Александър Драганов
Последната хроника (15)

Гори, огънче, гори

След като армията от орки и черни елфи се оттегли от Гората на Сънищата, барон Раксмаил отново излезе от шатрата си, като на лицето му бе застинала отвратителна усмивка. Всеки войник от армията — бил той прост боец или предводител от благороднически произход — потръпна като видя своя суверен и подгъна коляно, отдавайки чест на барона.

Раксмаил не обърна внимание на наплашената си войска, а приближи дъбравата, от която преди векове, подлъгани от словата на лорд Асмаил, бяха избягали неговите деди. Дърветата го гледаха спокойно, но и някак тъжно. Листата им не помръдваха, а нито по клоните им, нипо в корените им имаше някакъв живот. Всякакви животни бяха избягали от леса, даже по-рано, отколкото светлите елфи. Никъде не се чуваше гласа на елен, или пък песента на някоя птица. Дори буболечките бяха напуснали гората.

Но дърветата не можеха да избягат.

Раксмаил ги приближи. Приятното ухание на гора, не можещо да бъде победено дори от сраженията и смъртта, ударили мястото наскоро, достигна до ноздрите му. Но тази миризма не му донесе радост. Напротив — злият дух, който се бе спотаил в него се разлюти и почервенелите очи на барона пламнаха с лют пламък, та ако имаше някой да го погледне лице в лице сега, би попаднал в писъци.

Без да продума, барон Раксмаил протегна ръце и разпери пръсти така, че костите му изпукаха. От върховете на острите му нокти излезнаха пурпурни светкавици, които удариха близките дървена и земята около тях. Чу се пукот и скоро лумнаха пламъци. Червени и неестествено гладни, те полазиха по стволовете на дърветата и скоро те започнаха да падат с трясък, подобен на стон.

Баронът навлезе в огнената стихия, която бе причинил, недостижим за огньовете, които бе запалил и отново блъвна светкавици от ноктите си, правейки пожарът още по-голям. Навсякъде са разнесе мирисът на изгоряло дърво и Раксмаил го вдиша жадно, а духът в него доволно изръмжа.

Когато размерът на огнената стихия, която бе направил, го удовлетвори, Раксмаил се върна назад пред армията си и отново се обърна пред гората, която бе в пламъци. Сетне пое дълбоко въздух и издуха ураганен вихър през устата си, който разпали огънят още по-силен и бушуващ.

Бегълците щяха да се сварят като зайци, а отвратителната им гора скоро щеше да стане цялата на пепел, засмя се доволно баронът. А очите на Прокълнатия, гледащи от лицето му, горяха по-жестоко и от пожара.

* * *

Събрал малко сили от новата порция сън, Райлин отново се събуди и този път се изправи въпреки протестите на лечителката, която се грижеше за него. Веднага щом излезе от нея, го посрещна щастлив рев и огромната физиономия на Готлиб застана пред него.

— Ти си добре — изръмжа драконът и ледения му език близна елфа по лицето.

— Но не задълго, ако продължава да се изтощава — дочу се гласът на лечителката, която бе излязла намръщена от шатрата. Тя бе сложена върху платформа на колела, теглена от еднорози. Навсякъде имаше такива и на тях се возеха малки елфчета заедно с майките си или пък по-старите си роднини. Мъжете тичаха редом до кентаврите и не изоставаха много, а ако някой капнеше, се качваше отново на платформите, да си поеме малко дъх, след което отново слизаше, за да не мори еднорозите и онези кентаври, избрали да ги теглят. По подобен начин се придвижваха орките, хората от Града на Оракула, че дори и късокраките джуджета.

— Какво става, Готлиб? — попита Райлин. Гората наоколо все още изглеждаше спокойна, но разтревожения поглед на елфа забеляза, че през корените на дърветата се шмугват животинки, бягащи редом до разумните и обитатели.

Всички изоставяха приказния лес, помисли си драконовият ездач и сърцето му се сви.

