Ребека Рос
Триумфът на кралицата (26)

Двайсет и шест
Скрити нишки
Картие

Територията на лорд Маккуин, замъкът Фин

Седем дни.

Имахме седем дни да открием къде Деклан държи Бриена. Защото нямаше да предадем Камъка на здрача.

Седях с хората от най-близкото обкръжение на Изолда и спорихме до късно през нощта — да разменим ли камъка, или не. В крайна сметка обаче стигнахме до единодушно съгласие: на Деклан не можеше да се има доверие. Имаше огромна вероятност да ни измами, да вземе камъка и да убие Изолда и Бриена независимо от избора, който направим. Мястото, където бе поискал да се срещнем — на границата между гората Майрена и Долината на костите — се намираше на територията на Аленах и не се съмнявах, че Деклан ще стои в закрилата на редицата дървета, където можеше да се скрие, със страховита сила зад гърба си.

Още от самото начало на бунта си бяхме решили да не преговаряме с него и затова нямаше да го направим сега. Още повече — да му предадем камъка щеше да е равносилно на огромно отстъпление, което неизбежно щеше да предначертае гибелта ни.

Въпреки това… исках да разменя камъка срещу Бриена. Исках го толкова пламенно, че през по-голямата част от нощта трябваше да седя, без да се обаждам.

Накрая вече бяхме твърде изтощени, за да правим по-нататъшни планове.

Журден ни беше приготвил стаи за гости, но никой не ми попречи да се върна в стаята на Бриена. Свалих ботушите и наметалото си, оставих ги като пътечка по пода й и пропълзях в студените й одеяла, притискайки тялото си към мястото, където бе лежало нейното, и вдишах спомена за нея.

Как да те намеря?

Повтарях това като молитва, отново и отново, докато в мен вече нямаше нищо освен кости и тъпа сърдечна болка, и се унесох в сънища.

Видях я да стои с майка ми и сестра ми в ливадите на замъка Брай. В косата й имаше цветя, в гласа й — смях, слънцето зад гърба й грееше толкова ярко, че ми костваше усилие да различа чертите на лицето й. Но знаех, че е Бриена, която вървеше заедно с Лили и Ашлинг Морган. Знаех, че е тя, защото бях запечатал в паметта си начина, по който вървеше, начина, по който се движеше.

— Не губи надежда, Картие — прошепна ми тя и внезапно застана зад гърба ми, ръцете й се обвиха около мен. — Не плачи за мен.

— Бриена. — Когато се обърнах да я прегърна, тя се превърна в слънчева светлина и прах и останах опитващ се отчаяно да уловя вятъра, да уловя сянката й на земята. — Бриена.

Изрекох името й на глас и се събудих стреснато.

Още беше тъмно. И не можех да лежа тук дори миг повече и да размишлявам върху съня, който ми казваше, че сега Бриена е по-близо до майка ми и сестра ми, отколкото до мен.

Изправих се и неспокойно започнах да снова из коридорите на замъка. Беше тихо и най-накрая завих към мъждиво осветената зала. Бъркотията, която Журден бе направил, беше разчистена, масите — изправени, подовете — преметени. Застоях се до жаравата в огнището, за да попия топлината, докато си спомних тан Лиъм.

Имахме нужда този човек да се възстанови напълно, да се събуди и да ни каже какво е видял.

Запътих се към стаята, в която се възстановяваше Лиъм, и се скрих в една сянка, когато видях Торн да идва откъм отсрещния край на коридора: една свещ осветяваше грубото му лице. Гледах как шамбеланът влиза в стаята на Лиъм и безшумно затваря вратата след себе си.

Значи, двамата си мислехме едно и също.

Приближих се до вратата, затаил дъх, докато долепях ухо до дървото.

Чу се боричкане и съскане на мъж.

Разтворих рязко вратата и открих, че шамбеланът притискаше възглавница върху лицето на Лиъм, а краката на тана потръпваха, докато постепенно се предаде и се остави да го задушат.

— Торн! Какво правиш? — изкрещях и тръгнах към него.

Торн подскочи, очите му се ококориха, когато ме погледна. Бързо измъкна кама и се хвърли към мен, като едва не ме хвана неподготвен.

