Александър Драганов
Последната хроника (13)

След битката

Лордовете на черните елфи предпазливо приближиха късчетата лед, които бяха паднали от небето. Лицата им бяха смръщени, а устните — свити. Макар че те не страдаха за кончината на любимия си господар, също като него искаха да завладеят Гората на омразните си светли събратя, за да докажат това, което отдавна знаеха — че те са истинските пазители на елфическите ценности и те именно са дали на своя народ мястото, което му се полага — господстващо.

Първия ден от битката обаче не бе протекла особено добре. Светлите им братовчеди бяха успели да си намерят съюзници, а и досадният им драконов ездач бе направил достатъчно поразии. Черната некромантия на Раксмаил бе спасила нещата, но после той бе сторил глупостта да отиде да се бие с досадния ездач.

— Вижте! — внезапно каза един от черните елфи и всички погледнаха накъдето сочеше пръста му.

Пред тях някои от парчетата лед се стапяха на отвратителна черна течност, която се стече в една обща тъмна локва. Локвата забълбука и закипя, сетне течността в нея се издигна и се оформи като злокобен силует. Червените му очи проблеснаха за миг, след което пред смаяния поглед на благородниците се появи барон Раксмаил.

— Липсвах ли ви?

* * *

Готлиб внимателно кацна сред дърветата, където стояха загрижени елфи с пребледнели лица, след които и крал Леседил. Не бяха малко и кентаврите, че дори и джуджетата и орките, самия Орджа чакаше ледения дракон с широко отворени очи.

— Викнете лечители! — изрева Готлиб, когато кацна. Лапите му нежно поставиха Райлин на тревата. Кръвта бликаше от страшната рана на стомаха му, той се гърчеше и стенеше от болка, облян в студена пот.

Леседил вече се бе погрижил за лечителите — високи, стройни жени елфи, облечени във фини светлосини роби. Те се появиха като сенки и поставиха раненият на носилка от сплетени листа, след което го отнесоха нанякъде.

— Спасете го! — извика Готлиб. Никой не отговори. Леденият дракон помълча за миг, сетне нададе такъв рев, че всички звуци в Гората на Сънищата замлъкнаха, а армията на Раксмаил от другата страна се разтрепери.

— Какво стана? — попита Орджа. — Изглеждаше ми, че господарят елф нанесе успешен удар срещу противника си.

Готлиб погледна орка и изсъска.

— Това и направи — отговори той. — Райлин се би смело като лъв и спечели битката срещу онзи омразен червей. Но когато го прободе, не стана нищо. Раксмаил се засмя и…

Драконът наведе глава и от дъха му тревата под нозете му се заскрежи.

— Тъмна магия — чу се гласът на стария Оракул. Жената се бе появила от сенките. — Прокълнатия умело пази своя избраник. Райлин не трябваше да влиза в битка с него.

— Ти! — Готлиб я погледна и разпери криле. — Ти знаеш бъдещето. Ще живее ли моят ездач!

Оракула погледна дракона, сетне прошепна.

— Съдбата му не е решена, още. Уменията на лечителите ще решат това.

Драконът се сви, като ударен. Не можеше да приеме, че господарят му може да изчезне.

— Имате обаче и други грижи — продължи Оракула, — барон Раксмаил оцеля от падането.

Готлиб изрева.

— Какво? Та аз го направих на парчета!

— Дори и това не може да спре магията на Черната Сянка — рече Оракула. — Баронът е тук и на следващия ден несъмнено ще прегрупира армията си, а може да извика и още подкрепления от покорените градове.

— Без Райлин ние ще загубим — тежко рече крал Леседил и подпря челото си с една ръка, — това е катастрофа.

— Има един начин — тихо каза Орджа, — но няма да ви е лесно.

— Казвай — отговори Леседил.

— Трябва да напуснете Гората — отвърна Дъч, който стоеше наблизо, дъвчейки тютюн.

Орджа кимна.

— Това е невъзможно — отвърна Леседил, — пазим тази Гора от хиляди години. Не можем да я оставим на злите си събратя.

— Тогава всички ще умрем — отвърна Дъч.

— Джуджето и оркът говорят истината — потвърди и Оракула.

— Вие не разбирате — повиши глас Леседил и започна да трепери, — тези дървета, тези треви и цветя тук. Те са уникални! Не можем да ги оставим!

— Няма — чу се мъдрият глас на кентавъра Вотмос, който също бе приближил. — Ние, кентаврите, ще вземем семенца от всеки цвят, от всяко дръвче. Когато това свърши, ще си направим друга Гора. И дори може да се върнем в тази.

Леседил се олюля и се огледа наоколо, към другите светли елфи, с които се съветваше. В очите на някои от тях проблясваха сълзи.

