Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Designer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2023 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
NMereva (2023 г.)

Издание:

Автор: Мариус Габриел

Заглавие: Дизайнерът

Преводач: Гергана Дечева

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2018

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Излязла от печат: 06.03.2018

Редактор: Елка Николова

ISBN: 978-954-655-824-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16776

История

  1. — Добавяне

4.

Погребението на Джордж беше необикновено събитие по няколко причини. За неговия последен път се появиха неочаквано много и твърде различни хора. Сравнително прилична група чуждестранни кореспонденти, повечето от които му бяха приятели по чашка, с които Джордж редовно се напиваше, като към обяд всички до един бяха пияни — някои повече, някои по-малко, други не бяха изтрезнявали от дни.

Към тях се присъединиха всички от кръга на Диор, които бяха обещали, че ще дойдат, и със себе си водеха свои приятели. Много приятели.

Кристиан Берар пристигна увит във внушително черно палто, под което очевидно беше все още по пижама, покрита с пепел и прегорени дупки. Малкото му бижу — бялата болонка Жасант, подаваше глава под мишницата му.

Сюзи Солидор дойде с клоширано палто, бомбе, бастун от абанос, а на бродираната жилетка към мъжкия костюм носеше златна верижка.

Двамата балетисти бяха облечени като Арлекин и Колумбин и изглеждаха плашещо в опита си да се впишат в траурната атмосфера наоколо. Имаше и една личност с неопределим пол, която се бе появила в червена пелерина с качулка. Макар останалите да не бяха в подобни тоалети, шапките и облеклото им беше достатъчно екстравагантно, за да привличат вниманието. Някои бяха донесли цветя, други по-нестандартни предмети: синьо колело, детско конче само с дървената глава и една пръчка под нея. За Копър всичко това беше като сън, самото събитие беше напълно сюрреалистично, а и сега всички тези нови хора.

Денят беше сив и ветровит. Бледата сърповидна луна се показваше зад дърветата, от които по алеите между надгробните плочи се сипеше водопад от листа. Един мраморен ангел с позеленяло тук-там от годините тяло гледаше с празните си очи към странната група.

Еймъри чакаше пред гробницата, където щяха да положат ковчега на Джордж. Беше облякъл палтото си и косата му се вееше на вятъра. За компания бе довел Ърнест Хемингуей, писателя, с когото очевидно се бяха сприятелили. И двамата бяха пияни.

— Не говориш сериозно за този проклет развод, нали? — попита я вместо поздрав Еймъри.

— Сериозна съм — отвърна смело Копър, сякаш кошмарите през нощта не се бяха случили. — Напълно съм сериозна. Ще взема документите за развод и от теб се иска само да ги подпишеш.

Той се оригна силно.

— И си твърдо решена да останеш тук? — попита и огледа странната група с нея. — С тези лудите?

Копър имаше чувството, че нещо вътре в нея започна да кърви.

— Да, бягам от теб с цирка.

— Кои по дяволите са тези хора? — попита Хемингуей. Беше само по военна риза с навити ръкави, сякаш не усещаше студа. Между зъбите му беше забита цигара.

— Приятели на мосю Диор. Настояха да дойдат.

Хемингуей отпи от малката метална джобна бутилка и я подаде на Еймъри.

— В Париж никой не иска да е в публиката. Всички искат да бъдат сред актьорите — каза писателят.

— Не ти отне много да се събереш с групата на лунатиците — обади се Еймъри. — Всеки луд и перверзен тип в Париж е тук. Това ли е представата ти за погребение?

— Като се има предвид, че Джордж пи докато алкохолът го уби, мисля, че е съвсем допустимо и в тон с начина, по който той живя — отвърна троснато тя.

Еймъри се обърна и погледна към гробницата, която двама работници подготвяха с чукове, шпакли и тухли. В стената бе отворен тунел, приличащ на канал. Мъжете стържеха и вадеха отвътре мъх и всякакви камъни и боклуци.

— Това място принадлежи на протестантска фамилия, съгласиха се Джордж да бъде погребан до най-скъпите им близки. Но ще има проблем — каза Еймъри, заваляйки думите.

— Какъв проблем?

— Ще видиш — отвърна мрачно той.

Решителността й да се раздели с него бе развалило настроението му, човек дори би казал, че изглежда съсипан от мъка. Може би все още си мислеше, че тя се преструва и ще промени решението си в последния момент.

Диор се приближи към тях, облечен безупречно в черен костюм и черно бомбе, и поднесе вежливо съболезнованията си. Копър за пореден път беше изненадана от контраста между този човек, с неговия консерватизъм, и странните му приятели. Радваше се, че е тук, до нея по неговия кротък, успокояващ по бащински начин.

