Ребека Рос
Триумфът на кралицата (7)

Седем
Донеси ми златната нишка
Бриена

Територията на лорд Маккуин, замъкът Фин

Планирах да пропусна вечерята в залата тази вечер, за да се подготвя за първите уроци по четене на Нийв. Носех поднос със супа и хляб към покоите си, размишлявайки колко приятно беше минал следобедът с посещаването на Картие и хората му, когато Журден се показа пред мен, излизайки от сенките.

— В името на светците, татко! — Едва не залях роклята си с вечерята. — Би трябвало да знаеш, че не бива да ме дебнеш така!

— Къде отиваш? — попита той, поглеждайки намръщено подноса ми с храна.

— В стаята си — казах провлечено. — Къде другаде?

Журден взе подноса от ръцете ми и го подаде на един слуга, който тъкмо минаваше случайно покрай нас в този момент.

— Канех се да ям това.

Журден обаче сякаш не долови раздразнението ми. Изчака, докато слугата изчезна зад завоя, а после хвана ръката ми и ме издърпа в спалнята ми, като затвори тихо вратата зад нас.

— Има проблем — каза най-накрая, с дрезгав глас.

— Какъв проблем, татко? — Опитах се да разчета бръчките по челото му, да се подготвя за всичко.

— Кажи ми всичко, което знаеш за дома Халоран, Бриена.

Стоях застинала пред него, с отворена уста.

— Домът Халоран? — Прочистих гърло, все още изненадана от искането на Журден и опитваща се да си спомня всичко, на което ме беше научил Картие. — Кралица Лиадан ги благословила да бъдат Честните. Известни са с овощните си градини и стоманените си изделия — изработват най-хубавите мечове в Мевана. Цветовете им са жълто и тъмносиньо, гербът им изобразява дива коза, застанала в кръг от хвойна. Територията им е известна като центъра на Мевана, тъй като е единствената, която се опира до седем съседни територии. Исторически са имали силен съюз с домовете Дън и Фицсимънс: той бил нарушен, когато членовете на дома Ланън заели трона. Оттогава насам се кълнат във вярност на дома, упражняващ цялата власт. — Направих пауза, отново усещайки напирането на практическите си познания. — Мога да изрецитирам благородното им родословие, ако това искаш. Дори незаконните дъщери и синове.

— Значи, името Пиърс Халоран би трябвало да ти говори нещо — каза Журден.

— Да. Пиърс Халоран е най-младият от тримата синове на лейди Халоран. Защо?

— Защото е тук — почти изръмжа баща ми.

Не можах да скрия изненадата си:

— Пиърс Халоран е тук, във Фин? Как така?

Но подозирах защо. Членовете на дома Ланън бяха наши затворници. Съюзът на дома Халоран с тях беше започнал да рухва.

— Иска да те погледне — каза баща ми кратко.

— Иска да ме погледне ли?

— Иска да ти се представи като кандидат за ръката ти — поправи се Журден, както това щеше да бъде формулирано във Валения.

Отначало това разкритие ме шокира. После обаче шокът отмина, когато започнах да обмислям стратегия.

— Боже, сигурно се мисли за много умен — заявих и това, за щастие, отслаби напрежението, трупащо се в Журден.

— Значи, и ти виждаш в това същото, каквото виждам аз? — попита баща ми: раменете му леко увиснаха.

— Разбира се. — Скръстих ръце и хвърлих поглед към огъня. — Семейство Халоран са в съюз с дома Ланън от повече от сто години. А този съюз току-що беше осуетен. От нас. — Почувствах как Журден ме наблюдава, слушайки внимателно думите ми. — Точно сега семейство Халоран ужасно са се разбързали, както и би трябвало. Стремят се към съюз с най-силния дом.

— Да, да — каза Журден, като кимаше. — И трябва да действаме много предпазливо, Бриена.

— Да, съгласна съм.

Дадох си един миг да подредя мислите си, да измисля план, като обикалях из стаята си и разсеяно докосвах плитките си. Бях решила да започна да оформям косата си в сложна прическа с плитки, както правеха много от жените на дома Маккуин. Воински плитки, както обичах да мисля за тях.

Когато отново дойдох да застана пред Журден, видях на лицето му лека усмивка.

— В името на боговете — каза той, като поклати глава към мен. — Никога не съм мислил, че ще съм толкова щастлив да видя това лукаво пламъче в очите ти.

Ухилих се и закачливо сложих ръка на сърцето си:

— Ах, татко. Оскърбяваш ме. Защо не би се радвал да чуеш за плановете ми?

— Защото от тях ми побеляват косите, Бриена — отвърна той и се засмя.

— Тогава навярно е добре да седнеш, за да чуеш това.

