Мариус Габриел
Дизайнерът (13)

13.

Копър и Диор се спряха на светлосиньо — подходящ цвят за втори брак, а и за църква. Диор беше щастлив, че цветът ще отива на вратовръзката му. Копър щеше да носи малък воал, прикачен към малка кокетна шапка. Самата рокля щеше да бъде от сиво-син шифон, който Диор дълго бе пазил в килера си. Щеше да бъде богато надиплена, събрана в кръста и да се вписва в тържествената атмосфера. Ръцете на Копър щяха да са покрити с дантела малко под лакътя.

Съгласи се на малък букет от момина сълза от „Лашом“, макар че след като Диор щеше да поръча букета, Копър трябваше да разчита на неговата представа за „малък“.

Кристиан беше безкрайно щастлив, че Копър е променила намерението си и че се бе съгласила да облече сватбена рокля, и се хвърли в работата си, понеже нямаше доверие на никой друг да изреже парчетата за кройката. Имаха по-малко от две седмици.

По-голямата част от времето мина в проби, купуване на аксесоари, уреждане на приема след църквата, който щеше да е в къщата на Хенри в седми район. Там всичко се подготвяше специално за случая от цяла армия прислуга, наглеждани от господаря на къщата. Всички се запознаваха със сложната церемония по бракосъчетанието при ортодоксалните бракове, за какъвто брак Хенри копнееше с цялото си сърце.

Церемонията, в най-късия й вариант, беше около няколко часа, като значението на всяка една църковна фаза — кога се държат свещите, кога се слагат короните, и после гражданската церемония накрая с хляб и сол — всичко това бе обяснено на Копър с най-големи подробности от един много сериозен брадясал свещеник, който миришеше на тамян и чесън.

Всички тези неща й се струваха прекалено много, объркващи и плашещи, в комбинация със самата катедрала с мрачния й интериор и високи до небесата стени като на затвор, от които иконите на светиите в златни рамки я гледаха с подозрение.

Копър се опита да усети духа на събитието, дори положи усилия да запомни колкото може повече фрази на руски, но единствената хубава част от цялата церемония беше чупенето на чашите от вино в края на венчавката, защото беше убедена, че тогава вече ще е в настроение дори да метне някоя чаша по някого.

С огромно нежелание щеше да напусне и апартамента на площад „Виктор Юго“, а Пърл трябваше да си търси друго жилище след сватбата.

— Знам, че не ме искаш за шаферка, нали? — каза Пърл и изгледа Копър с натежали очи. Въпросът звучеше като молба.

— В православния брак няма шаферки — отвърна тактично Копър, което беше наполовина истина. Свещеникът бе й казал, че все пак може да си доведе, ако държи чак толкова, но Копър не искаше повече усложнения към без това отегчителната и тромава процедура. — Но ще си там за подкрепа.

— За церемонията ще прочистя тялото си от този боклук — обеща Пърл, но и двете бяха чували това десетки, стотици пъти.

Сюзи не направи опит да се свърже с Копър, изпрати й букет с виолетки по цветаря. Може би като извинение за последните й думи. Сладкият аромат на цветята полека-лека изветря и Копър се опита да не мисли за жената, която ги бе пратила.

 

 

Хенри й връчи още един голям подарък, нещо за цял живот.

Подаде й овална продълговата кожена кутия.

— Надявам се да ти хареса, скъпа. Това е моят сватбен подарък за теб.

Тя отвори кутията. Там, сгушена в кадифето, лежеше огърлица със смарагди и диаманти. Копър стоеше като вцепенена.

— О, Хенри! Великолепна е.

— От Бухерер е. Надявам се да си с нея на сватбата.

— Толкова си щедър. Не знам какво да кажа.

Той й помогна да сложи огърлицата. Яркото зелено на камъните грееше върху бледата й кожа. Тя се погледна в огледалото и видя прелестното лице на Хенри до рамото си.

— Красива си! — каза нежно той.

— Ако изглеждам красива, то е само защото майка ми винаги казваше, че смарагдите носят лош късмет. — И тогава видя как изражението му се променя. — Съжалявам, беше грозно да казвам такова нещо.

— Не, никак дори — отвърна мрачно той. — Ако не искаш да я носиш, напълно те разбирам.

— Разбира се, че ще я нося — увери го тя и се обърна да го целуне. — Ще я нося с гордост. Караш ме да се чувствам като кралица.

 

 

На следващия ден Копър намери малко време да мине през агенция „Франс Прес“ и да им даде една статия. Тя гледаше очарована телексите, които по цял ден бълваха информация и новини от цял свят.

На излизане от агенцията случайно се сблъска с едно познато лице. Беше Хемингуей, запътил се към „Франс Прес“. Изглеждаше както винаги раздърпан и въпреки студа, само по риза. Той остави печатната машина, която носеше, и прегърна Копър толкова силно, че спря дъха й.

