Мариус Габриел
Дизайнерът (8)

8.

В павилион „Марсан“ се работеше трескаво. Датата, определена за откриването на шоуто, наближаваше. Дизайнерите добавяха последни детайли и вече оправяха най-незабележимите подробности по малките сцени. Повечето от куклите бяха готови: загадъчни манекени, разположени в групи, облечени в перфектни миниатюрни тоалети.

Диор използваше част от коприната, която бяха купили с Копър от онова малко градче. Тя го остави да се занимава, да нервничи и да обикаля около дизайните си и тръгна с апарата да разгледа, фокусирана върху най-дребните детайли от суматохата и шума от шивачните машини.

Всички бяха тук — великите дизайнери на Париж. Беше се научила да разпознава стила на всеки един от тях. Тук беше младият Жак Фат, който беше малко над трийсетте, с елегантно слабо тяло, и вече светът на модата гледаше на него с обожание. Тук беше и Елза Скиапарели, аристократична и мистична, облечена в черно, загледана в моделите си с проницателните си тъмни очи. Близо до нейната сцена Баск и Баленсиага работеха над моделите си със същата мрачна призрачна концентрация. Зад тях беше Ланвин, приведена надолу, съсипана от войната и според Сюзи, болна от смъртоносна болест. Сюзи беше нейна приятелка и носеше нейните тоалети.

Докато Копър се оглеждаше из залата, някой извика името й. Тя се обърна и видя Кристиан Берар. Целият беше омазан в небесносиня боя. Имаше големи засъхнали пръски дори в брадата. Блесналите му очи бяха почти същия цвят като боята и изглеждаха плашещо. Както винаги под мишницата си носеше малката болонка, а в другата ръка държеше голяма четка, с която очевидно бе работил досега.

— Копър? Къде е твоята Анактория?

— Здрасти, Бебе. Коя е моята Анактория?

— Е как коя? Сюзи Солидор, естествено.

— Не разбирам.

— А, все забравям, че си отгледана от вълци — каза развеселено той. — Ако беше отгледана по правилния начин, щеше да знаеш, че Анактория е била любовницата на Сафо от Лесбос. Най-близката й приятелка. — Той завъртя изпъкналите си очи, сякаш се съмняваше, че Копър няма да разбере намека. — Скоро е рожденият ден на Жасант. — Той разроши козината на кучето. — И ще правя парти в моето студио в събота вечерта. Ще дойдеш, разбира се.

— Имам среща същата вечер.

— С твоя руснак? А, да. Чувам, че бил много забавен — каза със загадъчно и в същото време весело изражение Берар. — Настоявам да го доведеш.

Идеята не й се стори добра. Не искаше да бърка двете неща. Хенри и нейната бохемска компания не принадлежаха на едно място. Но не искаше и да му отказва. Берар беше най-близкият приятел на Диор.

— Ще го поканя, обещавам.

— Доведи и твоята очарователна порнографска звезда. Лондончанката ти е приятелка, нали? И е така забавна.

— Ще я доведа.

— Бог да те благослови, дете мое. — И направи кръст пред тялото й като кардинал, който пръска със светена вода. Копър не беше достатъчно бърза, за да избяга от обилните пръски.

— Бебе, ти си ужасен — извика ядосано тя.

Веселият му писклив смях я последва, докато бягаше да се измие.

 

 

Копър беше предупредила Великовски, че купоните при Берар започват след единайсет и че няма нужда да отиват по-рано. Както винаги, Хенри беше официално облечен, в костюм и с копринен шал. Беше много притеснена, че й се налагаше да събере два толкова различни свята. Какво щеше да си помисли Хенри за нейната странна компания и какво щяха да си помислят те за него, това никой не можеше да предвиди.

Пърл също беше с тях — нервна и много неспокойна, а това означаваше, че не си бе взела дозата.

Студиото представляваше огромно помещение в един стар блок близо до Монпарнас и вече беше претъпкано с народ. Берар го бе затоплил почти до задушаване. Повечето от гостите му бяха облечени в екстравагантни тоалети, което беше обичайно за такива поводи, но самият той бе с изцапаната си с пепел пижама с прогорени от цигарите дупки. Копър рядко го бе виждала облечен в нещо друго.