Той се подчини, сядайки в стола, в който бе седяла Нийв предишната вечер, а аз седнах до него в любимото си кресло: изпънахме ботушите си към огъня.

— И така, татко. Ето какво мисля. Семейство Халоран се стремят да сключат съюз с нас чрез женитба с мен. Не мога да кажа, че ги виня за усилието им. Сигурна съм, че са били оръдия на династията Ланън през изминалите двайсет и пет години. А политическата обстановка в Мевана се променя драматично. Семейство Халоран имат нужда да преосмислят положението си, да спечелят благосклонността на кралицата по някакъв начин. Женитбата е един от най-лесните и въпреки това най-надеждни начини да се изкове нов съюз, оттук и причината Пиърс да се появи на прага ни.

— Бриена… моля те, не ми казвай, че обмисляш това — каза Журден и закри очи за миг.

— Разбира се, че не!

Той свали ръката си и изпусна шумна въздишка на облекчение.

— Хубаво. Защото не знам какво да мисля за това! Повече от всичко ми се иска да се изплюя на даровете, които Пиърс ни донесе, да го отпратя с ритник в задника. Но и двамата знаем, че не можем да си позволим да бъдем толкова импулсивни, Бриена.

— Не, не можем — съгласих се. — Семейство Халоран искат да се съюзят с нас. Да им позволим ли?

И двамата замълчахме, обмисляйки всички възможности.

Аз първа наруших мълчанието:

— Точно обсъждахме съюзите и съперничествата. Четиримата седнахме и си разпределихме домовете, които да спечелим на страната на Изолда. Още се опитваме да решим как да постъпим с хората на Ланън, но какво да кажем за дома Каран, за дома Халоран? — Свих рамене, издавайки несигурността си. — Почти се поболявам при мисълта да им позволим да се присъединят към нас. Те са процъфтявали през изминалите двайсет и пет години, докато толкова много от твоите хора са страдали. Но ако ги отхвърлим… какви последици може да има това?

— Няма начин да сме сигурни — отвърна баща ми. — Всичко, което мога да кажа сега, е, че не искам семейство Халоран в нашия съюз. Нямам им доверие.

— Мислиш, че биха ни измамили?

Журден срещна погледа ми:

— Знам, че ще го направят.

Неспокойно потупах с пръсти по коленете си.

— Значи, не можем направо да ги отхвърлим. Но все пак трябва да дам отговор на Пиърс Халоран.

Журден застина много неподвижно, взирайки се в мен.

— Всичко, за което моля — ако ме зачиташ като твой баща — е да не си играеш игри с него. Не прави нищо, което би те изложило на риск, дъще.

— Не бих приела да разигравам Пиърс по романтичен начин. Но, както казах току-що, трябва да му отговоря.

— Не можеш ли просто да му кажеш, че си с Ейдън Морган? — запита рязко Журден.

— Картие трябва да създаде впечатление, че е лорд без слабости. — Прозвуча почти грубо, но и двамата с баща ми усещахме безмълвно, дълбоко в себе си, че това е истина: хората, които обичаме, винаги са слабото ни място. — А фактът, че Картие, по същество, няма нищо — нито живи близки, нито съпруга, нито деца — го поставя по-високо от нас в тази игра на политика.

Загледах Журден, когато очите му блеснаха от сълзи за момент. Разтревожих се, че мисли за себе си, за съпругата си Сийв, за това как я беше изгубил.

— Просто искам да бъдеш щастлива, Бриена — прошепна той най-накрая, и от признанието му почти ми се скъса сърцето.

Посегнах напред да уловя ръцете му в своите.

— И ти благодаря за това, татко. След съдебния процес — след като Изолда бъде коронована и сме по-наясно как ще се нареди всичко — с Картие ще го обявим.

Журден кимна, загледан надолу към преплетените ни ръце.

— И така, дъще. Как ще отговориш на Пиърс Халоран довечера?

— Както ще започна да отговарям на всеки мъж отвъд този дом, който желае да спечели благоволението ми като кандидат за ръката ми.

Журден застина неподвижно, попивайки в ума си думите ми, бавно проумявайки. Очите му се вдигнаха, срещайки моите, и видях удоволствието и изненадата у него.

— О? И как точно? — Но вече знаеше.

Усмивка стопли гласа ми:

— Ще поискам от Пиърс Халоран да ми донесе златната нишка от един гоблен.

Всеки член на дома Маккуин се появи за вечеря в залата онази вечер.

По масите почти нямаше празно място и в голямото помещение скоро стана задушно от огъня в огнището, от дишането на толкова много любопитни хора, от факта, че седях до Пиърс Халоран на масата на лорда.

Той беше точно какъвто очаквах: красив по един рязък, суров начин, с очи, в които потрепваше измамна апатичност. И скоро открих, че му харесваше да спира върху мен онзи безмилостен поглед. Проследяваше с очи плитките в косата ми, деколтето на роклята ми, извивките на тялото ми. Преценяваше физическата ми привлекателност, сякаш това беше единственото ми качество.

