Мариус Габриел
Дизайнерът (11)

11.

Влакът на Червения кръст трябваше да пристигне в девет и половина сутринта. Беше тръгнал от Германия предния ден. Гар де Лест, както целият Париж през последните седмици, беше претъпкан с войници, полиция, граждани, които се придвижваха от една част на Европа към друга, като някои само минаваха през Париж и сменяха влакове.

Беше дъждовен ден, светлината едва се процеждаше през ламаринените покриви и мръсните стъкла на кънтящата гара и потъваше в потискащия мрак. Тълпи от хора се движеха напред-назад в невъобразим хаос.

Диор беше в окаяно състояние, трепереше от притеснение и изпадаше в непрестанни пристъпи на паника.

— Ами ако е изпуснала влака? — не спираше да повтаря. — Ако се е разболяла? Ами ако не я забележим в тази ужасна навалица? — Носеше букет с рози, които почти премазваше от стискане към гърдите си от ужас, че нещо може да се е случило или предстои да се случи. — Ами ако…

— Нищо не се е случило и няма да се случи — каза Копър и решително го поведе към платформата, на която се очакваше да пристигне влакът. — Гледай къде ходиш, Тиан.

Едва не го прегазиха с една огромна количка за багаж, напълнена догоре с шест грамадни сандъка.

Влакът закъсняваше. Чакаха сред група хора, чието настроение беше подобно на тяхното — тревога и очакване. Всички се въртяха около представителите на Червения кръст, които непрекъснато повтаряха, че да, влакът идва, че да, закъсненията са нещо нормално в тези времена, и не, никой не е забравен. От време навреме някой тръгваше към ръба на платформата да надникне и да види дали влакът идва, но моментално му се скарваха и го подгонваха назад.

Най-сетне траверсите започнаха да скърцат и да издават почти напевни звуци. Влакът идваше. Всички викаха в екстаз. Локомотивът навлезе с болезнено бавна скорост, сякаш пътуването му бе дошло в повече и едва събираше сили за последните метри. Накрая съвсем спря. Парата от локомотива се издигаше като облаци и образуваше кондензация върху всичко наоколо.

Вратите бавно започнаха да се отварят с трясък и скърцане. Диор стискаше ръката на Копър. От купетата започнаха да се появяват фигури, почти невидими сред облаците пара. Представителите на Червения кръст бяха вдигнали бариера пред посрещачите, което предизвикваше допълнително раздразнение. Хората викаха имената на роднините си и се опитваха да стигнат до тези, които разпознаваха. Но разпореждането беше ясно и категорично — затворниците щяха да бъдат освободени един по един, имената им отбелязани върху списъците.

— Не я виждам — каза със съсипано изражение Диор, опитвайки се да надникне през мъглата от пара. — Няма я.

— Не може да я няма — успокояваше го Копър и стискаше ръката му.

Розите вече бяха съвсем скършени. Копър бе взела апарата си, за да запечата великия миг. Провери го да се увери, че е нагласен и готов да снима.

След един ужасно дълъг час на тревога и очакване първите пристигнали бяха освободени и тръгнаха към платформата, където роднините им ги очакваха. Тълпата, която досега беше непоносимо шумна, изведнъж затихна. Кои бяха тези призраци, които едва влачеха крака в дрехи десет размера по-големи от телата им? Очите им бяха дълбоко хлътнали в черепите, невиждащи. Не говореха, а издаваха ръждиви ламаринени звуци. Един мъж се опита да каже нещо, но излезе като задушено възклицание на състрадание и ужас. Една жена избухна в сълзи. И после не се чуваше и звук, освен съскането на парата върху охлаждащия се метал на локомотива.

След това се чуха гласовете на представителите на Червения кръст, които започнаха да викат имената.

— Диор! Мадмоазел Кристин Диор!

— Тук! Аз съм брат й.

Кристиан хукна напред, но фигурата, която го чакаше, подкрепяна от двама мъже, не приличаше на жена. Не приличаше на човек. Изпъкналият череп беше без коса, тялото като зимно дърво — тънко и чупливо. В едната си ръка стискаше малък куфар. Другата й ръка бавно се протегна напред към брат й, а устните й се извиха в някакво ужасяващо подобие на усмивка.

— Кристиан!

Диор плачеше с глас. Беше изпуснал букета с розите, останаха премазани на платформата. Копър забрави за снимката. Апаратът се поклащаше на врата й, докато се опитваха да задържат Катрин права.