Той разбута тълпата, за да ги посрещне. Кучето беше както винаги под мишницата му.

— Добре дошли, добре дошли! — извика той. — Влизайте. Ето я и Пърл. Каква уста! Какви сочни устни. Скъпа моя, човек може направо да те изяде. А това… — Сините му очи почти изскочиха и побърза да се поклони пред Великовски, но в жеста имаше елемент на шега. — Това трябва да е Аполон, слязъл директно от Олимп. Моите почитания пред Бога на слънцето. А това е Жасант, в чиято чест очевидно сте слязъл на земята при нас, простосмъртните. Жасант има рожден ден. Може да я целунете. — И подаде малката вълнеста топка на Хенри.

Копър се чудеше какво ли си мисли Хенри за този дебел мръсен художник с екстравагантни маниери и дива брада, който освен всичко друго, вече беше и напълно пиян. Оказа се, че притесненията й са били напразни. Хенри изглеждаше развеселен и целуна кучето по най-тържествен начин.

Бебе ги поведе и започна да ги представя на приятелите си — една доста странна колекция, по мнението на Копър. Повечето от дизайнерите също присъстваха, дори Баленсиага — висок, тъмен, невероятно стилно и красиво облечен мъж, който изглеждаше леко зашеметен от шума и хаоса наоколо. Сериозният Пуленк също беше тук, както и един едър мъж, който се оказа Дариус Мийо.

Берар представи Хенри на любовника си от Русия — Борис Кокно, замислен тъжен младеж, балетист. Копър ги остави да си говорят на руски и реши да се разходи.

На една работна маса бяха наредени бутилки с алкохол от всякакъв вид и с най-разнообразни цветове. Някой й наля чаша „Крем де Менте“. Хареса й. После продължи да се разхожда из тълпата, като с половин ухо слушаше разговорите край нея.

Около стените на студиото бяха подредени много от творбите на Берар, някои завършени, някои в процес на работа. Имаше дузини модни рисунки, които той с лекота изработваше за списания и дизайнери. Беше любимец на Коко Шанел, както и на Елза Скиапарели и Нина Ричи. Беше известен с това, че никога не можеше да се разчита на него, че ще направи каквото и да е в някакъв обещан срок, но всички бяха свикнали, търпяха безкрайните му запои и дни, в които не похващаше нищо. И въпреки това го чакаха, защото в работата му имаше някаква гениална брилянтност, трудно определима и така различна. Никой друг художник не можеше да постигне този ефект.

Високо над главите на гостите се издигаха огромни декори за Балета на Шанз-Елизе, който бе основан с помощта на Берар и на Борис Кокно. Виждаха се и различни декори и малки детайли, които правеше за Театъра на модата. Почти скрити сред всички неща, с които се занимаваше, се намираха и неговите маслени картини, които рисуваше за себе си. Копър се спря пред един портрет на Борис. Брилянтно произведение. Берар беше истински талант, протагонист, който щедро изливаше таланта си във всичко, с което се захванеше.

Копър се питаше колко ли време щеше да издържи на темпото, с което работеше, комбинирано с пристрастеността му към алкохола и опиума. Бе видяла с очите си как Джордж Фричли-Баунд буквално се самоуби по същия начин.

Някъде след полунощ, когато партито беше в разгара си, Сюзи Солидор най-сетне се появи, облечена в китайска рокля в червено и златисто с висока яка. Беше умопомрачителна. Копър забрави да диша и тръгна през тълпата право към нея. Привличаше я като магнит. Количеството алкохол, което бе изпила, вече си казваше думата и всичко край нея се въртеше.

— Chérie! — поздрави я нетърпеливо Сюзи. Не се бяха виждали от няколко дни. — Толкова ми липсваше.

— Ела, искам да те представя на Хенри.

Лицето на Сюзи веднага се промени.

— Не искам да се запознавам с този мъж. Той е шпионин, нали знаеш!

— Той е добър човек.

— Няма добри мъже. Защо си го довела тук?

— Бебе го покани. Не бъди ревнива.

— Разбира се, че ревнувам. Очаквах да съм само с теб. Насаме.

Копър се засмя.

— Това е парти, Сюзи.

Сюзи се загледа през тълпата към Хенри, който разговаряше с Борис.