— Нямаме избор — продума един от тях.

Кралят притвори очи.

* * *

Райлин отвори очи и понечи да се изправи, но изпъшка и силна болка прониза стомаха му. Елфът се отпусна назад безсилно и се огледа да види къде се намира. Беше в нещо като шатра от листа, а въздухът наоколо бе уханен и успокояващ.

— Стой мирен — чу мек глас и се обърна леко по негова посока. Пред него стоеше красиво елфическо момиче, облечено в тъмносиня роба. Лечителка, позна Райлин.

— Какво стана? — попита той. — Къде е Готлиб?

— Драконът ти е добре, но ти беше ранен — рече лечителката. — Погрижихме се за раните ти, но трябва да почиваш.

— Н-не мога — поклати глава Райлин и отново се опита да стане. Лечителката го бутна обаче отново назад.

— Ако станеш, ще отвориш раната на корема си отново и ще умреш. В момента не можеш да се биеш.

Райлин притвори очи и въздъхна. Лечителката беше права, чувстваше се слаб като коте. А и да беше в разцвета на силите си, каква полза? Раксмаил бе неубиваем, бе му го доказал в небето.

Елфът потръпна при спомена.

— Студено ли ти е? — погрешно го разбра лечителката.

— Не — отвърна Райлин. Главата му бе замаяна и чувстваше, че всичко наоколо се движи. Внезапно осъзна, че това наистина е така.

— Пътуваме ли? — попита той объркано.

— Да — наведе очи към земята момичето, — на пътуваща шатра сме.

— Как така? — не разбра Райлин. — Къде отиваме?

— В Планините на Забравата — отвърна лечителката.

— Но защо? — отново не успя да схване раненият.

— Напускаме Гората — тихо каза момичето и в очите й проблеснаха сълзи.

— Кои ние… не — Райлин зяпна, — не можем така да я оставим. Аз… аз ще помогна.

И отново понечи да стане. Момичето обаче го бутна отново назад и Райлин установи, че няма сила дори да преодолее нежната ръка, сложена върху гърдите му, камо ли да се бие с каквото и да е било.

— Стой мирен — повтори девойката твърдо, — мъчихме се цяла нощ да те спасим. Няма да провалиш всичко с глупост. Това е решение на краля, а не твое.

Райлин поклати глава.

— Но Гората… — той извъртя лице настрани, за да не може лечителката да види сълзите, които блеснаха в очите му.

— Аз съм виновен — накрая каза той, — трябваше да измисля някакъв начин да спра барона. Трябваше да съм по-добър, по-бърз…

— Няма такъв начин — отвърна елфата, — вината не е твоя.

Тя стисна ръката на Райлин.

— Всичко е в ръцете на магьосника Алтан.

Алти, помисли си Райлин. Дано той успееше.

— Сега поспи още — каза лечителката.

Райлин понечи да възрази, но тя му даде някакво ароматно сладко питие, което утоли жаждата му и го отнесе отново в сладките обятия на съня.

* * *

— Как така е празна? — попита барон Раксмаил треперещия млад черен елф, който стоеше пред него.

— Н-няма никой в Г-гората, г-господарю — заеквайки отвърна той, напразно кокорейки очи във вътрешността на огромната шатра, мъчейки се да различи фигурата на барона, спотаила се в сенките.

— Д-докато сме почивали враговете са отстъпили навътре в Гората. Като че ни я предоставят.

Баронът не отговори нищо. Приличаше на ужасна черна сянка, а единствената светлинка в шатрата идваше от блещукането на злите му червени очи.

— Значи така са направили — Раксмаил внезапно се изправи и тръгна към младия елф. Пратеникът загуби всякакъв кураж, обърна се към изхода на шатрата и побягна, но баронът не му обърна никакво внимание. Той излезе навън. Бе ранна сутрин, а дъхът му излизаше на пара.

— Не мога да повярвам — промърмори си Прокълнатия през устата на Раксмаил, — те никога не са били страхливи.

— Но може би падането на Райлин е отнело от куража им — върна привиден контрол над тялото си Раксмаил. Той внезапно се обърна към избягалия черен елф, който се бе препънал в паниката си и паднал на земята трепереше, очаквайки заповеди.

— Виж какво — рече баронът, — нареди войската ми да се изтегли от Гората незабавно.

Стражът разшири очи.

— Но ние я окупираме… — Раксмаил вдигна ръка и от пръстите му изскочи червена светкавица, която превърна елфа в пепел.

— Мразя да ми философстват — заключи той и се обърна към един от черните елфи-благородници, които бяха замръзнали с излизането му от шатрата.

— Ти — каза той с измамно мек тон, — иди моля ти се и извикай войниците да излязат от Гората. Веднага!