— Как си, по дяволите? — попита нетърпеливо той.

— Ще бъда добре, когато ребрата ми, които току-що счупи, заздравеят — усмихна му се тя.

Беше й хубаво да види някой от Америка, макар Хемингуей да бе едно от онези неща в живота, които трябва да се вземат в малки дози. Нямаше случай, когато да не я смущаваше с присъствието си.

— Къде мога да дам машината си да я поправят? Много е спешно, малката ми. Ако ми помогнеш, ще те черпя един обяд.

— Нямам време за обяд, бързам.

— Да не си посмяла да се опитваш да ме пренебрегваш така.

— Каква марка е? — въздъхна тя.

— „Ремигтон“.

— Знам къде могат да я оправят. Офисът им е на десет минути пеша.

— Да тръгваме тогава — подкани я той.

Докато вървяха към булевард „Капусин“, тя го попита:

— Няма да ми се пускаш пак, нали?

— Не и когато съм трезвен — ухили се той. — Прекалено много те уважавам. Видях статията ти в „Лайф“. Не е зле за новобранец с мляко край устата. Ти си родена журналистка.

Похвалата му я зарадва.

— Старая се.

— Все още смятам, че журналистиката е курвенска професия, но ти поне си въртиш курвалъка чисто и спретнато.

Той остави повредената си стара печатна машина и взе една под наем, докато неговата е в ремонт. Притисна я към гърдите си. Копър го разбираше и му съчувстваше. Можеше да си представи какво е да си журналист без печатна машина. И после, както обеща, я заведе на обяд в едно бистро. Поръчаха бутилка „Бургунди“ и патешко и се заприказваха за последните събития в живота им.

— Чух, че се омъжваш за онзи луд руснак Великовски.

— Предполагам наистина трябва да е луд, за да ме вземе.

— Значи е вярно. Е, поне никога няма да се притесняваш за пари.

— Не се женя заради парите му, Ърнест.

— О, сигурен съм. Просто искаш бащинска милувка и присъствие в къщата си.

Тя насочи ножа си към него, за да го накара да престане.

— Видях Еймъри преди няколко седмици — каза му тя. — Връщаше се в Германия. Не се е обаждал оттогава.

Той смръщи лице.

— Значи не знаеш?

— Какво да знам?

— За нервния му срив. Превозили са го обратно във военна болница в Белгия.

Копър беше шокирана.

— Не беше съвсем на себе си и ми се стори странно изнервен, когато го видях, но не съм очаквала.

— Е, наричат го нервно изтощение. Пишеше огромна статия. Щеше да спечели „Пулицър“, знаеш ли? Работеше ден и нощ, за да улови целия ужас на войната. Но накрая му дойде в повече. Вземаше някакви таблетки, които военните лекари му бяха дали. И накрая изпил цялото шише наведнъж. Намериха го съвсем навреме. Изпомпаха му корема и го изпратиха в Белгия, опакован в бинтове.

— Горкият Еймъри. Чувствам се ужасно.

Хемингуей вдигна ръка.

— Виж сега, не започвай да си мислиш, че това има нещо общо с теб. Защото не е така. Разбра ли ме? Еймъри е от онези мъже, които винаги се преструват, че нищо не може да ги развълнува, докосне или впечатли. Е, това успя да му влезе под кожата. И не е нещо, което може да забравиш, независимо колко войни си видял. Казват, че самият Патън повръщал, когато пристигнали в Ордруф.

— Еймъри ми каза, че бил пристрастен към ужаса.

— Възможно е да се случи. Такива ужаси могат да предизвикат неочаквани реакции в определен тип хора. Дават им някакво чувство за вълнение, дори еуфория. И като всяка форма на упоение, действието се износва и след това следва рязък спад — депресия, отчаяние. Трябва да се изкачат пак там горе, където тези неща ги няма. Затова се връщат обратно към мястото, където са изпитали тази еуфория. И после се превръща в порочен кръг от изкачване и падане, докато те засмуче целия. Това нещо те поглъща заедно с целия ти живот. Опиянение, което се превръща в единственото значимо нещо на света. Опасно заболяване, което в крайна сметка те завладява изцяло.

— Звучиш ми сякаш добре знаеш за какво говориш.

— Може би зная — отвърна той с мрачна усмивка. — Може би затова съм писател. Жестокостите в тези лагери са потресаващи, Копър. Не можеш да повярваш, не разбираш.

— Тази война извади на показ най-злото в човешката природа.

— Не е нужно кой знае колко много, за да извадиш наяве злото в човека. Дори не ти е нужна война — каза Хемингуей и взе вилицата и ножа си. — Но ти, дете, можеш да мислиш, имаш добре функциониращ мозък.

— Като за жена? Това ли намекваш? — попита тя със сладък глас.