— Харесваш тези красиви, брутални мъже. Не разбираш ли, че те искат само да те доминират? Или може би именно това ти харесва. Дебели, тежки устни, с които да те целуват, и дебели, тежки ботуши, с които да те ритат по задника.

— Ела, поговори с него и ще се убедиш, че е ужасно чаровен.

— Не искам да се очаровам от този мъж.

Копър се отказа да я убеждава.

— Искаш ли нещо за пиене? Има много и най-различен алкохол. Ето там.

— Не, имам нещо по-добро. Ела — подкани я Сюзи и я задърпа за ръката по стълбите към горния етаж. Озоваха се в малка тъмна стая. — Не включвай осветлението — предупреди Сюзи, заключи вратата и разтвори пердетата.

Париж се виждаше в цялата му прелест. Небето беше ясно, осветено от ледената пълна луна.

— Магическо е — прошепна Копър.

— Полунощ е. Едната половина от Париж прави любов с другата половина — обясни Сюзи и извади златна табакера, в която имаше само една цигара. — Марокански хашиш. Най-добрият.

Копър сложи ръце зад гърба си.

— Аз… не съм сигурна, че искам. Никога не съм пробвала хашиш, ти си я запали.

— Това е божествено, уверявам те. Защо се колебаеш?

— Тук съм с Хенри…

— И това какво общо има? Хенри ли управлява живота ти?

— Не, той никога не ми казва какво да правя.

— И скоро ще започне. Не му вярвай. Тези мъже са толкова арогантни, толкова властни и доминиращи.

Това като че попадна точно в целта.

— Е, може би е леко доминиращ.

— Мразя ги. Мислят, че могат да притежават другите хора. Предложи ли ти вече да му бъдеш метреса?

— Предложи ми да му стана съпруга — отговори Копър и веднага след като думите й излязоха от устата й, съжали.

Сюзи побесня.

— Как смее?

— Честно казано, поласкана съм.

Сюзи я притисна заканително.

— Не мислиш да приемаш, нали?

— Не, засега.

— Засега? Какво е това „засега“? Искаш да ми кажеш, че дори го обмисляш като възможност?

— Всичко е възможно — усмихна се Копър.

— Имаш противен вкус, когато става дума за мъже.

— Да не го обсъждаме тази вечер.

— Тогава пуши хашиш с мен.

— Предпочитам да не го правя.

— Глупости. — Сюзи запали цигарата и напълни дробовете си. Издиша дима навън, към легналия под тях Париж. — Ела, любима моя. Пуши с мен.

Копър пое цигарата без никакво желание. Направи го само за да успокои Сюзи. Вдиша и веднага започна да се дави в гъстия неприятен горчив дим. Сюзи сложи дланта си пред устата й, за да не й позволи да издиша. Копър се бореше за въздух и когато се успокои, каза:

— Мисля, че ще повърна.

— Не, няма. Пак! — Предложи цигарата на Копър и я накара да дръпне още няколко пъти.

— Не мога повече — задави се Копър.

— Стига толкова — Сюзи се усмихна мистериозно и взе цигарата в ръката си. — Не е ли божествено?

Копър наблюдаваше странното усещане в главата си, сякаш бе излязла извън тялото си. Мозъкът й се разширяваше и не можеше да се побере в черепа.

— Чувствам се странно.

— Взех го от един немски офицер, който често идваше в клуба ми. Пазех го за специален случай.

— Ами ако от съда за разправа с колаборационистите разберат? — попита Копър, но не можеше да контролира кикота си. Усещаше се странно олекнала. — Дар от нацистите.

— Не съм казала, че е дар. Трябваше да платя.

— Как? — Не се стърпя да попита Копър.

— Предложих услуга.

— Не бъди толкова загадъчна. Каква услуга?

— Ще ти покажа, ако я доизпушиш с мен.

Въпреки че разумът й категорично отказваше, Копър пое цигарата и опита пак. Ставаше все по-добра, почти експертно задържаше дима в гърдите си. Дробовете вече не я боляха.

Изпушиха цигарата заедно. Стаята се бе изпълнила с тежък гъст дим с остра миризма, като от тамян. Копър усещаше как всички страхове и предразсъдъци я напускат, излитат от тялото й. Известно време сетивата й бяха крайно изострени и чуваше всеки шум от партито долу, усещаше пулсирането на музиката и гласовете, всичко сякаш вибрираше в нея, въздухът в стаята минаваше като хладна милувка върху кожата й. И тогава цялата реалност изчезна. Тя затанцува сякаш имаше криле. Ръцете й се носеха из въздуха.

