Мариус Габриел
Дизайнерът (15)

15.

— Ще бъдеш моя съпруга — каза Диор на Копър.

— Имам перфектен съпруг, който ме задоволява във всяко отношение — отговори тя. — Ако не си забелязал, вече отпразнувахме първата си годишнина.

— Той няма да има нищо против. Ще те взема назаем само за следобеда.

— За какво?

— Отиваме на пазар за тоалет за теб.

— Звучи забавно. „Шанел“? „Скиапарели“?

— Нещо много по-дискретно — модна къща „Гастон“. Все пак сме солидна двойка на години.

— Говори за себе си — разсмя се Копър.

Диор я беше помолил да се срещнат на улица „Сен Флорентин“, но не искаше да й каже защо. Той я хвана за ръката и влязоха. Магазинът бе загърнат в чара на старомодния Париж. Шумът от навалицата и движението на улицата избледняха и съвсем изчезнаха. Почти всяка дреха беше поръбена с кожа от норка или саблезъб, което едва ли бе подходящо за лятото, но както Тиан отбеляза, лятото скоро щеше да свърши и есента не беше кой знае колко далеч. Една асистентка на средна възраст, облечена в черно, се плъзна грациозно към тях. Гледаше ги с ледена вежливост, комбинирана с агресивно чувство на превъзходство.

— Какво мислиш за дизайните? — попита я Диор.

— Доста сериозни и строги — отвърна тихо Копър. — И ужасно консервативни.

Дори ако наистина купуваше за себе си, едва ли щеше да намери дреха, която да не е чак толкова старомодна.

За нейно учудване, Тиан се интересуваше почти от всичко. Помоли да му покажат последните модели, старите им колекции, аксесоарите. С една дума — всичко. Пъхаше си носа къде ли не, гледаше зад щандовете, разпитваше жената. Реално подложи на детайлно проучване всеки един елемент от магазина и стоката в него. И го правеше с ненаситно любопитство. Дори надникна вътре, докато Копър пробваше една рокля.

— Прекрасно място да те балсамират — беше окончателното му заключение.

Както винаги, когато ставаше дума за нещо, свързано с професията му, той се променяше: срамежливият Кристиан Диор, който обикновено стоеше встрани и рядко се намесваше в спорове, се превръщаше в авторитет с категорично мнение. Обичайното му меко изражение биваше изместено от концентрирана критична гримаса.

Когато напуснаха магазина, без да купят абсолютно нищо, собственичката беше готова да ги замери с нещо и заплахата не беше напълно нереална. Бяха прекарали в магазина два часа и вечерта полека падаше. Въздухът беше свеж и успокояващ. Една от последните каляски в града мина покрай тях, копитата и колелетата й топуркаха по улицата и накараха група млади монахини да се разпръснат.

— Какво мислиш? — попита я Диор.

— Хубав магазин, Тиан. Защо ме заведе там?

— Исках да чуя мнението ти.

— И защо моето мнение има значение?

— Защото, ma petite — започна той и я хвана под ръка, — Марсел Бусак ми предложи да ме направи директор на къщата.

— И кой е Марсел Бусак?

— Той е царят на памука. Когато започна Първата световна война, той изкупи целия памук, който се използваше в самолетостроенето в онези дни. Обърна го в ризи и направи цяло състояние. Хората често използваха сравнението „богат като Мидас“. Сега казват „богат като Бусак“.

— И той притежава „Гастон“?

— Да. И вярвам, че ще бъдеш дискретна, ma petite. Това не е информация за обществена консумация.

Копър стисна щастливо и развълнувано ръката му.

— Тиан! Най-накрая ще правиш това, което искаш, сам ще си си господар.

Той се освободи от прегръдката й и се засмя.

— Да вземем съпруга ти и да отидем у дома. Ще ви приготвя страхотен омар. Току-що го получих от Гранвил. И бутилка хубаво „Мюскаде“.

 

 

Тримата отидоха в апартамента на Диор, който беше съвсем близо, точно зад ъгъла след „Гастон“ — предимство, което Хенри не пропусна да отбележи.

— Ще можеш да се разхождаш до работата всяка сутрин, да полюшваш бастуна си с позлатена дръжка и да сваляш шапка на клиентките си, които срещаш на улицата. Не можеше да се нареди по-добре от това.

