Мариус Габриел
Дизайнерът (6)

6.

През следващите няколко дни Копър помагаше на Пърл да премине през агонията на абстиненцията. Трепереше постоянно, пищеше от болки в цялото тяло. Единственото, което можеше да поеме, беше чай с мляко, и Копър бързо стана експерт в приготвянето на тази необичайна за нея английска напитка, която беше странно успокоителна по някакъв неразбираем начин.

Научи и някои подробности за живота на Пърл. И тя като Копър беше израснала в беден квартал в Източен Лондон.

— Истинското ми име не е Пърл. Казвам се Уинифред Тредголд^[1]. Все още чакам деня, в който ще стъпвам по злато — каза сухо тя.

Била красиво дете, а това не останало незабелязано. Един възрастен мъж, чичо Алф, започнал да си „играе“ с нея малко след дванайсетия й рожден ден. До тринайсетата си годишнина имала вече един аборт при някаква шарлатанка и с това детството й приключило. Работата била средство за бягство, да забрави. Започнала да работи в една пералня. Работела по десет часа на ден и спяла до останалите момичета, свити до кошовете с пране, търпели задушаващите пари с воня на сода каустик, само и само да са на топло в пералнята.

След чичо Алф последвали други мъже. Научила се, че може да ги използва така, както те използвали нея. Въздушната атака на Хитлер над Лондон сринала Източен Лондон. Хиляди били убити, почти целият град се превърнал в пустиня.

Дошла в Париж веднага след като бил освободен. Била привлечена от ярките светлини, каквито вече нямало в разрушения Лондон. Надявала се на кариера като модел или в кабаре и попаднала в ръцете на Петрус. Само за няколко седмици се превърнала в робиня. Негова и на спринцовката. И така тръгнала по пътя на пълна деградация — това, което Петрус бил планирал за нея от самото начало.

— Има и други момичета — разказваше тя. — В началото не исках да повярвам. Май не умея да разбирам мотивите на мъжете, нали?

— Аз също — отвърна саркастично Копър.

Еймъри не беше се обаждал. Сякаш никога не бе съществувал. За една нощ осемнайсет месеца брак бяха изчезнали и я бяха оставили между ада и рая. Не се и съмняваше, че Еймъри вече я е забравил. Не си бе направил труда да й изпрати поне една картичка. За сметка на това получи две писма от Америка. Първото беше много дълго, от бащата на Еймъри, който настояваше да прекрати развода и да оправи нещата с Еймъри по възможно най-бързия начин и по причини, които бе изредил в най-големи подробности. Копър беше изненадана, винаги бе считала, че семейство Хийткоут не я цени и не я харесва.

Другото писмо беше от Майкъл, най-големия й брат. То беше много кратко.

Постъпила си съвсем правилно. Каквото и да правиш, не го вземай обратно в живота си. Ела си у дома. Ако нямаш пари, ще ти изпратя билет.

Беше благодарна, че поне този път не бе написал „Нали ти казах?“. Нямаше съчувствие, никакви окуражителни думи. Копър знаеше, че Майкъл говори от името на цялото семейство; никой не харесваше Еймъри още от самото начало и никой не одобряваше брака им.

С Майкъл бяха много близки, но той винаги беше крайно лаконичен. Оценяваше подкрепата му, но нямаше намерение да си тръгва за Ню Йорк. Все още не. Засега отложи отговорите и на двете писма за по-нататък.

 

 

Документите за развода пристигнаха. Тя се подписа под името си и съвсем навреме с военната поща получи и другото копие, подписано от Еймъри. Беше свободна. Единственото, което изпита, беше чувство на съжаление за пропилените години.

И най-сетне получи отговор от „Харпър Базар“. Беше под формата на зашифровано послание в телеграма, доставена до вратата й. Пишеше само:

ОБАДЕТЕ СЕ НА ХЕНРИ ВЕЛИКОВСКИ ELY 2038.

Беше подписано: СНОУ ХАРПЪР.