Копър се пресегна да вземе малкия куфар на Катрин.

— О, благодаря, но съм по-силна, отколкото изглеждам.

На палтото й имаше надпис с името й. На снимките в дома на Кристиан Копър бе видяла красива жена със свежо лице и буйна къдрава коса. Сега нищо не бе останало от тази красота и само острият нос, същият като на брат й, и името на палтото й показваха някаква прилика с жената отпреди година.

— Не се тревожи за мен, Тиан. Съжалявам, че съм толкова грозна. Косата ми ще порасне.

— Ти си красива — хлипаше Диор.

— Нищо не им казах, знаеш, нали? — обясни тя докато минаваше покрай вторачените в тях очи на другите чакащи. Подобно на останалите оцелели, и тя едва движеше краката си. Беше едва на двайсет и няколко, но изглеждаше като старица. — Причиниха ми болка, но не им казах нищо. Трябва да кажеш на всички, дори ако не те питат. Кажи им, че съм запазила всичко в тайна. Никого не предадох.

— Не се тревожи за такива неща сега — отвърна Диор. — Никой няма да се осмели да те обвини.

Куфарът на Катрин беше много лек, явно в него нямаше кой знае какво.

— Имаш ли дрехи? — попита Копър.

— Само това, което ми дадоха от Червения кръст. Нищо не е по мярка, но поне ми беше топло. Когато ме арестуваха, ми казаха да си взема дрехи, но още с пристигането ми прибраха всичко. А руснаците изгориха затворническите ни дрехи, понеже бяха пълни с въшки. Иска ми се да ги бях запазила. Бях започнала да се привързвам към тях.

— Ще ти донеса мои дрехи — обеща Копър. — Еднакви сме на височина.

— Е, така става, когато си бил една година гост на немците — обясни Катрин, очевидно досетила се за неизреченото от Копър. — Не плачи, Тиан. Много по-силна съм, отколкото изглеждам. Кълна се.

Не спираше да го повтаря през целия път, докато пътуваха към улица „Роял“. Диор успя да се съвземе, доколкото му бе възможно, и сега само целуваше ръката на сестра си. Тя се загледа с хлътналите си очи през задното стъкло на колата.

— Мили боже, не мога да опиша какво е да видя отново Париж. Като сън. — Засмя се тя. — Не е сън, нали?

— Не, chérie, не сънуваш.

После Катрин видя една будка за вестници.

— О, може ли да купим вестник? От месеци не сме чували нищо за войната. Само това, което се шушукаше измежду хората.

Спряха да купят „Льо Монд“. Тя не го отвори, притисна вестника към лицето си и вдиша аромата на мастилото.

— Ето така мирише свободата.

През цялото време Диор говореше весело, внимаваше с всяка своя дума, но едва сега, и може би защото го познаваше вече прекалено добре, Копър осъзна колко беше шокиран от вида на Катрин. Не беше само от окаяното й състояние. Имаше и друго. Катрин се опитваше да се държи ведро, но под маската прозираше изтощението, пълната изолация, самотата, отчаянието. Полагаше неимоверни усилия да не се разпадне, сякаш не знаеше какво ще се случи, ако си позволи да си отдъхне и да се отпусне, сякаш не знаеше как да бъде себе си.

Копър се втурна в апартамента си и избра дрехи за Катрин. Гардеробът й беше претъпкан с дрехи от Сюзи, които тя така щедро й беше подарила. Малко хубаво бельо няма да е излишно, помисли си тя, и връхни дрехи за това стопено тяло, което със сигурност изпитва постоянен студ. И шапка за голата й глава. Горкото момче.

Когато се върна, Диор беше в кухнята и се беше заловил да приготвя суфлето. Катрин седеше до прозореца увита в шал и гледаше към покривите на сградите. Обърна се към Копър и каза:

— Хубаво е да видиш покривите на Париж. Човек се изморява да гледа само тел и далечни дървета, които никога не можеш да достигнеш.

— Донесох ти малко дрехи — каза Копър. — Вземи си всичко, което мислиш, че може да ти е от полза.

— Копър, ти си така мила, точно както те описва брат ми.

— Всъщност е точно обратното. Той самият е много добър с мен.

— Добротата е разменната монета на човечеството. Може да я намериш дори в концентрационен лагер. Унизен и прекършен, но я намираш. — Наведе се напред да разгледа дрехите. — Имаш прекрасни неща. — Но не докосна нищо, само ги гледаше.

