Мариус Габриел
Дизайнерът (3)

3.

— Няма никаква външна намеса — каза полицейският началник, докато прехвърляше доклада на патолога. Във военно време аутопсиите се правеха буквално на секундата и отнемаха не повече от половин час. — Причината за смъртта е загуба на кръв вследствие от спукана язва. — Погледна към Копър и Еймъри, които седяха от другата страна на бюрото му. — Черният дроб показва белези на напреднал алкохолизъм.

— Пиеше прекалено много — каза безучастно Еймъри. — Пиенето му докара язвата и тя го уби. Пресуши много бутилки и накрая остана съвсем празен.

Полицаят метна папката на бюрото.

— Случаят не представлява интерес за нас. Няма да има полицейско разследване. Нищо повече не може да се направи. Може да вземете тялото на приятеля си.

На улицата пред полицейския участък Еймъри сложи ръка около раменете на Копър.

— Добре ли си?

Тя го изблъска бясно.

— Да не си посмял да ме докоснеш!

— Я по-спокойно.

— Остави ме да се справям сама с всичко това! Как можа?

— Е, аз как можех да знам, че старчето е умряло? — попита той, уверен, че задава напълно практичен въпрос.

— Разбира се, че не знаеше, нали до сутринта беше в леглото на онази жена.

— Всъщност…

— Имаш ли някаква представа през какво трябваше да мина? — попита Копър разтреперана от изтощение и гняв. — Когато намерих горкия Джордж мъртъв на пода. И после полицията. Кръвта. — Тя покри лицето си с длани. — Господи, кръвта. Навсякъде е. Попила е в дъските на пода.

— Днес ще изчистим. Така или иначе напускаме Париж и ще се преместим колкото е възможно по-близо до Дижон. Може дори да тръгнем веднага, ако полицията не иска нищо повече от нас.

Тя потръпна.

— Благодаря на Господ, че Диор беше там. Ако не беше, не знам какво щях да правя. Беше безценна подкрепа и помощ. Успя да ме успокои да преодолея истерията, обади се на полицията, беше истински рицар. — Обърна се към Еймъри. — Никога няма да ти простя за това.

Спокойствието му беше непоклатимо.

— Бъди разумна. Излязох да подишам малко свеж въздух. И когато се върнах, теб те нямаше. Нямах представа къде си.

— О, какво бреме, какъв товар! Заби си ноктите в онази жена и избяга с нея. С джипа.

— А ти изглеждаше напълно щастлива в компанията на онази лесбийка.

— Каква лесбийка?

— Русата певица. Солидор.

— Сюзи? Тя не е лесбийка.

— Моя скъпа Уна, не мога да повярвам, че си толкова наивна.

Мразеше, когато я наричаше с истинското й име.

— За какво говориш?

— Хайде, стига. Не забеляза ли какъв е този клуб? Че всички мъже са жени и всички жени са мъже?

— Какво?

— Това е свърталище на хомосексуалисти. Солидор е известна лесбийка. Кокто е гей, Пуленк е гей, а най-големият гей от всички е твоят Кристиан Диор.

Беше шокирана.

— Предполагам и твоята кокни дама е била лесбийка?

— Не. Тя беше единствената нормална жена в заведението. И затова излязох да подишам малко чист въздух с нея.

Копър се замисли за предната нощ, за хората на масата им, за ръката на Сюзи върху нейната и странните грубовати жени на входа. Дали Кристиан Диор беше наистина, както Еймъри го нарече презрително, „гей“? Ако беше така, той беше първият гей, когото познаваше. Преди бе чувала думата само като подигравка, като начин да нараниш и обидиш някого, като определение за нещо зло и грозно. И все пак сега започваше да си дава сметка за начина, по който той я докосваше, за разбирането му — сякаш можеше да види нещата от гледната точка на жена. Нежността и галантността му едва ли можеха да се определят като мъжествени.

— Това няма значение — каза тя след дълго мълчание и поклати глава. — Кристиан се държа като истински мъж. Той е по-добър и по-истински мъж от теб във всяко едно отношение, във всяка една ситуация.

Лицето му се промени.