Копър дълго гледа телеграмата. Сърцето й блъскаше в гърдите. Сноу Харпър можеше да бъде само прочутата Кармел Сноу, на която се възхищаваха всички, боготворяха я, защото беше главен редактор на списанието. Но кой беше Хенри Великовски?

Това ли беше? Това беше нейният голям пробив! Най-сетне!

Копър хукна към телефона и набра номера. ELY беше кодът за централата на „Шанз-Елизе“. Отговори й мъжки глас, плътен, с лек акцент, който му придаваше галантност.

— Здравейте — каза задъхано Копър. — Току-що получих телеграма от госпожа Сноу, или поне така мисля, в която ми пише да се свържа с вас. Или поне мисля, че става дума за вас.

— Най-вероятно става дума за мен — отговори възпитано мъжът. — И най-вероятно е госпожа Сноу. Единственото неизвестно в уравнението е коя сте вие? Мога ли да попитам за името ви?

— О, извинявам се. Казвам се Уна Райли.

— О, разбира се! Свободна ли сте утре вечер да се присъедините към мен за вечеря в „Риц“?

— „Риц“?

— Да, там съм отседнал заради греховете си. Какво ще кажете за осем утре вечер?

— Там ще бъда — отговори задъхано Копър и затвори слушалката.

Пърл влезе в стаята. Изглеждаше малко по-добре в сравнение с предишните дни.

— За какво става дума?

— Някой от „Харпър Базар“ иска да се срещне с мен — обясни Копър все още замаяна от новината. — Вечеря утре в осем в „Риц“.

— Какво ще облечеш? — Въпросът на Пърл беше напълно логичен.

— Диор! — възкликна Копър. — Трябва да се видя с Кристиан Диор.

 

 

Докато вървеше през лобито на „Риц“ в копринената си рокля, Копър се чувстваше като една от онези жени в списанията, които те убеждават, че продукт X ще промени живота ти завинаги. Никога не бе обличала такава дреха. Никога през целия си живот.

Горната част обвиваше слабото й тяло, а от кръста надолу се разширяваше и падаше свободно до коленете. Не само че беше красива, а беше като направена единствено и само за нея, абсолютно перфектна. И наистина бе изработена единствено и само за нея.

Кристиан Диор бе видял кое би могло да подчертае най-добре фигурата й и беше направил роклята около това хубаво нещо в тялото й. Като скулптор, който правеше втора кожа върху скулптурата си. Беше се примирил с малките й гърди и бе спуснал деколтето дълбоко надолу, за да подчертае шията и раменете й с деликатна панделка точно над сърцето.

Копър усещаше впитите в нея очи. Вдигна високо брадичка, сякаш не беше Уна Райли, а кралица, дошла на кратка визита.

— Имам среща с господин Великовски — каза на сервитьора, който отговаряше за настаняването на гостите и ги посрещаше на рецепцията.

— Граф Великовски ви очаква — отвърна мъжът с известно чувство на превъзходство, дори на презрение. После огледа роклята й и реши да й прости. — Последвайте ме, мадмоазел — каза той и се поклони по задължение.

Копър тръгна след него и попадна в един различен свят: извити форми в стил рококо, златни драперии, снежнобял лен, леко осветление и тиха музика. На тавана бяха изрисувани облаци, стъпваше по меки килими с пищни цветове. И цветя. Толкова много цветя. Навсякъде. Ароматът им се носеше като почти сбъдната мечта във въздуха около нея.

Ресторантът беше пълен и сервитьорът я поведе покрай масите по една извиваща се пътечка. Не беше най-прекият път, но очевидно искаше да я покаже на всички и да се изфука с клиент като нея.

Мъжът, с когото имаше среща, седеше на маса в едно от малките сепарета и четеше списание. Беше висок, облечен в добре ушит по тялото вечерен костюм, с черна вратовръзка. Когато Копър приближи, той се изправи и й подаде ръка.

— Радвам се да се запознаем, госпожице Райли.