Той се усмихна под мустак.

— За жена журналист, която се е посветила на света на роклите и шапките.

— Пиша за много неща, не само за шапки. Но честно казано предпочитам да пиша за нещо, което се развива, отколкото за войната.

Новините около Еймъри я разстроиха, повдигаше й се, но разговорът с Хемингуей я разсея и й олекна, макар че коментарите му за брака й с Хенри лекичко я боцкаха. Това, което наистина я накара да помръкне, бяха последните му думи, преди да се разделят на улицата.

— Дните ти да скитосваш свършиха, малко циганче.

 

 

Скоростта на приготовленията се покачваше с всеки изминал ден и накрая последната вечер преди сватбата дойде. Странно, но Копър беше в същото състояние, в което изпадна вечерта след раздялата с Еймъри: заливаха я ту врели, ту студени вълни, не можеше да заспи. Чувстваше се буквално болна.

Знаеше, че е на прага на голяма промяна в живота си, и се питаше дали поема по правилния път. Досега беше напълно независима. И самотата, и уязвимостта бяха част от независимостта й, макар от време навреме да й идваха в повече. Животът с Хенри щеше да бъде много по-удобен, но далеч по-малко свободен, независимо от всички обещания, че няма да се меси и да нарушава начина й на живот. Мъжете винаги си мислеха, че изискват толкова малко, че всичко с тях е лесно, но скоро след това се оказваше, че лесното е възможно само когато е при техните условия.

Беше постигнала толкова много. Беше израснала и се бе развила като самостоятелна личност. Дали това щеше да продължи и по време на брака й като съпруга на Хенри? Или щеше да остане някъде там в забрава и да съжалява, че не е продължила сама. И щеше ли да съжалява, че е дала така безразсъдно независимостта си, спечелена с толкова много усилия?

Копър беше очаквала, че ще се чувства много по-щастлива в нощта преди втората си сватба. Може би на сутринта щеше да е различно?

 

 

Спа съвсем малко. Диор пристигна точно в девет да й помогне да се облече и да я заведе до катедралата. Беше облякъл бялата си работна престилка, която използваше само за много важни случаи, а английският костюм бе прилежно прибран в специална торба с цип.

По някаква необяснима причина Копър избухна в истеричен смях, а той се суетеше около нея с непоклатима сериозност. Докато Диор работеше, не се говореше, не се клюкарстваше, не се разказваха шеги. Дори на Пърл не й беше разрешено да доближава. При най-малката въздишка или помръдване той веднага започваше да се кара строго. Пърл седеше тихичко в ъгъла.

— Изглеждаш като блян — въздъхна накрая той и направи крачка назад, за да се възхити на произведението си. — Винаги съм казвал, че имаш перфектната фигура.

— Винаги си казвал, че гърдите ми са прекалено малки.

— Вкусовете се променят — отвърна той с изумително спокойствие. — Имаш тъмни кръгове под очите, но всъщност ефектът не е лош.

— Ще се погрижа за тях.

Тя постави грима си и се огледа в огледалото. Диор беше прав — наистина изглеждаше като мечта. Пепелявото синьо подчертаваше бялата кожа и червената й коса по изумителен начин и, разбира се, дизайнът беше уникален. Недостижим.

Диор постави малката шапка върху косата й и нагласи воала над очите й. Букетът, както Копър бе предвидила, беше огромен и в стил барок. Тя го стискаше като щит.

— Ще е трудно да те дам — каза той и лешниковите му очи се насълзиха. — Но е време да тръгваме.

Беше наел даймлер-бенц. Казваха, че бил собственост на генерал Дитрих фон Шолтиц, последния комендант на нацистите в Париж. И точно с тази кола щеше да я отведе до катедралата. Пърл щеше да ги последва с такси.

Когато се качи в лъскавата черна кола, Копър вече не усещаше абсолютно нищо. На таблото на колата все още се мъдреше немският орел.

— Това нещо е като катафалка — отбеляза тя.

— Веднъж преди войната отидох във Венеция с един млад мъж, в когото бях много влюбен. Качихме се на гондола по Големия канал. Гондолиерът ни каза, че същите хора, които правят гондолите, изработват и ковчезите. Затова гондолите били така лъскави и черни.

— Това беше ли някакво предзнаменование? — попита Копър.

— За беда, да. Аз бях много влюбен, но той бързо се отегчи и ме остави в моя ковчег, за да гони нещо по-младо, нещо венецианско.

— Горкият Тиан!

— Как се чувстваш, petite?

Тя опипа тежките смарагди на колието си.

— Много притеснена.

— Но там ще те напътстват по време на цялата церемония.

— Не, не се притеснявам за церемонията. Притеснявам се за това, което следва след нея.

— Имаш предвид nuit de noces? — попита деликатно Диор.

