Александър Драганов
Последната хроника (1)

Пролог

Барон Раксмаил не помръдна, когато чу шестимата благородници да влизат в личната му зала, без дори да почукат. Той ги очакваше. Знаеше какво си шушнат в сенките на мрачния му замък, как се споглеждат помежду си, усещаше омразата и завистта в погледите им, отправени към него. Граф Велир, лорд Бовар, маркиза Силиан, лорд Талмин. Някога негови верни слуги и съветници. Способни, достойни черни елфи, но уви, ограничени, лишени от полет на мисълта, страхливи.

И той самият някога бе такъв, напомни си Раксмаил, докато почервенелите му в последните години очи останаха вперени в пукащия в камината му огън. Огън, който с една малка магическа намеса не топлеше, а само светеше. И то така, че да прави сенките в тронната му зала огромни, гънещи се и заплашителни.

Такива, каквито ги обичаше, откакто получи Откровението. Раксмаил обичаше да нарича така чудодейния прилив на магическа сила, която го бе сполетяла в най-пагубния за властта му момент преди седем години, когато народът, обеднял и озверял след разрушенията, причинени от омагьосан морски змей, се бе вдигнал срещу него.

И тогава той бе призовал любимите си светкавици, които бяха докоснали бунтовниците и бяха изсмукали живота им. Баронът притвори очи при спомена и измърка като котарак.

— Бароне — чу гласът на лорд Талмин, прегърбен стар елф, чиито ръце бяха скрити в ръкавите му и несъмнено напипваха дръжките на ками.

— Да — отговори Раксмаил с безгрижен тон, все така загледан в пламъците. Той знаеше какво предстои.

— Недоволни сме от вашата агресивна политика — продължи острият женски глас на Силиан, висока, стройна елфа, чието лице би било красиво, ако не беше така студено.

Раксмаил обаче го харесваше. Той се изправи от стола и се обърна към гостите си, оглеждайки ги внимателно. Силиан открито бе отпуснала бойния си камшик около коленете, Велир и Бовар също демонстративно бяха оголили дръжките на мечовете си.

— Моята политика — с престорена изненада докосна длани Раксмаил, придавайки си вида на учител, огорчен от поведението на непослушните си питомци, — не беше ли същата тази агресивна политика, която позволи на Саликарнас да подчини всеки град по крайбрежието и да му позволи да се разрасне от град на крадци и разбойници до Империя, с която дори прехваленото Кралство на хората се съобразява?

Черните елфи се поколебаха.

— Всичко това е така — накрая каза Велир, — но едно е да подчиняваме градовете на слабите хора и уродливите орки. Съвсем различно е да се изправим срещу светлите си братовчеди. Това е лудост!

— А и тези религиозни глупости! — добави Талмин. — Тия култове към Прокълнатия! Откъде ти дойдоха на главата, Ракс? Познавам те от малък, не беше такъв.

— Хората се променят — усмихна се баронът, — елфите също. Вие сте добри мои слуги. Вървете си.

— Не съм ничия слугиня! — извика Силиан и изплющя с бича си. Като по сигнал Бовар и Велир изтеглиха оръжията си, а Талмин разпери ръце, разкривайки камите, които държеше — дълги и закривени оръжия, идеални за разпорване.

Раксмаил помисли дали да не ги унищожи с мълниите си, но реши, че така няма да е интересно и вместо това дясната му ръка извади изпод плаща си дългата си сабя, правеща впечатление със сложната си, отрупана с орнаменти дръжка.

Още преди Откровението Раксмаил се славеше като опасен воин. Но след него…

Силиан нападна първа, замахвайки с бича към барона. Той с лекота отблъсна обкования с омагьосан метал камшик и се плъзна към нападателите си като смъртоносен повей на вятъра. Сабята му се издигна и с лекота премина през защитата на лорд Бовар, прониза дробовете му и го остави да се гърчи на пода, давещ се в собствената си кръв. Раксмаил блокира с майсторско движение двете ками на Талмин и се отдръпна от новия удар на Силиан, който порази Велир право в гърлото. Черния елф изхриптя нещо изненадан, след което рухна до падналия Бовар.

Силиан изкрещя, а гласът й бе пълен с гняв, но и със страх.

Раксмаил се усмихна.

Той отново се дръпна настрани и постави стария Талмин между себе си и Силиан. Кръстоса дългата си сабя с камите на някогашния си добър приятел и ментор, като първо изхвърли кривите оръжия от ръцете му, сетне отряза китките, а накрая отсече и главата му, отворила уста в беззвучен писък.

Баронът погледна Силиан и леко наклони главата си.

— Изглеждаш толкова красива… — прошепна той нежно.

Силиан изруга и замахна с камшика си към барона. Окървавеното острие на сабята обаче посрещна оръжието и го изтръгна от ръцете на елфата.

Тя ахна, а очите й се разшириха. Битката бе свършила за броени секунди.

Раксмаил захвърли сабята си настрана.

— Много грозно от твоя страна, мила моя, но всичко може да бъде простено.

— Да, господарю… — кимна елфата и приближи баронът. Светещият в камината огън хвърляше сенки, които скриваха лицето му и оставяха видими само очите. Някога сиви, сега червени, като капки кръв по лицето му.

Силиан се остави да бъде погълната за миг от тези очи, сетне в ръката й цъфна нож, който тя заби в гърдите на гледащия я спокойно Раксмаил.

Баронът се усмихна.

— Това беше грешка.

Силиан отвори уста, когато от гърдите на господаря й излезе пушек и дръжката падна от гърдите му. Острието бе потъмняло и омекнало, а раната от него се затваряше сама, като плътта около нея се гънеше по безобразен, кощунствен начин.

Елфата понечи да изпищи, когато ръцете на барона я сграбчиха за раменете, но писъкът й заглъхна в целувката му, целувка, която изпи душата й. Очите на Прокълнатия, който надничаше иззад лицето на Раксмаил, блеснаха доволно, когато той я пусна бездиханна на земята.