Александър Драганов
Последната хроника (20)

Атака от вълните

Настроението на екипажа на „Зеления Скат“, приповдигнато след успешната битка с минотаврите, помръкна значително на следващия ден, когато зората така и не се появи. Небето буквално бе изчезнало, скрито от отвратителен черен облак. Във въздуха се носеше мирис на пепел и дори бистрите води на реката изглеждаха помътнели и някак болни.

— Какво, в името на Създателя, е станало? — запита се капитан Стиксос, който беше пребледнял дори повече от нормалното си състояние. Дори винаги уверената в себе си Низалия изглеждаше потресена, а Тамия стоеше плътно до Алтан, който изглеждаше притеснен и омаломощен.

— Това е черна магия — промърмори младият магьосник, а очите му сякаш се мъчеха да пробият тъмната пелена, покрила света. — Прокълнатия прави нещо много, много лошо. Трябва да побързаме!

И наистина те побързаха. Капитан Стиксос впрегна в работа моряците на кораба си и „Зеления Скат“ се плъзна по водите на реката, бързо пресичайки цели крайречни градове. Картината, която екипажът виждаше от борда не бе красива. Мнозина от жителите на Ралмия бяха изпаднали в паника от притъмнялото небе и крещяха към небето. Черните елфи минаваха с оркските си потери да овладяват безредиците, но и те самите изглеждаха притеснени. Алтан чувстваше как някои от тях използват заклинания, за да се опитат да разберат какво става. Самият той разбираше, че отговорите няма да ги зарадват. За разлика от останалите, младият вълшебник осъзнаваше, че поне част от тъмнината е предизвикана от облак пепел, който Прокълнатия е разпръснал във въздуха. Откъде той е взел такова количество, за младежа оставаше загадка обаче. Лошият кошмар за изгорялата Гора на Сънищата обаче му подсказа една възможност, твърде ужасна, за да повярва в нея…

Но дори и това не го смущаваше така, както го правеше другата част от тъмата, неестествена и навяваща тревожно униние, вдъхваща печал в сърцата и умовете на хората. В нея Алтан долавяше повей на смъртта, на некромантия от такъв чудовищен вид, че магьосникът дори не можеше да си го представи.

Когато в следващите дни тъмата не се разсея дори храбрите моряци на Стиксос се притесниха, а Низалия направо изпадна в ярост:

— Как можем да се борим с нещо, което може да скрие слънцето от земите ни!

— И срещу лорд Афтат нещата изглеждаха безнадеждни, но се справихме — опита се да я окуражи Тамия.

— Афтат можеше да забули в тъма само замъка си, не цяла Ралмия — остро отвърна дъщерята на кмета Тикабрин и на борда на „Зеления Скат“ отново настъпи мълчание.

На следващата нощ Алтан отново бе сполетян от кошмар, в който му се яви Прокълнатия. Този път обаче Злия не му говореше лично, а сякаш го бе поканил като страничен наблюдател на отчайваща картина, родена от възпален ум.

Черната му фигура се извисяваше от огромна издадена скала, намираща се в мрачна равнина, в която небето бе още по-тъмно и от това над Ралмия, а отвсякъде лъхаше безнадеждност и омраза. Нейде в далечината призрак на самотен дракон окайваше съдбата си, а в бушуващо море, носещо се като облак над цялата гледка плаваше призрачен екипаж. Алтан настръхна щом разпозна в него мрачния кораб на страховития капитан Хорсах.

Но не тези самотни и загубени сенки го притесниха, а огромната гмеж от уродливи създания от най-разнообразен вид, които бяха протегнали във въздуха лапи, ноктести ръце, пипала или криле, за да поздравят тъмния силует на Прокълнатия. Най-отпред стоеше чудовищен скелет на диво магаре, който ревеше оглушително, въпреки че черепът му не бе цял.

Черната Сянка надигна повелително ръка и в мрачната равнина се отвори портал, подобен на жива рана, през който Алтан успя да зърне някакви поля от Планините на Забравата, където се водеше битка. Стори му се, че за миг зърва Райлин и понечи да извика, когато черната гмеж, предвождана от уродливия кон, на който незнайно как се бе появил барон Раксмаил, се втурва към Планините.

„Това е краят на твоя свят, внуче“ — чу магьосникът подигравателния глас на Прокълнатия. „Ако искаш да спасиш някоя отломка от него, ще трябва да ми се подчиниш“.