— Не, глупчо. Не се притеснявам за брачната нощ. Имам предвид следващите петдесет години.

— А!

Диор беше достатъчно мъдър, за да не коментира повече.

Сърцето й блъскаше в гърдите и изпитваше големи затруднения да поддържа дишането си спокойно. Загледа се в парижките улици, които отлитаха завинаги назад. Валеше лек дъжд и паветата блестяха от влагата. Момичетата бяха както винаги с колелетата си, скрити под наметала, които се вееха след тях и се издуваха като балони. Колко свободни изглеждаха, докато натискаха педалите. И тогава Копър си спомни последните думи на Хемингуей: Дните ти за скитосване свършиха, малко циганче.

Кварталът около катедралата приличаше на една малка Москва, с руски ресторанти и улици, които носеха руски имена. Приближиха откъм Пиер ле Гран. Огромната постройка се виждаше в края на улицата, със златните кубета, сякаш златни балони, литнали в сивото небе.

Диор даде инструкции на шофьора да спре до тротоара пред църквата. Колата тръгна напред бавно и тържествено.

— Мокро е — напомни й Диор. — Вдигни роклята, за да не обереш калта.

Колата спря пред самия вход на църквата. Отпред се беше събрала тълпа да види булката. Копър разпозна Бебе Берар, който беше излязъл от болницата, но изглеждаше прекалено изнемощял и беше облегнал глава на рамото на Кокто. Брадата му беше все така рошава, но лицето му имаше цвят на корема на умряла риба.

Когато я видя, той извика името й, опитвайки се да прозвучи радостно. Но се виждаше, че в него не бе останала нито радост, нито ентусиазъм. Пискливият му глас за добре дошла прозвуча точно като онзи писък на разкъсващата го болка в деня, в който го оставиха в болницата.

Връхните дрехи на бохемите се отличаваха и някак не се вписваха сред строгите официални тоалети на руските емигранти. Вратите на грамадната църква бяха широко отворени. Копър можеше да почувства празничната, тържествена и сериозна атмосфера. Видя халките им на олтара, където бяха подредени и някакви други неща, блещукащи под слабото осветление на свещите, чу проточените напеви на мъжкия хор.

Паниката се надигна в гърлото й като пристъп на мощен вятър. Тя събра подгъва на роклята си и стисна букета, докато Диор минаваше от другата страна да й отвори вратата. В топлата ухаеща на кожа кола нахлу студен вятър, понесъл аромата на тамян и мирта.

Миризмата на мирта! Това беше. Нещо в нея изщрака и се счупи. Като кост, която сама се намества.

— Не мога да го направя! — каза и погледна Диор в очите.

Той премигна и й подаде ръка.

— Моля?

— Не мога да го направя. Промених решението си.

— Копър, какво говориш?

— Ще трябва да влезеш и да обясниш на Хенри.

Очите му бяха толкова разширени, че Копър виждаше само бялото около ирисите му.

— Да обясня? Какво да обясня?

— Че няма да се омъжвам днес.

— Шегуваш се, нали?

Но когато видя лицето й, в него не остана никакво съмнение, че това не беше никаква шега. Ръцете му се залепиха за бузите.

— Oh, mon Dieu.

Пърл, която току-що бе излязла от таксито, надникна през рамото на Диор.

— Какво става?

И сега вече Копър изпита истинско спокойствие, сякаш духът й не беше вече в тялото й. И паниката си беше отишла. Всичко си идваше на мястото. Сърцето я болеше, но беше напълно сигурна, че е постъпила правилно.

— Хенри ще излезе и ще иска да говори с мен, така че се прибирам с колата в апартамента ти. Когато му кажеш, вземи такси на Пърл. Дай ми ключа от вас.

— И какво искаш да му кажа? — попита Диор, докато търсеше ключа си. Беше напълно съсипан.

— Кажи му, че съм променила решението си.

— Ще иска да знае защо.

— Предполагам, че ще иска.

— И аз ще му кажа… какво?

— Кажи му, че миртата ми напомни за погребението на баща ми.

— Мила моя, това едва ли ще успокои младоженеца, зарязан така пред олтара.

— Може би си прав. Кажи му, че съжалявам. И че ако някога реши да ми проговори, ще се опитам да обясня.

— Не го прави, Копър — каза тихичко Пърл.

Но Копър поклати глава, прибра великолепната си синя рокля в колата, затръшна вратата и каза:

— Улица „Роял“, моля.

Изражението на шофьора остана напълно равнодушно и превключи на скорост, но после тя се сети нещо.

— Изчакайте!

Копър махна тежката смарагдова огърлица, отвори прозореца и я подаде на Диор.

— Моля те, дай му това с цялата ми любов.

Диор се обърна, без да каже и дума и тя го видя как с наведена глава, без шапка, тръгна към вратите на катедралата.

Копър отпътува в дъжда.

