Ребека Рос
Триумфът на кралицата (6)

Шест
Девойката със синьото наметало
Картие

Територията на лорд Морган, замъкът Брай

— Поканих лейди и лорд Дермот да отседнат при нас следващата седмица — казах на Ейлийн една сутрин: процесът срещу Ланън наближаваше неумолимо, ден след ден.

— Лейди и лорд Дермот! — повтори Ейлийн, с глас малко прекалено писклив и пронизителен за вкуса ми. — Тук?

И двамата хвърлихме поглед към изпочупените прозорци и празните стаи.

Бях писал на семейство Дермот с покана да отседнат в замъка Брай на път за процеса. И си мислех, че съм си дал достатъчно време да приключа с възстановяването на замъка, така че да е готов за истински гости, както и да изготвя плановете си да склоня семейство Дермот да обявят публично съюза си с кралицата. Но по изражението върху лицето на Ейлийн си дадох сметка, че съм отхапал по-голям залък, отколкото можех да преглътна.

— Извинявам се — казах припряно. — Давам си сметка, че в момента не сме най-добре подготвени за гости. — Но този съюз трябва да бъде сключен бързо — прииска ми се да добавя, но си замълчах, преди да съм успял да изрека думите, тъй като Ейлийн ме погледна, извила вежда.

— Това означава ли, че ме назначавате за шамбелан на замъка? — запита тя с леко смеещи се очи.

— Да, Ейлийн.

— Тогава не се безпокойте, лорд Ейдън — каза тя и докосна ръката ми. — Ще приготвим този замък за седем дни.

По-късно същия следобед се намерих застанал в кабинета с тан Шеймъс: и двамата се опитвахме да решим как ще поправим дупката в покрива, когато влезе Томас, подскачайки на един крак: нараненият му крак беше присвит назад.

— Милорд — каза момчето, като ме дърпаше за ръкава. — Има…

— Момче, не дърпай лорда за ръкава — кротко го сгълча Шеймъс и лицето на Томас се обля в гореща руменина, когато отскочи назад, за да остави прилично разстояние между нас.

— Всичко е наред — казах по рефлекс и погледнах надолу към Томас. Момчето не се беше вясвало през изминалите два дни, сякаш смутено от присъствието на всички хора, събрани сега в замъка. — Нека довърша това и после двамата с теб можем да си поговорим.

Томас кимна и излезе от стаята, подскачайки на един крак. Проследих го как си отива: забелязах как бяха приведени раменете му.

— Милорд Ейдън, трябва да научите младите хора като него да Ви уважават — каза Шеймъс с въздишка. — Или в противен случай той постоянно ще нарушава правилата.

— Да, ами, доколкото знам, той е сирак — казах. — И искам да се чувства удобно при нас.

Шеймъс не каза нищо. И се запитах дали греша, като мисля така — не разбирах нищо от отглеждане на деца, — но нямах време да стоя да размишлявам върху такива неща… Отново заговорих за поправките на покрива и изтиках Томас в дъното на ума си.

Половин час по-късно Шеймъс си тръгна, за да започне да наглежда ремонта на пивоварната, на петнайсетина минути път с кон, но все още в границите на имота, след като Ейлийн заяви укорително, че не можем да приемем лейди и лорд Дермот тук без свестен ейл. Не можех да я виня, че поставя пиенето по-високо от свестните легла и остъклените прозорци, и излязох от кабинета в търсене на Томас. Момчето сякаш изчезваше, когато поиска: шмугваше се в сенките и намираше най-добрите скривалища.

Отидох най-напред в голямата зала, където някои от жените работеха на сгъваемите маси около един чайник, шиейки завеси и завивки за стаите за гости. Щом ме видяха да се приближавам, смехът им секна, а погледите им омекнаха.

— Добър ден. Да сте виждали Томас? — попитах. — Ей толкова висок, с червена коса.

— Да, видяхме го, лорд Ейдън — каза една от жените: пръстите й през цялото време прокарваха игла през плата. — Той е с девойката със синьото наметало.