По рефлекс блокирах удара му с горната част на ръката си и го блъснах през стаята. Видях как политна, блъсна се в масичката, преобърна стъклениците с билки на лечителката и те се разбиха на пода, докато той се препъваше с камата, все още проблясваща в пръстите му. Оголи кривите си зъби към мен и с удивление го видях как се преобразява от слаб стар шамбелан в страховит противник. Сграбих китката му и извих ръката му, докато изскимтя от болка и пръстите му безпомощно изпуснаха камата. Замъкнах го чак до пода, възсядайки го.

— Не зная нищо — осмели се да изпелтечи той.

Разкъсах ръкава му и разкрих знака с полумесеца. Той потръпна, шокиран, че съм се сетил да го потърся, и застина.

— Къде е тя? — изсъсках.

— Аз… не знам.

— Това не е отговорът, който търся. — Заех се да чупя китката му.

Той издаде вик, който със сигурност щеше да разбуди замъка. И всичко, за което можех да мисля, беше как току-що бях счупил крехките кости под този полумесец, как щях да продължа да го правя, докато ми каже къде е Бриена.

— Къде. Е. Тя?

— Не знам къде я заведе! — изстена той, докато се мяташе. — Моля Ви, лорд Ейдън. Аз… наистина не знам!

— Кой я отведе? — изсъсках. А когато той заломоти несвързано, неспособен да оформи думи, извих назад счупената му китка.

Той изкрещя отново и този път чух викове в коридора: гласът на Журден се приближи. Той щеше да ме спре. Щеше да ме издърпа от шамбелана. И затова посегнах към другата китка на Торн, приготвяйки се да счупя и нея.

— Кой. Я. Похити?

— Червения рог! — изкрещя Торн, — Червения рог я отведе. Това е всичко… това е всичко, което мога да Ви кажа.

Почувствах как светлината на свещ осветява стаята, чух как Журден изненадано изруга, почувствах как подът трепери, когато той се приближи до мен.

Торн ридаеше: Лорд Маккуин! Лорд Маккуин!, сякаш го бях нападнал, този отвратителен страхливец.

— Ейдън! Ейдън, в името на боговете! — възкликна Журден и се опита да ме издърпа от шамбелана.

Но умът ми препускаше. Червения Рог. Кой беше Червения Рог?

— Кой е Червения Рог, Торн? — настоях.

Журден стисна по-здраво рамото ми. Примигна надолу към Торн, все едно го виждаше в нова светлина.

Люк се втурна в стаята, с Изолда по петите. Събраха се около мен, гледайки ме с широко отворени очи, докато завъртях счупената китка на Торн нагоре, за да покажа полумесеца.

— Току-що открих нашия предател.

Журден се взря за миг в Торн: по лицето му преминаха всевъзможни емоции. После каза с равен глас:

— Вържете го за един стол.

Застанахме около него, опитвайки се да измъкнем отговори. Мислех, че старецът ще се пречупи, особено когато Журден му предложи да пощади живота му. Но Торн бе упорит. Беше разкрил, че Червения рог е замесен, но откровенията му се изчерпаха с това. Единственият начин да го накараме да проговори щеше да е да продължим да го бием, а Журден не желаеше нищо такова.

— Искам да съдействаш на Люк и Шон с разкриването на загадката на Червения рог — промърмори той. — Те са в кабинета и се опитват да я разплетат.

За миг не казах нищо. Журден продължаваше да ме гледа с тревога в очите.

— Бих могъл да измъкна отговора от него — казах. — Ако ми позволиш.

— Няма да допусна да станеш такъв, Ейдън.

Раздразнението ми се разпали, когато казах:

— Животът на Бриена зависи от това, Маккуин.

— Не смей да ми казваш от какво зависи животът на дъщеря ми — изръмжа Журден: самообладанието най-накрая го напусна. — Не се дръж сякаш си единственият, който агонизира заради нея.

Започвахме да се нападаме взаимно — помислих си, докато гледах как Журден ми се зъби. Бяхме изтощени, съкрушени, без никаква представа какво да правим. Трябваше да предадем камъка. Не биваше да предаваме камъка. Трябваше да се споразумеем с Торн. Трябваше да пребием Торн. Трябваше да дърпаме нагоре ръкавите на всички. Не биваше да се месим в живота на другите.