— Помислих си, че тази жилетка ще ти хареса. От вълна е и много топла. И тази барета. Докато ти порасне косата.

— Толкова са красиви.

Най-сетне Катрин протегна колебливо ръка и погали бледосинята вълна. И тогава Копър преживя поредния шок — на лявата китка на Катрин имаше номер — грозно и жестоко татуиран. Индиговосин върху бялата й кожа: 57813.

— А, да, това е номерът ми. Мразя да го гледам.

Копър се опита да прикрие емоциите си, да задържи сълзите. Беше чувала, че правят тези неща с хората, но за първи път виждаше с очите си.

— Може би има как да се махне.

— Може би.

— Ще ти дам ръкавици, ако искаш.

— Чифт памучни ръкавици? Това е толкова мило. Ужасно се срамувам да се покажа така на Ерве. Не искам да ме вижда такава. Няма да ме познае.

— Той ще разбере. Няма ли да пробваш жилетката? Вероятно ти е хладно.

Катрин бавно облече меката вълнена дреха.

— О, какво приятно усещане — въздъхна тя и я приглади с ръка. — Благодаря.

— Моля, запази я за себе си. На мен не ми трябва.

— Трудно ми е да го повярвам. Наистина си много добра — повтори тя.

Диор се появи от кухнята, бършейки ръцете си в престилката за готвене.

— Почти сме готови. Дами, към масата.

Седнаха на масата за хранене. Диор донесе храната. Ухаеше така вкусно, че устата на Копър се напълни със слюнка. Беше изпекъл ястието в отделни купички, всяка една изглеждаше перфектно, суфлето беше пухкаво и имаше златиста коричка. Диор отвори бутилка „Шабле“ и напълни чашите им.

— За Катрин! — вдигна тост.

Сестра му се усмихна, но почти не докосна виното. Остави чашата и седна загледана в храната пред нея по същия начин, по който гледаше дрехите.

— Храни се — каза задавено Диор. — Направил съм го точно както го обичаш. Като в Гранвил. И трябва да започнем да те храним добре.

— Да — отвърна кратко тя, но като че й беше ужасно трудно да вдигне вилицата.

После сложи една хапка в устата си и затвори очи. Диор я наблюдаваше с очакване.

— Добре ли е? — попита.

— Шедьовър.

— Давай, храни се — подкани я той, ухилен до ушите. — Знаеш, че се яде топло.

Катрин хапна още малко, после изведнъж избута стола си назад и стана.

— Извинете ме — каза задъхано и хукна към тоалетната, където започна да повръща, болезнено и дълго.

Диор изглеждаше изплашен до смърт.

— Какво й е? — попита шепнешком.

— Мисля, че е прекалено тежко за нея — прошепна Копър.

И тогава Диор започна да се удря в главата.

— Господи, какъв съм глупак!

Катрин се върна на масата.

— Съжалявам, Тиан. Суфлето е божествено, но глупавият ми стомах не знае как да реагира.

— О, chérie, толкова съжалявам.

— Какво можеш да ядеш? — попита Копър.

— В затвора всеки ден ни даваха супа от картофи. Всъщност беше просто мръсна вода. Ако намериш парче картоф, цял ден ликуваш. Ние имахме късмет, понеже работехме във фабриките и трябваше да ни държат живи. Другите доста често не ядяха нищо… — Гласът й затихна, а очите отплуваха към някакво далечно място, в един друг свят.

Копър отиде в кухнята. Имаше няколко картофа, моркови, праз и връзка магданоз. Наряза ги ситно и ги сложи да се варят. Катрин и Диор си говореха тихичко. Когато зеленчуците омекнаха, тя ги занесе на Катрин.

— Чувствам се като бреме — каза тя. — Дори не съм подходяща компания за нормални добри хора. Така съжалявам за суфлето, Тиан.

Започна да яде супата — бавно и внимателно. Копър и Диор я наблюдаваха мълчаливо. Суфлето започна да губи от пухкавостта си и остана недокоснато. Катрин не повръща повече, но след малко очите й започнаха да се затварят.

— Трябва да поспиш — каза Диор.

Катрин надигна уморено глава.

— Съжалявам, не можах да заспя във влака. Бях толкова развълнувана, че ще те видя, Тиан. И сега, когато съм вече тук, съм ужасна компания…

Двамата й помогнаха да се премести в леглото и я завиха като дете. Преди да затворят вратата, вече бе заспала. Лицето на Диор беше бяло като тебешир.

— Тя умира… — прошепна той.

