха в ръце по един вързоп вълна. Ние с Нийв побързахме да вземем и лена и последвахме Шон към отворен сводест вход, точно до конюшните.

Входът ни отведе до коридор, който се простираше от южната кула до източната: факлите пращяха в железните си поставки. Трябваше да си проправя с усилие път до другата страна на замъка, до северозападните коридори. И въпреки това, когато Шон и Люк тръгнаха, отправяйки се към къщичката на вратаря, открих, че не мога да изоставя Нийв и Бета.

— Трябва да вървите, милорд — прошепна Нийв.

— Нека поне ви помогна да влезете в кулата — отвърнах.

Нийв имаше вид, сякаш се кани да протестира.

— Побързай, някой идва.

Затърсихме най-близката врата и се мушнахме през задната врата на пекарницата. Отначало пребледнях като платно, мислейки си, че току-що сме допуснали сериозна грешка, че тримата ще се разкрием. Но по случайност се бяхме натъкнали на празно помещение. Имаше дълга маса, поръсена с брашно, самуни хляб, надигащи се върху нагорещена печка, лавици с глинени купи и чували брашно. Тук нямаше никого, въпреки че дочух хлебарите да се смеят в съседната стая.

Имаше една тава хлебчета, току-що изпечени и намазани с масло. Пуснах лена, който носех, и посегнах за дървена купа, като сложих върху нея три хлебчета. Грабнах също и гърненце с мед и нечия забравена чаша ейл, и я сложих сред хлебчетата.

— Какво правиш? — изсъска Бета.

— Имай ми доверие — казах и отворих вратата обратно към коридора.

Бета изпухтя недоволно и грабна вързопа лен, който бях пуснал, и тримата се отправихме на юг. Накрая коридорът се раздели и наполовина се издигна, преминавайки във вито стълбище.

Започнах да се изкачвам, с жените в сянката ми: чинията ми със спонтанно отмъкнатата вечеря тракаше в ръцете ми.

Стигнахме площадката на стълбите, която преминаваше в дълъг покрит коридор, със стена от едната страна и парапет от другата, точно както беше описал Шон. Вратата към кулата трябваше да е някъде наблизо и аз излязох на открито: във въздуха полъхваше мирисът от конюшните долу. Миризмата на конски тор ме накара да си помисля как някога съм бил скрит в него, как купчината конски фъшкии ми беше спасила живота. Отидох до ръба на парапета, следвайки вонята, и намерих купчината, намираща се в средния двор, мястото между стените.

— Ако се наложи да скочиш от тази стена — изхриптях към Нийв, — прицели се в това.

Нийв кимна.

— А ето я вратата. — Тя посочи към кулата, където в стената беше вградена врата с желязна решетка, обвита в сенки. Не се охраняваше, което ме изненада. Докато не видях, че по парапета обикаляше патрул и че всеки миг щеше да се натъкне на нас.

— Боговете да имат милост — промърмори Бета и си помислих, че говори за пазача, който се приближаваше към нас, докато не чух шумолене от падащи камъчета.

Вдигнах поглед към кулата и видях не друг, а Кийла Ланън, катереща се по стената. Придвижваше се по една лоза, която бе пропукала мазилката между камъните и бе пропълзяла от бойниците нагоре до единствения прозорец в стената на затворническата кула. И в този момент разбрах, че Кийла сигурно отива при Бриена, че Кийла е пътеводният лъч, който трябва да следваме.

— Оттук ще влезеш — казах на Нийв. — Побързай да я последваш.

Нийв дори не се поколеба. Метна лена, който носеше, през парапета, надолу към купчината тор, и се втурна да последва пътя, показван от Кийла. Бета беше тази, която ахна шокирано.

— Няма да мога да се катеря по това — заяви тъкачката: червендалестото й лице пребледня, докато гледаше как Нийв се мъчи да намери първата си опора, за да стъпи.

— Не, затова трябва да чакаш тук, за да отвлечеш вниманието — казах и й подадох подноса с хлебчета, а в същото време взех от нея лена и вълната.

Пуснах платовете долу до купчината тор, точно както беше направила Нийв, а после загледах как Бета склони да тръгне с подноса с храна към пазача. А после останах в сянка, гледайки как Нийв продължи да се катери. Кийла вече бе изчезнала в прозореца, в неведение, че сме тук, че я следваме.

Изчаках, докато самата Нийв стигна до каменната каса на прозореца и с усилие се вмъкна в коридора на кулата. Стори ми се, че прозорецът я погълна, докато не видях лицето й, бледо като луната, когато тя ми помаха.

Едва тогава изпитах надежда и се раздвижих.

Тръгнах по южния коридор и по него стигнах до западното крило на замъка. Когато чух познатото тракане от спускането на подвижния мост, се впуснах в бяг, с удрящи по камъните ботуши, през сенките. Дочух първите тревожни викове и спрях, колкото да погледна през най-близкия прозорец, който ми предоставяше изглед към подвижния мост.

Мостът беше спуснат изцяло и Гроня и войската й идваха: лунната светлина хвърляше отблясъци по стоманените им нагръдници, звездите улавяха мечовете им в блясъка си. Бяха безмълвни, движеха се като един, подобно на змия, плъзгаща се по моста.

Стигнах до източната кула точно когато започнаха да се надигат писъците откъм къщичката на вратаря. Чувствах го в камъните — шокът, треперенето на земята от започващото нападение.

Изтеглих меча си и започнах да се изкачвам по стълбите на кулата, търсейки Деклан Ланън.