— Нямахме избор, Райлин — вместо дракона му отговори крал Леседил. Той бе седнал на малък дървен трон върху друга платформа, а около него стояха Орджа, джуджето Дъч и Оракула. Кралят изглеждаше състарен с десетилетия, лицето му бе изгубило всяка свежест, а под очите му имаше тъмни кръгове.

— Те са прекалено много — допълни кралят на елфите, — а и злата магия на барон Раксмаил им помага.

— Но Гората… — поклати глава Райлин, — ние живеем в нея от векове. В нея има толкова живот… как ще я оставим на слугите на Прокълнатия?

— Гората е, където са обитателите и, Райлин — намеси се кентавърът Вотмос, който тичаше наблизо — моите събратя взеха семенца от всяко растение, което никне тук и ще го разпространим на мястото, където се заселим. А животните виждаш… — той махна към потоците от животинки, бягащи край тях — напускат сами.

— И все пак ме боли — въздъхна Райлин, — ако бях здрав, ако не бях допуснал баронът да ме нарани…

— Нямаше шанс, Райлин — прекъсна го Готлиб, — той използваше магия и бе неуязвим за оръжията ти.

— Но и аз не бях внимателен — поклати глава ездачът, — може би не съм такъв боец, за какъвто се мисля.

— Това е вярно — намеси се внезапно Орджа, — ти си велик войн, но увереността ти е в повече.

Готлиб изсъска към орка, но Орджа продължи.

— Въпреки това, ти си победил в сблъсъка си с барона и си бил изигран от тъмната магия. Подценяването на способностите е дори по-опасно от прекомерната самоувереност. Не унивай, елфе, защото ако някой те е побеждавал в честен дуел, това не е бил Раксмаил.

Оркът погледна Райлин многозначително и услужливо не добави, че той е бил този някой.

— Никой не може да победи Райлин в битка, ако не е зло магическо създание! — внезапно извика лечителката и всички погледи, включително този на ездача, се спряха на нея. Девойката се изчерви внезапно и добави:

— Той е… героят на елфите…

— Каква е тази миризма? — прекъсна оправданията и Дъч, който тъкмо бе всмукнал от лулата си, когато надигна глава и започна да души въздуха, — мирише ми на изгоряло.

— Това е от твоята лула, джудже — отвърна Орджа.

— Не е — намеси се Вотмос, а очите му изглеждаха разширени от страх, — баронът е подпалил Гората!

И наистина скоро от далечината на леса, откъдето бяха избягали се разнесоха огромни тъмни облаци от пушек, а елфите нададоха викове на гняв и огорчение.

— Мръсник! — процеди Райлин.

— Огънят е по-бърз от нас и може да ни настигне — разтревожи се не на шега крал Леседил, — владетелят на Саликарнас ни изигра!

— Още не — тръсна глава Райлин — с Готлиб ще забавим хода на пожара.

— Леденият ми дъх наистина ще забави огъня — съгласи се драконът, — но не те съветвам да идваш с мен, Райлин. Твърде скоро беше ранен.

— По никакъв начин не бива да се връщаш натам! — отново се обади лечителката, — много е опасно!

Героят се обърна към нея:

— Благодаря ти за загрижеността. Трогнат съм, но това е моят дълг…

— Казвам се Лисия — объркано каза лечителката, не знаейки как да го обори, — недей тръгва, Райлин! Раната ти е твърде скорошна, а и с какво ще помогнеш?

— Аз ще забавя пламъците — чу се старческия глас на Оракула и всички я загледаха учудено.

— Никой друг не може — добави старицата, — пушеците ще задушат дракона и той няма да може да приближи огъня. А аз все още имам защита срещу магията на Прокълнатия, макар че той ми отне Града.

— А какво ще стане с теб, стара майчице — попита Вотмос.

— Аз твърде дълго бях на този свят — отвърна Оракула — и откраднах живота на твърде много жени, за да мога да противодействам на лъжите на Прокълнатия с това, което е анатема за злото, Истината. Сега Създателят ме вика обратно. Но вие не губете надежда, ако виждам нещата правилно, краят на мрака скоро ще дойде.