— Дори не си го помисляй. Минала е през толкова много и е оцеляла.

Диор покри лице с длани.

— Никога не съм мислил, че съм в състояние да убия някого, но знам, че мога да убия хората, които са й сторили това.

— Също и аз — каза тихо Копър.

 

 

През следващите дни Копър научи някои неща за живота на Катрин. Влюбила се в много красив млад мъж от Опозицията, Ерве де Шарбониер. Не след дълго вече участвала в уличните битки срещу нацистите. Задачата й била да запомня важна информация за немските войски и за производството на оръжие и да я предава на Свободна Франция на генерал Шарл де Гол. Надявали се, че една красива млада жена ще мине незабелязана от Гестапо, но грешили. Предали я. Получила съобщение да се срещне с връзката си за информация, но се оказала директно в ръцете на Гестапо. Била арестувана и изтезавана в прочутия с издевателствата си затвор Ла Санте.

— Най-ужасното беше, че не бяхме изтезавани от немците, а от французи, от нашите.

Кристиан като обезумял се бе опитвал да я спаси, молел на колене богатите си клиенти да й помогнат. Никой не пожелал. Самият той извадил късмет, че не арестували и него.

Сега Диор беше безкрайно щастлив, че сестра му си беше вече у дома, но състоянието й го ужасяваше. Говореше, че няма да е зле да я изпрати в провинцията на чист въздух и по-питателна храна, каквато липсваше в столицата, но не можеше да понесе мисълта да е далеч от нея, а и тя беше прекалено слаба да издържи пътуването.

— Винаги е била моята любимка — прошепна Диор на Копър един ден, когато Катрин бе заспала. — Когато бяхме деца, почти никога не играех с братята си, но Катрин… — Той се усмихна нежно. — Катрин беше различна. Специална. Разбира се, не ми беше позволено да имам свои кукли, затова тя беше моята кукла. Правех косата й, връзвах й панделки, слагах й фибички. Обичах да й правя тоалети, да я обличам и да я извеждам навън да я покажа на хората. Благодарение на нея можех да задоволя страстта си към дантели и рокли.

— Всъщност, тя е била първата ти муза.

— Така беше. И колко добра и сладка муза беше. Винаги усмихната, винаги спокойна. Един от братята ми беше луд и трябваше да бъде преместен в лудницата. Горката ми майка почина скоро след това. Никога не съм бил близък с майка си и баща си, нито с другия си брат Реймонд. Бях мечтател, живеех в моя си собствен свят. Катрин беше единствената, която влизаше с мен в този свят. Наистина вярвам, че ако я изгубя, това ще ме убие.

— Няма да я изгубиш. И не си я изгубил — каза нежно Копър.

Диор сложи длан върху нейната.

— Тя има нужда от женска ръка, от женски подход.

— Не съм медицинска сестра, но разбира се, ще направя каквото е нужно, Тиан.

Копър заведе Катрин на лекар. Севери Лефебър беше жена на средна възраст, много мила и именно затова Копър се бе спряла на нея. Катрин помоли Копър да остане с нея по време на прегледа. Когато се качи на кантара в лекарския кабинет, се оказа, че е още по-слаба, отколкото Копър предполагаше. По бельо ръцете и краката й приличаха на пръчки, ребрата и костите на таза бяха изпъкнали под бледата кожа, която на места беше напълно безцветна и набраздена от удари, синини и белези.

Доктор Лефебър извърши обстоен преглед, а накрая ги покани да седнат на столовете пред бюрото и написа със старомодния си почерк диета, която Катрин трябваше да спазва.

— Страдате от тежка степен на недохранване — говореше, докато писалката й драскаше по листа. — И е много важно да поемате нужните витамини и минерали, за да започнете да се възстановявате. Няма да е лесно, мадмоазел Диор, но трябва да спазвате предписаната диета до последната буква.

— Ще се опитам.

Преди да излязат от кабинета лекарката прегърна Катрин и я целуна три пъти по бузите.

— Вие сте пример за подражание за цяла Франция, мадмоазел — каза тихо тя.

Да накараш Катрин да се храни, беше истинско предизвикателство. Може би най-голямото от всички останали. Предписаната диета с месо и питателна храна със сигурност щеше да й помогне, но проблемът беше да накарат храната да остане в стомаха й. Катрин не задържаше нищо. Ако хапнеше дори лъжица повече, отколкото можеше да поеме, повръщаше моментално, а това я изтощаваше и ставаше по-слаба и немощна отпреди. Това често довеждаше Кристиан и Копър до пълно отчаяние.

