Мариус Габриел
Дизайнерът (18)

18.

Посрещна я портиер на входа, а после попадна в един свят на организиран хаос. Работниците бяха все още навсякъде, чукаха, ковяха, боядисваха. Не беше трудно да намери Диор. Беше седнал в средата на стълбището, а край него реки от коприна като многоцветен водопад. Седеше и псуваше на воля.

— Тиан, какво, по дяволите, правиш?

— Това място е прекалено малко — извика той. — Трябва да построя още едно крило. Имам нужда поне от още три етажа.

Копър се качи при него, като внимаваше да не стъпи върху спускащата се на вълни материя.

— Дали шестте милиона на Бусак ще стигнат за такова нещо?

— Шестте милиона? — попита изумено той и я погледна с празни очи. — Шестте милиона бяха похарчени преди много време. Към края на вторите шест милиона сме.

Копър беше шокирана. Парите бяха изтекли през пръстите му като вода. Това беше много голям риск дори за най-богатия мъж във Франция.

Тя се качи на първия етаж, където щеше да бъде салонът, и видя, че не е довършен. Дузина работници в груби сини работнически униформи слагаха светлосив паркет.

Тя продължи нагоре. Третият етаж беше като военна зона — шивачните машини тракаха оглушително. Жегата тук беше непоносима, въздухът — натежал от миризмата на телата на двайсетте жени, които работеха по осемнайсет часа на ден и нямаха време дори да спят.

Това беше нещо, което малко почитатели на модата виждаха — дългите часове тежка професионална работа за производството на всяка една дреха, изложена в модните салони. Красотата отиваше при жените на цената на изморени очи, болки в раменете и почти парализирани пръсти.

— Шефката на шивашкия ни отдел направи сериозна нервна криза — каза едно от момичета. — Напрежението я побърка.

И тогава всички се развикаха една през друга и започнаха да се оплакват.

— Мосю Диор беше толкова мил…

— Вече не.

— Никой не може да насмогне на непосилните му изисквания. Започва да крещи и беснее от най-малкото нещо.

Всички бяха съгласни, че това не може да продължава. Кристиан Диор се бе превърнал от един тих и срамежлив човек в истински тиранин, Наполеон Бонапарт, който раздава команди, които почти никой не разбира. Диор възкресяваше методи на шиене от осемнайсети век, отдавна забравени, и изискваше такова съвършенство до последния детайл, каквото никой не беше виждал в съвременната ера.

Копър тръгна обратно. Срещаше работници, шивачки, модели. В началото офисът на Диор бе замислен като едно спокойно място, където да може да работи върху императорското си бюро. Е, това място отдавна бе окупирано от кроячките, които бяха избутали бюрото в единия ъгъл, за да отворят място за огромна маса, на която режеха с наточени като за битка ножици.

Самият Диор се бе преместил в един малък килер без прозорци, известен като „дупката“. Нямаше място дори за огромните купища скици, които правеше, рисуваше, коригираше по десетки пъти. И понякога само за да захвърли накрая целия проект.

Намери го тук в тъмното. Опитваше се да смени крушката на малката лампа, която очевидно бе изгоряла.

— Merde. Тая лампа не е наред.

— Нека аз да опитам. — Копър се захвана с крушката, а той падна в стола, задъхан и изтощен.

— Прекалено много очаквания са закачени с карфица върху мен, ma petite. Как изобщо е възможно да оправдая тези очаквания?

— Ще ги надминеш — увери го тя. — Вярвай в себе си.

Той се плесна по челото.

— Ако само знаех в какво ще се превърне това, никога нямаше да се захвана.

— Момичетата казват, че си станал истински тиранин — каза тя и крушката светна. Светлината се разля по бюрото му. — Казват, че си ги довел до пълно отчаяние.

Без дори да й отговори, той започна да се рови из рисунките си като обезумял.

— Къде е „Бурбон“? Някой ми е пипал дизайните и ми ги е разбъркал!

Тя му помогна да намери рисунките, които търсеше, и тръгна след него в другата стая. Тук бяха наредени търпелива и безропотна група манекени — дървени фигури без ръце, на които дрехите се пробваха, преди да бъдат окончателно ушити. Диор разкара набързо една от работничките и разгледа роклята с критично око. Дрехата беше на етап изпробване на шарките и моделът беше скроен от бял памук.