 

 

Повече от два часа беше сама в апартамента на Диор. Свали сватбената рокля и прекара времето до прозореца, загледана в улицата под нея и унесена в мисли.

Защо Хенри не я беше послушал за сватбата? Ако бяха уредили обикновено бързо подписване в общината, най-вероятно щеше да влезе без никакви притеснения и да излезе като графиня Великовска. И всичко щеше да продължи половин час.

Но не беше само катедралата, а всичко, което символизираше това огромно нещо — бремето на очакванията, задълженията, обвързването, които щяха да се струпат върху нея. Беше встъпила в първия си брак весело и безгрижно, без да мисли за последиците. Но този път чувствата бяха съвсем различни. Детето, изгорило ръката си, се страхува от огъня.

Опитваше се да бъде спокойна, защото бе убедена, че бе постъпила правилно, в свой собствен интерес. Но не мина много време преди да започне да се чувства ужасно заради Хенри.

Беше го унизила пред очите на света. Острите езици на руснаците нямаше да спрат да говорят за това десетилетия напред. И той щеше да е бесен. И по-лошо — дълбоко и горчиво наранен. Разочарованието му най-вероятно никога нямаше да му позволи да я допусне до себе си.

Копър нямаше и най-малкото оправдание за това, което стори, освен че бе променила решението си — прерогатива на слабата жена: своенравна, капризна, глупава, с фриволно поведение — всички качества, които ненавиждаше.

Когато най-сетне Диор се върна, лицето му беше зачервено и миришеше на алкохол. Тя му помогна да свали палтото си.

— Как беше Хенри? — попита напрегнато тя.

— О, той беше превъзходен, великолепен. Изнесе много кратка реч пред олтара, извини се на всички и покани всеки един от пристигналите на приема в дома му. Почти всички дойдоха. Къщата е все още пълна с графини и контеси и дрехи от деветнайсети век и с хора, които гледат на останалите отвисоко. И… скъпа моя — той я потупа по рамото — Хенри не каза и една дума, с която да укори поведението ти. Нито една.

Това я накара да избухне в сълзи.

— Разбих сърцето му.

— Да, мисля, че точно това направи. Човек трябва да го познава добре, за да го види, но в очите му… Всичко беше там.

— О, Господи!

— Изпрати ти това.

Подаде й малка кутийка, украсена с много панделки. На нея със златен шрифт и на кирилица бяха написани имената на двамата, а вътре имаше парче от сватбената торта — марципан и розови захарни рози.

— Каза, че ще си гладна.

— Разрязал е тортата? — възкликна тя през сълзи.

— Е, да. Няма да издържи до следващата графиня. И са тежки времена. Човек не може с лека ръка да изхвърли триетажна сватбена торта от „Ладюри“.

— Дали някога ще ми проговори?

— Не мога да кажа — отвърна Диор. — Но силно се съмнявам. Ти го направи на пълен глупак.

— Меко казано.

— Горд мъж като Хенри не приема такива неща леко.

— Вероятно ме мрази.

— Най-вероятно ще организира да те обесят или да ти прережат гърлото. Предполагам така се справят в Москва при такива случаи. Добрата новина е, че те имам пак за себе си. Ще останеш при мен. Отивам да ти приготвя стаята.

 

 

И така ерата на площад „Виктор Юго“ приключи. Пърл се бе пренесла някъде в Монмартр. Не каза къде, но Копър подозираше, че се е върнала при Петрус. Всички мебели Копър остави на склад и се върна в апартамента на Диор само с един куфар с дрехи, печатната машина и фотоапарата — така, както бе дошла първия път. От Хенри нито дума.

 

 

Театърът на модата отвори с фанфари от реклама и обществено внимание, като глътка въздух, като нещо, което да откъсне хората от мислите за тежкото ежедневие. Десетки хиляди бяха посетителите през първите дни. Идваха с отварянето на вратите и не си отиваха до затварянето вечер в девет часа.

Някак като по чудо всички сцени бяха завършени навреме, последните конци зашити, всеки детайл бе на мястото си минути преди вратите да отворят за голямото събитие и за нетърпеливата публика.

Докато се движеше из препълнените зали, Копър усещаше, че цял Париж се е пробудил, всички бяха развълнувани. Гениалността на идеята, титаничните усилия, вложени при такива нищожни ресурси, самата красота на постигнатото, всичко това беше самото великолепие. И най-важното бе, че самата идея за един възкръснал нов ренесансов Париж изкарваше всички навън, вдъхновяваше ги, подканваше към празненства. Копър видя как хората плачат от щастие и възторг. След освобождението от нацистите това беше първото единствено радостно и вдъхновяващо усилие на Франция.