Друг беше въпросът, че беше много трудно да се намери храна във Франция точно сега, когато войната беше в края си. Вече нямаше омари от Гренвил. А дори и да имаше, влаковете не вървяха. Поради войната и стачките магазините всъщност бяха празни и хората ядяха всякакви остатъци, както по времето на окупацията. Месо и вино, които бе предписала лекарката, почти не можеха да се намерят. Дъхът им буквално спираше, докато гледаха как Катрин повръща телешкото и пилешкото, купени толкова трудно и на безумна цена.

Копър започваше да се тревожи. Катрин не беше качила и килограм. Всъщност дори бе загубила още повече от теглото си. Копър бе израсла в бедност и разбираше от добра храна. Сподели го с Диор.

— Всичко това е страхотно на теория — посочи листа с диетата, — но не работи на практика. Ако ми позволиш, ще започна да храня Катрин по моя начин.

— Както намериш за добре — съгласи се Диор. — Не може да продължава така.

— Добре тогава — отсече Копър и отиде на пазара.

Върна се с препълнена кошница.

— Какви за бога са тези неща? — попита ужасен Диор, когато тя разтовари съдържанието на кошницата с триумфален жест.

— Майка ми ги наричаше краченца — обясни Копър и разгледа мазното нещо с критично око. — Това са кравешки крака с копитото.

— Но може да се ядат? — попита невярващо той.

— О, да, разбира се. Това ни готвеше майка ми, когато бяхме болни.

— Мислех, че Америка е богата страна. — Диор бавно отстъпи назад от печката.

— Не и моята Америка. Седем души се хранехме със заплатата на един работник във фабрика. И никога не сме яли омари, повярвай ми.

След няколко часа упорита работа крачетата се превърнаха в питателна супа с желеобразна кехлибарена консистенция. За радост на Диор, Катрин яде и за първи път не повърна.

— Ти си гениална — възкликна той в кухнята и прегърна Копър.

 

 

От този ден нататък Копър готвеше гозбите на майка си и хранеше Катрин. Майка й беше починала млада, но бе успяла да предаде на Копър всичко, което трябваше да знае за традиционната ирландска кухня. Това бяха здравословни и питателни храни, но не бяха тежки за стомаха. Поради липсата на пиле, правеше пай от заек. От няколко телешки кокала — прекрасен бульон. Но най-често приготвяше зеленчукови ястия. Сега скромният картоф беше много полезен, както и зелето, ечемикът, бобът.

Инстинктът й подсказваше, че преди Катрин да започне да приема нещата, които бе предписала лекарката, й трябваха леки, обикновени храни с нишесте, които да й дадат сила и повече енергия, да възстановят състоянието на стомаха й и да върнат апетита й. Също така откри, че Катрин не отказва сладко. Организмът й лесно поемаше ябълково желе и задушени сладки плодове и макар че нямаше вино, Копър правеше сироп от стафиди, който се оказа огромен успех. Често приготвяше и пудинг от тапиока, подсладен със сладко, ако не можеха да намерят захар.

Щастливият ден дойде, когато стрелката на кантара помръдна нагоре, което показваше, че са на правилен път. Макар много малко, все пак стрелката не беше слязла надолу. Отпразнуваха с едно ястие, което майка й правеше често — палачинки от картофи на скара. Наричаше се боксти. Тези палачинки задължително вървяха с една песен, която майка й я беше научила:

Боксти на скарата, боксти в тигана, ако не можеш да правиш боксти, няма да си намериш мъж.

Катрин позакрепна и вече можеше да излиза на кратки разходки. Очите й бяха слаби от недохранването и слънчевата светлина я дразнеше, затова Копър й купи тъмни очила. Често я извеждаше с шал, увит около главата, и се разхождаха бавно в Тюйлери. Изгорелият танк, който дълго бе стоял там, сега бе махнат и градините отново бяха обсипани с цветя.

— Не искаш ли да се видиш с годеника си? — попита внимателно Копър. Все още не му бяха казали, че се е върнала и че е жива, нещо, което Копър намираше за много странно.

Катрин сбърчи лице.

— Той мисли, че съм мъртва. И може би така е най-добре.

— Защо говориш така? — възкликна Копър.

— Не зная дали той може да продължи, не зная дали и двамата можем да продължим. Дали е редно да продължаваме.

— Заради това, което ти се случи? Ти си красива и ставаш все по-силна с всеки изминал ден. Косата ти ще порасне. Ще бъде щастлив да те види.

