Мариус Габриел
Дизайнерът (20)

От автора

Един свят може да бъде завладян, но някой ден световете стигат до края си. И един свят, този на Кристиан Диор, вече избледняваше.

Няколко дни след грандиозното, паднало като цветна бомба първо ревю на Диор, беше уредена фотосесия за вестника на Марсел Бусак „Зора“, за да покаже и да се похвали на света с Новата визия, която всички се избиваха да видят. Ироничното в случая беше, че напълно новата визия към модата, в комбинация с ограниченото количество на материалите, означаваше, че тези тоалети бяха единствените съществуващи в момента.

И те вече живееха един доста странен нов живот — пътуваха инкогнито през нощта, за да бъдат фотографирани от издатели на модни списания или да бъдат разгледани от американските купувачи, и после рано сутринта бяха превозвани обратно към салона, където им беше мястото. Това беше първият случай, когато тоалетите напускаха модна къща „Кристиан Диор“.

За фотосесията дрехите щяха да бъдат показани на фона на пазара на улица „Лепик“ в Монмартр. Цветният, дори мръсен пазар, трябваше да покаже контраста между бедния живот и красивите (и много скъпи) произведения на изкуството.

Дрехите пристигаха в големи дървени сандъци, качени на една камионетка. Роклите, както и моделите, бяха изпратени към една задна улица в един бар. Донесоха се кани с евтино, доставено от Божоле вино, което се оказа много популярно сред хората на пазара, и там вече пращеше от народ.

След лишенията на войната храна все още се намираше много трудно и това беше предмет на широко обсъждане. В Монмартр четири години хората бяха събирали всякакви остатъци, за да се хранят, докато нацистите вземаха всичко друго.

Първият модел се появи и тръгна между сергиите, за да могат фотографите на „Зора“ да направят снимките. Хората млъкнаха и гледаха. Падна ужасна тишина. И после една жена, застанала на входа на касапницата, започна да крещи обиди. Размахваше юмруци, лицето й беше зачервено от бяс. Друга жена хукна по улицата с леген с мръсна вода и я метна върху модела. Горкото момиче беше шокирано, побягна да се скрие до вратата на един магазин и се опитваше да изчисти роклята. Но там я чакаха още жени. И те започнаха да крещят обиди, да я скубят за косата и да се опитват да разкъсат дрехите от гърба й.

Включиха се и други жени, предимно на средна възраст, мръсни и опърпани. Настана истински линч. Една пълна, висока жена с прическа зазу, извисяваща се като кула над главата й, разпра горната част на жълтата рокля и остави момичето по голи гърди. Тя се опитваше да се прикрие, свита и изплашена, и после побягна. Бомбардираха я с канонада от отвратителни думи.

Вторият модел, която най-неразумно се бе притекла на помощ на колежката си, беше сполетяна от същата съдба. Жените на пазара имаха силни юмруци и ги използваха, за да съсипят скъпите дрехи, а с тях и момичета, които ги носеха.

— Salaude! Putain!

— Махайте се, курви!

— Погледни я тая кучка. Плаща четири хиляди за една рокля, а моите деца нямат мляко.

Мъжете се смееха, но жените никак не се шегуваха и се бяха запретнали за работа.

Гонеха момичетата, късаха дрехите им, скубеха косите им, мятаха домати по тях чак до вратата на бара, където едър сервитьор с бяла престилка ги посрещна и набута вътре. Момичетата трепереха, целите в мръсотия. И после вратите на бара се затвориха в лицата на обезумялата тълпа.

— И да не сте се върнали! — изпищя една жена и метна развален домат по вратата. — Следващия път ще е коктейл Молотов.

Битката между леви и десни щеше да разкъсва Франция още няколко десетилетия. Имена като това на Диор, макар и синоними на френската култура, бяха и символ на богатство, на лукс и станаха прицел за политически атаки, бяха обект на класова омраза.

Един такъв бърз, зашеметяващ успех като този на Диор едва ли щеше да мине без обсъждане, без противоречиви мнения и омраза. Враждебност и ненавист идваха не само от Монмартр. Провинции, дори държави, много далеч от Париж, които се бяха опитвали (и се бяха провалили) да спечелят местенце на американския пазар, бяха крайно озлобени и насъскани срещу Диор, който за една нощ завладя сърцата на американците. Тяхната враждебност се изразяваше предимно в обвинения за неговата разточителност, недостижима за обикновената жена. Смятаха Диор за измамник, който успява да привлече и омае всички, нечестно възползвал се от парите на Бусак, в нарушение на всички правила, и сега щедро възнаграден за престъпленията си.

От другата страна на Атлантическия океан също имаше непримирими опоненти, които искаха на всяка цена да докажат, че френската мода е мъртва, а тя въпреки всички предвиждания, се оказа напълно жива.

За разочарование на американските дизайнери, които бяха повярвали, че центърът на модата се е преместил в Ню Йорк, беше повече от очевидно, че американските жени копнееха за парижкия стил. Така американската валута се изливаше в джоба на мъж, който перфектно влизаше в закостенялото стереотипно виждане на някои от американците: Диор е типичен французин — подсмихващ се, дяволит и пресметлив, лишен от мъжественост. И въпреки всичко това, копия на Новата визия красяха витрините на всеки един магазин по красивите богати улици, струваха много по-малко от оригиналния „Диор“, бяха направени с хубави материали, използвани щедро, но им липсваше екстравагантността на улица „Монтание“, и именно тези копия разпространяваха новината за завръщането към луксозната женственост.