Бриена.

Сепнах се, неспособен да го скрия: сърцето ми сякаш бе на връвчица, която се изопваше из тялото ми само при мисълта за нея.

— Благодаря — казах и излязох забързано от помещението, следван по петите от шушуканията на жените, докато отивах към вътрешния двор. Оттам забързах към конюшните, но нямаше и следа от Бриена. Един от конярите ми съобщи, че тя току-що е била там с Томас и са си говорили за медени сладкиши, и затова се върнах в замъка през кухните: там на перваза изстиваше тава с медени сладкиши, два от които забележимо липсваха.

Тръгнах обратно към кабинета, пристъпвайки тихо по каменните подове: чух гласа на Бриена да се носи в коридора, докато говореше с Томас.

— И така започнах да копая точно под дървото.

— С голи ръце ли? — попита развълнувано Томас.

— Не, глупчо. С лопата. Бях я скрила в джоба си и…

— В джоба ти? Роклите имат джобове?

— Разбира се, че имат. Не мислиш ли, че жените имат нужда от място да скрият това-онова?

— Предполагам. Какво стана после? — настоя Томас.

— Копах, докато открих медальона с капачето.

Внимателно бутнах вратата и я отворих, почти колебаейки се да прекъсна този момент. Вратата изскърца, както скърцаше всичко в този замък, предупреждавайки ги за появата ми, и аз застанах на прага, загледан надолу към тях.

В кабинета нямаше мебели. Бриена и Томас се бяха настанили на пода в кръг от слънчева светлина, изпружили крака, докато се подпираха на ръцете си.

Бриена млъкна, щом срещна погледа ми.

— Опитах се да Ви кажа, милорд! — побърза да изрече Томас, сякаш се тревожеше, че ще загази. — Да Ви кажа, че мистрес Бриена е пристигнала: но Вие ме отпратихте, преди да успея.

— Да, и се извинявам, Томас — казах, като се приближих, за да се присъединя към кръга им на пода. — Другия път ще те изслушам.

— Болен ли сте, милорд? — Момчето се намръщи, докато ме оглеждаше изучаващо. — Изглеждате сякаш имате треска.

Позволих си да се засмея и отново избърсах челото си.

— Не, не съм болен. Просто преследвах двама ви из целия имот.

— Доведох я обратно тук при Вас, милорд.

— Мм-хмм. Тогава, значи, трябваше да чакам тук. — Очите ми се отместиха безпомощно към Бриена. Косата й се стелеше по раменете, а лицето й все още бе поруменяло от ездата, очите — блеснали. Наметалото й бе завързано на възел при яката, тъмносинята материя се разстилаше около нея, огряна от светлината.

— Точно разказвах на Томас историята за това как открих камъка — каза тя развеселена.

— Какво стана после? — настоя Томас, като насочи вниманието си обратно към нея.

— Ами, Камъкът на здрача беше вътре в медальона с капаче — продължи Бриена. — И трябваше да го скрия в моята… ааа, в роклята си.

— Искаш да кажеш, в джобовете си? — предположи Томас, като подпря брадичка в дланта си.

— Да. Нещо такова. — Тя хвърли поглед назад към мен с иронична усмивка.

— Как изглежда камъкът? — попита той.

— Като голям лунен камък.

— Виждал съм няколко лунни камъка — отбеляза момчето. — Какво друго?

— Камъкът на здрача променя цвета си. Мисля, че разчита настроенията на онзи, който го носи.

— Но само хората от дома Кавана могат да го носят без медальона, нали?

— Да — каза Бриена. — Би навредил на хора като теб и мен.

Томас най-сетне се умълча, размишлявайки върху онова, което му бяхме разказали. Погледът ми отново проследи Бриена и аз меко предложих:

— Томас? Защо не отидеш да видиш дали на готвачката не й трябва помощник в кухнята?