Един грубоват нервен свещеник от американската армия, който Еймъри бе уредил, се появи и каза, че е готов да започне с церемонията. Бяха се събрали около четиридесет души, които чакаха. Появиха се гробарите, които носеха ковчега на Джордж. Копър веднага разбра какъв ще бъде проблемът — отворът в гробницата беше прекалено малък и ковчегът нямаше да се събере.

— Не мисля, че ще влезе там — прошепна Диор в ухото й.

— Виждам.

Свещеникът бе започнал службата. Вдигнаха ковчега към нишата, защото отворът беше доста високо, но когато го спуснаха, той се заклещи някъде по средата и не вървеше нито напред, нито назад.

— Може би ако махнат дръжките… — предложи Диор.

Свалиха ковчега. Един от работниците извади отвертка и разви дръжките. Свещеникът чакаше нетърпеливо и постоянно си гледаше часовника. Без дръжките се оказа още по-трудно да вдигнат ковчега. И когато успяха да го вдигнат, той пак заседна.

Еймъри изпсува.

Свалиха го отново на земята. Работниците започнаха да стържат и да свалят дървените обкови на ковчега, като това бе придружено със звуци като на агонизиращ човек. Всички стояха и гледаха със сгърчени от ужас лица. Всички, освен Берар, който избухна в нечуван смях.

— Боже, копелето наистина не иска да си иде от тая земя — засмя се Хемингуей.

Ковчегът отново бе вдигнат към нишата, а работниците и гробарите, със зачервени лица, всички до един псуваха и се потяха въпреки студа. Този път ковчегът остърга стените на дупката и влезе. Но тогава се появи нов проблем — беше прекалено дълъг и стърчеше навън с около десет сантиметра. Последваха викове на ужас и недоволство.

Един от гробарите стисна устни и без да пита никого извади чука си и откърти края на ковчега. Парчето падна на земята и всички видяха износените подметки на обувките на Джордж. Гробарите за секунди сложиха цимента върху грозната дупка.

Изтощени до краен предел, те започнаха да си подават бутилка и отпиваха на големи глътки. Свещеникът завърши службата, затвори библията си и изчезна на секундата, щастлив, че този фарс най-сетне свърши.

Но странната компания все още не беше готова да се разотива. Както бе обещала, Сюзи започна да пее Chant des adieux, но песента за сбогом се превърна в шотландската Auld Lang Syne, която шотландците пеят при посрещането на Нова година, но с френски думи. Гласът й беше силен и отекваше из гробищата.

Еймъри направи крачка напред и написа с тебешир името и датата на раждането и смъртта на Джордж.

— Мраморът няма да е готов поне няколко седмици — каза той. Когато Сюзи свърши песента, се чуха ръкопляскания и някой отвори бутилка вино. — Тръгвам за Дижон — каза Еймъри, обърна гръб на странната процесия и поведе Копър навън. — Ще си получиш развода. Само ми прати документите. Става ли?

— Да.

— Какво ще правиш без пари?

— Имам малко заделени.

— Няма да издържиш дълго. — Бръкна във вътрешния джоб на палтото си и извади плик. — Ето, вземи ги.

— Не ги искам.

— Вземи ги — изръмжа той. — Не се прави на глупачка, ще ти трябват.

— Не ме наричай глупачка.

Беше толкова ядосана, че за малко да му хвърли парите в лицето. Но разумът надделя и раздразнението поне успя да спре сълзите й. Копър пусна плика в чантата си. Еймъри изглеждаше ужасно, смазан и нещастен.

— Това е толкова нередно.

— Предполагам, че си прав.

— Не искам никой да ме вини, ако нещо се случи с теб. Обещах на семейството ти да се грижа за теб. Не искам да те оставям.

— Не се притеснявай, няма да те обвиня за нищо, което тепърва предстои да ми се случи, Еймъри.

Той потърка лицето си, готов почти да се разплаче.

— Обичам те. Не зная какво ще правя без теб.

— Все си мислех, че няма да имаш търпение да се отървеш от мен. Сега поне няма да се налага да се чувстваш виновен заради връзките си.

— Никога не се почувствах виновен. И може би там беше проблемът.

— Може би. Но и никога не каза, че съжаляваш, никога не ми се извини.

— А ако го бях направил, това щеше ли да промени нещо?

— Не.

— В такъв случай, това е краят. — Целуна я по бузата. Устните му бяха ледени. — Късмет, Копър.

— И на теб. Пази се.

И това беше всичко. Тя го гледаше как се отдалечава между гробниците, с раница, преметната през рамо. Хемингуей крачеше до него. Нищо не беше останало от гнева й. Само усещането за загуба. Нямаше го, а с него си отиде и част от самата нея. Колко ли щеше да издържи без Еймъри? Смелостта й отдавна се бе изпарила. Чувстваше се празна и изоставена.

Една успокоителна ръка докосна рамото й.

— Сега трябва да си почиваш. Ела — каза нежно Диор.

Тя кимна, той я поведе за ръка и без никой да ги забележи напуснаха странната погребална церемония, която вече беше във вихъра си.

