Александър Драганов
Последната хроника (8)

На път

Алтан потръпна.

Там, където някога се бе издигал Градът на Оракула сега имаше пепел, а в центъра й кратер, от който се подаваше огромния черен камък, спуснал се от небето и предизвикал взрив, който бе унищожил всичко наоколо и най-вече Храмът, където Оракула бе давал предсказания. Вонята на тъмна магия бе такава, че влудяваше Алтан, а той чувстваше собственото си вълшебство живо и гърчещо се под кожата му.

Бяха тръгнали преди няколко дни от Гората, след като се сбогуваха с елфите и получиха няколко дара от тях — удобни дрехи за Тамия, храна и вода за из път, топли одеяла, които носеха в големи раници, билки против кошмарите на младия магьосник. На тръгване бяха забелязали колко притихнала е Гората на Сънищата и как в нея отсъстват обичайните горски звуци. Щом напуснаха дъбравата, видяха в далечината и причината за това — грамадна армия, подобна на черен мравуняк, която се носеше като огромна гъсеница към обиталището на елфите.

Алтан се бе отчаял като видя размера на ордата, която барон Раксмаил бе вдигнал под свое командване, но Тамия го успокои с разказ за легендарните умения на елфите да се отбраняват и двамата продължиха пътя си, поемайки заобиколен маршрут, по който да не се засекат с черната гмеж.

Въпреки риска Алтан и Тамия обаче не успяха да преодолеят изкушението да посетят някогашния Град на Оракула, който сега приличаше на чудовищно пепелище, а камъка в центъра му напомняше уродлив олтар.

Поредната злобна шега на моя прапрадядо, помисли си горчиво Алтан.

— Добре, че Оракула е спасил жителите на това място — промълви Тамия.

— Добре, наистина — съгласи се Алтан и двамата отново продължиха по пътя си.

Околните поля изглеждаха незасегнати от разрушенията и нехаещи за грамадната армия, тъпчеща тревите им на броени мили път. Есенното слънце огряваше ширналите се земи, които изглеждаха все така красиви, незасегнати от небесния удар, който им бе стоварил Прокълнатия. Все така зайците подскачаха насам-натам из хълмовете, изложени на опасността от хитри лисици, дебнещи вкусна плячка. За разлика от жителите на елфическата гора, те не бяха развили усет да усещат опасността и никак не разбираха, че красивият свят наоколо скоро може да свърши.

Алтан и Тамия замръкваха под някое хълмче, сменяйки постовете си, макар че магьосникът бе поставил защитни заклинания, които да го събудят в случай на нападение.

След няколко дена път стигнаха село, което изглеждаше мрачно и унило. Когато Алтан и Тамия влезнаха в него, хората се залостиха по къщите си, а децата се прибраха. Младият магьосник и приятелката му забелязаха, че всички са облечени в черно, като в траур.

Накрая магьосникът влезе в странноприемницата, където на тезгяха самотно миеше една съвсем чиста чаша дебел мъж.

Освен него, ханът бе напълно празен.

— Добра среща! — поздрави Алтан, макар да се чувстваше угнетен от враждебната обстановка.

Ханджията изсумтя нещо в отговор.

— Имате ли нещо за хапване? — опита се да подхване разговор магьосникът, макар в торбите си да имаше достатъчно от вкусните сандвичи, които елфите му бяха направили.

— Възнамерявате ли да платите? — попита студено дебелият мъж, оставяйки чашата настрана.

— Разбира се! — кимна Алтан, поклащайки пред погледа на човека малка кесия с монети, спестени от работата му като придворен магьосник.

— Да не сме крадци? — обади се Тамия и Алтан неволно се усмихна. Съпругата му се бе занимавала именно с джебчийство, когато съдбата ги бе срещнала някога в Саликарнас.

— Крадците не са проблем — за пръв път си позволи да се усмихне ханджията, — но поданиците на Империята Саликарнас…

— Аз съм от Кралството на Хората — сподели Алтан и пусна в ръката му няколко монети. — Това ще е достатъчно за едно добро хапване, нали?

Ханджията кимна и след няколко минути в тенджерата край огъня му закъкри вкусно миришеща гозба.

— Защо всички тук са така наплашени? — попита Тамия, усмихвайки се мило.

Ханджията въздъхна.

— Заради дъщерята на кмета — каза накрай той.

— Какво е станало с нея? — попита Алтан.

— Тя беше цветето на селото — отвърна ханджията, — прекрасна девойка, хубава като слънце. За зла беда, красотата и привлече вниманието на лорд Афтат, злобен черен елф, оставен от барон Раксмаил да се грижи за тия земи, докато ордите му нападат гората на светлите елфи.

Тамия сви устни и Алтан я погледна учудено.

— Чувала съм от баща си за Афтат още от едно време — отвърна тя с отвращение, — гнусен е дори за стандартите на черните елфи. Според някои слухове са занимава с черна магия.

— Е това вече не знам — поклати глава ханджията, — но че е гнусен, гнусен е. Една нощ орките му дойдоха и убиха кмета насред къщата му, а девойката отведоха в мрачната му кула, Зардан Карр. Кой знае какво ще прави с горкото момиче.

Алтан и Тамия се спогледаха. Младият магьосник усети някакъв вътрешен подтик да помогне, докато лицето на Тамия направо бе гневно.

— Трябва да помогнем, Алти — каза тя.

— Как? — изсмя се високо ханджията. — Зардан Карр е охранявана строго от орки и други зли твари. Никой не може да се промъкне там.

Алтан погледна ханджията и се усмихна.

— Аз съм доста способен магьосник — рече той и това бе вярно. През последните години той бе придобил контрол над уменията си, а силата му бе значителна.

— Не си ли малко млад? — с недоверие го погледна ханджията.

— Той е човекът, който уби магьосника Казадар, ако това име ти говори нещо — намеси се Тамия.

— Змийският магьосник? — погледна невярващо ханджията. — Но аз съм чувал, че неговият убиец сега работи при самия Крал на хората?

— Работеше — отвърна Алтан. — Кажи сега къде е тази крепост, Зардан не-знам-какво си.

Ханджията погледна младият мъж с неочаквано уважение.

— На няколко мили югоизточно от тук — отвърна той, — в една низина. Още щом приближите, ще усетите.