— Това е „Бурбон“ — каза той. — Но всичко е грешно! Трябва да е много по-пълно на таза. Вие сте го провалили!

— Отрязано е точно по дизайна ви, мосю Диор.

— Не ми противоречи! Това е противно! Искам обем!

— Но мосю Диор — започна плахо жената, — пропорциите на манекена няма да го позволят.

— Да позволят? Да позволят? — Обичайно розовите бузи на Диор станаха опасно червени. — Кой ми казва какво ми е позволено и какво не ми е?

— Никой, мосю Диор — прошепна момичето.

— Махни го! — заповяда той с ужасяващ глас.

— Д-д-да, мосю.

С треперещи пръсти тя свали карфиците на кройката и дървеният манекен остана гол. Диор го огледа.

— Ето, тук е грешката. Пропорциите на манекена са напълно грешни.

Пропорциите на манекените можеха да се променят и нагласят. Диор се захвана за работа, но точно този манекен се оказа доста стар и системата от болтове и винтове не се поддаваше лесно на усилията и напъните му. Лицето му стана тъмночервено. Бръкна в чантата с инструментите и извади голям дървен чук. Всички спряха да работят, увисна тишина, въздухът натежа, когато Диор замахна бясно и започна да удря тук, после там и да събаря пластините от манекена. Незабелязана от никого, Копър направи снимки на това крайно необичайно представление.

Най-накрая Диор се изправи запъхтян, метна чука настрани, огледа манекена критично и каза триумфално:

— Ето, това е перфектната жена. — Обърна се към жената, която все още стискаше кройката към гърдите си и гледаше с разширени очи. — Сега може да продължите.

И тръгна забързано, като остави всички загледани с ужас в манекена с невъзможно тънка талия, голям ханш и едри гърди.

— Mon Dieu — прошепна някой. — Той напълно полудя.

— Никоя жена не изглежда така.

— Трябва да сложим момичетата в корсети.

— Няма да е достатъчно — обади се друга.

— Трябва да се слагат подплънки и горе, и долу.

Копър гледаше как най-добрите експерти в Париж се опитваха да разрешат непосилната задача, която им бе поставил Диор. Той просто беше взел един чук и буквално бе нокаутирал манекена до женственост с форма на пясъчен часовник — формата, която го удовлетворяваше.

Копър го последва в „дупката“.

— Колко тоалета ще представиш? — попита го тя.

— Сто.

Тя беше шокирана и ужасена. Нищо чудно, че в модна къща „Диор“ беше истински ад.

— Това е огромна цифра за първа колекция — посмя да каже тя. Жак Фат бе представил последната си колекция тази години с двайсет и пет тоалета.

— Сто — повтори категорично той. — Не мога да постигна визията си с по-малко. Трябва да направи впечатление, колекцията трябва да повлияе на хората. — Диор наистина изглеждаше леко полудял, което започваше да притеснява Копър. — С една или две дузини рокли никой няма да разбере идеята. Ще си кажат, че това е само Кристиан Диор и неговите мании. Но със сто тоалета очите на хората ще се отворят широко. Никой не може да пренебрегне колекция от сто рокли.

— Но разходите…

— Бусак трябва да ми даде още пари — прекъсна я той с равен глас. — И ще ми трябват не само платове, но и аксесоари, и обувки.

Сърцето й потъна.

— Но как ще намериш купувачи за всички тези модели?

Той я изгледа сякаш бе полудяла.

— Ще се редят на опашка до края на улицата. Ще падат на колене за моите тоалети, ще ме молят. — Той разпери широко ръце. — Това ще бъде ерата на Диор, ma petite.

Преди десет минути се бе питал как може да оправдае очакванията на всички, съжаляваше, че се е заловил с това, а сега обявяваше началото на ерата Диор. Очевидно се люшкаше между двете състояния — на парализираща неувереност в способностите си и мегаломания. И после обратното.

 

 

Копър трябваше да се подготви за пристигането на Кармел Сноу, главния редактор на „Харпър Базар“, жената, която бе публикувала много от историите й през последните две години. Идваше във Франция за първи път след началото на войната в 1939 година.

По отношение на модата, тази визита беше изключително важна. Нейният репортаж за колекцията за 1947-ма щеше да се чете от целия свят. Нейното одобрение или неодобрение можеше да съсипе един дизайнер или да издигне името му до небесата. Беше дала ясно да се разбере, че възнамерява да види колкото е възможно повече по време на десетдневния си престой — толкова можеше да си позволи далеч от офиса си.