— В момента се държиш като кучка.

Копър имаше чувството, че вижда мъжа си за първи път, че за първи път разбира какъв всъщност беше той. И това я ужаси. Беше ядосана на него, на себе си.

— Няма да ме накараш да млъкна, Еймъри. Снощи беше краят. Не можеш да си представиш колко беше ужасно. А на теб дори не ти е жал за горкия Джордж.

Той размаха нетърпеливо ръка.

— Разбира се, че съжалявам за смъртта му. Но ти чу резултатите от аутопсията. Сам си го причини. Никой не можеше да направи нищо. И съжалявам, че си преминала през това.

— Не, на теб не ти пука за нищо — каза тя. — Но никога досега не го бях осъзнавала. Единственото нещо, което има значение за теб, е собственото ти удоволствие.

Той се изправи, замисли се, сякаш наистина обмисляше думите й.

— Не е само удоволствие — каза Еймъри след дълго мълчание. — Много повече е. Това е живот. Аз съм писател, Уна. Ако нищо не влиза в мен, нищо няма и да излезе на листа. Имам нужда от опита. Не мога да кажа „не“ на самия живот.

— Обвиняваш ме, че заставам между теб и живота ти?

— Никога няма да разбереш.

— Изглежда никога няма да разбера. А някога минавало ли ти е през ума, че можеш да хванеш някоя болест? И да я предадеш на мен?

— Не спя с такива жени. — Наглостта му я отвращаваше.

— Не мисля, че дори си правиш труда да разбереш какви са тези жени. — Копър пое дълбоко дъх. — Няма да замина с теб за Дижон. Оставам тук, в Париж.

Той премигна.

— Не можеш просто така да напуснеш лодката. Ти си ми съпруга.

— Искам развод.

Той завъртя очи.

— Не говори абсурдни измислици.

Тя сви длани в юмруци.

— Не ме интересува какво ще правиш — каза тя през зъби. — Само не ми казвай аз какво да правя, Еймъри.

Той поклати изумено глава.

— Променила си се, Копър. Какво се е случило с теб?

— Не се шегувам. Искам развод.

— Помисли внимателно какво ми казваш. Разводът е нещо сериозно.

— Няколко думи на съдията и толкова. Като при брака.

— Знам, че не го мислиш наистина.

— Преди не го мислех. Ти промени решението ми.

— Никога не съм познавал тази твоя цинична страна.

— Имах добър учител.

— Ако наистина искаш това, добре, по дяволите! Но изчакай да се върнем в Ню Йорк.

— И тук става, същото е.

— Няма да те оставя сама.

— Не съм дете. И аз напускам теб, а не ти мен.

— Изглежда забравяш, че съм отговорен за теб.

И това вече я накара съвсем да побеснее.

— Отговорен? Осигурявам ти всичко, поднасям ти всичко наготово, а ти ме третираш като едно допълнително удобство в къщата. Искам да знам кой за кого е отговорен!

— Не мога да говоря с теб, когато си в такова настроение, Копър.

— Какво съвпадение. — Тя се обърна и тръгна, а той дълго гледа след нея.

След минута вече я беше догонил, стисна я за ръката и я обърна към себе си.

— И как си представяш, че ще живееше тук съвсем сама?

Тя се отскубна от ръката му.

— Ще правя това, което правех досега — да снимам и да пиша статии за английските вестници.

Устните му се извиха нагоре.

— Слънце, това, че от време навреме вършеше работата на Джордж, не те прави журналист.

— Всъщност мисля, че грешиш. Редакторът на Джордж не може да направи разлика между неговия стил на писане и моя. Публикуваха поне дузина мои статии, без да задават никакви въпроси. Така и не са публикували последната ми статия, тя все още е на масата в кухнята.

— Това е последната статия на Джордж.

— Не, това е моя статия! — отвърна ядосано тя. — Аз я написах, аз направих снимките. Джордж няма нищо общо с нея. Той беше в пиянски ступор през цялото време. И знаеш ли какво? Историята е страшно добра.

— И това те прави журналист?