— Как се чувстваш? — попита Сюзи. Тъмните й очи я следяха внимателно, докато танцуваше.

— Като героиня от приказка. Или като птица. Или като ангел.

— Сега да ти покажа ли каква услуга предложих на нациста?

— Да, моля.

Сюзи бавно започна да разкопчава китайската рокля, която носеше. Очите й бяха заковани в Копър и тя усещаше как сърцето й започва да бие тежко. Едната половина от червено-златната дреха падна на една страна и разкри половината от тялото й. Под коприната беше напълно гола. Луната очерта в сребристо извивката на гърдите й, стегнатите контури на корема й и мяташе сянка върху пъпа и слабините й. Лицето на Сюзи беше половин перла и половин сянка.

— Ела — каза тихо. Копър с учудване отбеляза, че нещо я влечеше напред, сякаш бе загубила контрол над краката си. — Накарах го да клекне пред мен. В униформата, с лъскавите обувки. Comme ça. — Натисна раменете на Копър, тя подчинено се свлече на колене пред Сюзи и вдигна поглед към нея. Червено-златистите дракони на китайската тясна рокля бълваха огън в лицето й, бяха чувствено живи, движеха се бавно и съблазняващо, сластни и предизвикателни.

Сюзи отвори напълно роклята и притегли лицето на Копър към слабините си, докато къдравите косъмчета докоснаха устните й.

— Cet officier allemand — voici ce qu’il voulait, tu comprends?

— Oui — прошепна Копър.

— На него му се смях, но на теб не се смея. — Притискаше се все по-настоятелно към устата на Копър, разтваряше бедрата си. — Към теб изпитвам нещо напълно различно. Искам те. Давам ти себе си.

И тогава Сюзи клекна пред Копър и опря голото си тяло в нейното.

— Отвращаваш ли се от мен?

— Не.

— Дори когато ти казвам, че ми е било забавно да се правя на курва?

— Не, не се отвращавам.

— Наистина? Защото понякога аз се отвращавам от себе си. — Целуна бавно и продължително Копър по устните.

И този път, когато езикът на Сюзи се плъзна между устните й, Копър не устоя на изкушението. Усети как езикът й пълни устата й като всичко, с което я изпълваше тази жена — силно и решително. Ръцете на Сюзи обхванаха гърдите й, плъзнаха се под дрехите й, търсеха бедрата й.

Докосването й накара Копър да потръпне от вълнение. Беше уловена в извивките на дракон, много по-силен от нея, сразена от неговото желание и алчност. Собствената й слабост й се струваше така сладка, тялото й се втечняваше като мед.

Някъде в далечината чу как някой я вика. Беше гласът на Пърл, някъде на стълбите. Копър успя някак да събере сили и да се дръпне назад.

— Търсят ме — каза с разтреперан глас.

— Да търсят — изсъска Сюзи.

— Трябва да тръгвам.

— Не, остани с мен.

— Не мога. — Копър се изправи бавно и оправи дрехите си.

— Съжалявам.

Сюзи стискаше зловещо устните си. Закопча китайската рокля.

— Ти си страхливка.

— Моля те, недей.

Сюзи стисна лицето на Копър между дланите си и я целуна толкова силно, че я заболя.

— Ти си моя, моя, моя.

Но Копър чуваше как Пърл я вика и търси. Изплъзна се от ръцете й и поклати глава.

— Не мога да остана. Аз ще изляза първа. Ти след малко.

— Ето къде си била, Копър Пот — извика Пърл, застанала на долната площадка на стълбите. Влязоха обратно сред оглушаващия шум в студиото. — Къде беше? — попита заканително Пърл. — Търсих те навсякъде.

— Излязох за глътка въздух.

— В този ужасен студ? Ще се разболееш! Виж, трябва да се върна у нас. Имам нужда от дозата си. — Тя хвана ръката на Копър, която беше студена като лед. — Какво ти е?

— Нищо — отвърна безизразно Копър.