— Бях инструктирана, че сте граф — започна леко задъхано тя. — Как да се обръщам към вас?

— Всички тези глупости тръгнаха от Октомврийската революция — отвърна той и приведе лице към ръката й. — Но нали знаете какви сноби са сервитьорите. Сега съм просто мосю. — Той я поведе към стола й. — Или ако предпочитате — Хенри, за най-простичко.

— Но аз така се надявах да имам възможността да кажа Ваше Височество, или каквато е там правилната титла. Простете невежеството ми. В Америка нямаме графове.

— Но имате Каунт^[2] Беси и Дюк^[3] Елингтън — посочи той. — Много по-впечатляващо.

Когато седнаха, Копър успя да го огледа. Беше може би малко над четиридесет и изключително красив, необичайно привлекателен. Тъмните му очи бяха леко дръпнати в крайчетата и подсказваха татарски произход. Имаше широк нос и плътни устни. Кожата му имаше приятен загар — очевидно беше от хората, които обичат да прекарват времето си навън. Косата му беше сресана назад в стил, който не беше нито американски, нито френски.

— Руснак ли сте? — попита тя.

— Да. Това пречка ли е?

— Само ако ядете бебета и горите църкви.

— Много рядко. Аз съм от Беларус. С баща ми се бихме срещу болшевиките във войната през 1917-та. Със саби. За нещастие, те имаха пушки и ни видяха сметката.

— Радвам се да го чуя. Самата аз съм с болшевишки убеждения.

Тъмните му очи проблеснаха.

— Не приличате на болшевиките, които съм срещал в живота си.

— Е, имаме си начини да се прикриваме. Хитри сме.

— Сега вече се убеждавам, че е така. Ще пием ли по коктейл? Имам слабост към водката, естествено, но няма да настоявам, ако предпочитате нещо по-цивилизовано.

— Не мисля, че някога съм пила водка. Поръчайте и за мен.

— Две „Сиви кучета“ — каза той на сервитьора, който хукна за поръчката. Великовски я огледа с интерес. — Вашата болшевишка дегизировка е една от най-красивите, които съм виждал. „Роша“?

— Всъщност е направена от приятел. Кристиан Диор от модна къща „Лелонг“.

— Диор? Къде съм чувал това име? А, да, той е новото име в модата. Или поне така се говори.

— О, толкова се радвам, че хората говорят за него. Всички се опитваме да го убедим да създаде своя модна къща.

— Нима?

— Страхува се да не разочарова господин Лелонг, но ако рискува, ще направи много пари.

— Ще видим какво можем да направим, за да го насърчим — каза той. — Изглеждате добре запозната със света на парижката мода.

— Намирам темата за много интересна — отвърна Копър, но не можеше повече да продължава да отлага въпроса си. — Вие за „Харпър“ ли работите?

— Не мисля, че работата ми може да се определи лесно. Заниманието ми е да прехвърлям известни количества пари от едно място на друго.

Копър беше разочарована.

— Не продавате петролни кладенци в Бразилия, нали? Или пръстени със скъпоценни камъни, които случайно сте намерили на улицата?

Това го развесели.

— Не, не съм обигран мошеник.

— Какво облекчение.

— Кармел Сноу и съпругът й Джордж са ми приятели. Направил съм известни инвестиции с тях в пазара на недвижима собственост в Ню Йорк. Госпожа Сноу беше крайно заинтригувана от статията, която сте й изпратили, и ме помоли да се срещна с вас.

— Харесала я е? — попита Копър с блеснали очи.

— Много. Ще я публикува в следващия брой. Всъщност една от причините за срещата ни тази вечер е, че трябва да ви предам парите за статията. Не е цяло състояние, но е в американски долари. Скъпа моя, какво има, за бога?

Копър не бе успяла да сдържи сълзите си.

— Извинете ме — преглътна задавено. — Това означава толкова много за мен.

Пред замъглените й от сълзите очи се появи една снежнобяла кърпичка.

— Моля ви, мило момче, избършете очите си. Хората ще си помислят, че се държа грубо с вас и репутацията ми ще бъде съсипана.