Вечерта, когато госпожа Сноу трябваше да пристигне, Копър получи обаждане от санаториума „Мария Тереза“.

— Реших, че може би ще искате да знаете, че господин Хийткоут се възстановява доста бързо и успешно. Според нас, вашето посещение беше от изключително важно значение, беше повратната точка.

— Радвам се да го чуя. Все още ли е в Париж?

— Не, отплава за Ню Йорк с военния кораб. След пристигането си ще започне работа в семейния бизнес в банката.

— Това е разумно решение.

— Каза, че съветът е дошъл от вас.

— Да, мисля, че точно това го посъветвах.

— Има нещо, което бих желала да обсъдя с вас. За раната на главата му. Хирурзите поставиха метална клапа на мястото на дупката, но естествено, там вече не расте коса. Винаги ще има видим белег. И въпреки съвета ви — продължи сухо сестра Гибсън, — няма да може да носи шапка в закрито помещение.

Е, значи й беше споделил и този малък коментар.

— Какво се опитвате да ми кажете?

— Всички сме на мнение, че ще е най-разумно господин Хийткоут да замаскира леко причината за раната.

— Да замаскира?

— Толкова много млади мъже се завръщат от Европа с рани, нанесени им по време на войната. Във връзка с бъдещата кариера, свързана с работа с клиентите в банката, считаме, че е в най-добър интерес за всички господин Хийткоут да каже, че раната е нанесена по време на военни действия и е резултат от изстрел от вражески шрапнел, а не от негово лично решение.

— Ранен във войната?

— Именно. Като негова бивша съпруга, искахме да се уверим, че…

— Ще потвърдя една лъжа? — попита Копър. Сестра Гибсън се поколеба.

— Ще го подкрепите в бъдещата му кариера.

— Можеше сам да ме помоли за това.

— Той мислеше, че е по-добре молбата да дойде от неутрална страна. Не е нужно да носи бремето на временната си слабост до края на дните си.

— Не се притеснявайте — отвърна сухо Копър. — Няма да кажа на никого. Ако иска да се прави на герой от войната, няма да тръгна да руша илюзиите.

— Благодаря. Ще пиша на семейството да потвърдя това, което ми казахте. Вярвам, ще бъдат щастливи от жеста ви. Пожелавам ви хубав ден, госпожо Великовска.

— За какво беше всичко това? — попита Хенри, докато Копър затваряше телефона и се смееше тихичко.

— За суета и лъжи, любов моя. Еймъри иска хората да знаят, че е бил ранен в битка.

— Предполагам, това е по-широкият смисъл на нещата, картината на живота, погледната отгоре — каза Хенри и залюля сина си в ръцете си. — Повечето от нас носим рани от някаква битка.

— Надявам се това да не се случи с него — отвърна тя, обви двамата в ръцете си и се загледа в лицето на сънливия Пиер Енри. — Надявам се да има моя късмет. Около мен имаше и все още има толкова много разрушения и нещастия, а моят живот беше и е приказка.

 

 

Кармел Сноу не отговаряше на очакванията на Копър. Оказа се дребна шейсетгодишна енергична жена със синя коса и перли около врата. Имаше тясно лице с ирландски черти, чип нос, с ясна следа от ирландски акцент, макар че бе напуснала Ирландия преди много години, още като дете. Но скоро Копър разбра, че това не е една мила, сладка възрастна дама.

Кармел беше решила да не губи и секунда през краткия си престой в Париж. Сякаш на тази жена не й беше нужен сън — и в четири сутринта беше така енергична, както и по обяд. И явно не страдаше от потребност да се храни или да си почива. Беше ужасно трудно, ако не невъзможно, да се отговори на темпото й. Единственото хранене, което не пропускаше, беше обядът.

И както Копър разбра по трудния начин, за госпожа Сноу обяд означаваше няколко големи мартинита.

— Нали знаеш как съм с алкохола — каза Копър на Хенри и разтърка слепоочията си. — Едно мартини и вече искам да легна да спя. На третото съм в безсъзнание. Трябваше да ме предупредиш.