 

 

Апартаментът на Диор бе просмукан от парижкия влажен въздух. Малката керамична печка трябваше да се чисти и пали всяка сутрин. Копър се бе заловила със задачата, но установи, че няма хартия да запали дървата. Разполагаше само с женските списания, които носеше в куфара си, пълни със съвети за добрата домакиня и „Как да задържим съпруга си“.

Отвори едно от тях и прочете няколко реда. „Похвалата е храната за мъжкото его. Една жена, която може да оцени компанията на мъжа си, преценката му, вкусовете му, и да забрави за своето собствено становище по който и да е въпрос, ще успее да задържи мъжа си завинаги.“

Да, това определено проработи.

Тя скъса страницата с отвращение, смачка я с омраза и я набута в печката. Продължи да чете: „Когато съпругът си дойде у дома, добре е да не скачате от леглото. По-правилно е да си лежите и да се правите, че спите. Ако трябва да сте будна по времето, когато е решил да се прибере, изглеждайте щастлива, че си е у дома толкова рано. Най-вероятно ще ви помисли за пълен идиот, но това така или иначе е неизбежно“.

Идиот? Няма спор, че в очите му е била точно това. И тази страница замина в печката. Трета страница: „Не се оплаквайте, когато сте болна. Жената никога не бива да е болна. Това само ще отврати съпруга ви“.

Наистина ли се бе опитвала да следва тези „мъдрости“? Нищо чудно, че Еймъри газеше по нея с обувките.

Копър бясно смачка страниците и ги набута в печката. Останалата част от списанията заминаха в коша с дървата, за да се използват за подпалки. Никога повече нямаше да ги чете. От сега нататък щеше да пише своите собствени истории.

Ярките пламъци плъзнаха езиците си и топлината се надигна от печката. Диор вече беше буден. Имаше рядката способност да успокоява хората само с присъствието си, дори без да го виждат в стаята, без да се натрапва. Не каза нищо за заминаването на Еймъри, нито за тъгата й. Вместо това направи чай, седна до нея и я загледа замислено с леко наклонена настрани глава.

Тя уви длани около топлата чаша.

— Защо ме гледаш? — попита тя.

— Мисля си, че халатът ти не е от най-хубавите.

— Знам. Доста е стар — призна тя.

— Халатът и нощницата са едни от най-важните неща в гардероба.

— Наистина ли?

— Това е първото нещо, което обличаш сутрин; това е първата за деня дреха, в която те вижда съпругът ти.

— Нямам съпруг, ако не си забелязал.

— Но и няма да насърчиш нови кандидати, ако започваш деня в този вид — каза той кисело.

— Не искам съпруг. И съм решила, че не искам да слугувам и да се грижа за потребностите на друг като първия.

— Да си независима, не означава да изглеждаш непривлекателна, Копър. От опит знам, че неомъжените жени са най-умните. Сега, ако ми позволиш, ще взема тази нощница и ще я занеса на шивачките да я украсят малко и може би да добавят кадифе по краищата.

Телефонът прекъсна разговора им. След малко той се върна, потърквайки ръце.

— Много хубава новина. Намерих коприната за твоя тоалет. Утре ще отидем да я вземем.

— Мосю Диор, не е нужно наистина. Беше само каприз. Не знам какво съм си мислила тогава. В средата на войната! Срамувам се от себе си.

— Не, не е каприз. Всяко нещо има своето значение. И защо трябва да се срамуваш? Трябва да се срамуват тези, които искат да унищожат красотата, а не ние, които искаме да я създаваме. Но не съм свършил с добрите новини. За утре дори имаме кола. И е уикенд. Представяш ли си? Ще се отбием и при мадам Делей.

 

 

„Колата“, за която й каза Диор, се оказа изключително интересно превозно средство от праисторическата ера — черна симка, която бе приспособена да върви на дърва, а не с бензин, какъвто не се намираше от началото на окупацията. В задната част бе монтиран огромен апарат, подобен на печка, от който излизаха тръби. Те минаваха през цялото тяло на превозното средство и се свързваха с друго голямо нещо, монтирано на предницата. Копър беше виждала тези возила навсякъде из Париж, но се ужасяваше от идеята да се вози на това съоръжение, което изглеждаше най-малкото опасно.

Диор беше във възторг.

— Наша собствена кола! От години не съм се качвал в кола. — Говореше така, сякаш нещото беше най-малко ролс-ройс.

Копър направи снимка с апарата на Джордж.

— Изглежда като една от онези бомби, които немците пускаха върху Лондон. Сигурен ли си, че е безопасно да се возим в него?

— Разбира се. На една добра приятелка е и тя го пази в изрядно състояние.

Симката беше ръждясала, всеки панел беше изкривен в различни посоки, а печката, в която се слагаха дървата, беше закрепена съвсем аматьорски. Едва ли можеше да се каже, че изглежда като добре поддържано превозно средство. Копър си припомни с копнеж за военния джип, с който Еймъри си беше отишъл.