Кое беше правилно и кое беше погрешно?

Как щяхме да открием и върнем Бриена, ако твърде много се страхувахме да си изцапаме ръцете?

Оставих Журден в коридора и закрачих към кабинета, където Люк и Шон се бяха надвесили над картата, с недоядени питки в чиниите със закуската си и говореха нещо, което ми прозвуча безсмислено.

— Кажи ми всички червени — каза Люк и потопи в мастило една перодръжка, готвейки се да пише.

— Бърк има червено — започна Шон, като изучаваше картата. — Макфинли има червено. Дермот, Кавана, и… домът Фицсимънс.

— За какво говорите, за бога? — попитах, когато замълчаха, за да ме погледнат.

— Кои домове имат в герба си червен цвят — отвърна Люк.

Отидох до масата да седна при тях.

— Мисля, че е твърде очевидно да е свързано с цветовете на домовете.

— Тогава какво предполагаш? — процеди Люк.

— На прав път си, Лукас — казах със спокоен тон. — Червеният цвят е важен. Но ще има важно значение само за дома, към който принадлежи Червения рог.

Люк захвърли перодръжката.

— Тогава защо правим това? Пилеем си времето!

Шон мълчаливо посегна към купчината бележки, които бяха събрали. Хвърлих поглед да прочета написаното: бележки за рогове, рисунки на рогове, различното значение на нотите, изсвирвани с рогове. Тромпети, тръби и старинни тромбони. Все музикални инструменти. Типично за Люк, разбира се, когато чуе думата рог, да си представи инструмент, тъй като бе музикант.

Но не това си бях представял аз.

Канех се да споделя мислите си, когато чух тропот в двора, точно зад прозорците на кабинета. Изправих се и отидох да надникна зад стъклата.

— В името на боговете — прошепнах, дъхът ми замъгли стъклата.

— Какво има, Ейдън? — попита Люк, забравяйки, че ми е ядосан.

Обърнах се да срещна погледа му:

— Гроня Дермот.

Никой от нас не знаеше какво да очаква, когато Гроня Дермот поиска да говори с кралицата и най-приближените й хора в кабинета на Журден. Очевидно бе побързала да дойде дотук на кон и не си бе дала време да смени опръсканите си с кал кожени дрехи за езда, преди да дойде се срещне с нас.

— Лейди Гроня — поздрави Изолда, неспособна да скрие изненадата си. — Вярвам, че всичко с Вас е наред.

— Лейди Изолда — каза Гроня: гласът й прозвуча дрезгаво. — Нещата в Лионес са наред и го казвам, за да успокоя ума Ви. Баща Ви е добре и продължава да удържа замъка и останалите членове на семейство Ланън в кулата. Дойдох, защото чух тревожни новини.

— Какво сте чули? — попита Изолда.

— Че Бриена Маккуин е взета в плен.

Журден се размърда неспокойно:

— Къде чухте такова нещо, лейди Гроня?

Гроня погледна Журден:

— Кралският град постоянно гъмжи от слухове, лорд Маккуин. Не се наложи да се скитам много далече по улиците и в кръчмите, за да чуя това.

Мълчахме и се запитах дали Изолда ще скрие истината.

— Изглежда, че слуховете са верни — каза Гроня. — Защото Бриена Маккуин не е сред вас.

— Това не означава, че сестра ми е взета в плен — каза Люк, но млъкна, когато Журден вдигна ръка.

— Вярно е, лейди Гроня. Дъщеря ми беше похитена през нощта. Не е сред нас, нито пък знаем къде я държат в момента.

Гроня мълча в продължение на един миг, а после снижи глас:

— Искрено съжалявам да чуя това. Искаше ми се да не е така. — Тя въздъхна и припряно прокара пръсти през къдриците на косата си. — Попаднахте ли на насочващи следи?

С периферното си зрение видях как Журден се вглежда в Изолда. Питаше се дали кралицата ще въведе Гроня в кръга на най-близките си хора, а аз вече знаех отговора, преди Изолда да проговори.