— Когато бях млад, „Гастон“ имаше същата слава като „Шанел“ — каза Диор, докато връзваше снежнобялата си престилка и се приготвяше да се залови за работа в кухнята. — Но мястото запада от години. И после войната дойде като coup de grace. Знаете, когато убиваш едно животно, за да не се мъчи повече. Както видя, сега е старомодно и мрачно. Бусак иска да върна предишната слава на модната къща.

— Това е възможност, която идва един път в живота.

— Едва ли е така, скъпа моя.

— Тиан, не ми казвай, че ще гледаш на харизания кон зъбите.

— Много е важно зъбите на коня винаги да се гледат, mes amis. Марсел Бусак не е станал богат мъж като е раздавал пари. — Той пусна внимателно омара във врялата вода. — Може и да е голяма привилегия да те сложат в музей, но все още не съм готов да ме препарират и да ме качат на някой рафт.

— Искаш да кажеш, че ще откажеш?

— Да, няма да приема.

Копър вдигна ръце във въздуха.

— Тиан, за бога!

Но той вече беше концентриран върху готвенето и тя добре си знаеше урока — да не го прекъсва, когато е в ролята на главен готвач. Кристиан имаше крайно сериозно отношение към приготвянето на храната.

Но също така знаеше, че Балмен вече подготвяше втория си сезон. Останалите дизайнери вървяха право напред, развиваха се, а Диор изоставаше.

— Не може да откажеш — каза тя, когато най-сетне седнаха на масата.

— „Гастон“ е мавзолей — обясни той, докато разделяше омара. — И мирише на мавзолей. На парафин, на паяжини и прах. Може да съм патологично суеверен, но не съм в бизнеса по възкресяване на мъртъвци.

— „Гастон“ не е загинала модна къща — намеси се Хенри.

— Не, но вече умира, което е едно и също. Можеш ли да си представиш какво ще е да се опиташ да кажеш на тези стари вещици какво да правят? А за ателието трябва да уволня всички, а аз не мога да го направя. Не е за мен. Имам добра работа при Лелонг и ще е пълна лудост да я напусна заради нещо толкова несигурно. По-добре да съм едно известно име в една модерна луксозна къща, отколкото да съм капитан на потъващ кораб.

— Винаги ще си намериш оправдание да не направиш нещо — каза остро Копър. — Просто не искаш да кажеш на Лелонг, че го напускаш.

— Вярно е, никак не ми се иска да се изправя лице в лице с него за такъв разговор.

— Знаех си.

Но колкото и Копър да беснееше, той беше категоричен.

— Модна къща „Гастон“ е гробница и някой вероятно е подвел Бусак или дори го е подлъгал да ми направи това предложение. Утре имам среща с него и ще откажа най-вежливо.

Малко след полунощ, когато си казваха довиждане, тя го сграбчи за реверите.

— Надявам се сутринта да се събудиш с различно решение, твърдоглаво човече.

— Повярвай ми, няма да е различно.

 

 

— Той просто не иска да излезе напред, не иска хората да го видят — каза Копър на Хенри, докато вървяха към дома си. — Понякога си мисля, че никога няма да излезе от дупката си. Или не иска да излезе. Просто е щастлив да е затворен в нея за вечни времена, да остарее в задните стаички на „Лелонг“, щастлив от живота си: партита, вечери с приятели и никога, за нищо на света да не поема риск.

— Току-що описа един щастлив човек.

— Ти си последният човек на света, който би търпял такъв мързел, скъпи Хенри.

През последните дванайсет месеца съпругът на Копър я беше направил по-щастлива, отколкото някога бе предполагала. Нямаше по-мил и обичащ мъж от Хенри Великовски. Нямаше по-прекрасен дом от дома, който бяха направили заедно.

Бракът й с Еймъри бе започнал с лудо влюбване и страст, след което последва охлаждане на отношенията, апатия и накрая сриване на всички илюзии. Но сега всичко беше напълно различно. Бракът й ставаше все по-красив и всичко се развиваше все по-добре.