Алтан понечи да отговори нещо, когато се събуди, облян в студена пот. Лежеше на двойното легло в каютата, която делеше с Тамия. Вътре бе прохладно и той потръпна, ставайки.

— Какво има — попита притеснено жена му, събудена от рязкото му движение.

Алтан се обърна и я погледна.

— Не знам — излъга той, сетне сви ръце в юмруци — или поне ми се ще да не знаех. Прокълнатия е отворил врата към отвъдното.

— Тоест? — не разбра Тамия, но усети как по гръбнака и пробягват ледени тръпки.

— Прокълнатия ще напълни света с чудовища, невиждани до този момент — въздъхна магьосникът и отново седна на леглото. — Просто нямам представа как ще се борим с такава сила.

— Ние не знаехме какво да правим и срещу Казадар, нито как да се оправим в тъмния лабиринт на Афтат. Ще се справим и този път — отвърна съпругата му.

— Но как? — въздъхна Алтан. — Това същество е на няколко хилядолетия. Как ще се борим с него?

— Заедно — отговори Тамия, прегърна го и го целуна. Магьосникът отвърна на целувката и, а крадлата го придърпа към себе си. И поне за малко угрозата от Прокълнатия изглеждаше по-слаба.

* * *

Същия ден кораба премина в морски води. Това стана безпрепятствено, но веднага се отрази на Алтан и Тамия, които не бяха свикнали на лудешкото люлеене на морето и им стана лошо. За щастие капитан Стиксос имаше подходящата отвара, която успокои състоянието им и те дори успяха да излязат на борда, наблюдавайки сивите вълни, които безрадостно се блъскаха по кила, хвърляйки пръски до палубата. Времето бе лошо и с приближаването на Пъкления Остров като че ли ставаше все по-отвратително. Едновременно с това в морската вода се появиха зловещи гледки — късове пипала от някакъв огромен калмар, явно разкъсан от подивял звяр, труп на кит, от чиято кръв водата бе поаленяла.

— Какво би могло да направи това? — запита се Низалия.

— Не знам — отвърна Стиксос, — досега в плаванията си не съм виждал подобно нещо.

Алтан усещаше заплахата от черна магия, но дори и той не се досещаше какво би могло да причини такова разрушение.

Когато Пъкления Остров съвсем приближи хоризонта, усещането за злост стана непоносимо. Алтан, който не спираше да се взира във всички посоки, напразно търсейки произхода на заплахата, предупреди останалите да са нащрек и точно тогава кораба леко се разлюля, сякаш нещо тежко се бе закачило за него. Моряците в миг заизваждаха саби, Стиксос и Низалия също се подготвиха за бой.

— Тамия, стой зад мен — каза Алтан и по ръката му заиграха червени пламъци.

И в следващия миг на палубата настана ад. Огромно деформирано влечуго изскочи сякаш от нищото насред кораба и грамадните му нокти стръвно започнаха да разкъсват моряците, озовали се до него. Трима умряха преди да нададат звук. Стиксос изкрещя нещо и надигна сабя, но в следващия миг трябваше да се спасява, когато новодошлият кошмар протегна от дългия си клюн лепкав език, чиито връх се взриви в края си и разкъса на парчета части от палубата.

— Стикс! — извика притеснената Низалия, докато Алтан пусна светкавиците си по адрес на създанието. То нададе странен кукуригащ звук щом ги видя и отскочи. Още дъски от палубата захвърчаха навсякъде от удара на Алтан, а създанието се бе озовало на една от мачтите, залепило се като муха за нея. Дългото му, люспесто тяло изглеждаше някак захабено, а главата му бе изпъстрена с отвратителни празни очни кухини, в които блестяха зеленикави пламъчета. Опашката му злобно шибаше насам-натам.

— Какво е това? — запита шокирания Стиксос, докато моряците наоколо надаваха писъци на ужас.

— Древният господар на острова — отговори Алтан, напълно сигурен в думите си. — Обитателя.

— Това е невъзможно, Алти — извика Тамия, — той е мъртъв от векове.

— Така е, но Прокълнатия го е върнал обратно — отвърна Алтан и надигна ръце, по които заиграха пламъци.

— Недей! — предупреди го Стиксос. — Ще сринеш цялата мачта.

Обитателят гледаше някак присмехулно хората под себе си, сетне нададе отново отвратителния кукуригащ звук и се плъзна като маймуна надолу.