Изложбата беше личен триумф за Берар, като директор и организатор, макар че самият той беше жалка гледка. През цялото време стоеше подпрян на бастуна си, с глава на рамото на Диор и изглеждаше изтощен. Както винаги Диор се грижеше и обслужваше най-добрия си приятел както майка се грижи за болното си дете, напътстваше го къде да се появи и къде да не ходи, за да не бъде изложен на изкушението да посегне отново към алкохола и опиума, караше го да си почива, когато усетеше, че е прекалено слаб.

И всичко изглеждаше още по-красиво сега, когато прелестта на пролетта приближаваше Париж. Черешите бяха цъфнали, небето беше синьо. Животът кипеше и се възраждаше навсякъде, а Бебе Берар имаше вид на умиращ човек.

За Копър отварянето на изложбата беше удобен начин да спре да мисли за сватбата, която не се състоя, за болката и унижението, които със сигурност бе причинила на Хенри.

При това беше и краят на най-амбициозния й журналистически проект. Успя да направи последните си снимки на множеството хора, които минаваха през изложбата, и да завърши статията. До този момент най-забележителната сцена беше едно огромно платно, на което бе нарисувана горяща сграда, около която летяха фигури, облечени в коприна. Идеята беше на Жан Кокто.

— Сцената ми е в знак на респект към филма „Омъжих се за вещица“ с Вероника Лейк — разказваше й той. — Разбира се, си го гледала.

— Разбира се — отвърна оживено Копър. — Каква очарователна идея.

— Това е сцената, в която хотелът изгаря до основи. Много драматично, не мислиш ли?

— О, да. И какви изумителни рокли.

— О, роклите? Роклите са нищо за мен — каза високомерно той. — За мен модата не представлява никакъв интерес. Просто поддържам приятелите си. — Той размаха ръката си, в която държеше дълго цигаре, за да посочи всички свои приятели и колеги. — Идеята е абсурдна, но именно затова ми харесва. Абсурдността ми говори.

— Е, може би ще спестя това на читателите — отбеляза Копър и надраска нещо в тефтера си.

Където и да се обърнеше, навсякъде виждаше изваяни малки чудеса. Дребни копченца към саката, миниатюрни кожени обувки, направени като от някой елф обущар за дребничките крачета на моделите. И шапките! Толкова екстравагантни, колкото можеше да си представи човешкото въображение. С цветя, воали и панделки.

Моделите бяха с истински сложни и много красиви прически, високи кокове или каскади от къдрави кичури. Порцелановите лица изглеждаха като живи. Миниатюрни пискюли висяха от изумителни пелерини, бляскава коприна във всеки един въображаем цвят покриваше малките им гърди. Ароматът на сарицин беше упояващ. Панделки, пера, дантели в пищни извивки. Изумителни подплати покриваха голите тела от тел.

Ръцете на куклите бяха покрити с миниатюрни ръкавици за дребни пръстчета, изработени перфектно до последния бод, а върху тях висяха гривни, изработени от „Картие“ и „Ван Клиф & Арпле“. Носеха феерични чанти на „Ерве“ и „Луи Вюитон“.

Сръчни пръсти бяха пришивали дребни мъниста и още по-дребни перлички към материите и нечии обиграни очи се бяха постарали всеки дизайн да носи смисъла на нещо много по-голямо, много по-значимо.

От разрушенията на един съсипан от войната и ограбен от нашествието на злото свят отново се издигаше в цялото си величие и с вика на победата един нов свят на красота и изящество. Сякаш една сговорна дружина елфи бяха изпълзели от филм на ужасите и майсторски бяха зашили изпокъсаните парчета в едно ново и красиво цяло.

Това беше истинска приказка, която разтърси Копър и я изпълни с чувство на преклонение.

 

 

Хенри продължаваше да мълчи. Копър отново влезе в света на Диор и Берар. Когато Диор беше прекалено изморен да се грижи и да обслужва Берар, тя заемаше мястото му. Понеже от тримата само тя можеше да шофира, Копър всеки ден ги караше до изложбата и отговаряше за транспорта.

По-голямата част от статията й за Берар беше фокусирана върху гения му, без чийто талант и авторитетни решения Театърът на модата нямаше да съществува. Просто беше немислимо. Както казваше Диор: „Да организираш всички модни къщи да се представят една редом с друга, не е работа за смъртен“.

Седмица след отварянето на изложбата, докато работеше на машината в стаята си, някой звънна на вратата и малко след това Диор подаде глава в стаята й.

— Хенри е. — Веждите му се бяха извили нагоре. — Пита за теб. Да го отпратя ли?

— Не. — Време беше да се изправи лице в лице със случилото се. — Ще се видя с него.

Копър се изправи от стола пред малката масичка, която й служеше за бюро. Събра кураж, представи си, че е мъж с истински топки, и излезе от стаята, готова за срещата с Хенри.

Той стоеше до прозореца и гледаше към улица „Роял“. Както винаги беше безупречно облечен. Обърна се към нея. Лицето му беше гробовно сериозно.