— Ела и седни при нас, Гроня — каза Изолда, като посочи столовете около масата.

Докато Журден поднасяше чай на всички ни, тя започна да разказва на Гроня за поредицата от събития, които се бяха случили, довеждайки ни до този момент. Гроня се наведе напред, докато слушаше: лактите й бяха подпрени на масата, разсеяно прокарваше връхчетата на пръстите си по ръба на чашата си.

— Червения рог — каза тя, а след това изсумтя. — В името на боговете над нас. Трябва да е той.

— Кой? — попита настоятелно Журден.

— Пиърс Халоран — отговори Гроня.

Името му ме удари като стрела. И колкото повече го обмислях, толкова по-силни бяха чувствата ми по въпроса.

— Пиърс Халоран? — избълва Люк. — Това пале?

— Не е пале — поправи го Гроня. — През изминалите няколко години организира набези, за да тероризира хората ми. Бриена ми разказа как се опитал да се съюзи с дома Маккуин и как накрая тя го унизила. Това я превръща в мишена; той ще направи каквото може, за да прекърши духа й. Но освен това Пиърс Халоран е полумесец.

Ние просто я зяпнахме.

— Бриена не ви ли каза? — попита тя и хвърли поглед към мен. — Докато яздехме към Лионес, ми каза, че видяла татуиран полумесец върху китката на Пиърс. И именно така започна разговорът между нас, именно затова й казах какво означава символът. Защото не исках да е в неведение на какво е способен Пиърс.

Бриена не ни беше казала, че Пиърс е белязан. И не можех да съм сигурен дали това беше пропуск, или се опитваше да се справи сама със заплахата от страна на Пиърс.

— Защо Червения рог обаче? — попита Шон и се смръщи. — Откъде е взел това име?

Гроня се усмихна:

— Знаете ли какъв е гербът на дома Халоран?

— Дивата коза… — каза Люк: гласът му заглъхна, когато осъзна, както всички осъзнахме най-сетне, че рогът отговаря на мъжкаря. — През цялото време си мислех, че е тромбон!

Тя ни даде един миг да сглобим всички късчета, които току-що ни бе предоставила. Изчака Изолда да срещне погледа й и после каза:

— Лейди Изолда. Домът Дермот открито ще Ви подкрепи и ще се съюзи с Вас. Освен това ще включа в съюза семейство Маккари, което означава, че върху другите два дома на Мак ще бъде оказано силно влияние да се присъединят към Вас. Ще Ви се закълнем във вярност като на наша кралица. Но всичко, за което моля, е да ми позволите да водя нападението срещу замъка Лера.

Изражението на Изолда беше измъчено. Едва познах гласа й, когато каза:

— Да предвождате нападение срещу друг дом… трябва да съм напълно сигурна — не трябва да имам никакви съмнения — че са виновни.

— Нима не виждате, лейди? — прошепна пламенно Гроня. — Те са виновни. Виновни са от години и кроят заговор да Ви съборят от власт! Държат Бриена Маккуин в плен и най-вероятно укриват Деклан.

Изолда започна да крачи насам-натам. Между двете жени премина странно течение: усещането беше като в мига преди буря, едновременно гореща и студена, надигаща се във вятъра.

Кралицата най-сетне спря пред огнището и каза:

— Всички, оставете ни. Ако обичате.

Всички започнахме да се изнизваме навън, но после Изолда каза:

— Ейдън, остани с нас.

Спрях точно пред прага. Люк ми хвърли нервен поглед, а после затвори вратата.

Обърнах се, оставайки близо до стената, и видях как кралицата и Гроня се взират една в друга.

— Ако те оставя да предвождаш нападението, Гроня… — започна Изолда, но не довърши.

— Кълна ти се, Изолда. Няма да се стигне до това. Ще бъде само с меча ми.

Бях напълно объркан от този разговор. И нямах представа защо Изолда ме беше помолила да остана. Честно казано, струваше ми се, че кралицата е забравила присъствието ми, до мига, в който хвърли поглед към мен и ме повика с жест да се приближа.

Кралицата погледна Гроня, която не каза нищо, но усетих, че разговарят мислено. Косъмчетата по ръцете ми настръхнаха.

— Ейдън, Гроня е като мен — каза Изолда. — Владее магия.