Не изпитваше страх, но беше ужасно объркана. Наркотикът беше толкова силен, а тя отчаяно се опитваше да прикрие ефекта, който едва сега започваше да поразява тялото й.

— Болна ли си?

— Добре съм — измърмори Копър.

Партито се бе превърнало в карнавал от музика и цветове. Берар беше облякъл един от балетните костюми, които висяха закачени по стените. Беше костюм на клоун в крещящ оранжев и жълт цвят и сега танцуваше под шумните аплодисменти на всички. Лицето му бе почервеняло от нахлулата в главата му кръв, а очите му почти затворени. Беше изгубен в своя си свят.

Хенри разбута тълпата, за да се добере до тях. Огледа я тревожно.

— Копър, добре ли си?

— Добре съм — повтори тя.

— Много си бледа.

— Просто съм изморена.

— Беше с онази жена — намеси се Пърл и вече сочеше към забележително красивата фигура на Сюзи Солидор в китайската рокля.

Погледът й се впи за секунда в очите на Копър, после се извърна и продължи разговора си. Острият й профил остана напълно безизразен.

Копър се залюля. Хенри сложи ръка около раменете й.

— Може би е най-добре да се прибереш у дома.

— Прав си, искам да се прибера у дома — отвърна тя с напълно изпразнен от емоция тих глас.

* * *

Когато излязоха навън, Копър се запрепъва по улицата и Хенри трябваше да я държи да не падне. Изражението му беше тревожно. Нощта беше ужасно студена. По металните повърхности се образуваше коричка лед. Трябваше да вървят по стръмната камениста улица до по-голямо шосе, където имаше някаква вероятност да хванат такси. Макар че Хенри я държеше здраво, обувките й се плъзгаха по леда и на два пъти едва не падна. Копър не обели и дума през целия път. Шумът от партито затихваше зад тях и градът изведнъж бе погълнат от тишина.

— Ще ми се никога да не бяхме идвали — промърмори ядосано Пърл.

Хенри не каза нищо. Беше прекалено концентриран да държи Копър изправена. Извадиха истински късмет — намериха такси и се отправиха към апартамента. Копър се облегна назад със затворени очи и бяло лице. Не отговаряше на нито един въпрос. Пърл беше бясна.

— Онази й е направила нещо.

— Кой й е направил нещо? — попита Хенри.

— Онази лесбийка.

— Сюзи Солидор ли имаш предвид? Какво е направила на Копър?

— Дала й е нещо, упоила я е, познавам симптомите, повярвай ми.

Когато стигнаха до площад „Виктор Юго“, Копър вече се чувстваше ужасно. Побягна към банята, клекна под въжето с промити снимки, панделки и бельо и започна да повръща с ужасяващи конвулсии. Кокалчетата на ръцете й бяха побелели, докато стискаше с все сила керамичната мивка. Кожата й беше мокра, потна, лицето й като абанос. Хенри придържаше челото й, а с другата си ръка я стискаше през кръста. Пърл грабна една кърпа, намокри я и изми лицето й.

Когато Копър повърна всичко, Хенри и Пърл й помогнаха да легне. Странното чувство в главата й започваше да отшумява и паниката полека я напускаше. Хенри я целуна и си тръгна загрижен.

Пърл беше бясна.

— Онази не дава и ей толкова за теб — каза тя и щракна с пръсти. — Наистина ли си мислиш, че й пука за теб? Защото не й пука. Не виждаш ли каква е тази жена — една безсърдечна актриса, която обича да демонстрира перверзиите си пред хората. За пари. Докато Хенри…

— Не ми говори за Хенри.

— Той е добър мъж, Копър.

— Какво знаеш ти за него?

— Мога да позная диамант, когато го видя. И ще го загубиш, ако не се откажеш от Сюзи.

— Няма да се откажа от Сюзи. По-скоро бих се отказала от Хенри.

— О, за бога!

Копър се завъртя настрани.

— Остави ме. Ще спя.

И тя заспа почти веднага. Изглеждаше абсурдно млада, с червената коса, разпиляна по лицето, с разранената, леко отворена уста.

 

 

На следващия ден Копър се събуди с кошмарно пулсиращо главоболие. Сякаш някой блъскаше с чук в главата й. Хенри мина да види как се чувства, но тя бе прекалено изтощена, за да даде някакъв нормален отговор. През целия ден беше с махмурлук и не на себе си. Седеше отпусната срещу него с поглед, забит в земята, и отговаряше със срички, без да може да състави цяло изречение.