Тази ревност и злоба обаче почти не се отразиха на силата на колосалната машина „Диор“, която продължаваше да работи, независимо от всичко. Участието на модата във възстановяването на икономиката на Франция беше повече от видно. Едно шише парфюм носеше повече пари, отколкото барел петрол. Една изработена в Париж рокля — повече от десет тона въглища. Самият Диор допринесе за три четвърти от целия моден експорт на страната през 1947-а.

Той беше феномен. Може да не бе печелил орден за военни заслуги, нито пък Ордена на Легиона, но въпреки това той беше спасителят на Франция. И не само. Той беше спасителят на самата мода, защото съвсем сам бе успял да направи модерна самата мода.

Диор вече беше спрял да се занимава с екстравагантните рокли, които му бяха донесли слава за една нощ, и се фокусираше върху по-опростени и изискващи по-малко материали модерни линии.

На пръв поглед изглеждаше лесно обяснимо защо и как Диор бе постигнал своя успех, и въпреки това реалните причини не бяха съвсем ясни. Винаги оставаше елемент на мистериозност.

В един живот, изпълнен с толкова много тъга и пропадания, облаците се бяха разкъсали за малко. И един златен бог им се бе усмихнал между тях. Неговата щастлива звезда наистина бе изгряла.

Онзи мъж, който винаги бягаше и се криеше в задните стаички, вече го нямаше. На негово място се бе появил дизайнерът Кристиан Диор, мъж, чието лице не слизаше от вестниците, чието име се произнасяше с боготворение, чиито думи звучаха като закон и чийто гений беше признат не само от приятели, но и от врагове.

Както при повечето ми романи, и в този има персонажи, които са били истински исторически фигури. След внимателно проучване се опитах да изградя тези образи. Но това е роман, а не биография, и дори истинските хора в него са до голяма степен продукт на въображението. Мислите, думите и действията на героите са измислени от автора.

Предполагам, наблюдателният читател ще забележи, че съм си позволил някои отклонения в историческата последователност на събитията, някои от събитията в периода 1944–1947 година са представени така, че да влязат във времевата рамка на романа и да могат да се проследят по-лесно. Умолявам за снизхождение историците и повтарям, че това не е история, а роман за развлечение.

Отварянето на Театъра на модата се състоя на 28 март 1945 година. Изложението после гостува на други държави и в крайна сметка стигна до Сан Франциско, където куклите, вече в доста окаяно състояние, бяха захвърлени. Впоследствие куклите, както и тоалетите им бяха реставрирани и изложени в Музея на изкуствата „Мерихил“ във Вашингтон.

Кристиан Берар почина през 1949 година на четиридесет и седем годишна възраст от алкохол, наркотици, прекалено натоварване с работа и затлъстяване.

След петте години на забрана да пее в страната, Сюзи Солидор отвори нов клуб, далеч от Париж на Лазурния бряг в Кан сюр Мер, където продължи да пее много години след това. Впоследствие клеймото от войната бе позабравено и беше поканена в телевизията. За младото поколение тя бе иконата на гей движението. Почина през 1983 година на осемдесет и две годишна възраст.

Катрин Диор получи много награди за смелостта си, включително Ордена на Легиона. Ерве Шарбониер също. Той не се разведе, но живя и работи с Катрин до смъртта си през 1989 година на осемдесет и четири годишна възраст. Катрин почина през 2008-а на деветдесет и една годишна възраст. Погребани са заедно в Калиан.

Марсел Бусак направи огромно състояние от модна къща „Диор“. Но впоследствие бизнесът му започна да запада и изгуби много пари. Обяви фалит малко преди смъртта си през 1980 година. Модна къща „Диор“ премина в други ръце.

Кармел Сноу беше освободена от „Харпър Базар“ през 1958-а и излезе в пенсия. Нейното място зае протежето й Диана Врийланд.

Кристиан Диор се радва на феноменалния си успех само десет години. Получи първия сърдечен удар няколко седмици след дебюта си. Продължи да се консултира с мадам Делей и досега неговите талисманчета са част от мистерията Диор. Срамежливият мъж, който копнееше за тихо магазинче на тиха уличка, се превърна в един от гигантите в модната индустрия.

Той се наслаждаваше на богатството си. Купи си мелница и замък до Фонтенбло, реставрира ги до неузнаваем вид, щедро пръскайки пари.

Но пътуванията, работата, стресът и преяждането накрая си взеха своето и влошиха състоянието му. Той получи втори удар след няколко години, и после трети, който го уби през 1957 година. Беше на петдесет и две. Почина на масата, на която играеше карти в прелестния спа курорт Монтекатини Терме в Тоскана в компанията на красив млад мъж, за когото бе споделил с приятели, че е любовта на живота му.

Вероятно Кристиан Диор бе проектирал дори дизайна на собствената си смърт. На погребението му в Париж се стекоха хиляди и ковчегът му беше покрит с трийсет хиляди букета с лилии, любимото му цвете. Работата му беше поета от младия Ив Сен Лоран.

Редом с Шанел и Фат, Диор се счита за едно от най-важните и влиятелни явления в съвременната мода. Читателите, които искат да надникнат по-дълбоко в душевността на Кристиан Диор, могат да потърсят неговите книги: „Малък речник на модата“ (1954), „Да говорим за мода“ (1954), „Кристиан Диор и аз“ (1957).

Сърдечни благодарности на всички, без които този роман нямаше да бъде възможен, и най-вече на Самия Хамър, Емили Марно, Сана Чебаро, които бяха истинско вдъхновение за мен от самото начало. Също на Майк Джоунс, Джилиан Холмс, Гема Вейн, които положиха толкова много труд върху ръкописа на романа.