Погледнах Гроня, която стисна устни, сякаш криеше усмивка.

— Той вече знае. Усети я, когато бе домакин на Роуан и мен в замъка Брай.

— Не му убягват много неща — въздъхна Изолда.

— Още стоя тук — напомних им, за да разчупя напрежението. — Макар да не съм сигурен защо ме помолихте да остана за този разговор.

Кралицата седна в стола си и кръстоса крака:

— Защото искам съвета ти. За нападението. — Тя взе чашата си с чай, но не отпи. Просто се взря в нея, сякаш отговорите можеха да се издигнат на повърхността. — Гроня владее магия на ума. Може да разговаря без думи, само с мисли.

Тревожи се, че магията ми ще поеме в лоша посока по време на нападението.

Стреснах се, когато гласът на Гроня влезе в мислите ми така ясно, сякаш бе изрекла думите на глас. Взрях се в нея, по челото ми започнаха да избиват ситни капки пот.

— Магията се покварява по време на битка — каза Изолда. — Знаем това от историята си, от последната кралица, която воювала чрез нея и едва не разкъсала света. И се тревожа, че ще излезе извън контрола ни, ако щурмуваме замъка Лера с нея.

— Лейди — каза Гроня, като полагаше всички усилия да звучи търпеливо. — Ще превзема крепостта с щит и меч. Не чрез магия. Дори не зная как да си служа с магия в битка. Както говорихме преди, не разполагаме със заклинанията. Какво може да се отклони така?

Изолда мълчеше, но можех да разчета страховете й, тревогите й. Имаше основание да се чувства така: не можех да отрека, че изпитвам същото. Имаше твърде много, което все още не знаехме за магията.

Но ако Бриена бе наистина в замъка Лера, нямаше да се поколебая да препаша меч и да облека броня и да последвам Гроня там.

— Намирам го за толкова иронично — прошепна кралицата. — Почти не мога да повярвам това — че Деклан иска да размени Бриена срещу камъка. Преди седмици помолих Бриена да ми потърси отговорност, да свали камъка от врата ми, ако той ме повлече надолу в мрака. А сега тя ни беше отнета и трябва да реша какво да правя с този камък.

Ние с Гроня мълчахме, несигурни какво да кажем.

— Искаш ли да дадеш камъка на някой друг да го носи, докато предприемаме нападението? — попитах. — Аз бих могъл да го нося вместо теб, точно както Бриена, прибран в дървения медальон. Магията ще заспи за известно време, докато конфликтът приключи.

— Да, мисля, че това би било разумно. Но все още не сме сигурни, че семейство Халоран са виновни — продължи Изолда. — Колкото и да не ги харесвам, не мога да поведа нападение без доказателства. Не мога да го направя.

Ейдън, каза ми Гроня. Ейдън, вдъхни й увереност. Или в противен случай може никога да не получим това доказателство.

Не можех да вдигна очи към Гроня, от страх, че с нея ще се обединим в жаждата си за кръв.

Кралицата въздъхна уморено:

— Трябва да изчакаме Лиъм да се събуди. Щом се събуди от изцеляването, може да ни даде потвърждението, от което имаме нужда.

Лиъм нямаше да се събуди още няколко дни. И щяхме да загубим време.

Но погълнах тези думи, оставих ги да потънат като камъни в стомаха ми, вземайки надеждата ми със себе си.

 

 

Следващите два дни минаха нещастно. Тан Лиъм още спеше и въпреки че цветът и дишането му се подобряваха с всяко пукване на зората, ние станахме неспокойни и започнахме да крачим напред-назад из замъка и да изучаваме картата и да провеждаме разпити сред хората на Маккуин с надеждата, че някой е видял нещо, което може да даде на Изолда потвърждението, за което копнееше.

Най-сетне получихме доказателството си късно следобед.

Седях с Торн, опитвайки се да го убедя да проговори, когато Изолда се появи на прага.

— Ейдън.

Обърнах се да я погледна. Когато тя не каза нищо, се изправих и отидох при нея в коридора.

— Тан Лиъм се събуди — прошепна тя. — Така е, както очакваше Гроня. Виновни са Пиърс Халоран и четирима от неговите хора.