— Какво се случи снощи между теб и Сюзи Солидор? — попита той с тих глас.

— Нищо — измърмори тя.

— Тогава защо си в това състояние?

— Имам махмурлук. Пих прекалено много. И…

— И?

— Пуших малко хашиш.

— Кой ти го даде? — Хенри не се шегуваше, искаше отговорите си. — Не, не ми казвай, мога сам да се досетя.

— Браво на теб.

Тъмните му очи я изучаваха.

— Тази жена не ти е добра приятелка, Копър.

— Ревнуваш.

— Загрижен съм.

— Е, няма защо. Мога да управлявам живота си и без твоя помощ.

— Това няма да свърши добре — каза мрачно той.

След като Хенри си тръгна, тя се опита да се концентрира върху работата си. Реши, че хашишът не й понася, и макар че бе простила на Сюзи за опита й да експериментира с нея, се закле никога повече да не пробва.

Другият експеримент — усещането за голото тяло на Сюзи, опряно в нейното, я объркваше, и от друга страна, в известен смисъл възбуждаше. Не й помогна и фактът, че Пърл се сърди цял ден и не пропускаше възможността да й опява. Но тялото й беше смущаващо живо и чувствено.

 

 

След няколко дни Диор дойде да я потърси в апартамента й на площад „Виктор Юго“.

— Бебе не се е връщал от дни. Не се е мяркал от партито. В Театъра всички са се хванали за главата без него. Трябва да го намерим. Взел съм назаем кола. Ще караш ли?

— Какво според теб му се е случило? — попита тя, когато потеглиха.

— Обичайното. Напиване, което се превръща в запой и свършва с оргия. И после се изгубва.

— И къде мислиш, че може да е?

— Първо ще търсим под мостовете. Обикновено накрая свършва там.

— Шегуваш ли се?

— Не — отвърна тъжно Диор. — Никак.

Караха по брега на Сена, спираха на всеки мост. Под някои от тях имаше цели комуни клошари, бездомни, дезертьори. Повечето алкохолици. Времето беше леденостудено и Копър видя повече от едно безжизнено тяло, проснато в подозрителна близост до водата. Диор я караше да чака в колата, докато обикаляше из сгушените в студа хора и надничаше да види мръсните им брадясали лица.

— Не е там — каза, когато се качи в колата след третия мост. — В Париж има трийсет и седем моста и може да отнеме доста време, Копър.

— Няма значение, на твое разположение съм.

— Безкрайно съм ти задължен.

Бузите му бяха почервенели от студа. Както винаги, независимо от малкото пари, с които разполагаше, той беше безупречно облечен — фино английско палто и шапка.

— Да отидем до пристанище Гренел. Това е едно от любимите му места.

Когато тръгнаха, той се сви в палтото си като птичка в настръхналите си пера.

— Как са нещата между теб и Хенри?

— Не ми се е обаждал тези дни.

— Говори се, че е имало инцидент на партито — подметна деликатно той.

— Напих се, нищо повече — отвърна безгрижно тя.

— Внимавай да не го изгубиш.

— Тиан…

— Няма да кажа нищо повече от това. Внимавай, ma petite!

Тя наби спирачките. Тълпа бе блокирала улицата и бяха принудени да спрат. Маршируваха към реката и носеха плакати. От няколко седмици във Франция имаше политически демонстрации и напрежение, стачки, които блокираха Париж за по няколко часа и буквално спираха живота. Но това беше най-голямата демонстрация, която беше виждала.

— Ще направя няколко снимки — каза тя и се пресегна към апарата си, който носеше навсякъде със себе си.

— Внимавай! — предупреди изплашено Диор. — Тези хора може да са опасни. И са облечени в най-кошмарните дрехи.

Копър реши да запомни последното за един къс криминален разказ и тръгна към стачкуващите. Апаратът вече беше фокусиран върху тях. Хората, предимно мъже, имаха кисели лица и крещяха. Копър забеляза, че на много от плакатите имаше сърп и чук. Както Диор бе отбелязал, това бяха предимно работници, облечени в гащеризони и с кепета на главите. Ударите на дървените им обувки върху твърдата ледена земя ставаше оглушителен с нахлуването на нови и нови демонстранти от съседните улици към главното шосе. В началото, докато ги снимаше, не й обръщаха внимание, но след малко един-двама започнаха да й крещят ядосано.