— Толкова се вълнувам — каза ухилен до уши Диор. — Да тръгваме.

Беше облечен в старо сако от туид, спортни панталони и изглеждаше като учител от провинцията. Копър забеляза, че Диор държи вратата зад волана отворена и я чака да се качи.

— Няма ли ти да караш? — попита тя изумена.

— Аз? Разбира се, че не. Така и не се научих. Мразя механични неща. Не мога дори да карам колело — намуси се той. — Но ти можеш да караш, нали?

Тя захапа палеца си.

— Взех книжка в Америка, но почти не съм карала. Дори не знам как да го подкарам това нещо. Карала съм само джип. — Тя надникна вътре. Задната седалка беше махната и на нейно място бяха натрупани цепеници.

— Допълнително гориво — заяви гордо Диор. — Може да минем сто и петдесет километра.

Един минувач ги изгледа презрително заради липсата им на умения, но им помогна да запалят симката. Това включваше няколко процедури: да се запали печката с малко парче плат, напоено в олио за готвене, и после да се чака да се натрупат достатъчно газове, което бе придружено с много шум, съскане и пукане. Най-сетне моторът оживя и разтърси колата напред-назад върху старите пружини.

— Видя ли? — извика триумфално Диор. — Прекрасна е.

Когато тръгнаха, сърцето на Копър беше в гърлото. Печката зад гърба й димеше и пукаше. Стисна волана сякаш животът й зависеше от това, защото трябваше да се пребори с желанието на машината да се движи в каквато си иска посока, само не и напред.

Ами ако цялото това нещо гръмнеше?

Симката подскачаше напред с трийсет мили в час и от време навреме от ауспуха се чуваше поразителен рязък гръм.

Първата им спирка беше в дома на мадам Делей, гадателката, на която Диор възлагаше всичките си надежди. Тя живееше в хубав апартамент в шестнайсети квартал и изглеждаше съвсем обикновено. Нищо свръхестествено. Жената беше от по-богатата средна класа. Имаше умни очи. Косата й беше опъната на кокче, а на шията й — колие от перли. Диор се отнасяше към нея с огромно уважение. Очевидно приемаше професията й много сериозно и нейната дума бе съдбовна за него.

Той представи Копър на гадателката, която дълго гледа лицето й, а после бавно кимна, сякаш да потвърди нещо, което отдавна е знаела.

— Това е младата дама, която ти е донесла подаръка, както предвидих.

— Да, мадам.

— Покажете ми дланите си, мадмоазел.

Копър протегна дланите си, засрамена, че бяха така мръсни от волана. Мадам Делей ги огледа внимателно, проследи линиите и от време навреме бършеше мръсотията по тях.

— Виждам много пари, много любов, но също и… много беди. Има една русокоса жена, която мята сянка върху теб, мила моя. Трябва да погледна картите ти.

После извади картите, разбърка ги внимателно и ги нареди върху полираната лъскава маса.

— Тази млада дама ще ти донесе късмет — каза тя на Диор. — Пази я близо до себе си.

— Това и възнамерявам да направя. Ще си върне ли съпруга?

Мадам Делей избута една карта напред. На нея имаше мъж на кон.

— Той пътува много надалеч — каза загадъчно тя. — Мисли за нея. Но пътят обратно към нея е дълъг. Седнал е върху храст от тръни и не вижда пътя. А тя… — мадам Делей посочи карта с жена в градина. — Тя ще му обърне гръб.

Копър инстинктивно сгърчи лице.

— Но идва една ръка от Изток — продължи гадателката. — И тя ще сложи корона на главата й.

— Колко красиво! — въздъхна Диор. — А моята Катрин?

Жената разбърка отново картите и ги нареди. Диор наблюдаваше с тревога, докато гадателката ги разглеждаше.

— Всичко е ясно — отвърна бързо тя. — Сестра ти е жива, добре е и скоро ще се върне при теб.

— Сигурно ли е?

— По-ясно е и от слънчев ден. — Тя избута картите напред. — Ето я. Картите никога не лъжат, мосю Диор.

Диор покри устата си с длан, развълнуван до сълзи. Очите му блестяха.

— Благодаря ти, моя мила приятелко — каза, когато успя да проговори. — Хиляди пъти благодаря!

Копър беше развълнувана от емоционалната реакция на Диор, но и някак подозрителна към категоричността на гадателката. Жената подклаждаше надежда за нещо, което по никакъв начин не можеше да гарантира. Катрин беше неговата любимка, сестрата, която най-много обичаше. Без майка, с един брат в лудница, другия — ексцентрик, със склонност към самоубийство, семейството му намаляваше. Разбира се, именно затова се държеше с всичка сила за глупавите предсказания на мадам Делей. Колко много странни фантазии и идеи се вихреха в главата на този сериозен мъж от севера.