Томас изпъшка:

— Но аз искам да чуя остатъка от историята на мистрес Бриена.

— Друг път ще си разправяме истории. Върви сега.

Томас се изправи на крака с недоволно пъхтене и излезе с куцукане.

— Не е зле да му намериш една малка патерица, преди да скъса шевовете, които си му направил — каза Бриена. — Наложи се да го нося на гръб.

— Ти какво?

— Недей да изглеждаш толкова изненадан, Картие. Момчето е само кожа и кости.

Мълчанието между нас се проточи. Почувствах как ме пробожда вина.

— Не знам на кого е — казах накрая. — Открих го онази нощ. Мисля, че се беше настанил тук.

— Може би някой ден ще ти каже откъде идва — отвърна тя.

Въздъхнах и се подпрях на ръце, като я погледнах отново. Чу се ехо от трясък, последван от далечния вик на готвачката. Чух как Томас извика предизвикателно в отговор и изпъшках.

— Не знам какво правя, Бриена. — Затворих очи: онова бреме отново легна върху мен. Бремето на земята, бремето на хората, бремето на съюза с Дермот, бремето на предстоящия процес. Преди месеци изобщо не бих си представил себе си в такова положение.

Бриена се премести по-близо до мен. Заслушах се в шумоленето на роклята й, почувствах как препречва слънцето, докато сядаше пред мен, с ръце върху коленете ми. Отворих очи и видях светлината, която я увенчаваше, и за миг на света бяхме просто тя и аз, и никой друг.

— Няма упътване за това — каза тя. — Но твоите хора се събраха около теб, Картие. Те са прекрасни и са предани. Не очакват да разполагаш с всички отговори или да поемеш ролята си още тази вечер. Ще отнеме известно време.

Не знаех какво да кажа, но думите й ми вдъхнаха увереност. Взех ръцете й в своите — дланите ни бяха допрени една до друга, пръстите ни — преплетени. Забелязах мастилените петна по дясната й ръка.

— Виждам, че си била заета да пишеш.

Тя се усмихна изнурено:

— Да. Журден ме помоли да започна да събирам оплаквания.

Това ме изненада донякъде. Струваше ми се твърде скоро, за да събираме тези мрачни неща: едва-що бяхме пристигнали обратно у дома, научавайки наново какъв се предполага да е животът ни. Но после си припомних, че до процеса оставаха броени дни. Разбира се, трябваше да събера и оплакванията на моите хора. Щях да започна, като изложа своите собствени. Което означаваше, че трябва да разбера в подробности какво се беше случило онази нощ. Защото, макар да знаех част от истината, не знаех цялата. Не знаех кой беше нанесъл смъртоносния удар на сестра ми, или пълния мащаб на насилието, извършено спрямо хората на дома Морган.

А го имаше и писмото на майка ми, което продължавах да разнасям в джоба си, без да съм сигурен как да го приемам. Във вените ми течеше кръвта на Ланън: да призная тази истина ли трябваше, или да я скрия?

Откъснах се от тези мисли и видях, че Бриена ме наблюдава.

— Записахте ли много оплаквания? — попитах.

— Люк събра кажи-речи цял том.

— А ти защо не си?

Тя отмести поглед от мен и мрачно подозрение започна да замъглява ума ми.

— Бриена… кажи ми…

— Какво има за казване, Картие? — И тя ми отправи фалшива усмивка, която не достигаше очите й.

— Никога не те е бивало в драматичното изкуство — напомних й.

— Всъщност е нищо. — Тя се опита да измъкне ръцете си от моите, но аз я хванах по-здраво. Ако тя не искаше да го изрече, тогава аз щях.

— Хората на Журден не са дружелюбни с теб.

Разбрах, че е истина, защото в погледа й потрепна болка, преди да я прикрие с раздразнение.

— Какво ти казаха, Бриена? — настоях: гневът ми се надигна при мисълта. — Груби ли са?

