Ребека Рос
Триумфът на кралицата (37)

Трийсет и седем
Да посрещнеш светлината
Бриена

Територията на лорд Маккуин, замъкът Фин

Две седмици след коронацията на Изолда реших, че е време да запиша историята си. Защото имаше някои утрини, когато се събуждах в замъка Фин, и някои вечери, когато стоях с Изолда в тронната зала и се питах как се случи всичко това.

Седнах в покоите си в прелестно усамотение, избутах писалището си пред прозорците, и започнах да придавам форма на миналото си, с мастило върху хартия, страница след страница, като започнах с дядо си, а после писах за момичетата в Магналия Хаус, с които бях израсла и обичах като сестри.

Писах за учителя Картие и колко се страхувахме от него навремето, защото никога не се усмихваше, до деня, в който го подмамих да застане върху един стол заедно с мен, деня, в който за пръв път го чух да се смее.

Бях почти стигнала до момента, в който срещнах Журден и научих за революцията, и първият сняг започваше да се сипе зад прозореца ми, когато Люк почука на вратата ми.

— Вечерята, сестро.

И осъзнах, че не съм яла цял ден, и затова оставих перодръжката си, опитах се да избърша мастилото от пръстите си и се отправих с криволичене надолу към голямата зала.

Журден се усмихна щом ме видя, и аз седнах от лявата му страна, а Люк — от дясната. Кийла седеше с тъкачките, сгушена до Нийв.

Помислих си колко много обичам това място и тези хора и си налях още една чаша сайдер.

Точно тогава вратите на залата се разтвориха рязко и влезе Картие, яздещ най-прекрасния кон, който бях виждала някога.

Не знам какво ме изненада повече: фактът, че той дръзко влезе на кон в голямата зала на Журден, или че гледаше единствено мен.

Забравих, че наливам сайдер: той преля от чашата ми и се стече отстрани по масата.

Картие завари всички ни неподготвени. Разбрах го, защото баща ми беше също така застинал, както аз, а Люк беше зяпнал. Единствена Нийв не изглеждаше смутена. Сестра ми се опитваше да скрие усмивка зад пръстите си.

Картие отведе коня чак до стъпалата на подиума и там спря, с наметалото си на адепт, спускащо се по гърба му, сякаш бе уловил късче от небето, блестящо от сняг: лицето му беше поруменяло от ездата, очите му — вперени в мен.

— Морган? — изпелтечи Журден: първият сред нас, който се опомни.

Едва тогава Картие погледна баща ми.

— Дойдох да се представя като кандидат за ръката на Бриена Маккуин. Нося най-доброто от дома си, кон, принадлежащ на дома Морган, от издръжлива и бърза порода, ако тя приеме предложението ми.

Сърцето ми танцуваше, блъскаше като юмрук, болеше ме.

Журден се обърна към мен с разширени очи:

— Дъще?

И разбрах, че трябва да поставя невъзможното предизвикателство пред Картие.

Бавно се надигнах от стола си. Погледнах Картие: опитах се да преценя човека, който бе непроницаем, който пазеше себе си така ожесточено.

Той отвърна на погледа ми: видях огъня, който гореше в него, разбрах, че ще направи това по моя начин, защото искаше, че ще търси колкото време е нужно, за да открие златната нишка.

— Донесете гоблена, ако обичате — казах и загледах как тъкачките тръгнаха да го донесат. Върнаха се в залата с прословутия гоблен, а мъжете се заеха да го изпънат от четирите краища, така че да се виждат и двете страни.

Дилън предложи да отведе коня в конюшните, а Картие се изправи, чакайки търпеливо, докато изправиха гоблена: всички очи бяха жадно вперени в него.

Погледна ме, когато и аз го погледнах.

— Във всеки гоблен на Маккуин има златна нишка, която тъкачката е скрила сред вътъците — казах му. — Донеси ми златната нишка, която се крие в този гоблен, и ще приема коня ти.

Картие се поклони и отиде да застане зад гоблена, като го оглеждаше методично, започвайки с най-долния десен ъгъл.

Минаха трийсет минути. После час. Но Картие не бързаше. Действаше бавно и когато осъзна това, Журден се облегна назад в стола си и направи знак на новия си шамбелан.

— Донесете още ейл и медени сладкиши. Нощта ще е дълга.

И наистина бе дълга нощ.