— Копър! — извика Диор от колата с треперещ глас. — Да вървим!

Между две дървени греди беше закачен огромен банер и тя искаше да направи снимка докато хората, които го носеха, минаваха покрай нея.

— Секунда — извика му тя.

— Копър!

И едва тогава чу как нещо изсвистя покрай ушите й, след това видя как пада и се разбива в земята. Беше бутилка. Изумена и стресната, тя погледна през обектива точно навреме, за да види как един мъж мята към нея голям камък. Тя бързо се отдръпна настрани и камъкът не я докосна.

— Хей? Какъв ви е проблемът, неграмотници? Аз съм на ваша страна — изкрещя тя.

Хиляди обиди се изсипаха отгоре й, мъжете държаха ръцете си зад гърба си, готови да я замерят с каквото имат под ръка. Тя се обърна и хукна към колата.

Диор беше изпаднал в паника.

— Луда ли си? — извика задъхано той. — Трябва да се махнем веднага.

Тя стисна волана и започна да обръща колата по възможно най-бързия начин, като в паниката си да избяга се качи на тротоара. Към тях летяха още и още остри предмети, които отскачаха от колата.

— Малко са изнервени, а? — каза запъхтяно тя, докато се бореше с лоста за скоростите. — Нямам нищо против да ме псуват на френски, но да ме замерят с камъни и тухли, за мен това е границата на допустимото.

— Просто тръгвай!

Докато набираха скорост, нещо удари задния прозорец и той бавно се пропука под формата на паяжина.

— Исусе! — извика тя и огледа пораженията в огледалото за обратно виждане. — Какво сме им сторили?

— Заради колата е — каза Диор, който не спираше да трепери. — Те са комунисти. Вярват, че всеки, който има кола, е богат. За бога, не го прави никога повече! Да видим при моста Паси.

Измъкнаха се без повече инциденти. Минаха под арките на големия мост и заоглеждаха боклуците. Едно бездомно куче им се озъби и после побягна. Няколко клошари, сгушени един до друг, ги огледаха с безцветни подозрителни очи. Някои бяха запалили огньове, от които се издигаше задушлив дим, други вече си подаваха бутилки евтино вино, макар че беше още сутрин. Над тях мина метрото към Паси и ги посипа с дъжд от черна пепел. Мръсотия, студ и чувство за изоставеност — така можеше да се опише това място.

Изведнъж Диор извика и забърза към купчина боклук до една от металните колони на моста. Копър го последва трепереща от студ. Оказа се, че купчината боклук е човек и човекът е Берар.

Докато му помагаха да седне, по лицето на Диор се стекоха сълзи.

— Mon pauvre ami — говореше той със задавен глас. — Бебе! Tu m’entends? Мили боже, почти е мъртъв от студа. Копър, помогни ми.

Копър клекна до Берар и го огледа с ужас. Едва успя да го познае. Едната страна на лицето му беше посиняла и подута или от удар, или от падане. Брадата му, както винаги беше оплетена, но сега в нея имаше кал и мръсотия. Смърдеше на алкохол и на по-лошо. Подутите му клепачи бяха наполовина отворени. Опита се да ги отвори, но не успя.

— Бебе! — Гласът на Диор трепереше. — Peux-tu m’entendre?

Берар издаде нещо като тих стон. Не можеше да върви, а беше тежък човек, така че преместването му в колата беше трудна и изморителна задача.

— Никога не съм го виждал чак толкова зле — пъшкаше Диор и подпираше тялото на Берар. — Милият ми приятел. Мога да виня само себе си. Бях толкова зает с проклетите кукли, че не му обърнах внимание и не тръгнах да го търся по-рано.

— Не си виновен ти. Защо си причинява това?

— Работи до пълно нервно изтощение по Театъра на модата. Това е начинът му да избяга.

Метнаха го на задната седалка. Диор тихо плачеше, докато преравяше джобовете на мазното му палто. Извади няколко почернели лули за опиум, използвани спринцовки и бутилка, която приличаше на разредител за боя.