И старицата пъргаво скокна от платформата на земята.

— Хайде сега вие забързайте ход и не ме чакайте.

Райлин, лечителката Лисия, драконът Готлиб, крал Леседил, та дори и орка и джуджето пожелаха сбогом на старицата, докато другите учудено гледаха как тя е забила чепат бастун в пръстта и се е опряла на него, чакайки съдбата си.

Скоро целият елфически народ остана зад нея.

Поне по-добрата му част.

* * *

Елфите вече се бяха скрили от погледа и когато зловонните пушеци на приближаващия огнен ад известиха за идването му. Оракула зърна в далечината лумтящите червени пламъци и притвори очи.

Около нея започна да блещука ярка синя светлина и тъмните пушеци се отдръпнаха от дребната и фигурка, а пламъците като че поспряха за миг.

— Със земята на Гората ще пируваш, дете на лъжите и завистта — рече Оракула, — но не и с обитателите й.

Пушеците около нея се завихриха в зловещ тайфун, който се изправи пред нея и описа формата на качулата фигура. Димът разтвори в лицето и две дупки, през които прозираха горящите отзад червени пламъци и тъй оформиха злите очи на Черната Сянка.

— С това само удължаваш гибелта им, изкуфяла бабичке — изръмжа Прокълнатия, — този път няма да има кой да ме спре и Ралмия най-после ще падне окончателно във властта ми.

— Много пъти си го казвал — отговори старата жена — и никога не е ставало. Каза го, когато обърна Дакавар в мрака, повтори го, когато създаде барон Саркорос и го потрети, когато призова момчето Алекс в Ралмия. И тримата се обърнаха срещу теб и те низвергнаха, та оттогава като призрак се мъчиш да влияеш на събитията, но всуе са усилията ти. Твоят край иде.

— Единственият тук, чиито край наближава си ти, старице жалка — изръмжа Прокълнатия, — никога не можах да разбера защо единственото, което Създателят изпрати срещу мен, беше ти. Твоите прокоби са слаби и не могат да ме засегнат. А имената, които изброи не значат нищо. И Алекс, и Дакавар, и немирният ми син сега лежат мъртви, тия, които се опитаха да ме спрат подир тях също. А аз съм жив.

— Жив не си бил никога и живота не познаваш — отговори смело Оракула, макар да се олюля от огнения зной, която вече я бе обкръжила отвсякъде, — не знаеш нищо за любовта, нито за приятелството или верността, създадена от уважение, а не от страх. Ти си пуст и кух.

— Може и така да е — отвърна Прокълнатия, — но пък тогава кух и пуст ще остане и светът на Ралмия, защото както виждаш, аз завладявам всичко. Скоро няма да остане никой, който да може да ми се опълчи.

— Тук бъркаш много — отговори Оракула, — дори сега твоята гибел те приближава с бързи, неумолими крачки.

Черният тайфун се разтресе, а вече червения пожар го обграждаше като ореол.

Прокълнатия се смееше.

— Надявам се нямаш предвид моя сърцат внук, който ходи към съдбата си — отвърна злия дух, — всичко е тъй, както аз съм го предвидил. Когато моята кръв навлезе в света на духовете, дори любовта на Тамия няма да го спаси. Аз ще си взема тялото, което е мое по право и от него ще управлявам Ралмия навеки, а глупавият барон, който е моя пионка сега ще захвърля и унищожа, както преди това ще унищожа и светлите му събратя.

Оракула за пръв път се поколеба какво да отговори и очите и се разшириха, а огньовете вече бяха съставили пълен кръг около нея. Като видя лицето и, Прокълнатия се разсмя още по-гръмко.

— Гледам, май ти лично си пратила бедничкия Алтан да стори това, което аз желая. Е, знаейки това, в отчаяние потъни и без връщане назад умри!

Сетне облакът от дим и огън, който бе Прокълнатия, се стовари върху Оракула, изгаряйки старото тяло на Мака мелничарката напълно и за един миг.