След като приключиха, последва дискретен момент в коридора, когато гадателката тихо настояваше, че не може да приеме дара му, но Диор победи. Беше видно, че не се случваше за първи път и жената беше обиграна в ритуала, така че както и Копър бе очаквала, накрая тя се съгласи и със смирено сведен поглед пъхна в джоба си подаръка.

Продължиха извън Париж и напред към Мо. Диор беше в прекрасно настроение.

— Никога досега не е грешала — каза оживено той. — Всичко до последния детайл винаги е вярно. Ако казва, че Катрин ще се върне при мен, аз вярвам. И отказвам да слушам онези циници, които ме обявяват за луд, че й имам доверие.

Точно тогава от ауспуха на симката се чу потресаващ гръм, Копър подскочи, а той се засмя като дете.

— Не е ли забавно?

— Можеше и да е забавно, ако не се налагаше да карам.

Шосетата бяха осеяни с дупки от тежките танкове, които бяха минавали по тях, но сега нямаше почти никакво движение. Тънките гуми на симката едва се справяха с надробената неравна повърхност. Старата кола хукваше ту наляво, ту надясно. Все още имаше немски табели и стрелки с грозни черни надписи. Диор свали прозореца и вдиша дълбоко.

— Помириши въздуха.

Силна вълна леден въздух с ухание на кравешки изпражнения изпълни колата. На носа си Диор имаше петно от сажди и тя не се сдържа и се усмихна. Представата му за забавление беше толкова заразителна.

— Хубаво е да те видя щастлив — каза тя.

— Искам да бъда щастлив и да правя и другите щастливи. Това е едно от най-големите ми желания в този живот — да давам щастие. И това не е чак толкова лошо, нали?

— Дори е много хубаво. Затова ли избра модата? За да правиш хората щастливи?

— Знаеш ли, мисля, че модата избра мен, а не аз нея. — Той кръстоса краката си, изглеждаше отпуснат и спокоен. — От моето малко ъгълче виждам какво прави хората щастливи. И се уча как да им го давам. Новите идеи са толкова важни. Изкуството да задоволиш някого е да знаеш какво иска още преди да го е пожелал. Лелонг от десетилетия прави едно и също нещо. От време навреме променя някоя линия тук, някой нюанс там, но като цяло всяка нова колекция е същата като предишната. Ако му покажеш нещо ново, той го връща на чертожната дъска, за да бъде променено. И пак, и пак, докато заприлича точно на онзи предишен дизайн, който е продал. Ето защо Пиер Балмен е полудял. Майсторството в модата е една колекцията да изглежда нова всеки път, макар това да изисква много работа и въображение.

— Защо не напуснеш с Пиер? Да основете нова модна къща заедно?

— Предпочитам да остана в задните стаички на модата — отвърна категорично Диор. — Не съм амбициозен като него. Видях как баща ми загуби всичко. После и аз загубих всичко. Да мина отново през това? Не. Благодаря. Предпочитам моливите си и спокойствието си.

Стигнаха до едно малко село с каменни къщи. След наредените нагъсто къщи имаше един склад от деветнайсети век. Сега беше запустял и прозорците бяха изпотрошени.

— Това трябва да е — каза Диор. Мрачната стара сграда бе опасана от избуяла коприва и изглеждаше непристъпна. — Това е като замък в приказка. А ние трябва да намерим дракона.

Кристиан започна да си проправя път през копривата, като я удряше с чадъра си, и когато се добраха до вратата, той почука уверено и настоятелно. След доста време вратата се открехна и се подаде женско лице.

— Кои сте вие?

— Клиенти — отвърна ведро Диор. — Може ли да влезем?

— Фабриката е затворена. Баща ми е болен на легло. Какво искате?

— Шантунг — каза кратко и леко раздразнено Диор.

— Нищо нямаме — отвърна жената и се опита да затвори вратата. С изненадваща решителност той я избута назад, преди да е успяла да я затръшне в лицата им.

— Почакайте, нека само да погледна — каза той убедително и напъха дългия си нос през вратата. — Хайде, мадмоазел, няма от какво да се страхувате. Ние сме приятели.

Жената отвори с крайно нежелание и ги пусна. Беше на около двайсет и малко. Едва сега Копър разбра защо беше така предпазлива. Шалът, който бе увила около главата си, не можеше да прикрие факта, че е била обръсната до голо и то неотдавна. Окото й беше насинено и устната сцепена. Нямаше съмнение, че всичко това й се бе случило заедно.

— Съпротивата ли ти причини това?

Жената кимна мрачно.

— И пребиха баща ми.

— Как се казваш?

— Клодет.

— Много, много съжалявам, Клодет — каза Диор. — Не искаме да ти сторим нищо лошо. Сега за коприната. Вярно ли е, че имате?

— Немците конфискуваха всичко — обясни тя още по-мрачно и тъжно.