— Merde — каза безнадеждно Кристиан и изхвърли всичко. Копър забеляза, че ръцете на Берар бяха все още изцапани със синята боя, с която бе работил преди дни. По някаква непонятна причина тази малка подробност я накара да заплаче.

— Къде ще го заведем? — попита тя.

— В Питие-Салпетриер. Там има лекар, който знае как да се справи с проблемите на Бебе.

— Какво ще му правят?

— Това, което никой от нас не може — каза мрачно Диор. — Ще го заключат и ще го оставят да пищи.

 

 

Хенри я чакаше в апартамента й.

— Мразя, когато нещата между нас са неизяснени — каза той. — Съжалявам, ако съм те разстроил или ядосал. Може ли да се сдобрим?

— Понякога обичаш да командваш хората, знаеш ли?

— Знам и се извинявам. — Целуна я по бузата. — Плакала си. Какво се е случило?

— Ходих с Тиан да търсим Бебе Берар. — Копър описа ужасното състояние, в което го бяха намерили, и всичко случило се след това. — И когато стигнахме до болницата, стана наистина кошмарно. Когато го внасяха вътре, той започна да се пробужда и да осъзнава къде е. И тогава започна да ни моли. Умоляваше ни да не го оставяме там. Плачеше. Кристиан също. Когато затвориха Бебе в една от стаите, той започна да пищи нечовешки. Като дете. Трябваше да си запуша ушите и да избягам. Не можех да го понеса.

— Той сам си го причинява — каза кратко Хенри.

— Но беше толкова тъжно, не можех да не му съчувствам.

— Можеш да си спестиш съчувствието. Първо се напива и друса като животно, после страда като животно.

— Ти си жесток! — възкликна тя.

— Не, аз съм дисциплиниран. И не уважавам липсата на дисциплина в другите хора, независимо колко са умни и талантливи.

— Докато го търсихме, попаднахме на стачкуващи. Спрях да направя снимки, но те започнаха да мятат бутилки и камъни по нас. Всъщност счупиха прозореца на колата.

— Тези хора са опасни, Копър — лицето му беше много сериозно. — Не приближавай до тях.

— Аз съм журналист — припомни му тя. — От мен се очаква да правя репортажи за тези неща.

— Те не го знаят. Виждат апарат и мислят, че си от тайната полиция.

— Приличам ли на човек от тайните служби? — попита предизвикателно тя с повдигнати вежди.

Той поклати глава още по-сериозно.

— Не точно. Бившият ти съпруг обаждал ли се е? Знаеш ли нещо за него?

— Получих едно писмо, но това беше преди седмици. Пишеше, само че е стигнал до нацистки концентрационен лагер и че било шокиращо. Нямам никаква представа къде е сега и какво прави. Писах му, но не ми е отговорил.

— Липсва ли ти?

Не можеше да го лъже. Винаги си бяха казвали истината за всичко.

— Понякога се опитвам да се убедя, че болката си е отишла. Друг път се чувствам напълно безпомощна и нещастна. Имахме и щастливи мигове.

— Разбира се.

— Защо Еймъри не успя да уважи това щастие? — попита тя. — Не можеше ли да се научи да ми е верен? Не му ли бях достатъчна?

— Мисля, че не е осъзнавал какво прави и какъв щастливец е бил да те има.

— Съпругата ти липсва ли ти?

— Разбира се. Понякога си мисля, че е по-добре да си отидеш неочаквано и бързо, отколкото да загиваш по малко всеки ден. Иска ми се да мога да я помня каквато беше в началото — жизнена, енергична, с онзи неин блясък, а не страдащия инвалид, в който се превърна накрая.

— Преживели сте толкова много. Мислиш ли, че наистина някоя може да заеме мястото й?

— Никой не заема мястото на никого. При любовта нещата не се случват така. Човек може да обича повече от веднъж, но всяка любов е велика по своя си начин.

— Съгласна съм.

— Какво би направила, ако съпругът ти иска пак да се съберете?

— Свършено е — каза категорично тя. — Няма връщане назад. — Тя погледна в мрачното му лице. — Ако не приема веднага с предложението ти, не е заради Еймъри.

— Не се налага да казваш нищо, все още. Аз съм търпелив мъж.