— Изливай ги в някоя саксия, когато не гледа — посъветва я Хенри. — Аз така бих направил. Познавам я от двайсет години и никога не съм успявал да насмогна на трите й мартинита на обяд.

Кармел имаше енергията на жена, която бе превърнала списание „Харпър Базар“ от едно семпло издание за жени на средна възраст в най-известното и стимулиращо женско списание за период от десет години. И беше категорично решена да назначи Копър за свой кореспондент.

— Историята ти за проститутките беше страхотна — каза тя.

— Чела си я?

— Забавна е и в същото време удря точно в целта. Поставяш интересни въпроси. Дали професията, свързана с предлагането на сексуални услуги, е чак толкова различна от желанието на една жена да е модерна, от професията да си жена в свят, който не ти дава никакъв справедлив шанс. Това е нов, основополагащ журнализъм, събаря всичко старо.

— Радвам се, че ти е харесала.

— Има един много забележим дефект. Ярък недостатък.

— И какъв е той?

— Беше написана за „Вог“. Не искам да пишеш повече за „Вог“ — заяви отривисто. Самата тя бе започнала работа за „Вог“ в начало на кариерата си, но бе напуснала доста бързо, като естествено, това бе довело до кървави саморазправи и вражди, които не затихваха и не се забравяха с годините нито от едната, нито от другата страна. — Имам нужда от човек в Париж, стабилен журналист тук. И ще платя добре.

— Поласкана съм, че искаш именно мен — каза Копър крайно предпазливо. Обядваха в „Бара на Хари“. „Крок Мосю“ и запотена кана с мартини. После щяха да посетят Баленсиага, един от любимите дизайнери на госпожа Сноу. — Но аз ценя свободата си.

— О, знам всичко за свободата, но в този живот има и друго, освен нея. И това е да си част от едно голямо движение. „Харпър“ не застава само зад идеята за облеклото на жената, а зад самата жена, зад „добре облеченото“ й съзнание. И това си ти, мила моя. Имаш какво да кажеш на всички тези жени и аз искам да го кажеш чрез „Харпър“, а не чрез конкуренцията.

— Нека си помисля.

— Можеш да постигнеш много повече, когато си част от един екип. И това е най-добрият екип в бизнеса. Много повече, отколкото ще постигнеш като отделен самостоятелно летящ индивид. — Тя наля по още едно мартини. Главата на Копър вече се въртеше, а наоколо нямаше саксия, в която да го излее. — Искам читателите ми да се научат как да живеят, не само как да се обличат по последна мода. Искам да поемат рискове. Да правят неща, които не са правили досега. Да разширят хоризонтите си. Ти принадлежиш към нас. — Тя млъкна и кимна. Светлите й очи грееха, но някак хладно, като леден коктейл. — Сега, кажи ми за Кристиан Диор. Нямаше да съм тук, ако не вдигаше такава патърдия около него. Видях един негов костюм през 1937-а, когато още работеше за Пиге. Но не мисля, че е в състояние да направи дизайн на цяла колекция.

— Мисля, че той е най-гениалният дизайнер в Париж в момента.

— По-добър от Баленсиага? — намуси се тя.

— По-различен. По-спонтанен, уникална комбинация от жизненост и красота. — Точно това определение, което бе използвала самата Сноу в едно от предишните издания на списанието, накара издателката да се усмихне.

— И какво ще видя в сряда?

Диор пазеше в пълна тайна всичко, което се случваше на улица „Монтание“ №30, и много малко външни хора имаха представа за дизайните, които трескаво се подготвяха зад стените на къщата.

— Не мога да издавам никакви тайни. Тиан ще ме убие.

— Каква е тази голяма тайна? — Дребното телце на Кармел беше облечено в прекрасно изработен костюм на „Баленсиага“. И когато кръстоса кльощавите си крака, найлонът на чорапите й изсъска деликатно. — Повярвай ми, виждала съм всичко. Подгъв до бедрото? Деколтета до пъпа?

— Не, не става дума за подгъви и деколтета — поколеба се Копър. — Това е нещо напълно ново. Нещо, което не изглежда като нищо досега. Една съвсем различна визия.

Кармел носеше своята „папка с изрезки“ навсякъде: събираше изрязани статии от списания, мостри от платове, водеше си бележки. Махна капачето на писалката си и записа: „Една съвсем различна визия“.

— Това е голямо обещание. Надявам се да не бъда разочарована.