Ребека Рос
Триумфът на кралицата (21)

Двайсет и едно
Лейди Маккуин
Бриена

Територията на лорд Маккуин, замъкът Фин

Пристигнах в замъка Фин подгизнала от късна следобедна буря, с две насинени очи, ни най-малко готова да упражнявам властта на господарка на дома Маккуин. Знаех, че изглеждам ужасно, когато конят ми влезе с тропот в двора и Лиъм започна да дава резки заповеди на зяпащите на вратите слуги да приготвят вана и да запалят огън за дъщерята на лорда.

Конярят, Дилън, излезе забързано от конюшните да вземе коня ми: очите му се разшириха от изненада, когато видя, че аз и само аз съм тази, която се е върнала.

— Баща Ви и брат Ви добре ли са, мистрес Бриена? — попита Дилън, докато дъждът пръскаше ситни капчици по лицето му, и долових тревогата, спотайваща се под думите. Тревога, която хората на Журден неизменно чувстваха при вида ми.

Изоставил ли ни е вече нашият лорд? Добре ли е нашият лорд? Нима го получихме само за да го изгубим?

— Да, добре са, Дилън. Баща ми ме изпрати обратно вместо брат ми — отвърнах, слизайки от коня.

Благодарих на придружителите си, а после тръгнах през локви от тор и мръсотия, с влачещо се зад мен наметало на адепт, чак до фоайето. Тори, навъсен както и очаквах, беше там, за да ме посрещне.

— Мистрес Бриена — поздрави той: прошарените му вежди се извиха шокирано. — Не Ви очаквахме. Да поръчам ли да запалят и огъня на лорд Лукас тази вечер, или ще е само вашият?

— Само моя, Торн. Благодаря.

— А кога мога да очаквам да запаля огъня на господаря? Утре, без съмнение? Тъй като помолих изрично именно той да се върне, за да се справи с този… проблем. — Изглеждаше потресен от синините по лицето ми: досещах се, че е любопитен да разбере от какво са.

— Не и утре. Нито вдругиден — отговорих с въздишка, развързвайки връзките на наметалото си. — Не очаквайте него или баща ми в скоро време. Най-вероятно ще дойдат най-рано след седмица.

Започнах да се изкачвам по стълбите: Торн ме последва.

— Чухме, че в кралския град има неприятности — каза той, все още опитвайки се да изкопчи отговори от мен. — Че няколко членове на дома Ланън избягали.

— Да. — Почти бях стигнала до стаята си, нетърпелива да се отърва от Торн.

— Лорд Маккуин в опасност ли е?

— Не. Нито пък лорд Лукас.

— Тогава защо милорд изпрати Вас обратно тук? Не трябваше ли да останете с него? Изрично помолих за…

— За лорд Лукас. Да, чух те първия път, Торн — прекъснах го отегчено. Най-сетне стигнах до вратата си, с пръсти върху желязната дръжка на бравата. Направих пауза, за да срещна проницателния поглед на шамбелана. — Твоят господар изпрати обратно мен вместо Люк. Знам, че това ти идва като шок и че като шамбелан си запознат с делата на замъка. Няма да ти се бъркам в работите или да ти се пречкам, но все пак съм тук, защото такава е волята на баща ми, така че ако възникне проблем в негово отсъствие, съобщи го право на мен.

Торн стисна устни, наведе глава и се оттегли, а аз влязох в стаята си с въздишка.

Камериерките все още трескаво се опитваха да разпалят огън в огнището ми и да ми стоплят вода за вана. Едно от момичетата ахна, когато видя синините, нашарили лицето ми, и аз се усмихнах, докато провесвах наметалото си на облегалката на един стол.

— Изглежда по-зле, отколкото е всъщност — заявих, надявайки се да облекча тревогата в израженията им.

Момичетата не казаха нищо: само заработиха по-бързо, за да могат да се измъкнат от стаята ми. Най-после сама, аз се разсъблякох, отпуснах се в топлата вода и затворих очи, слушайки как дъждът потропва по прозорците. Времето се стопи като парата, вдигаща се от кожата ми, и се замислих за Юън, Кийла и Картие, докато ми се стори, че се давя.

Питах се какво ли става в Лионес, дали — в същия този миг, докато седях във ваната — Картие, Люк и Журден бяха открили Деклан и децата. Зачудих се за Изолда, за безопасността й и коронацията й. Запитах се какво е собственото ми място в тази земя: дъщеря на лорд, която не се вписваше напълно никъде. Къде беше домът ми? Тук ли беше, в замъка Фин, сред хората на Маккуин, които все още ми нямаха доверие? Дали беше в Лионес, до кралицата? Дали беше отвъд канала, във Валения, където можех най-сетне да основа своя Дом на познанието? Помислих си за Мерей, питайки се къде ли е тя, как се справя, дали да й отида на гости.