Най-накрая се появи Юън, развълнуван и поруменял, и разбрах, че е тичал по целия път дотук, ужасѐн, че ще изпусне драмата. Седна до Кийла и загриза ноктите си: братът и сестрата бяха напълно тихи, докато гледаха как Картие търси нишка, която не искаше да бъде открита.

Хората на Маккуин също бяха относително тихи. От време на време започваше разговор, но никой не излизаше от залата. Всички гледаха Ловкия лорд. Някои хора положиха глави върху масите и заспаха.

Накрая толкова се уморих да стоя, че отново седнах на мястото си, и можех само да си представям какво изпитва Картие, който стоеше и търсеше пред огромна публика.

Зората вече руменееше по източните прозорци, когато Картие най-сетне откри нишката.

Не бях откъснала очи от него дори за миг тази нощ и загледах — почти без да дишам — как изящните му пръсти откриха ръба на нишката, как леко дръпна, докато тя се измъкна: тънък златен проблясък.

Той се обърна към мен и коленичи на стълбите към подиума, с нишката между пръстите.

— Преди да решите каквото и да е — изрече дрезгаво Картие, — позволете ми да кажа няколко думи.

Люк, който хъркаше в стола си, застана нащрек. Също и Журден, който преплете пръсти и подпря брадичка върху тях, опитвайки се да скрие усмивката, която подръпваше ъгълчетата на устата му.

Кимнах: гласът ми беше заседнал в гърдите. Но в мен се надигаше песен — песен, която знаех, че Картие също чу, защото очите му блестяха, когато ме погледна.

— Помня деня, в който ме помоли да те обучавам, сякаш беше вчера. Искаше да станеш повелителка на познанието само за три години. И си помислих: Това е момиче, което иска да постигне нещо в живота си, и искам аз да съм този, който да й помогне за постигането на тези мечти.

Той направи пауза и се разтревожих, че ще заплаче, защото и аз почувствах сълзите да напират в мен.

— В деня, когато те оставих в Магналия, исках да ти кажа кой съм, да те отведа у дома в Мевана с мен. И въпреки това не аз те доведох. Ти доведе мен у дома, Бриена.

Вече плачех: не можех да удържа сълзите, докато го слушах.

— Обичам сърцето, което се крие в теб — каза Картие и се усмихна, докато сълзите му капеха. — Обичам духа, от който си създадена, Бриена Маккуин. Ако беше буря, щях да легна и да се отпусна в дъжда ти. Ако беше река, щях да пия от теченията ти. Ако беше поема, никога нямаше да престана да те чета. Обожавам момичето, което ти беше някога, и обичам жената, в която се превърна. Омъжи се за мен. Предвождай земите и хората ми и ме приеми като свой.

Изправих се и избърсах сълзите от очите си, като плачех и се смеех, чувствайки се, сякаш ще се разпадна от думите му. Но после си поех дъх, овладях се и го погледнах, все още коленичил в очакване, все още държащ златната нишка.

Дойдох да застана пред него. В залата беше тихо, толкова тихо, че ми се стори, че никой не смееше да помръдне в този миг.

— Ейдън… Ейдън — прошепнах истинското му име: проследих как се издига и спуска, а той се усмихна, когато го чу.

Посегнах надолу да поема нишката от него, да уловя ръцете му и да го изправя на крака. Вплетох пръсти в косата му и промълвих срещу устните му — думи, които само той щеше да чуе:

— Обичам те, Ейдън Морган. Вземи ме, защото съм твоя.

Целунах го пред баща си, пред брат си, пред сестра си, пред моите хора. Целунах го пред всички очи в онази зала. Ликуването се надигна около нас като мъгла, докато почувствах как празничното усещане преминава през тялото ми, докато чух стоварването на чаши по масите, за да призоват към тост за сплотяването на Маккуин и Морган, докато не чух как Кийла крещи от радост, а Юън й казва: Казах ти! Казах ти, че ще се случи!

А когато устата на Ейдън се разтвори под моята, когато ръцете му ме притиснаха към него, напълно забравих всички други освен него. Звуците, гласовете и смехът заглъхнаха, докато останахме само аз и Ейдън: споделяхме дъх и ласки и си давахме тайни обещания, които скоро щяха да разцъфнат между нас.

Накрая той се дръпна назад да прошепне до устните ми, така че само аз да мога да чуя:

— Лейди Морган.

Усмихнах се, когато чух прекрасното звучене на подобно име. И си помислих за жените, които го бяха носили преди мен — майки, съпруги, сестри.

Приех го като свое.