— Не е само това — отвърна сухо Катрин. Облегната на ръката на Копър, тя й разказа историята на любовта им.

Било a coup de foudre, любов от пръв поглед. Катрин влязла в един магазин да купува радио и го видяла. Висок, чаровен, красив. Показал й последния модел. Погледите им се срещнали и сърцето й било пленено.

— Но има нещо друго — продължи Катрин. — Ерве никога не ми е бил годеник. Това беше невъзможно. Той е женен.

— О!

— Да, именно „О!“ — повтори Катрин с равен тон. — И има три малки деца. Едва ли можеш да си по-обвързан със семейство и всичко, свързано с това. Той беше основател и член на Съпротивата и веднага ме записа. Работихме тайно и се обичахме тайно. Животът ни беше пълен с тайни. Обичах го толкова много, обожавах го! Ако не беше тази любов, мисля, че щях да се прекърша пред Гестапо. Но знаех, че ако издам името му, ще го убият. Понесох, изтърпях всичко, което ми причиниха, и слава богу, успях да го предпазя.

Очите на Копър се напълниха със сълзи.

— Това е най-смелото нещо, което някога съм чувала.

— Любовта дава смелост — каза някак безизразно тя. — Или те превръща в пълен глупак. Кой знае къде е разликата?

— Той трябва да знае какво си понесла заради него — каза Копър. — Не мислиш ли?

Катрин поклати глава.

— Не, това само ще го натовари допълнително. Ако го помоля да се върне при мен, това означава да искам от него да остави съпругата и децата си. Преди всичко това да се случи — и тук тя показа с длан слабото си тяло — беше приключение, бягство. Сега е сериозно. Толкова много хора загинаха, толкова много изстрадаха и все още страдат. Не мисля, че мога да понеса повече страдание, нито да моля някой да страда заради мен.

— Но докато мисли, че си в лагер или мъртва, той така или иначе ще страда.

Катрин се усмихна с изкривени на една страна устни.

— Виждаш всичко толкова ясно, Копър.

— Опитвам се. Когато не виждах нещата ясно, направих много грешки. — Тя млъкна за секунда и попита. — Обичаш ли го все още?

— Мисля за него всеки час, всеки миг от деня, в който ни разделиха. Това отговаря ли на въпроса ти?

— Да. Предполагам.

— А ти? И ти чакаш някого, нали?

— Предполагам брат ти ти е разказал за него.

— Изглежда е страхотен мъж.

— Да, наистина.

— И иска да се ожени за теб?

— Да.

— И ти го обичаш?

— Да, обичам го, но…

— Но цениш свободата си — каза Катрин и й отправи лукав поглед.

— Нещо такова.

— Американците и вашата свобода. Знаеш ли, има и по-важни неща.

Копър се засмя.

— Това ли е мнението на една героиня на Съпротивата?

— Е, видя къде ме отведе битката за свобода — отвърна тя и дръпна назад шала си, за да й покаже голата си глава. — Свободата е важна, но някои неща са по-важни, безценни.

— Искам да напиша история за теб, Катрин.

— В живота ми няма нищо интересно, с нищо не съм забележителна — отговори Катрин.

— Напротив, има. Ти си смела, минала си през ужасни неща и си оцеляла. Това е толкова вдъхновяващо.

— Искаш да кажеш история за вестник? — полюбопитства тя.

— Е, мислех си нещо като статия за списание с няколко снимки.

— Снимки? Сега? В това мое състояние?

— Да, абсолютно. Невинаги ще изглеждаш така.

— Не съм убедена, че идеята ми харесва — отговори колебливо тя. — Нека помисля. Дай ми една-две седмици.

* * *

Само след няколко дни Катрин й каза решението си.

— Добре, ще се съглася да пишеш за мен. И да ми направиш снимки. Не защото историята ми е уникална, а защото това сполетя толкова много хора, а повечето от тях не оцеляха. Светът трябва да знае какво се е случило с тях.

Катрин се съгласи да позира за няколко снимки и без срам и страх показваше какво й бяха сторили нацистите. Копър оценяваше огромната й смелост, особено като се има предвид, че статията щеше да се чете от хиляди. Но на Катрин Диор със сигурност не й липсваше смелост.

Освен това нямаше нищо против да говори за преживяното. При самото арестуване я разпитвали по най-свирепия начин, пребили я с юмруци и камшик, връзвали ръцете й зад гърба, болезнено усукани, и държали главата й под вода, докато започне да се дави. Не им казала нищо, макар че чула как други предават съмишлениците си.