— Мистрес Бриена!

Стреснах се и разплисках водата, която вече бе станала хладка. Нийв стоеше на няколко стъпки от мен, зяпнала от ужас, докато оглеждаше синините ми. Бях толкова потънала в собствените си мисли, че дори не я бях чула да влиза. И сърцето ми започна да бие силно при вида й — на нея, моята сестра. Запитах се дали някога щеше да дойде момент, в който можех да й кажа какво всъщност ме свързва с нея: колкото копнеех за това, толкова и се боях от него.

— Никое от момичетата ли не остана да Ви помогне да се изкъпете? — попита тя и коленичи до ваната.

— Не, но нямах нужда от това. — И със сигурност не исках да се чувства задължена да ми помага. Понечих да се надигна, но Нийв беше взела гъбата и ръката ми, започвайки да почиства мръсотията от ноктите ми.

— Счупили сте си носа, нали? — промърмори тя, срещайки погледа ми.

Затаих дъх, несигурна как да отговоря.

— Всичко е наред — прошепнах, когато тя посегна към другата ми ръка. — Не е нужно да ми помагаш.

— Ако трябва да се отнасяме към Вас като към господарка на дома Маккуин, както Лиъм съобщи на всички ни, че трябва… — Тя започна да търка енергично ноктите ми, сякаш разгневена. Питах се дали гневът й е насочен към мен, чак докато тя продължи: — Тогава е редно всички да Ви предложим да Ви служим по всеки възможен начин.

Опитах се да се отпусна, но гърбът ми беше натъртен и ме болеше, а вратът ми бе схванат и ми идваше да заплача. Най-накрая попитах:

— Не трябва ли да си в тъкачницата, Нийв?

Тя потопи гъбата си в мътната вода и взе в ръце калъпа сапун:

— Да, ами, точно сега всичко е объркано.

Намръщих се:

— Какво искаш да кажеш?

Когато Нийв не каза нищо, аз се завъртях във ваната, за да мога да спра поглед върху нея. Внезапно почувствах странна тежест под лъжичката, докато сглобявах парченцата. Журден беше заявил, че има проблем с една от девойките: пренебрегнах това като лъжа, скалъпена, за да ме изпрати у дома. Но пък Дилън изглеждаше шокиран, когато ме видя, а специално Торн изглеждаше разстроен, защото бе поискал Люк да се върне и да се справи с каквото там беше…

— Какво е станало?

Нийв въздъхна, насочвайки вниманието си към влажните оплетени кичури на косата ми.

— Ще чуете за това съвсем скоро.

— Защо не мога да го чуя от теб?

— Защото ненавиждам клюките.

Присвих нацупено устни към нея, докато тя ми се усмихна. Изглеждаше прекрасна, с коса, измъкнала се от плитката, с очи в цвета на тъмен кехлибар. Докато ме къпеше, почти не забелязвах белезите по лицето й, белезите надолу по шията й, белезите по опакото на дланите — доказателството, че се бе борила и бе победила болест, която бе искала да отнеме живота й.

— Трябва ли да се тревожа? — попитах, докато тя ми помагаше да изляза от ваната, загръщайки ме с кърпа.

— Не — отвърна Нийв и посегна за гребена ми. — Но нека просто да кажа, че въпросната девойка изпитва облекчение, задето се върнахте Вие вместо лорд Лукас.

Интуицията на Журден, помислих си. И мълчаливо се удивих, като си представих как баща ми инстинктивно се беше досетил да прати мен вместо брат ми.

— Упражнявах буквите, докато Ви нямаше — обяви тя гордо, сменяйки посоката на разговора.

Усмихнах се и поисках да ми каже повече за това, като седнах на едно столче, за да я оставя да говори и да разресва оплетените ми кичури с четката, докато влажната ми коса стана гладка и се спусна надолу по раменете ми като копринено наметало.

Нийв ми помогна да се облека, затягайки връзките на гърба на роклята ми, докато се уверих, че дрехата ще ме задържи цяла достатъчно дълго, за да изкарам остатъка от деня. Сплете косата ми и аз си обух пантофите и наметнах шал на раменете си и излязох от стаята си, за да намеря Торн.

Не ми се наложи да търся дълго. Той ме намери в горните коридори и ме въведе в кабинета на Журден.

Седнах в стола на баща си: малък трон, издялан от дъб и наметнат с покривало от козя кожа.

— За какво Ви трябва помощта ми, Торн?