— Излизам на разходка — обади се притеснено Диор, грабна палтото и шапката си и дипломатично се изниза зад него.

Когато вратата се затвори, Копър отвори уста да започне с речта, която бе упражнявала толкова много пъти.

— Хенри, бракът ми с Еймъри завърши с толкова много болка за мен…

Но той вдигна ръка да я спре.

— Дойдох да се извиня.

Това вече я шокира. Започна да заеква.

— За какво?

— За всичко. За това, че настоявах за катедралата, а това беше последното нещо, което ти искаше. За онези проклети смарагди, които са на лош късмет. Но не само за това. Притиснах те да се омъжиш за мен, а ти не беше готова. Защото се опитах да елиминирам съмненията ти и игнорирах нещата, които те спират. Защото забравих, че вече имаш един много болезнен спомен от първия си брак и все още лекуваш раните си. За това, че толкова отчаяно исках да бъдеш моя съпруга, че приех предложението ти в миг, когато беше сама и се страхуваше. Трябваше да знам, трябваше да се досетя. И се срамувам от себе си. Извинявам се за всичко това. Просто се надявам да намериш в сърцето си място за прошка. И че това няма да е краят между нас.

— О, Хенри! — Сега наистина виждаше болката, удара, който му бе нанесла. Изглеждаше сякаш не беше спал и ял от дни.

— Не се налага да казваш нищо сега. Напускам Париж по работа. Но ще се върна и ако имам много повече късмет от това, което заслужавам, може би ще останем приятели.

Копър преглътна буцата в гърлото си.

— Винаги ще бъдем приятели.

Той кимна.

— Това, което не ми дава покой в този живот, е, че никога не се отказвам и продължавам да вярвам. — Сложи ръка на рамото й и я целуна по бузата. — Довиждане, Копър.

След като вратата се затвори, тя отиде до прозореца и дълго гледа високата му фигура.

Много преди Хенри да се стопи в безличната тълпа, очите й се бяха напълнили със сълзи.

 

 

До втората седмица Театърът на модата бе посетен от повече от двеста хиляди души. Печалбата отиде за „Солидарност за Франция“, официална организация, създадена още по времето на окупацията, с цел да се подпомогне възстановяването на Франция.

Но истинските победители бяха модните къщи, чиито триумфални експозиции постигнаха зашеметяващ ефект. Великите френски дизайнери, които бяха принуждавани да шият дрехи за нацистите, вече правеха дрехи за френските жени и мъже… въпреки миниатюрния вид на моделите.

Диор беше едно от имената, които се споменаваха най-често, но похвалите за прекрасните произведения на изкуството бяха обирани от работодателя му Лелонг.

— Така са нещата — каза спокойно Кристиан, когато Копър шумно изрази негодуванието си, докато бяха в Театъра. — Не се притеснявай за мен, ma petite. Не ставам за тази работа. Да съм в светлината на прожекторите? Не е за мен. Вече го знаеш.

— Но защо трябва Лелонг да обира цялата слава?

— Защото ми е работодател. И аз съм му задължен.

— Един ден името ти ще бъде в светлината на прожекторите — закле се Копър.

Диор потръпна.

— Майка ми никак не би харесала това. Винаги ми забраняваше да слагам името си на вратата. Казваше, че съм изглеждал като обикновен бакалин.

Това я развесели.

— Не би ли се гордяла с теб?

— Не я познаваш — отвърна мрачно той. — Беше втрещена, когато започнах да се занимавам с галерията. А ако можеше да ме види сега като шивач, нямаше да го понесе.

Когато се върнаха на улица „Роял“, видяха изумителна гледка: огромен облак жълти пеперуди изпълваха въздуха. Диор беше запленен. Паркираха колата и тръгнаха сред пърхащите пеперудени облаци. Бяха навсякъде, пълнеха магазините, кафенетата, караха жените да пищят от радост и паника, а сервитьорите махаха с кърпи и покривки и се опитваха да ги изгонят, но така само ги привличаха още повече.

Ресторантите се изпразниха, хората тичаха навън, стиснали салфетките си. Жълтите крила, като посипани с пудра, почти блокираха пролетното небе. Издигаха се и се спускаха. Милиони. Превзеха улицата.

В началото беше невъзможно да се разбере откъде идваха и къде отиваха, но постепенно стана ясно, че се бяха отправили от площад „Конкорд“ по „Роял“ към църквата „Света Магдалена“, или както й казваха кратко „Мадлен“.

Копър и Диор последваха пеперудите до площада пред църквата, накъдето явно се бяха отправили. И докато гледаха изумени, пеперудите започнаха да кацат по извисяващите се каменни колони. Идваха още, и още, и така, докато всяка колона беше облечена в блещукаща подвижна искряща под слънчевите лъчи красива рокля от милиони пулсиращи криле.