Копър обичаше компанията му. Всеки път, когато излизаше, бързаше да се прибере у дома при него. Страдаше, когато той трябваше да пътува, и копнееше да се завърне. А страстта между тях ставаше все по-силна. Копър се чувстваше обичана, желана и го обичаше и желаеше по същия начин. Във всичко, което Хенри правеше, личеше колко е луд по нея. Да има кой да те поддържа, да те цени, да те обожава и да те поставя на пиедестал — това беше толкова хубаво. Това беше живот, изпълнен с романтика и красота.

Старата къща, покрита в плъзнали лози, изискваше поддръжка от поне пет души, в това число домакин, персоналът беше неизменна част от стила на една съвременна парижанка, дори такава парижанка, която навремето бе арестувана в демонстрация срещу правителството на Франция.

Но огромното състояние на Хенри удобно покриваше тези разходи и Копър изненадващо бързо свикна с този начин на живот. И после прекрасната изненада — безценната колекция от картини на импресионисти, която нацистите бяха откраднали, бе намерена и върната от Германия и сега красеше стените на дома им.

Копър гледаше с носталгия към бедните години от детството си и на опита си, натрупан в бохемските години от живота си с Еймъри. Дали Копър и графиня Великовска бяха една и съща жена? Графиня Великовска имаше място на първия ред на всяко модно дефиле, познаваше всеки дизайнер в Париж и мнението й за всяка новост в модата беше публикувано във всяко модно списание. Беше запазила името си за пресата Уна Райли. Титлата й на графиня беше нещо като игра, нещо, което хората изискваха от нея, макар че и тя, и Хенри често я приемаха на шега. Както каза Хенри във вечерта, когато се запознаха, хората бяха сноби и обичаха имената им да се свързват с аристокрацията, дори с тази, която не съществуваше никъде другаде, освен в историческите книги.

— Скъпа моя, получих новини за бившия ти съпруг.

Копър усети неприятно пробождане в сърцето.

— Нищо лошо, надявам се?

— Не съм сигурен. Той е в Париж. И е питал за теб.

— Какво искаш да кажеш?

— В санаториум е. Директорът на санаториума ми предаде съобщението.

— Санаториум? Значи все още е болен?

— Не ми казаха нищо за състоянието на здравето му, но може да се предположи, че не е добре.

— Разбирам — каза тежко Копър.

— Мила моя, искам да знаеш, че това е твое решение. Ако решиш да не се видиш с него, няма да те виня. Ако решиш да го видиш, това няма да е никакъв проблем за мен и няма да се чувствам неловко.

— Сигурен ли си?

Хенри стисна ръката й.

— Напълно. Всичко зависи единствено от теб.

— Благодаря, Хенри, ще си помисля.

 

 

Беше трудно решение, но накрая Копър реши да се види с Еймъри и то по-скоро от чувство на задължение. Все пак беше негова съпруга и не биваше да му обръща гръб, макар че времето с него й бе донесло само нещастие и горчивина.

Санаториумът „Мария Тереза“ беше разположен в сенчест парк на брега на Сена. Тук идваха американците, които се разболяваха в Париж. И наистина здравата, едра медицинска сестра, която я посрещна, имаше ясен акцент от Средния Запад.

— Аз съм сестра Гибсън. Ангажирана съм от семейство Хийткоут да полагам допълнителни грижи. Благодаря, че дойдохте да го видите.

— Какво му е?

— Беше приет след опит за самоубийство.

— Отново? — Копър усети рязък студ по цялото си тяло. — Кога е станало това?

— Преди месец. Възстановява се от раните, които си е причинил, но вече е извън опасност. Поне от физическите рани. Опасността е вътре в него и именно затова се свързах с вас. Във всекидневната е.

Всекидневната на санаториума беше слънчева и вътре беше прекалено топло. Огромните прозорци разкриваха прекрасна гледка към безкрая от дървета по реката. Из помещението на малки групички бяха насядали пациенти и посетители.

Еймъри беше съвсем сам на една отдалечена маса и пишеше нещо в тефтера си, който внимателно прикриваше с другата си ръка, сякаш искаше да запази написаното от очите на някой любопитен.