Когато се примирили, че няма да проговори, била изпратена с още две хиляди души, наблъскани като говеда във влакове, към Равенсбрюк. Хората измирали още във влака от кошмарната жега и липсата на въздух и вода. След няколко дни във вагоните имало хиляди разлагащи се трупове. Живи пристигнали по-малко от половината.

На гарата в Равенсбрюк имало жени от всички държави и националности, които немците вече били завзели. Равенсбрюк се считал за образец за концентрационен лагер, истински пример за подражание на нацистката обществена система, където с твърдост и с добрина се лекували заразените от опасни болести като религия и социализъм. Но реалността била съвсем друга. Това било място на нечувани жестокости и ужаси.

— Жените, които не умряха от тиф — разказваше Катрин, — работеха във фабриките до изнемогване. По-младите бяха изпращани в болниците за така наречените „медицински експерименти“. Отваряха ги без упойка, режеха краката и ръцете им, вадеха органи, за да видят дали могат да оцелеят без тях. Инжектираха ги с химикали и тестваха лекарства върху тях. Всеки ден изнасяхме с количките десетки трупове и крайници и ги прекарвахме в крематориума. — Копър едва събираше сили да продължава да слуша за всичко това. Съдбата на децата била нечувана и Катрин не можеше да се насили да говори за това. — После ме изпратиха в Бухенвалд, във фабриката за експлозиви. И там нямаха милост. Всеки ден избираха най-слабите от нас, най-изнемощелите и чувах как всяка сутрин ги разстрелват. После пак ме преместиха, този път в мина за калий. Всъщност беше подземен робски лагер. Въздухът беше отровен и не зная как не умрях. И после започнаха да ни местят от място на място, защото Съюзниците напредваха и се приближаваха. В една фабрика за самолети в Лайпциг. И после в Дрезден, където руснаците ни намериха и ни освободиха. Мисля, че вече бях на месец от смъртта. Може би дори по-малко. Руснаците бяха освободили хората от други лагери, затова знаеха какво да очакват. Бяха толкова мили — нахраниха ни, облякоха ни и ни предадоха на Червения кръст. И знаеш ли кое ме запази жива през цялото това време?

— Кое?

— Мисълта да се върна при Тиан. Сънувах, мечтаех как се връщам при него в Париж, как се смеем и ядем омар.

Копър беше дълбоко развълнувана.

— Тиан винаги е вярвал, че ще се върнеш. Каквото и да му казваха, той не спираше да вярва. Всяка седмица ходеше при една гадателка да се консултира с нея.

Катрин кимна.

— Когато беше дете, постоянно търсеше четирилистни детелини, събираше талисмани, измисляше си магии. Спомням си веднъж на един панаир една циганка му погледна линиите на ръката. Каза му, че жените ще му носят късмет и ще направи много пари от тях. Беше толкова развълнуван. Колко се смяха родителите ми тогава! Мисълта, че Тиан ще прави пари от жени? Е, знаеш как е при него.

— Да, знам.

— Не е направил състояние, но поне си изкарва прехраната.

— Ако се махне от Лелонг и си отвори своя модна къща, ще направи пари.

— Той беше толкова мил и добър брат, Копър. Направи детството ми щастливо, а можеше да е истински ад.

— Защо говориш така?

За изненада на Копър, Катрин описа майка си като строга жена, която държала много на дисциплината и била студена и дистанцирана спрямо децата си.

— Сигурна съм, че ни е обичала, но беше много строга. Винаги беше заета. Никога не показваше чувства към нас и не ни позволяваше да показваме чувствата си към нея или към когото и да е от семейството. Не ни беше позволено просто да изтичаме към нея и да я прегърнем. Ако намачкахме дрехите й, ни наказваше жестоко. Трябваше да се борим за любовта й, да я спечелим, а това никак не беше лесно. Всички се научихме да ходим на пръсти край нея, всички до един, с изключение на Тиан. Той навсякъде я следваше. Научи имената на всяко цвете в градината ни, дори на латински. Братята ни му се подиграваха и бяха жестоки с него. Наричаха го мамино синче, но на него не му пукаше. Той беше твърдо решен да спечели любовта й.

Копър си спомни как Диор й бе споделил, че живее само за да дава радост на другите.

— И спечели ли любовта й в крайна сметка?

Катрин се поколеба, преди да отговори.