Шамбеланът подсмръкна и предпочете да не сяда.

— Просто имам нужда от напътствия. Отдавна не ни се е случвало подобно нещо.

— Много добре. Какво е положението?

Той не получи шанс да обясни. Вратите на кабинета се разтвориха с трясък и вътре с едри крачки влезе Бета, главната тъкачка, зачервена и мокра от дъжда. Хвърли ми един поглед, докато седях в стола на Журден, и мигновено започна да клати глава.

— Мислех, че лорд Лукас се връща — каза на Торн.

— Лорд Маккуин е изпратил вместо това дъщеря си.

Бета се втренчи в мен. Почувствах как топлината нахлува в лицето ми.

— С какво мога да ти помогна, Бета? — запитах.

— Не искам да говоря за това с нея — каза тя на Торн.

Торн изглеждаше смутен:

— Страхувам се, че или ще трябва да изложиш проблема пред мистрес Бриена, или да чакаш, докато лорд Маккуин се върне.

— Тогава ще чакам. — Бета се обърна рязко, за да си тръгне. Беше стигнала почти до прага, когато от сенките се появи младо момиче и застана на пътя й. — Ела, Нийв.

Отначало си помислих, че не съм чула правилно, или има и друга Нийв. Докато не видях кремавата коса на сестра ми и чух сладката мелодия на гласа й.

— Не, Бета — каза Нийв. — Искам да изложа този въпрос пред мистрес Бриена.

Пулсът ми се ускори, когато разбрах, че въпросната девойка е сестра ми. Опитах се да преглътна изненадата си, когато Нийв влезе в стаята, като кършеше ръце, и дойде да застане пред мен, като ми хвърли бърз неспокоен поглед.

Запитах се защо не бе казала нещо по-рано, когато дойде в стаята ми. И се зачудих дали беше искала и просто беше изгубила смелост.

— Нийв — казах кротко. — Кажи ми. Какво се е случило?

Отново думите сякаш се стопиха, защото тя потупа устни, но от тях не излезе звук.

— Тя отказва да работи — каза Бета: разочарованието се усещаше остро в гласа й. — Нийв винаги е била една от най-добрите ми предачки. Има естествена наклонност към това: води другите с умението си. А през изминалата седмица отказа да работи. А сега някои от другите девойки се присъединиха към нея в тази… съпротива.

Това изобщо не беше каквото очаквах. Погледнах към Нийв, без да мога да прикрия изненадата си:

— Има ли причина за това, Нийв?

Бета изсумтя, но аз не й обърнах внимание, съсредоточавайки се изцяло върху сестра си.

— Да, мистрес Бриена. Основателна причина — отвърна сестра ми.

— Просто се инатиш, девойче — отвърна троснато Бета, но въпреки това неразбирателство долових привързаността й към Нийв в тона на гласа й. Дори начинът, по който гледаше младото момиче… суровостта на Бета сякаш се смекчаваше. — Правиш нещата по-трудни за другите предачки, които сега трябва да работят двойно повече, за да наваксат разликата.

— На другите предачки също не бива да им се налага да вършат тази работа — заяви твърдо Нийв. Нямаше да се разколебае, дори не и когато Бета я доведе пред дъщерята на лорда.

— Кажи ми каква е тази работа — помолих.

— Поръчка за изработване на гоблен — поде Нийв — от Пиърс Халоран.

Дори само звукът на името му ме напрегна.

— И отказвам да допринеса за това — продължи сестра ми с дързък блясък в очите. — Отказвам дори да го докосна заради начина, по който той се отнесе към Вас миналата седмица, когато смяташе, че стои над Вас.

Бях удивена от това, от нея и съпротивата й, от предаността й към мен. И се запитах, дали чувства родството между нас, дори без да знае, че съм нейна полусестра.

— И макар да разбирам това, Нийв — каза Бета строго, — ти си млада и не разбираш как действията ти ще се отразят върху целия дом Маккуин.

— Моля, обясни доводите си, Бета — казах.

Бета ми хвърли гневен поглед, сякаш невежеството ми й беше омразно.

— Ако откажем изработването на този гоблен, който Пиърс поръча… това ще направи нещата много трудни за нас. През последните двайсет и пет години семейство Халоран бяха най-големите ни поддръжници.

— Поддръжници ли? — Ужасът ми започна да нараства.

— Да. Пазеха ни живи с покровителството си. Ако не бяха те, щяхме да умрем от глад под властта на Брендан Аленах. Разбирате ли, лейди Халоран има много разточителен вкус и купува само нашата вълна и нашия лен за гардероба си. През изминалите няколко десетилетия ни осигуряваше работа с поръчките си, а, разбира се, синовете й също. Да им откажем внезапно сега… мисля, че това ще ни донесе неприятности в бъдеще.