— Не. Не е нещо неочаквано — възрази тя, сякаш ги защитаваше, сякаш вината беше нейна и от нея зависеше чия потомка е.

— Журден знае ли?

— Не. И бих те помолила да не му казваш, Картие.

— Не мислиш ли, че е редно баща ти да знае, че хората му те оскърбяват? Че неговите хора оскърбяват дъщеря му?

— Не ме оскърбяват. А ако го правеха, не бих искала Журден да узнае. — Тя освободи ръцете си от моите и се изправи, обръщайки се с лице към прозореца. — И така си има достатъчно грижи. И бих помислила, че разбираш това.

Наистина го разбирах. И въпреки това повече от всичко исках Бриена да се чувства, сякаш мястото й е тук. Това почти засенчваше всичките ми други мисли — тя да бъде приета, да намери щастие. Исках да приеме като свой дом Мевана, тази дива земя, за която двамата с нея някога бяхме говорили по време на уроците. Половината от произхода и наследството й бе в тази почва и не ме беше грижа от коя територия се е надигнала тя.

Изправих се и изтупах праха от бричовете си. Приближих се бавно и застанах точно зад нея, точно колкото да мога да почувствам топлината й. Мълчахме, вперили погледи към земята отвъд счупеното стъкло, ливадите и горите, и могилите, които се извисяваха и се превръщаха в планини.

— Те гледат на мен като на дъщеря на Аленах. Не на Маккуин — каза тя тихо. — Смятат, че с измама съм накарала техния лорд да ме осинови.

И бях съкрушен, когато я чух да го признава. Можех да й кажа в отговор безброй неща, като най-главното беше, че никога не съм гледал на нея като на Аленах, че я бях видял само каквато беше — дъщеря на Мевана и обична приятелка на кралицата. Но потиснах думите.

Най-сетне тя се обърна с лице към мен, погледът й се вдигна към моя.

— Трябва им само още малко време — прошепна тя. — Време споменът за родния ми баща да избледнее, да им се докажа.

Беше права. Всички имахме нужда от време — време да се установим, време да се изцелим, време да открием кои трябва да станем.

А всичко, което можех да кажа, бе името й, изречено сякаш в молитва.

— Бриена.

Ръката ми се вдигна: пръстите ми проследиха ръба на челюстта й. Исках да я запечатам в паметта си, да изследвам линиите и извивките й. И въпреки това пръстите ми спряха при брадичката й, за да повдигна лицето й, да гледам как слънчевата светлина танцува по бузите й.

Дъхът й секна и аз се наведох, за да го изтегля от нея. Целунах я нежно веднъж, два пъти, докато тя разтвори уста под моята, и открих, че е също толкова гладна, колкото и аз. Внезапно открих, че ръцете ми са в косата й, пръстите — оплетени в коприната й, изгубени в желанието да й се предам напълно.

— Картие. — Тя се опита да изрече името ми: изпих звука от устните й. Почувствах как ръцете й се придвижват нагоре по гърба ми, улавят в шепи ризата ми и дърпат. Предупреждаваше ме, защото сега дочух стъпките, които се тътреха шумно точно отвъд вратата на кабинета.

С усилие се откъснах от нея: дишането ми беше повърхностно, докато някак се съвзех достатъчно, за да прошепна:

— Имаш вкус на откраднат меден сладкиш, Бриена Маккуин.

Тя се засмя, очите й се смееха.

— Нищо ли не убягва на Ловкия лорд?

— Не и когато става дума за теб. — Осмелих се да я целуна отново, преди човекът отвън, който и да беше той, да стигне до кабинета, но нещо остро се притисна в крака ми. Изненадан, се облегнах назад и прокарах ръка надолу до полите й, до бедрото й. Там напипах твърдото очертание на кама под плата и срещнах погледа й онемял, но въпреки това изпълнен със задоволство, че носи скрито хладно оръжие.

— Да, добре — почти заекна тя: бузите й поруменяха. — Хайде сега, ние жените не можем да крием всичко в джобовете си, нали?