Копър издуха носа си в копринената кърпичка с монограм.

— Благодаря ви. Това е най-добрата новина, която получавам от седмици.

Той се облегна в стола си.

— Е, вие сте добрата новина за Кармел. „Харпър“ няма да изпращат журналисти във Франция, докато войната не свърши. Това ви поставя в доста интересна позиция. Вие ли сте единственият американски журналист в Париж сега? Кармел ме помоли да попитам дали имате друг материал.

— Да, имам — отвърна тя нетърпеливо. — В момента подготвям статия за най-интересното събитие тук.

И тя му разказа за Театъра на модата, като почти заекваше в бързината си да го впечатли с новината. Каза му, че вече е взела интервюта от Жан Кокто и други величия в модата и че има готово портфолио със снимки.

— Казах им, че работя за „Харпър“ — призна тя. — Мисля, че малко послъгах, преди да знам със сигурност.

— Съвсем малко. — Екзотичните му очи наблюдаваха лицето и ръцете й с някакво прикрито веселие. Караше я да се чувства естествена, спокойна, да си спомни, че е американка и че в това няма нищо лошо.

— Подигравате ми се — обвини го тя.

— Никак даже. Просто е толкова хубаво да видя човек, зареден с ентусиазъм. След толкова много войни, сама знаете колко е уморен светът. Има нужда от тази свежест, младост, +_joie de vivre_. А при вас всичко това е в изобилие.

— Наистина?

— Наистина.

Коктейлите им пристигнаха — водка със сок от грейпфрут. Стори й се интересна комбинация.

— Предполагам коктейлът се нарича „Сиво куче“, защото се очаква, че ще поддържа тялото силно и зло?

— Именно аз дадох тази идея на Хари Крадок в хотел „Савой“ в Лондон. Беше още преди войната. Това е основният ми принос към западната цивилизация.

— Тези суми пари, които придвижвате насам-натам, трябва да са доста добър бизнес, за да си позволявате да отсядате в „Савой“ и „Риц“ — вметна тя.

— Предпочитам обстановката край мен да е приятна. Уверявам ви, че съм бил беден. Много беден. И никога не приемам малките луксове в живота си за даденост.

— Да не би случайно съседът ви в хотела да е Ърнест Хемингуей?

Лицето му грейна развеселено.

— Всъщност е в стаята над мен. Чувам го от време навреме как стреля с пистолета си. Казва, че имало мишки, но предполагам, че се дължи на делириум тременс. Омъжена ли сте? — попита някак между другото.

— Току-що получих официалния си развод.

— Съжалявам да го чуя.

— А не бива. Оказва се, че е най-доброто решение, което някога съм вземала.

Може би заради „Сивото куче“, или пък заради топлите мъдри очи насреща, тя изненада дори себе си с дългия си разказ за изпитанията на брака, за развода, за целите й за в бъдеще. Той я слушаше, насочил цялото си внимание към нея.

— Със сигурност имате бляскаво бъдеще. В „Харпър“ намират статията ви за много добра. Гледат на вас като на нов и обещаващ талант.

— Наистина ли?

— Кармел беше много впечатлена от снимката. Беше виждала доста снимки на жени с обръснати глави, но във вашата има нещо специално. Мадона с детето, родено за един трагичен живот. Каза, че удря силно под лъжичката, предизвиква силно чувство на тъга и състрадание.

— Нека си запиша това — възкликна въодушевено Копър.

— А материалът, който предлагате за Театъра на модата, е точно това, което Кармел търси. — Той млъкна, замисли се и продължи. — Как бихте приела идеята да ви назначат като репортер на „Харпър“ за Париж за следващата година?

Сърцето й скочи в гърлото. Шията и бузите й пламнаха. Пребори се със себе си да контролира вълнението и радостта си.

— Това е прекрасно предложение…

— Имам усещането, че следва „но“.

— Правилно предположихте. Но не мисля, че трябва да приема. Засега.