— Ще заплатя добре. В брой — каза Диор. — И няма да кажа и дума на никого. Няма да навлечем неприятности на семейството ти. — Някъде в сградата се разнесе плач на бебе. — Момиче или момче е?

— Момче — отвърна жената.

— Как се казва?

— Ханс — каза кратко тя.

— Уверен съм, че ще го смените с Жан. И съм убеден, че имаш нужда от много неща за него.

Той бръкна в джоба си и шумно потърка банкнотите една в друга. Клодет се поколеба, гледаше ту единия, ту другия. Но милото лице на Диор я окуражи и тя ги поведе през прашния коридор към един склад. Рафтовете вътре бяха празни, имаше само три рула плат, увити в хартия.

— Това е всичко, което остана. Няма нищо повече.

Диор алчно разтвори хартията. Беше китайска коприна — бледолилаво, светлорозово и с цвят на див лимон. В тази мрачна атмосфера и след толкова години на войнишко каки, цветовете изглеждаха странно, като почти болезнено напомняне за един изгубен свят. Очите на Диор грееха.

— Колко искаш за тях?

— Хиляда франка за метър.

Диор се засмя снизходително и от сърце.

— Мила моя, за кого мислиш, че ще шия рокля? За Мария-Антоанета? Сто за метър.

 

 

След час вече пътуваха към Париж с кола, пълна с коприна. Диор радостно притискаше навитата и леко шумоляща коприна към гърдите си, пазеше я да не се изцапа. След дълги преговори се бяха уговорили за цена двеста и петдесет франка на метър.

— Това е вероятно последната останала коприна във Франция и именно ти ще я носиш. — Той зарови дългия си нос в плата и вдиша с благодат. — Господи, как прекрасно ухае.

— На какво мирише? — попита Копър с любопитство.

— Никога ли не си помирисвала коприна?

— Не, доколкото помня — призна тя. — Нося познатия до болка американски памук.

— Ето, помириши — той мушна коприната под носа й и едва не излетяха от пътя. — Какво ще кажеш, а?

— Мирише на животно — каза тя със сбръчкан нос. — Като на перушина на потна кокошка.

— От серицина е. Това е естественото лепило, което копринените буби отделят. Чудотворно вещество. Знаеш ли, че този секрет спира кървенето? И лекува рани? И поддържа кожата млада и гладка?

— Измисляш си.

— Никак даже. Разбирам си от работата, мила госпожице. Коприната е най-добрата материя, която трябва да държиш близо до кожата си. Тя е антисептична и предпазва от бръчки.

— Е, тогава от сега нататък ще нося само коприна — каза тържествено тя.

— Кой цвят ти харесва?

— Зеленото и лилавото, мисля. Не мога да се видя в розово.

— Моя скъпа Копър, колко малко знаеш за себе си — усмихна й се широко той. — Времето на листата и на младите пъпки отмина. Ти си вече роза. Сега е времето ти да цъфтиш.

— Червенокосите не бива да носят розово.

— Пълни глупости. И възнамерявам да ти го докажа.

— Ти си истински тиранин — отвърна раздразнено тя. — Първо ме питаш за мнение, а после ме убеждаваш в противоположното.

Той се засмя, по-щастлив от всякога.

— Това е методът на Сократ, скъпа моя. Гледай на това като на начин да научиш нови неща.

Диор не спря да се смее дори когато едната от гумите се спука и колата внезапно спря.

— Какво ще правим сега? — възкликна тя.

— Знаеш, че не разбирам нищо от механизми — отбеляза безгрижно той. — Ако се разровиш, няма начин да не намериш начин да я оправиш.

Копър въздъхна и излезе от колата. Обиколи превозното средство в търсене на резервна гума и инструменти, с които да я смени. Бяха точно под печката. Диор я погледна през рамо над рулата с плат и й махна окуражително. Копър се залови за работа с надеждата, че тази парижка рокля ще си струва усилията и напрежението. Измъкна резервната гума и започна велика битка с лоста, който нямаше начин да издържи цялата тежест на колата, заедно с товара в нея, че и с печката за дърва отгоре й, плюс тръбите и цепениците.

— Ще се наложи да си намеря място за живеене — каза тя задъхано, докато повдигаше старите ръждясали инструменти.

— Мила моя, можеш да останеш при мен колкото дълго пожелаеш.

— Това е много любезно, но не мога да прекалявам с гостоприемството ти за вечни времена.

— До този момент ти се очертаваш абсолютно безценна находка. Никога нямаше да мога да направя това, което правиш ти сега.

— Е, така или иначе трябва да намеря жилище. Не мога да се върна на „Риволи“.

— Безспорно — кимна той.

— Трябва да се заловя за работа, да изкарвам прехраната си.

— Остави това на мен — каза той половин час по-късно, когато тя седна в колата, смазана от умора. — Ще ти намеря къде да се настаниш. Имам идея.