Алтан извика, изненадан от бързината му и изпъшка, когато дългата опашка го шибна и го запрати в единия ъгъл на кораба. Люспестото изчадие се приземи точно пред Тамия и нададе триумфален писък, протягайки ноктестите си лапи към нея.

— НЕЕЕ! — изкрещя Алтан и от ръцете му изскочиха две огромни червени топки.

Обитателят изсъска диво, когато магията го удари и полетя в морето, цопвайки като димяща топка в него.

Алтан се изправи с мъка, подкрепен от дотичалата Тамия и двамата едновременно се попитаха:

— Добре ли си? — когато Обитателят отново изскочи от водата. Алтан надигна ръце за защитна магия, но въпреки това усети как той и Тамия политат назад, когато огненият взрив от езика на изчадието ги повали.

Капитан Стиксос прокле и извади сабята си, забивайки я в опашката на мерзкото създание.

То се обърна към него и огнените му очи лумнаха с безумен блясък. Обитателят замахна с предната си лапа и петте му нокътя се кръстосаха с грозен трясък със сабята на капитана.

— Стикс, бягай! — извика Низалия и освободи цяла купчина натрупани бъчонки, които полетяха към влечугоподобната твар.

Обитателят ловко подскочи и ги подмина, за да се изправи срещу Алтан.

Магьосникът извика:

— Спри се! — и за миг люспестата твар бе хваната в невидим капан, неспособна да помръдне във въздуха. Очите й свирепо проблеснаха и в същия миг уродливия език отново изскочи. Алтан прокле и издигна стена от защитен пламък, която пое удара. Чудовището обаче отново бе във въздуха и ноктестата му лапа опасно приближи младежът.

Алтан изкрещя от болка, когато грамадните нокти разкъсаха робата му и оставиха пет грамадни драскотини по гърдите и стомахът му — цяло чудо бе, че никой от ноктите не го изкорми.

Като видя кръвта по тялото му обаче, влечугоподобния демон се сви, сякаш бе направил някаква беля.

Вън от себе си от ярост, Алтан вдигна ръце и го обви с червените си светкавици.

— Върни се откъдето си дошъл! — извика младежът, а Обитателят нададе последен писък и изчезна, превърнал се в пепел.

След победата си Алтан изпъшка и се просна в ръцете на дошлата Тамия, която изпищя при вида на кръвта по тялото на любимия си.

Стиксос веднага дойде с превръзки и спирт за да промие раните и от това Алтан закрещя, но в крайна сметка бе удържан от Тамия и Низалия и след това прегръщан от съпругата си.

— Е, справихме се и с това — въздъхна Стиксос.

— Защо след всяка победа трябва обаче аз да го отнасям — промърмори Алтан, облегнал се на Тамия.

— Остана още малко — опита се да го успокои Низалия, — предстои само Острова.

Оказа се обаче, че не така мислят оцелелите моряци. Потресени от смъртта на другарите си и отвратени от появата на отдавна умрялото чудовище, те не искаха да продължат и никакви увещавания или заплахи от Низалия и Стиксос не действаха.

— Проклети страхливци! — изсъска Низалия. — Нищо. Стикс ще подготви лодка и ще тръгнем с вас.

— Не — поклати глава Алтан, — моряците са прави. Подгответе лодка, но ще отида сам.

— Какво? — в един глас запитаха Низалия, Стиксос и Тамия.

— Вие ми помогнахте достатъчно — въздъхна младият магьосник, — сега се върнете в Ралмия и помогнете с каквото можете.

— Това е лудост! — извика Низалия.

— Не е лудост — внезапно отвърна Тамия и Алтан я погледна изненадан, о — вие не сте виждали Прокълнатия, но ако той е там, това създание е песен. Приберете се по домовете си. Направихте достатъчно. Аз обаче — и някогашната крадла се обърна към мъжа си — идвам с теб.

— Скъпа… — отвори уста Алтан.

— Млъкни и слушай — прекъсна го Тамия, — аз съм виждала Прокълнатия. Ако не бях аз, той вече щеше да те притежава, не помниш ли? Забрави ли предсказанието на Оракула? А безопасността ми… никъде няма да е безопасно, ако се провалиш. Освен това, животът ми без теб би бил напълно и съвършено безсмислен.

Алтан погледна жена си за миг, сетне се отпусна в прегръдките й и двата се целунаха.

— Лодката ви е готова — глухо се обади капитан Стиксос.