— Не се опитвай да ме подценяваш и унижаваш, Еймъри. Джордж е мъртъв. Имам неговия фотоапарат и машината му. Ще получа акредитация от редакторите му, ще говоря с тях. Ако не искат да ми плащат заплата, ще работя на свободна практика.

— Виждам, че добре си го измислила.

— Да, докато миех кръвта на Джордж.

Тя тръгна и той не я последва.

 

 

Диор мина по обяд да я види. Елегантна фигура със зачервени от вятъра бузи.

— Имам един час обедна почивка — каза веднага щом влезе. — Минах да видя как си след този кошмар.

— Толкова си мил, Диор. Нямам идея как щях да преживея всичко снощи, ако не беше тук.

— Няма за какво да ми благодариш. Чух, че било спукана язва.

— Да. — Двамата се загледаха в тъмното петно върху дъските, които тя се мъчеше да измие. — Опитах с белина, но не помага много.

— Ще ти намеря малко сода. В Париж няма никакво брашно, но пък има много хлебна сода.

— Става ли за чистене на петна от кръв?

— Е, помня, че месарят ми казваше така, когато бях малък.

— Звучи като в роман на Агата Кристи. — Само дето не беше и наполовина забавно като в нейните истории.

— Не можеш да останеш тук — каза той. — По-скоро е като Гран Гиньол^[1], отколкото като в роман на Агата Кристи. Ще имаш ужасни кошмари.

— Така или иначе ще се наложи да намеря алтернатива. С Еймъри се разделихме. Искам развод.

— O, mon Dieu. Беше ли необходимо?

— Да — отвърна кратко тя. — Беше.

— Е, знам, че за американците разводът не е кой знае какво…

— Не е вярно — извика ядосано тя. — Тази американка пред теб приема развода като нещо много сериозно. Така, както приемаше и брака.

— Добре, скъпа — съгласи се нежно той. — Но не ми се струва добро разрешение.

— Колкото повече оставам с него, толкова по-болна се чувствам.

Очите на Диор можеха да изглеждат ужасно тъжни.

— Понякога се налага да се примиряваме с изневерите на красивите, за да не ги загубим.

— И аз мислех така. Досега. Но предпочитам да съм сама, отколкото наранявана през цялото време.

— Самотата също боли — каза тихо той.

— Но се свиква.

— Да — съгласи се той. — Свиква се.

— Казва, че трябва да ми изневерява, да спи с други жени, защото инак вдъхновението му пресъхвало. Как мога да живея с това?

— Звучи като нещо, което Кокто би казал. Аз самият не черпя вдъхновение от изневери. Бих дал всичко, за да имам някого, когото да обичам.

Тя въздъхна.

— Ще изпуснеш обяда си. Мога да ти приготвя нещо.

— Не, благодаря — той потупа жилетката на костюма си. — Малко въздържание няма да ми се отрази никак зле.

— Имам истинско кафе.

— А, ето това вече е нещо съвсем различно.

— Не трябваше изобщо да се женя за него. — Говореше по-скоро на себе си, докато приготвяше кафеварката. — Беше ужасна грешка.

Въпреки студения вятър те седнаха на балкона, който гледаше към улица „Риволи“.

— Животът е като опънато въже — каза Диор. — Тръгваш по него и колкото и да се клати, няма връщане назад.

— Но има падане.

— Да. Падал съм милион пъти. Всеки път разбивах сърцето си.

Копър си спомни думите на Еймъри за Диор. Дали връзките, за които говореше, бяха с мъже? Беше странно, но това не я обезпокои. Всъщност изпита някакво чувство на солидарност с него.

— Е, това ми е първият път. Също и последният.

— Да не дава Господ. — Той зарови ръка в джоба на панталоните си и извади една верижка със сребърни талисмани.

— Ще ти дам едно от талисманчетата си за късмет. Да те пази.

— После отдели едно от тях и й го подаде. — Две слети сърца. Това означава, че един ден ще намериш истинската любов. Пази го на сигурно място.

— Ще го пазя — обеща тя. — Какви са другите?

— Това е момина сълза, за да мога винаги да намирам работа. Това е подкова. Това е заешко краче. Това е инициалът ми „К“.