 

 

На следващия ден Копър взе снимките и статията и ги занесе в пощата, където ги изпрати на „Харпър Базар“ в Ню Йорк. Подписа се под историята с бащиното си фамилно име, Уна Райли. Ако искаше да започне всичко отначало, това беше първата подходяща възможност. Изпращането на материал на „Харпър Базар“ може и да беше прекалено амбициозно за някого, но Копър считаше, че ако иска да прави кариера като журналист, е по-добре да започне отгоре и да върви надолу. Освен това знаеше, че историята е дяволски добра, както бе казала на Еймъри. „Харпър“ бяха женско модно списание, но имаха и рубрики за жените във военно време. Имаше шанс историята да ги заинтересува.

Статията й беше фокусирана върху темата за наказанията срещу хората, които са били принудени да сътрудничат на нацистите, и как търсенето на справедливост често се превръща в свирепа атака срещу беззащитни жени — събличат ги голи, бръснат главите им и дори много по-лошо. Това беше грозно и нямаше нищо общо с търсенето на справедливост.

Сега трябваше само да чака.

В това време трябваше и да се премести.

Диор успя да й намери огромен апартамент в стил рококо на площад „Виктор Юго“. Дърветата навън бяха голи, беше много студено, но в апартамента имаше слабо отопление и дори топла вода за няколко часа на ден. В жилището беше живяла една от симпатизантките на немците, която избягала веднага след освобождението на Париж. Била клиентка на Кристиан. Оставила апартамента с предплатен наем за два месеца.

— Имаш два месеца да си стъпиш на краката — каза той с обичайния си оптимизъм. — А това е много време.

Наемът беше много по-висок, отколкото Копър вярваше, че някога ще може да си позволи, и мисълта, че след два месеца трябва да започне да го плаща, я караше да се страхува и притеснява.

Имаше три спални и беше много по-голям, отколкото й трябваше, но засега беше спасение. Освен това беше обзаведен с прекрасни мебели, жената беше оставила и прекрасната си колекция от стъклени предмети на Лалик. Диор беше намерил една мила жена, мадам Шантал, която два пъти седмично щеше да й помага с почистването, и й беше платил предварително за два месеца.

Точно когато Копър привършваше с разопаковането на багажа, Диор дойде и я измъкна. Настояваше да й покаже един негов проект и беше толкова развълнуван, че нищо не можеше да го спре. Тя грабна фотоапарата, който бе „наследила“ от Фричли-Баунд.

За нейна изненада той я заведе в Лувъра.

 

 

Музеят на музеите беше изпразнен, изнесен, ограбен от нацистите и някои от най-легендарните произведения, в това число Мона Лиза, бяха все още в Германия. Но в павилион „Марсан“, посветен на приложните изкуства, беше оживено.

Диор поведе Копър към една голяма зала, където група хора, завити в палта и шалове заради студа, работеха по някаква изложба.

Имаше няколко сцени в умален вид, които бяха в процес на конструиране и боядисване. Всяка от тях представляваше част от известен парк или емблематично място в Париж, а в някои от случаите просто измислени, въображаеми места. На фона на тези забележителни декори като точици бяха пръснати манекени от тел и с височина една трета от реалния ръст на една жена. Всички имаха едно и също порцеланово изражение, но не бяха точно кукли. Всяка фигура беше облечена в умален вариант на истински тоалет: рокли, палта, шапки, малки обувки с висок ток, колани, чанти.

— Някои дори имат бельо — обясни със сериозно изражение Диор, докато си проправяше път в залата. — Всичко е шито на ръка. Дизайнерите събират всички остатъци от платове, които при нормални условия се изхвърлят, и от тях правят тоалети.

— Изумително — каза Копър.

— Модните къщи обединяват усилията си за това шоу. Всички са тук: „Нина Ричи“, „Баленсиага“, „Роша“, „Скиапарели“, „Ермес“. Не е ли истинска магия?

Копър гледаше с изумление случващото се около нея.

— Само французите могат да измислят нещо такова. Магия е точната дума.

— Не мислиш ли, че от това може да излезе една добра история? — попита дяволито той. — Никой не знае, че това се случва. Ти си единственият моден журналист в момента в Париж.

— Та аз дори не съм журналист, какво остава за моден.

— Е — той посочи апарата на врата й — сега може да се окаже подходящо време да се започне, n’est-ce pas?

И сякаш в главата на Копър светна лампа. Тя вдигна апарата и се фокусира върху група работници, които се опитваха да нагласят миниатюрната Триумфална арка.

— Мосю Диор, вие сте гений.

— Знам — отвърна той скромно.

Тя направи снимката и превъртя на следващата поза.

— Ако „Харпър“ не харесат историята, която им изпратих, може пък тази да им хареса.

— Именно. Разкажи на света какво правим, Копър. Разкажи им, че животът не е само смърт и унищожение, изпитания и скръб. Понякога хората имат нужда да са щастливи.