Ти си глупак, помислих си по средата на вечерята, докато отпивах спокойно от ейла си: очите му отново се спряха върху мен. Беше твърде зает, за да му мине през ум мисълта, че може да му кроя нещо подло.

Усмихнах се, скривайки лице в бокала си, само за миг.

— И какво те забавлява, Бриена Маккуин? — попита Пиърс, като забеляза.

Оставих ейла си и го погледнах:

— О, тъкмо си спомних, че шивачът приготвя нова рокля за мен за утре, поръбена с бяла кожа. Разбира се, вълнувам се да видя как изглежда.

От мястото си през два стола от мен Люк изсумтя, а после припряно се опита да прикрие звука, като се удари с юмрук по гърдите, сякаш се беше задавил. Пиърс хвърли поглед към брат ми с извита вежда. Люк най-сетне притихна, махвайки извинително с ръка, и Пиърс отново съсредоточи вниманието си върху мен с вълча усмивка.

— Бих искал да те видя облечена в бяла кожа.

При тези думи последва втори пристъп на кашлица, този път от Журден, който седеше от другата ми страна. Горкият татко — помислих си и едва не посегнах към ръката му: кокалчетата му бяха побелели, докато стискаше вилицата си.

Журден ми хвърли бърз таен поглед и видях предупредителната искрица в очите му. Значи, разигравах Пиърс твърде добре.

Посегнах към чинията с хляб. Пиърс също се пресегна към нея, пръстите ни се сблъскаха.

— Да ти отрежа ли нов резен? — попита той с престорена любезност, с очи, вперени — не твърде изненадващо — в деколтето ми.

Моите очи обаче бяха вперени в нещо съвсем друго. Ръкавът му се беше вдигнал леко нагоре по китката и върху бледата му кожа имаше тъмна татуировка, точно над бледосините очертания на вените му. Приличаше на буквата D, запълнена в центъра. Странно бе да избереш да отпечаташ подобно нещо за постоянно върху кожата си.

— Да, благодаря — казах, заставяйки погледа си да се отмести, преди той да види, че съм забелязала странния му знак.

Пиърс сложи резен ръжен хляб в чинията ми и разбрах, че е почти време, че бях оставила тази вечеря да се проточи достатъчно дълго.

— Може ли да попитам защо дойде да ни посетиш, Пиърс Халоран?

Пиърс отпи дълга глътка ейл: видях проблясващата пот по челото му и се опитах да не се наслаждавам на факта, че едва прикрива тревогата и нервността си.

— Донесох ти подарък — каза той и остави бокала си на масата. Ръката му посегна бързо към другия край на масата, където върху дъбовото дърво лежаха два меча, почиващи в позлатени ножници. Бяха навярно два от най-красивите мечове, които бях зървала някога, и беше нужна цялата ми сдържаност, за да не ги докосна, да не извадя от ножницата едно от хладните оръжия. — Донесох и един за баща ти.

Журден не отговори. Твърде зле му се удаваше да скрие раздразнението си от Пиърс.

— И защо ни донесе такива щедри дарове? — запитах: сърцето ми започна да бие по-бързо. С периферното си зрение видях, че Нийв се надигна от масата, а още няколко тъкачки я последваха. И че се отправят към една от страничните врати, готвейки се да внесат гоблена в залата, както бяхме планирали.

Можеш ли да ми намериш гоблен, чиято златна нишка никога не може да бъде открита? — бях попитала Нийв, след като скроих плана с Журден.

Нийв изглеждаше изненадана. Да, разбира се, че мога. Значи, гобленът ти трябва толкова скоро?

Още на вечеря тази вечер.

— Надявам се да спечеля благоволението ти, Бриена — отговори Пиърс и най-накрая ме погледна в очите.

Аз просто се взрях в него: тази минута се проточи сякаш цяла година и се опитах да не се сгърча от неудобство.

Той прекъсна погледа пръв, защото в другия край на залата настъпваше суматоха.

Не се налагаше да поглеждам: знаех, че тъкачките внасят гоблена, че мъжете им помагат да го закачат, така че да се виждат и двете страни.

— И какво е това? — попита Пиърс с лукава усмивка, играеща в ъгълчетата на устата му. — Подарък за мен, Бриена?

Изправих, се и осъзнах, че треперя, едва когато заобиколих до другия край на масата, за да застана между Пиърс и гоблена на подиума. Преглътнах с внезапно пресъхнала уста и в залата настъпи потискаща тишина. Почувствах тежестта на всички погледи да се събира върху мен. Гобленът, който Нийв ми беше избрала, бе прелестен: девойка насред градина, с положен на коленете й меч, докато седеше сред цветята, вдигнала лице към небето. Обгръщаше я ореол от светлина, сякаш боговете я благославяха. Не би могла да избере по-подходящо изображение.