Той повдигна изненадано вежди.

— Не искате ли да бъдете журналист?

— О, разбира се, че искам. Нямате представа колко много искам. За нищо друго не мисля. Но засега е по-добре да съм военен кореспондент за Париж, без да се обвързвам с конкретно издание.

Великовски подръпна ухото си, сякаш беше притеснен от нещо и търсеше подходящите думи.

— Дали ще е много нахално от моя страна да попитам на колко години сте?

— На двайсет и шест.

— И разбирате, че не много жени на тази възраст получават такава оферта.

— Напълно осъзнавам. И може би звуча арогантна и груба, или луда. Но току-що се освободих от брака си и не съм готова да се обвързвам пак. Не искам да съм вързана за един-единствен издател, макар и с толкова престижно списание като „Харпър Базар“. Ако остана на свободна практика, ще запазя свободата си.

— Толкова ли ви е важна свободата?

— Да, много.

— Дори ако един договор за работа носи хляба в дома ви?

— Дори ако носи хайвер в дома ми — поясни решително тя. — Обичам журналистиката и имам намерение да вървя в тази посока, но при моите условия. Безкрайно съм щастлива, че госпожа Сноу е харесала статията ми и истински, истински се надявам да хареса и следващия ми материал. Просто искам да съм свободна да се движа в моята посока, а не да ми се казва за какво да пиша.

Великовски кимна бавно.

— Как написахте тази статия?

— Малко е трудно да се обясни, но… обух обувките на един мъртвец.

И тя му разказа за Фричли-Баунд, как я е научил на всички подробности и детайли в професията, за ужасната му смърт, за нейното участие след нея и за екстравагантното погребение с целия му сюрреализъм. Той беше крайно развеселен от нейното описание, после се смееше с глас, облегнат в стола си, а накрая от очите му потекоха сълзи от смях.

— Това е сериозно нещо и не бива да се смея. Извинете ме.

— Защо да не се смеете — каза тя, доволна от себе си, че е успяла да го развесели. После се поколеба, спомни си последните минути от погребението. — Тогава видях съпруга си за последен път. И така погребахме брака си, в същия ден, в който погребахме горкия Джордж.

Сервитьорът нетърпеливо чакаше да свършат с разговора, за да дойде да вземе поръчките им за вечеря, но на Копър й беше много трудно да се справи с менюто.

— Моля, поръчайте и за мен — помоли го тя.

— Ласкаете ме. Но трябва да ви предупредя, че вкусовете ми към храната са доста простички. Кога за последно сте яла истински вкусен стек?

— Мина много време — отвърна замечтано тя.

— С френски картофки? И добро „Каберне Совиньон“?

— Звучи божествено.

Копър го наблюдаваше внимателно. Беше строен и в много добра форма за годините си. Жилетката на костюма му падаше гладко по прибрания му корем, имаше силни и добре поддържани ръце. Той е денди, помисли си тя: костюмът е ушит перфектно, по поръчка, колосана яка, експертно поставена, и подбрана папийонка. Или обръщаше сериозно внимание на вида си, или у дома си имаше предана съпруга.

— Женен ли сте? — чу се да пита.

— Подобно на вас, бях.

— И не ви хареса?

— Как да кажа… съпругата ми ме напусна, но по различен начин от вашия съпруг. Ако мога да се изразя така, напусна ме завинаги.

— Искате да кажете, че е починала? О, ужасно съжалявам.

Той махна леко с ръка.

— Беше преди много години. Запознахме се много млади. Бог ни даде няколко щастливи години преди да си я вземе.

— Оженил сте се млад.