— Мисля, че тя го допусна по-близо до себе си, отколкото някога допусна някого от нас. Той беше единственият, когото заведе в Париж да го запознае с моделиерката си.

— Това специална привилегия ли е било? — попита заинтригувано Копър.

— О, да. Нито сестра ми, нито аз имахме правото да ходим с нея. Казваше се Розин Перо. Ателието й беше точно тук, на улица „Роял“, на една крачка от апартамента му.

— Диор не се мести далеч от корените си — промърмори замислено Копър.

— Мисля, че силно го беше впечатлила. Да гледа как се създава една рокля, самия процес. Това беше един мистериозен свят и той копнееше да принадлежи към него. След като ходиха няколко пъти, той се запали да ме облича и да си играем на шивач и модел.

— Да, той ми каза.

— Трябваше да го пазим в тайна. Братята ми щяха да го побъркат от подигравки, ако научеха. А аз съвсем естествено обичах да ми се обръща внимание. Обожавах Тиан и начина, по който се въртеше около мен и ме глезеше. Странното е, че когато пораснах, изгубих всякакъв интерес към дрехите. — Тя прокара ръка по наболата си остра коса. — Но макар че Тиан полагаше толкова много усилия, Бернард беше този, който получаваше най-голямо внимание от майка ми. Ставаше все по-странен и по-странен. Никой не можеше да се справя вече с него. И после бизнесът на баща ми рухна. Изгубихме красивата къща с гледка към морето и градината, която майка ми направи с толкова старание. Когато Бернард трябваше да бъде изпратен в лудница, майка ни умря от мъка. Кристиан беше младеж и нейната смърт го смаза. Пред очите ми се превръщаше от едно весело грейнало момче в срамежлив и затворен човек. Мисля, че дълбоко в себе си е вярвал, че майка ни му е била отнета, преди да успее да спечели ако не любовта й, то поне одобрението й.

Копър изпита остра режеща тъга за Катрин. Беше бранила любимия си буквално с цената на живота си и въпреки това сега не можеше да му принадлежи, нито той на нея.

Реши да разкаже на Диор и да сподели горчивата ирония в съдбата на сестра му.

— Знаех си, че има нещо нередно, но тогава нямах идея, че Катрин е в Съпротивата. Никаква представа нямах. Идваше при мен изневиделица, без да се обади, енергична и кипяща от живот, както винаги. Понякога прекарваше нощта тук и после с бясна скорост подкарваше колелото си. — Той въздъхна тежко. — Мислех си, че голямата мистерия се свежда до това, че има връзка, и понякога я питах, но тя така и не ми каза кой е мъжът. Естествено, предположих, че има някакво усложнение, че нещо не е наред, например че е женен и всичко трябва да бъде някак запазено в тайна и изисква дискретност. Тогава за мен най-големият риск беше, че ще разбие сърцето й. И я предупреждавах. Не знаех, че в същото време събира и предава тайна информация. Разбрах за него и за дейността й едва когато я депортираха.

— Знаеш, че не е издала никого, Тиан. Понесла е ужасни неща, за да предпази този Ерве.

— Знам. Когато я арестуваха, напълно откачих. Ходих при всички, които познавам, умолявах за помощ. Но хората ми затръшваха вратата в лицето. Никой от тях не искаше по никакъв начин да бъде свързан със Съпротивата, макар че сега — тонът му стана горчив — същите тези хора твърдят, че са били герои. Единственият човек, който имаше желание да помогне, беше шведският посланик, но когато той се намеси, вече беше прекалено късно. Катрин вече беше на влака към Равенсбрюк. А останалите, всички онези богати хора, които можеха да направят нещо, да я спасят… Е, тогава видях истинските им лица — нещастни същества, скрити зад помпозни фасади.

— Ти каза, че ще намериш Ерве и ще му кажеш, че е жива.

Диор се поколеба.

— Намерих го. В Париж е. Не съм говорил още с него. Катрин ме помоли да не му казвам нищо.

— Мисля, че тя копнее да го види. Ситуацията е ужасно трудна. Тя вехне по него. И рано или късно той ще разбере, че е жива, нали?

— Да. Но може би тя иска решението да е негово. Сам да прецени дали иска да дойде или не.

— Но това не е романтичен роман, Кристиан. Ако той се върне при нея, ще съсипе семейството си. А ако не, ще разбие сърцето й.

— В любовта често се случва така — отговори Диор. — Животът ни е прекалено объркан, за да очакваме щастлив край.