Незнайно защо Копър си бе представяла, че се бе опитал да си пререже вените, но сега с изненада забеляза бинт около главата му с голяма марля от едната страна. Когато той вдигна глава да я погледне, видя синините от отока, които се простираха по цялата дясна половина на лицето му. Окото от тази страна като че не беше на мястото си, беше някак присвито, полузатворено, а бялото беше удавено в тъмночервено. Единственото, което можеше да направи, бе да се опита да възвърне самообладанието си и да го поздрави.

— Здравей, Еймъри.

— Здравей, Копър. — Затвори тефтера си. — Предполагам, че надеждите ми да си вкарала нелегално някоя бутилка са напразни — каза той, когато сестрата ги остави сами.

— Само това. — Тя му подаде книгата, която бе купила от „Шекспир и Компания“, книжарницата за английска литература в Париж. — Новият роман на Стайнбек.

— „Улица Консервна“. Поредната сага за идиоти и бездомници?

— На мен много ми хареса.

Той я остави настрани.

— Ще я прочета.

— Еймъри, какво си направил със себе си?

— Опитах се да си пръсна черепа, но предполагам ръката ми е треперела прекалено много. И в крайна сметка съм махнал само горната част от черепа си. Сложиха ми метална клапа.

— О, Господи!

— Може би се надяваш, че операцията ще е хвърлила малко светлина — продължи той, — но изглежда случаят не е такъв. И именно затова те накарах да дойдеш чак тук. Приеми извиненията ми, че провалих неделното ти утро.

— Не говори така. Иска ми се да мога да помогна.

Погледнаха се в очите. Погледът в тези виолетови очи сега бе повече притеснителен, отколкото опияняващ, какъвто беше преди. Здравото бистро око я гледаше напрегнато, а другото, кървясалото, бе зареяно някъде в далечината. Запита се дали може да вижда с него.

— Никога не биваше да се женя за теб — каза той.

Тя сбърчи недоволно лице.

— Мен ли обвиняваш за това?

— В крайна сметка, да.

— И не мислиш, че ти имаш някаква вина?

— О, да, имам и се опитах да приложа нужното наказание, но както виждаш, не мина много добре. Но следващия път ще се постарая повече. Хората казват, че третият път винаги е на късмет.

Копър скочи на крака.

— Ако ме извика да ми кажеш, че ще се самоубиваш, имам с какво да си запълня утрото.

Най-неочаквано той й се усмихна с изкривена усмивка.

— Ето, виждаш ли, именно за това говоря. Винаги правиш това с мен. Именно за това говоря.

— Какво правя с теб, Еймъри?

— Караш ме да изглеждам като пълен глупак. Като някакво просто малко момче, което знае само да капризничи. Седни, скъпа моя.

— Никога не съм искала да те карам да изглеждаш като глупак — каза тя и седна.

— Но го правеше. От самото начало. Ти винаги си била по-зрялата от мен. Беше като голям човек, изградена личност. По-добра във всичко.

— Никога не съм казвала, че съм по-добра.

— Не се налагаше. Беше толкова очевидно и ясно. Аз се преструвах, но ти беше истинска. По дяволите, та ти си дори по-добър писател от мен.

— Това не е вярно.

Той забарабани с пръсти по тефтера си.

— Знаеш ли какво ме побъркваше? Как пишеше нещата на Джордж. Той ти даваше задачата и ти я изпълняваше с такава лекота, сякаш не ти струваше никакво усилие. С образованието си от гимназията.

— Знаеш, че трябваше да му спасявам задника, за да си получава заплатата.

— Но не беше нужно да го правиш толкова дяволски добре. Не можех да понасям постоянно да ми показваш, че си по-добра от мен. Постоянно да се хвалиш.

— Не знаех, че е било състезание.

— Не беше. Ти беше много по-напред от мен от самото начало.

— Защо ми казваш всичко това едва сега?

— Защото реших да бъда честен. Ако не мога да направя нищо с живота си, да бъда поне това. Ти ме накара да видя, че съм една измислица, един фалш. И затова трябваше да те нараня.

— Все още ли се оправдаваш за изневерите си? Не се налага да го правиш, защото това вече няма никакво значение.

— Не се оправдавам, а ти казвам истината. Опитах се да скърша духа ти.

— Е, почти успя.

— Ласкаеш ме — отвърна той сухо. — Но дори не бях и на крачка да успея и ти го знаеш. Спях с всяка жена, която ме заговаряше. Това само те накара да престанеш да ме обичаш, но не скърши духа ти. И знаеш ли къде беше проблемът? Аз те обичах. — Млъкна за момент. — И все още те обичам.