— О, аз всичко направих прекалено млад. Избягах от училището в Петербург, за да се бия с немците през Първата световна война. Бях на петнайсет. Исках да бъда като баща ми. Той беше генерал. Изкарах няколко седмици на фронта преди баща ми да ме намери и да ме прибере у дома. След една-две години започна войната с болшевиките. Бях на седемнайсет и с баща ми се бихме един до друг. За нещастие, както вече вероятно знаете, светът позволи на комунистите да завладеят страната ми, да ни я вземат. И после зимата дойде и… край. Погребах баща си на един заснежен връх в Кавказ и се присъединих към това, което бе останало от армията ни, докато отстъпвахме към Константинопол. Тогава се запознах с Катя. Подобно на мен, и тя беше с благородно потекло. Бяха изгубили всичко по време на революцията. Грижеше се за ранените. Оженихме се, когато пристигнахме в Париж.

— Това е най-романтичната история, която съм чувала — каза Копър.

— Разболя се от левкемия, което беше по-малко романтичната част. И да можех да си позволя лечение, заболяването е нелечимо.

— Много съжалявам.

— Да, двайсетте бяха трудни години. Но тогава открих, че имам доста добри спомени от часовете по математика, макар че бях избягал от училище, за да убия Кайзера. Успях да направя малко пари и после започнах да финансирам. Работех ден и нощ, за да се съвзема от мъката. Но не сме тук, за да говорим за мен. Тук сме, за да научим нещо повече за вас.

— Моята история не е толкова романтична. Мъжът ми се разболя от желание за секс с чужди жени.

— Това също не е малка трагедия. Но изглежда, след като сте загубила него, сте намерила себе си?

— Нещо такова — съгласи се тя.

— И сега сте сама? — Копър кимна.

— Предполагам ме мислите за луда, че не скочих на секундата да се хвана за офертата на госпожа Сноу?

— Луда? Не. Кармел няма търпение да ви назначи и ще призная, че ще се наложи да се изправя пред гнева й, ако не успея да ви убедя да сложите подписа си под договора. Но разбирам и уважавам желанието ви да останете свободна. Аз съм същият. Положението е доста променливо и можете да скачате от история на история и то в рамките на кратко време. Можете да пишете за каквото ви се иска. И да продавате работата си на когото пожелаете. Свободна сте да приемате предложения и поръчки от когото пожелаете. — Той пак подръпна ухото си, което, както вече Копър бе забелязала, беше навик, когато подбираше думите си. — Естествено, винаги съществува и рискът да се умре от глад. Париж е единственият град, в който гладната смърт все още се счита за форма на изкуство. Но не мисля, че това ще се случи с вас. Пишете добре, което е рядкост, и имате уникален усет, което е още по-голяма рядкост. Не сте от тълпата овце.

— Облекчение е да го чуя.

— Имате характер, дух и интелект.

Стековете пристигнаха и бяха точно толкова сочни, както й беше обещал. Копър не се бе хранила нормално след раздялата с Еймъри и сега се чувстваше като освирепяла от глад лъвица.

— Проявявате наистина голямо разбиране, мосю Великовски.

— Хенри, моля. И ако може да те наричам Уна?

— Няма проблем, но всички ми казват Копър.

— Копър? Това ми харесва. Направих първата си голяма инвестиция с мед.

— Наистина ли? Вероятно си имал кристална топка?

— Беше нужна само малко далновидност. Беше съвсем ясно, че светът се превъоръжава за нова и още по-голяма война от Първата световна. А медта се използва за изработката на куршуми.

— Ти си истински Дади Уорбакс^[4].

— Кой е Дади Уорбакс?

— Не си чел за сирачето Ани? Това е американски комикс. Дади Уорбакс е богат стар предприемач, който печели от войната и се грижи и брани Ани.

— Да, звучи като мен.

— И къде и как прекара тази по-голяма и по-изгодна война? — попита тя.

— На странни места. Не толкова удобни като „Риц“. Хубаво е да съм обратно тук.

— Сега звучиш загадъчно.

— Не е нарочно. Войната не е свършила. И работата ми не е свършила.

— Не виждам сабята ти.

Той се усмихна.

— Войните се печелят с ум, както и със саби. Моята работа е сабите да пристигнат на правилното място в правилното време.

— И как го постигаш?

— Катеря се по дърветата и гледам кой минава и накъде заминава.