— В такъв случай имаме оправдание — казах.

Кралицата кимна, очите й бяха тъмни като обсидиан.

— Да планираме нападението.

Бързо повикахме другите и се събрахме енергично около масата на Журден, с купички яхния и бутилка вино, и започнахме да обмисляме следващите си стъпки.

Шон нарисува чертеж на замъка Лера, който да разучим. Беше ходил в замъка много пъти преди с баща си и беше изучил разположението му като момче, защото, за нещастие, това беше една от най-големите и най-стари крепости в цяла Мевана.

Гледах как нарисува четирите кули, къщичката на вратаря, средната част, която представляваше тревна ивица между вътрешните и външните стени, и крепостния ров, който щеше да е най-голямото предизвикателство пред нас. След това започна да посочва кулите — южната беше затворът, където щеше да е Бриена, източната бе кулата на арсенала, а в северната и западната кула бяха стаите за семейството и гостите, където най-вероятно се намираха Деклан и децата.

— Доколкото ми е известно, има две порти — обясни Шон — Външната порта и северната странична врата. Винаги съм влизал в крепостта само през външната порта по подвижния мост. Ако идвахме от тази посока, влизахме с конете си през средния двор, покрай къщичката на вратаря и оттам — във вътрешния двор. Тук се намират една градина, конюшните, параклисът, пекарницата и така нататък. Голямата зала е тук.

— Какво друго можеш да ни кажеш за затворническата кула? — попитах, взирайки се в разкривеното й изображение върху пергамента. — Как ще измъкнем Бриена?

Шон въздъхна и се вгледа в изображението:

— Ако Бриена е в тъмничната кула… е, мисля, че ако успеете да се промъкнете зад първия кордон пазачи, може да стигнете до преградната стена. След като откриете Бриена, можете или да слезете по стълбите във вътрешната част, която ще гъмжи от народ, или може да се спуснете надолу по стената в средния двор и навярно да се промъкнете до северната странична врата, или дори до кулата на арсенала.

— Защо кулата на арсенала? — попита Изолда.

— Защото тук има поредица от ковачници — отговори Шон и начерта мастилена линия върху картата си. — Наричат я редицата на наковалните. А ковачниците имат нужда от вода, нали? Почти мога да гарантирам, че във външната стена ще има врата, от която да се стига до крепостния ров, та мързеливите чираци на ковачите да могат да вадят вода оттам, вместо да идват чак във вътрешния двор, където е кладенецът.

Мълчахме, обмисляйки колко разумно разсъждава, когато Шон внезапно се засмя и прокара пръсти през косата си, оставяйки мастилена следа на слепоочието си.

— В името на боговете. Разбира се. — Той скръсти ръце и кимна към скицата на замъка. — Замъкът Лера е построен от червен камък. Червения рог.

След това плановете ни се изместиха към най-важното предизвикателство: да се прехвърлим през рова.

— Трябва ни начин да свалим подвижния мост — каза Люк.

— Тъкачките. — Внезапният отговор на Журден привлече вниманието ни. — Всеки месец моите тъкачки доставят вълна и ленено платно в замъка Лера.

— Доставяли ли са вече този месец? — попита Изолда. — Ще се съгласят ли да откарат каруцата за доставки, за да можем да се вмъкнем тайно вътре?

— Не съм сигурен. Нека питам Бета. — Журден бързо излезе, а докато го нямаше, ние продължихме да разучаваме картата и да вечеряме, въздържайки се да правим по-нататъшни планове, докато той се върне.

Той се върна десет минути по-късно.

— Бета се съгласи на доставката. Казва, че може да вмъкне четирима от нас в каруцата.

— Кои от нас ще отидат в такъв случай? — попита Люк.

— Мисля, че отзад в каруцата трябва да сме Ейдън, Лукас, Шон и аз — каза кралицата. — Шон и Лукас ще отговарят за подвижния мост. Ейдън ще открие Деклан, а аз ще намеря и измъкна Бриена. Гроня, ти и твоят отряд ще чакате тук — тя посочи към малка гора на картата, — в прикритието на тази гора, откъдето ще имате пряка видимост към подвижния мост. Журден ще чака със своите трийсет тежковъоръжени мъже и жени ето тук — тя посочи към овощните градини, в северното землище на замъка — с каруца, за да откарат Бриена и двете деца Ланън веднага обратно във Фин.