Дадох си един миг да успокоя сърцето си, да обмисля отговора си.

— Разбирам тревогите ти, Бета. Но Брендан Аленах вече го няма. Давин Маккуин отново е единственият ти истински господар. И не е нужно да се свиваме от страх и да се подчиняваме на хора като семейство Халоран. Ние не сме в съюз с дома Халоран, така че не е нужно да се чувстваме задължени да им угодим.

Бета се изкиска, но това бе породено от злоба.

— А, виждате ли? Че как ще разберете? Понятие си нямате какъв беше животът през тъмните години, когато всяка сутрин се будех, без да съм сигурна дали ще доживея да видя залеза.

Думите й ме смириха: беше права. Не знаех. Но освен това исках да ми се довери, да види, че излизаме от тъмните години.

— Може ли да говоря с теб насаме, Бета? — попитах.

Тя ме погледна предизвикателно — помислих си, че ще отхвърли молбата ми, — но ме изненада, когато кимна на Нийв.

Нийв и Торн, за когото почти бях забравила, се оттеглиха и ме оставиха сама с Бета.

За миг мълчахме, и двете смутени. Заслушах се в огъня, който пукаше в огнището: погледнах към светлината му, за да намеря в танца му нещо, което да ме окуражи. Но преди да успея да изрека и дума, Бета заговори.

— Нийв е моя внучка — подхвана тя, шокирайки ме още повече с признанието си. — Тя е единственото дете на дъщеря ми Лара. И затова съм готова да направя всичко по силите си да предпазя Нийв, защото в крайна сметка не можах да предпазя майка й. И ако това означава да я принудя да работи по гоблена на Халоран, тогава ще го направя от обич, за да я предпазя да не й се случи нищо лошо. И бих Ви помолила да я посъветвате да се откаже от тази съпротива, това лекомислие.

Мълчах, зашеметена от молбата й.

— Не искам тя да бъде като Вас — изрече хрипливо тъкачката: думите й бяха по-остри от нож, забил се в гърдите ми. — Не искам да си набива в главата разни големи идеи — че може просто така да предизвиква гнева на определени хора.

— В случай че си забравила, Бета — казах и слава на боговете, прозвучах спокойно, — Пиърс дойде при мен. Не аз отидох при него.

— И точно това не разбираш, Бриена! — Тя раздразнено вдигна ръце. — Не знам точно откъде идваш, но очевидно там си можела да правиш каквото пожелаеш без никакви последствия. Тук… е много различно.

— Значи, искаш да наредя на Нийв да действа в разрез със съвестта си? — възразих. — Не мисля, че това е правилно, Бета.

Бета изпухтя, но не каза нищо и се запитах дали не проявяваше уважение към мен, поне мъничко. Най-накрая станах от стола на баща си и приковах поглед в нея.

— Разбирам страховете ти — промълвих. — Омразно ми е да чуя, че някога си живяла във време, когато си се изправяла пред такова ужасно зло. Но твоят господар се върна. Твоята кралица се върна. И тя разпалва светлина в тъмнината. А семейство Халоран знаят това и треперят в такава светлина, защото тя ги разобличава. Те не те притежават. Нито ще те притежават някога. И ако се изправиш срещу тях този път, обещавам, че ще те подкрепя, ако се опитат да си отмъстят. Същото ще направят баща ми и брат ми.

Тя ме гледаше гневно. Но видях проблясващи сълзи в очите й, сякаш беше вдишала думите ми, сякаш чувстваше как попиват в нея.

— Мисля, че Пиърс ви изпитва, като отправя молбата си толкова скоро след като един от вашите гоблени стана причина да изпадне в неудобно положение. Не се съмнявам, че се опитва да даде израз на властта си, макар да няма никаква власт тук — прошепнах. — Така че, него ли ще избереш, или мен?

Бета не каза нищо.

Обърна се и излезе от стаята, затръшвайки вратата след себе си.

Но аз останах там, седнала сама в кабинета на баща си, докато огънят започна да гасне и тъмнината плъзна по пода.

Чух новината чак по обед на следващия ден. Но шушуканията започнаха, тръгвайки от тъкачницата и стигайки до коридорите на замъка, извивайки се от една до друга постройка като лоза, докато стигнаха до мен в избата, където помагах на готвачката да окачва китки с билки да се сушат.

Работата по гоблена за Пиърс беше временно спряна.

И аз седнах сред бурканите с мариновани плодове, кошниците с лук и картофи, със смачканите в престилката ми билки и дадох израз на радостта си, усмихвайки се в сенките.