Разговорът тръгваше в посока, която Копър категорично не искаше да следва, както и да мисли за последните му думи.

— Мина много време, Еймъри.

— Много време — съгласи се той и кимна бавно с бинтованата си глава. — След Брюксел започнах отново работа върху статията си. Все още мислех, че причината за нервния ми срив е ужасът, който видях с очите си. Но не беше това. Беше осъзнаването на факта, че не съм достатъчно добър. Не бях за тази работа, не можех да го направя. Беше прекалено голямо за мен. Нямах силата, нямах и таланта.

— Винаги вярвах в таланта ти.

— А, да, и бремето на тази вяра — отвърна с ирония той. — Не биваше изобщо да идваме във Франция. Баща ми ми предложи работа в банката. Но аз исках да разперя криле. През цялото време в колежа ми казваха колко съм талантлив, колко съм умен. Момичетата, професорите, ти. Беше нужно само да се оженя за теб, за да разбера, че не съм нито едно от тези неща.

— Защото твърдиш, че съм те карала да се чувстваш дребен и нищожен?

— Онова, което ми идва на ума, е „с отрязани топки“.

Въпреки състраданието й гневът започна да се надига в нея.

— Никога не съм се опитвала да направя такова нещо. Правех всичко по силите си да те поддържам и насърчавам.

Изтормозеното отслабнало лице на Еймъри се изкриви в същата широка полуусмивка.

— Нравът ти винаги е подхождал на яркочервената ти коса.

— А ти винаги си имал оправдание за всяка своя грешка — нападна го директно тя. — Няма да седя тук и да слушам как ме обвиняваш за всичко, което се обърка между нас и в твоя живот. Ти ме направи безкрайно нещастна. Фактът, че направи и собствения си живот нещастен, докато постигаше това с моя, вече не е моя вина. Искаш ли съвета ми, Еймъри? Върни се в Америка и се захвани с тази работа в банката. Не е прекалено късно.

Той посочи превръзката на главата си.

— И мислиш, че инвеститорите ще са много впечатлени от мъж с дупка в главата?

— Вземи си перука — каза кратко тя. — Носи шапка. Използвай въображението си.

Той кимна бавно.

— Разкажи ми за този твой съпруг.

Копър усети как зъбчатите колела в мозъка й моментално се съпротивиха срещу идеята да споделя детайли от щастливия си живот с Хенри, особено пред Еймъри, в състоянието му на нихилистична омраза.

— Не искам да говоря за него.

— Толкова е добре, а? Или толкова зле?

Копър събра нещата си.

— По-добре е да си вървя.

Смехът му угасна.

— Не си тръгвай. Няма да се държа повече като задник.

— Не мисля, че ще спазиш това обещание.

— Може би си права. И трябва да се връщам към романа си.

— Той отвори тефтера и запрелиства страниците.

Копър забеляза, че са изпълнени с драсканици в червено мастило. Нямаше линии, нямаше текст, само вторачени лица и надраскани думи без смисъл.

— Това е най-добрата ми творба — каза с изкривена усмивка.

 

 

Когато излизаше от помещението, Копър трябваше да се съгласи, че Еймъри бе прав поне за едно: той бе все още дете, а тя — зрял човек. Ако преди две години бе изпитвала само съмнения, сега вече бе напълно убедена. Тя отдавна беше пораснала и беше омъжена за зрял мъж, който се държеше като голям човек и се отнасяше с нея като със зряла и отговорна жена.

— Как мина визитата? — попита сестра Гибсън на вратата.

— Не зная дали имаше ефекта, който бяхте очаквали.

— Може би е минало добре. Толкова много неща му тежаха и трябваше да ги каже.

— Надявам се раните бързо да заздравеят.

— Не смятате ли, че там има много повече от една рана? — Копър погледна в порцеланово сините очи на медицинската сестра и се запита какви ли измислици бе разказвал Еймъри за жестокостта й към него. — Ще ви информирам как се чувства и ще известя семейството му, че сте била тук. Ще се зарадват, сигурна съм. Приятен ден, госпожо Великовска.