— Лорд Пиърс — започнах. — Първо, позволете ми да Ви благодаря, задето си дадохте труд да дойдете чак до замъка Фин толкова скоро след битка. Очевидно сте мислили за нас тази седмица.

Пиърс все още се усмихваше, но ме погледна с присвити очи:

— Няма да се преструвам повече. Дойдох да поискам ръката ти, Бриена Маккуин, да спечеля благоволението ти като моя съпруга. Приемаш ли дара ми, този меч?

Със сигурност беше донесъл най-доброто от своя дом — помислих си, устоявайки на порива да се възхитя на мечовете. И въпреки това колко притъпен бе характерът му в сравнение със стоманата.

— Предполагам, че не сте запознат с една от традициите на нашия дом — продължих.

— Каква традиция? — изрече през зъби Пиърс.

— Че женитбата извън дома Маккуин изисква предизвикателство.

Той се засмя, за да прикрие смущението си:

— Много добре. Ще се включа в игрите ти.

Изкарваше ме дете. Придадох си твърдост, за да приема обидата му, и хвърлих поглед през рамо, за да се възхитя на гоблена.

— Във всеки гоблен на дома Маккуин се крие златна нишка, която тъкачката е скрила сред вътъците. — Замълчах за миг, за да срещна студения поглед на Пиърс. — Донесете ми златната нишка, която се крие в този гоблен, и ще приема меча ви и ще ви дам благоволението си.

Той се изправи веднага, при което съдовете по масата издрънчаха. Ако съдех по наперената му крачка, смяташе, че задачата ще е много проста, че ще успее да разучи сложната изработка и да открие златната нишка.

Хвърлих поглед към баща си, към брат си. Журден изглеждаше като издялан от камък, с червендалесто лице, застинало в смръщено изражение, свил ръка в юмрук до чинията си. Люк просто завъртя очи, когато Пиърс мина покрай него, и си наля нова чаша ейл и се отпусна в стола си, сякаш се подготвяше за голямо забавление.

Пиърс застана пред гоблена: пръстите му веднага се насочиха към ореола около лицето и косата на девойката — най-очевидното място, където да се скрие нещо златисто. Но петте минути изучаване се превърнаха в десет, а десетте — в трийсет. Пиърс Халоран издържа четиресет и пет минути, преди да се предаде, вдигайки ръце в пристъп на безсилен гняв.

— Никой човек не би могъл да открие такава нишка — изсумтя подигравателно той.

— Тогава съжалявам, но не мога да приема меча Ви — казах.

Той зяпна към мен: шокът се преобрази в злобна гримаса, когато внезапно избухнаха аплодисменти. Половината зала — половината хора от дома Маккуин — ликуваха, подкрепяха ме.

— Много добре тогава — каза Пиърс с изненадващо спокоен тон. С решителни крачки се качи отново до подиума и взе двата меча, които беше донесъл. Но после се приближи към мен, за да застане с лице, ужасно близо до моето. Усетих миризмата на чесън в дъха му, видях налетите с кръв вени на очите му, когато прошепна: — Ще съжаляваш за това, Бриена Маккуин.

Исках да отвърна, да му прошепна в отговор някаква заплаха. Но той се обърна толкова бързо, че не ми даде време, и излезе припряно от залата: придружаващите го стражи се надигнаха от масите си, за да го последват.

Вълнението секна и хората от дома Маккуин, които ме бяха приветствали, отново седнаха и се заеха пак с вечерята си. Почувствах погледа на Нийв: погледнах я и видях, че се хили възторжено. Опитах се да се усмихна в отговор, но до нея имаше една по-възрастна жена, която ме гледаше с такова отвращение, че почувствах как облекчението ми се стопява, оставяйки ме изстинала и разтревожена.

— Браво — прошепна Журден: гласът му прозвуча плътно зад мен.

Обърнах се и видях баща си, застанал в сянката ми: улови ме за лакътя, сякаш усетил, че всеки миг ще се свлека.

— Нанесох му огромно оскърбление — прошепнах в отговор: думите дращеха по гърлото ми. — Не си дадох сметка, че ще се разгневи толкова.

— Какво ти каза точно преди да си тръгне? — попита тихо Журден.

— Нищо важно — излъгах. Не желаех да повтарям заканата на Пиърс.

— Е, не му позволявай да те разстрои — каза баща ми, отвеждайки ме обратно до стола ми. — Той не е нищо повече от невръстно пале, на което току-що са взели кокала. Ние сме силните тук.

Молех се Журден да е прав. Защото не знаех главата на змията ли бях настъпила току-що, или опашката й.