— Това звучи рисковано.

— Има го и този момент — каза той ведро.

— Значи си таен агент?

— Ако бях, щях ли да ти кажа?

— Просто ми е интересно.

— Ако мислиш да ме включиш в някоя от статиите си, забрави. Работата ми не може да се дискутира публично.

— И какво ще стане, ако те заловят?

— Зависи дали ще ме хване Хитлер, или другарят Сталин. Но и в двата случая ще е доста трудно.

— Не можеш ли да се оттеглиш сега? Войната е почти спечелена.

— Когато окончателно свърши, ще се оттегля — съгласи се той. — Макар че може да няма край, а само смяна на врага.

— Говориш за руснаците?

— Говоря за комунистите.

— Това е много потискаща мисъл.

— Не и за мен. Не знам как да запълвам времето си. Ако нямаше война, нямаше да има какво да правя. Имам достатъчно пари да посрещна нуждите си, а и се отегчавам лесно. Предполагам и при теб е така — доля чашата й. — Мога ли да попитам защо считаш, че си болшевик?

Копър се усмихна.

— О, всъщност не съм, но често ни наричаха така.

— Наричаха? Теб и кого друг?

— Като цяло така стояха нещата с мен и братята ми.

— Значи ти имаш повече опит от мен в яденето на бебета и паленето на църкви?

— Е, оттогава развих своите собствени идеи и представи. Но винаги съм мразела несправедливостта.

— И това е похвално. Искам да те помоля само за едно: да поддържаш контакт с мен от сега нататък. Съгласна ли си? Предлагам да се виждаме редовно, да речем вечеря в „Риц“ един път седмично. Поне докато съм в Париж.

— Всяка седмица? Тук?

— Е, имам един прашен офис на „Шанз-Елизе“, но тук е по-хубаво и удобно, не мислиш ли? И макар че пътувам, се опитвам да се връщам в Париж всяка седмица.

— Мога да изям още много стекове — предупреди тя.

— Това е една добра причина да продължим да развиваме приятелството си и да съм сигурен, че няма да умреш от глад.

— И коя би била другата причина?

— Ще мога да следя развитието ти. Когато продадеш статия на „Харпър“, аз ще уреждам плащането. И ако случайно останеш без пари между поръчките, които получаваш, ще се погрижа за теб.

Тя го изгледа предпазливо над ръба на кристалната чаша с вино.

— Това много ми напомня на паяк, който се опитва да оплете в мрежите си някоя заблудена муха, която няма кой знае какво желание да влезе в паяжината. Ако взема парите ти, когато съм на нула, това няма ли да ме превърне автоматично в служител на „Харпър“?

— Не, изобщо не е така. Това автоматично ще те превърне в една разумна жена.

— И какво ще искаш в замяна на това „да се погрижа за теб“?

— Удовлетворението да помагам на един изгряващ талант — отвърна меко и спокойно той.

— Интересна гледна точка — побърза да каже тя.

— Нима подлагаш думите ми на съмнение?

— Склонна съм, да.

— Това ме наранява много дълбоко. — Той сложи загорялата си от слънцето ръка върху копринения ревер на сакото си. — Аз съм тук, за да помогна.

— О, чувам как млякото на човешката доброта и хуманност се плиска наляво-надясно из главата ти.

Той избухна в смях за втори път тази вечер.

— Много добро попадение, признавам. Интересувам се от теб, да. И искам да те виждам по-често.

— Ти си много интересен мъж, но не съм на пазара.

— За какъв пазар става дума?

— За всеки един пазар. Не искам повече усложнения в живота си. Не искам повече контакти, от никакъв вид. Така че, ако се опитваш да ме ухажваш…

— Предлагам приятелството си.

Тя се замисли за секунда, после си стиснаха ръцете през масата. Бързо и по американски.

— С радост приемам приятелството ти. Стига да си остане само приятелство.

— Много добре. Значи ще се видим следващата събота за вечеря по същото време?

— Ще очаквам с нетърпение.