Млад мъж, понесъл миниатюрен макет на Айфеловата кула, мина покрай Диор и го поздрави.

— Това е Марсел Роша — каза й Диор. — После ще те представя.

Шумът от чуковете и трионите, от виковете и споровете между работниците се удряше в голите стени на двореца и отскачаше от тях с ехо. Сякаш се строеше някакъв миниатюрен град, илюзията се подсилваше от дима от цигарите — като облаци, които се издигаха чак до високия таван и висяха като задаваща се буря.

Диор я заведе до една сцена, която вече беше почти завършена. Две шивачки бяха коленичили и нагласяха тоалетите на деликатните кукли.

— Това е изложението на модна къща „Люсиен Лелонг“ — каза й Диор. — А това е моят работодател, самият мосю Лелонг.

Известният дизайнер беше дребен, енергичен мъж, облечен в раиран костюм с двуредно сако. Имаше остри очи и тънък мустак и докато Диор му я представяше, той се наведе над ръката й с остарял жест на галантност.

— Добре дошла в Париж, млада лейди. — Експертният поглед, с който я огледа, веднага я изправи нащрек. — Вие сте журналистка? За кое издателство, ако смея да попитам?

— За „Харпър Базар“ — заяви тя смело.

— Много добре. Надявам се да ви видя в салона си много скоро — каза мазно той и приглади мустака си. После й подаде визитката си. — Редно е да покажем на читателите, че все пак модата не е мъртва. Не и в Париж. Така мисля.

— Това, което правите тук, е изумително. — Тя клекна да разгледа куклите. — Какви прекрасни малки рокли!

— Мосю Диор е най-големият талант в нашата модна къща — каза Лелонг и сложи ръка на рамото на Кристиан. Копър забеляза, че Диор се изчерви, и после промърмори:

— Толкова сте любезен, учителю.

После тихичко й разказа за дизайните, които беше направил. Имаше вечерни рокли от лъскава коприна и няколко очарователни ежедневни рокли на точки. С дебелите си, но деликатни пръсти той докосваше малките фигури и й обясняваше за огромния труд, който бе положил: обувки, шити на ръка, копчета, които наистина се закопчаваха, ципове, които наистина се затваряха, колани с токи, които наистина се закопчаваха, чанти и портмонета, в които имаше малки кутийки с истинска пудра и малки дантелени носни кърпички. Под роклите имаше малки камизолки, бикини, всичко избродирано сякаш от малки феи с мънички пръстчета. После й показа обеците в порцелановите уши и гривните на китките им.

— Злато и диаманти — каза тихо. — „Картие“ ги направи за нас.

Колкото и да беше срамежлив, когато говореше за дизайните си, Диор придобиваше една тиха увереност. Ако авторитетът на Лелонг идваше от факта, че е собственик на модна къща, то при Диор идваше от увереността, че създава и че работата му е добра.

Самият Лелонг стоеше пред експозицията си с едната ръка в джоба, а в другата държеше цигара. По време на Първата световна война бил офицер, но десетките години, прекарани в света на парижката мода, не можеха да заличат съвсем манталитета му на военен. Копър си помисли, че едва ли на света съществува по-голям контраст — от една страна, жизненият, енергичен офицер, и от друга, нежният деликатен Диор. Но Лелонг знаеше предимствата и качествата на служителя си.

Копър слушаше внимателно всяка дума на Диор и си водеше записки, много записки. Направи и няколко снимки, като се надяваше с цялото си сърце да се получат добре. Трябваше да подходи много сериозно към новата си кариера, а също и да се държи като жена, която добре знае какво прави, да изглежда уверена, като професионалист, който си върши работата качествено.

Когато се прибра в апартамента си на площад „Виктор Юго“, тя седна пред печатната машина и се замисли върху другия проблем — крайно неприятната задача да обясни на семейството си, че е напуснала мъжа си. Или че той я е напуснал. Какъвто и да беше случаят, те се бяха разделили в средата на войната и предсказанията на двете семейства за краткотраен брак и пълен провал се бяха сбъднали.

След като помисли, тя написа кратко писмо до бащата на Еймъри, в което обясняваше много малко, и едно дълго до най-големия си брат, в което обясняваше много. Прочете двете писма. Бяха още една мрачна и болезнена крачка към раздялата със съпруга й. Веднъж изпратени, нямаше да може си ги вземе обратно. Всички щяха да разберат. И тогава всякакви усилия да се оправят нещата между двамата (не че Копър имаше подобни намерения) щяха да са безплодни, всичко щеше да е много по-трудно, може би невъзможно.

Но ако имаше сериозни намерения наистина да сложи край, трябваше да се изправи лице в лице и с тази задача. Запечата двата плика, сложи марката на американската армия, каквито им бяха раздали преди време, и ги остави на кухненската маса.

После се върна пред пишещата машина на Джордж и започна да работи по статията си.