Намерих за странно разпределението, което направи, това, че щеше да влезе да намери Бриена, докато на мен се падна Деклан. Смятах, че ще е обратното, и се запитах дали ми предоставя специално този момент, дали ми дава позволение да убия Деклан Ланън.

Погледът й срещна моя, но в този кратък миг мислите ни бяха на една вълна. Тя наистина ми даваше шанса да изпълня отмъщението си. А навярно имаше и нещо друго, нещо, свързано с Бриена. Ако Бриена е била измъчвана, щях ли да мога да я измъкна благополучно, или щях да рухна при гледката?

Не бях сигурен: честно казано, дори не можех да мисля за това.

— Лорд Маккуин — продължи кралицата и премести поглед към Журден. — Моля да пазите вместо мен Камъка на здрача по време на това нападение, да го носите в медальона, който Бриена използваше преди, и да ми го предадете обратно, след като насилието приключи.

Разбрах, че вече бе обсъждала това с Журден, защото той не показа ни най-малка изненада. Положи ръка върху сърцето си в знак на покорство.

— Лейди Гроня — каза Изолда и сега насочи заповедите си към жената до мен. — Давам Ви този шанс да превземете замъка Лера, защото знам, че Вашите хора са били подложени на големи страдания от семейство Халоран. Предвид това, искам от Вас само едно. Ако пролеете кръв, тя да е само на онези, които са Ви навредили пряко. Да предпазите жените, децата и мъжете от семейство Халоран, които са невинни в това отношение, а внезапно ще се окажат въвлечени в битка.

Очите на Гроня заблестяха в светлината на огъня. Тя положи ръка на сърцето си и каза:

— Кълна Ви се в това, лейди. Ако някой загине, повален от меча ми, това ще са Пиърс Халоран и неговите полумесеци. Никой друг.

Кралицата кимна.

— Лорд Маккуин, мислите ли, че Вашите тъкачки могат бързо да ни доставят дрехи на дома Халоран? Може да е нещо съвсем просто, например шалове в тъмносиньо и златисто, тъй като мисля, че самите цветове ще ни помогнат да се слеем с хората, щом двамата с Ейдън се вмъкнем в замъка.

— Да, лейди — каза Журден. Аз… — Вратата на кабинета се разтвори рязко и стресна всички ни.

Беше млада жена. Познах в нейно лице онази, която плачеше в голямата зала, когато най-напред пристигнахме във Фин.

Бузите й бяха поруменели, очите й — зачервени. В погледа й имаше гняв и почуда, когато погледна Журден.

— Нийв? — Журден се изправи озадачен. — Какво има, девойче?

— Милорд — прошепна Нийв и се приближи до Журден. В ръцете си държеше смачкан пергамент, който притискаше до сърцето си. — Искам да бъда една от тъкачките, които ще отидат в замъка Лера.

— Нийв, не мога да те пусна да отидеш — каза той. — Прекалено опасно е.

Нийв мълчеше, а после хвърли поглед към мен.

— Аз не моля да отида в Лера — каза тя треперливо. — Казвам ви. Отивам в Лера и именно аз ще изведа Бриена от кулата.

Издържах погледа й за един миг, но после сведох очи към листовете в ръцете й, разпознавайки върху тях почерка на Бриена. Дори само видът му накара всичко около мен да забави ход, сякаш времето беше застинало.

— Защо трябва да отидеш, Нийв? — промълвих и се изправих, като отстъпих от масата, за да мога да се доближа до момичето. Опитах се да разчета думите на Бриена, които Нийв беше размазала със сълзите си.

Тя заплака.

Не знаех какво да правя, как да я утеша. Журден изглеждаше смутен, а Изолда се изправи, за да се приближи до момичето. Но преди кралицата да успее да стигне до нея, Нийв избърса очи и ме погледна отново, обзета от решителност.

— Лорд Ейдън. — Нийв бавно протегна листовете към мен, знаейки, че копнея да прочета думите. — Бриена е моя сестра.