И наистина, когато се разделиха и когато стомахът й беше пълен с най-вкусни неща, Копър беше уверена, че е сложила началото на едно прекрасно приятелство с Хенри Великовски. Беше на достатъчно години, за да мисли за него като за свой бранител, и в същото време достатъчно привлекателен, за да я кара да го слуша и гледа с интерес. Освен това, около него имаше тази аура на нещо опасно и привлекателно, което несъмнено винаги, без изключение, би заинтригувало всяка жена.

Преди да станат от масата, той й подаде дебел плик. Беше с неговия монограм и пълен с нови банкноти. Копър беше безкрайно щастлива.

— Не мога да повярвам, че това е истина.

— Истина е. Сам съм ги печатал.

— Не се шегувай. Това са първите пари, които изкарвам с писане.

— Но не и последните.

Излязоха на улицата и той й повика такси.

— Ако има нещо спешно, можеш винаги да ми се обадиш на номера в „Шанз-Елизе“. И ако не съм в Париж, секретарката ще ми изпрати съобщението.

— Сърдечно благодаря, Хенри. И благодаря, че ме изтърпя да говоря цяла вечер. От много време не съм разговаряла с интелигентен човек.

— Надявам се да ме приемеш като човек, с когото можеш да споделиш всичко, скъпа Копър. Мога да бъда от полза.

Отново си стиснаха ръцете и тя се качи в таксито. Отправи се към площад „Виктор Юго“ за първи път щастлива през последните седмици.

 

 

Когато се върна, Пърл беше будна. Но докато Копър й разказваше за срещата, Пърл свъси неодобрително лице и възкликна отвратена:

— Отхвърлила си постоянна работа за „Харпър“ и си отказала и на един красив милионер в една и съща вечер? И си доволна от себе си?

Копър се засмя щастливо.

— Не, не съм отказала нито едното, нито другото. Просто си давам повече пространство да се движа и да маневрирам.

— Място за маневри? Коя си ти? Кралица Мери?

— Не. Но мога да продавам работата си и да ям стек всяка седмица в „Риц“ за тяхна сметка. — Вдигна ръце във въздуха и затанцува около Пърл. — И съм свободна.

Но Пърл не беше доволна.

— Имаш такъв късмет. Никога няма да се намери мъж, който да се интересува от мен по този начин. Никога до края на живота ми.

Нещо в гласа й беше различно. Тя спря да танцува и я огледа внимателно. Кожата на Пърл беше бяла, с нездрав вид, очите й имаха празно изражение, зениците — свити като връх на карфица.

— Пърл! — извика с ужас тя. — Какво си направила?

— Нищо не съм направила — каза отбранително Пърл.

Копър грабна книгата, която лежеше встрани до нея. От страниците изпадна малка стъклена спринцовка, в която все още имаше мътна течност. Копър направи крачка назад, втрещена от ужас.

— О, Пърл!

— Не е толкова лесно — каза тя с безизразен глас, вдигна спринцовката и я постави внимателно между страниците.

— Но ти обеща!

— Обещанията са, за да бъдат нарушавани.

— Откъде го взе?

— Откъде мислиш? — отвърна горчиво Пърл.

Копър трябваше да седне.

— Не си се върнала при него, нали? Не е възможно да си го направила!

— Е, направих го.

— А какво стана със счетоводството?

— Да върви по дяволите. Не мога да се справя.

— Това ще те убие — каза Копър, опитвайки се да преглътне огромната буца, заседнала в гърлото й.

— Беше само един път. Само да се почувствам малко по-добре.

— Ще счупя спринцовката.

Пърл грабна книгата и я притисна към гърдите си.

— Не ме ли чуваш? Само една доза е!

— И когато действието й мине, ще искаш още една, и после още една.

— Не знаеш какво е.

— Може да отидем на лекар…

— Не искам лекар. Не искам никой да си пъха носа в личния ми живот.

— Пърл…

— Остави ме на мира, Копър.

Пърл се върна в стаята си и заключи вратата.