— Това е религиозно шествие — възкликна развълнувано Диор, гледайки пеперудата, кацнала на пръста му. — Какво ли означава?

— Това е предсказание — отвърна Копър и посочи яркия облак от криле. — Това са всички онези жени, които един ден ще носят твоите дрехи и ти ще си този, който ще ги направи красиви.

— Не се отказваш, нали?

— Не. И ти не бива да се отказваш.

Седнаха в кафене на площада да пият кафе и да гледат прелестния спектакъл, опиянени от наркотичната миризма на зелените лимони, опасали площада, докато слънцето се плъзна зад „Мадлен“ и здрачът остана самотен и хладен.

Отидоха да вечерят заедно.

На сутринта пеперудите ги нямаше, бяха отлетели там, откъдето бяха дошли. Един уличен метач събираше тези, които не бяха оцелели и чиито телца образуваха златисти линии в ъглите на бордюрите и по вдлъбнатините между ситните камъчета на улицата. Като златни конци.

 

 

След няколко дни Копър получи обаждане от редакцията. Казаха й, че материалът й за Театъра на модата е много добър и ще излезе в следващия брой на списанието. Прекрасната новина беше последвана от чек, на който бе вписана значителна сума. Копър взе чека от „малкия прашен офис“ на Хенри на „Шанз-Елизе“.

Всъщност, оказа се, че офисът не е нито малък, нито прашен, а всъщност много хубав и се намираше в красива постройка. На вратата имаше елегантна табелка със златни букви Velikovsky et Cie, а вътре завари красивата елегантна секретарка. Самият Хенри все още не се бе върнал в Париж и секретарката му не беше особено словоохотлива за това къде е и какво прави шефът й. Копър се бе виждала с нея и преди и макар че винаги беше приятна и дружелюбна, сега явно бе получила инструкции да блокира отдалече всяка проява на любопитство около него, дори да не казва нищо на Копър. Или пък най-вече на Копър.

Хенри й липсваше и тя знаеше, че все още не му е обяснила защо направи това, което… направи. На пръв поглед изглеждаше, че Хенри разбира, но Копър изпитваше огромна потребност да говори с него.

Новото издание на „Харпър Базар“ пристигна в Париж. Статията на Копър беше на почетно място, на цели четири пълни страници и с реклами на едни от най-известните американски дизайнери, поставени стратегически на отделеното им място. Това говореше само за едно — бяха оценили голямото значение на работата й.

Името й под заглавието на статията беше изписано с големи лъскави букви „Уна Райли, наш специален кореспондент в Париж“. И това наистина я постави в центъра на общественото внимание. Телефонът й не спираше да звъни с предложения за работа. Американски и британски списания я молеха да напише по нещо за ренесанса на френската мода. Ставаше дума за кратки ревюта, придружени с мнение, които й отнемаха ден или два работа и й носеха прилични пари.

Обадиха й се и от „Пикчър Пост“ и я помолиха да напише статия за новата работа на Пиер Балмен. Войната все още не бе свършила и от Америка не изпращаха кореспонденти в Европа. Тя беше на перфектното място да свърши работата и прие предложението с готовност. Кариерата й като журналист наистина излетя.

В същото време новините за войната бяха ужасяващи, но и вълнуващи. Източният и западният фронт на немците беше разбит. Милион и половина немски войници бяха пленени от Съюзниците, десетки хиляди бяха избити в двата воюващи лагера.

Съюзниците бяха достигнали до Берлин, където се водеха жестоки битки. Хитлер и приближените му се криеха в огромен бункер. Нацистите капитулираха.

В Италия Мусолини бе застрелян от партизаните. Тялото му беше увесено на бесилката до това на любовницата му Клара Петачи.

След шест години кръвопролития, каквито светът не бе виждал в цялата си история, войната като че достигаше до края си. И тогава една сутрин камбаните в Париж започнаха да бият, първо в няколко отделни църкви, а после във всяка една, в единен изумителен ритъм.

— Нещо се е случило — каза Копър.

— Вероятно нещо ужасно — отвърна Диор в паника.

Изтичаха на улицата. Камбаните биеха из целия град. Все по-високо, все по-шумно. Хората ликуваха, смееха се, прегръщаха се.

В една будка за вестници мъж подаваше вестници с едно-единствено заглавие с огромни черни букви:

HITLER EST MORT.

Копър и Диор се стиснаха за ръцете, не можеха да повярват. Но ето, беше написано черно на бяло.

Купиха вестника и прочетоха заедно заглавната страница. Дьониц беше обявил официално смъртта на Адолф Хитлер и се бе провъзгласил за държавен глава. Чудовището беше мъртво. Краят на войната беше безспорен факт.

Двамата метнаха вестника във въздуха, хванаха се за ръце и затанцуваха на улицата с хиляди други.