Сериозното му изражение я развесели.

— А звездата?

— А, това е най-важното от всички. Майка ми ми я даде, преди да почине. Това е моята звезда. Знаеш… мечтата ми, надеждите ми, амбициите ми, които винаги ще следвам.

— И каква е мечтата ти, мосю Диор?

— Слава и богатство, какво друго? — Копър се усмихна. Помисли си, че славата и парите биха били прекалено голям каприз за скромен и срамежлив мъж като Диор. — Благодаря за кафето. Най-хубавото, което съм пил от седмици. Къде ще прекараш нощта?

— Не знам.

— Не можеш да останеш тук. — Той й подаде малка визитка. — Адресът ми. Трябва да дойдеш у дома тази вечер и да останеш при мен.

— О, не е възможно да се натрапвам така, но благодаря все пак.

— Имаш ли намерение да се сдобряваш със съпруга си?

— Не мисля — отговори бавно Копър. — Не мисля, че това е възможно.

— Тогава трябва да се преместиш при мен, докато решиш какво ще правиш. Понеже си сама жена, в Париж няма да ти дадат стая в хотел. — Гласът му леко промени интонацията си. — Знаеш, че няма защо да се боиш от мен?

— Да, знам.

— Добре. Вечерята е в девет. Ще те очаквам.

Тя го изпрати до вратата. Перспективата, че има място, където бе добре дошла, за да не е съвсем сама, беше огромно облекчение.

След около час едно момче й донесе голям пакет сода с бележка от Диор, в която й обясняваше да я посипе върху петното и да я остави да действа около час. Беше подписал бележката: „+тиан“.

Докато пръскаше содата по пода, Копър си помисли, че в Париж има поне един истински приятел.

 

 

Еймъри се върна в късния следобед. Надникна в спалнята. Изражението му беше предпазливо и я гледаше с обострено внимание.

— Погрижих се за Джордж.

— Как си се погрижил? — попита мрачно тя.

— Взех парцел в гробището Пер Лашез. Щеше да му хареса. Погребението е утре следобед.

— Много бързо и ефективно от твоя страна.

— Имам и положителни качества. — Погледът му попадна върху опакования й куфар на леглото. — Не мислиш сериозно да го направиш, нали?

— Ако питаш дали наистина те напускам, да, напускам те. Успя да ме заблуждаваш известно време, Еймъри, но стига толкова. Поумнях.

— За бога, Копър! Какво ти е влязло в главата? Това не си ти. Никога не би направила такова нещо.

— Всъщност, съвсем в мой стил е. Но ти винаги си предпочитал да пренебрегваш това, което съм, и това, на което съм способна.

— Смешно е да преиграваш така. Обвиняваш ме за смъртта на Джордж.

— Не, не те обвинявам за нищо такова. — Тя бързо сгъна един пуловер. — Обвинявам те в това, че съсипа брака ни. И сега правя това, което трябва да се направи.

— И какво е то?

Тя си спомни за талисмана на Диор.

— Следвам щастливата си звезда.

Той въздъхна.

— Добре, може би имаш дарба да пишеш, но има нещо, което не можеш да промениш: ти си жена. Никога няма да те пуснат близо до фронтовата линия.

— Нямам намерение да пиша за битки отвърна тя. — Има десетки прекрасни истории в Париж, които само чакат някой да разкаже за тях на света. Историята, която току-що написах например, за онази нещастна жена с бебето. Мога да я продам на всяко женско списание. Може би дори на „Харпър“. Текст със снимки.

— Ако извадиш късмет, може би. Значи имаш една статия. И никога няма да намериш друга история.

— О, да, ще намеря. Париж кипи от такива истории. За хората. Човешки истории. Възраждането на френската мода като за начало. Париж се издига за пореден път като център на световната мода и култура.

— Женски журнализъм — каза той с кисела гримаса.

— Можеш да се смееш колкото си искаш. Париж е първият голям град, свободен от нацистите. Това е велика история и хората ще искат да четат. Мъже и жени. Ще намеря списания, които ще са готови да купят статиите ми.

Той кимна бавно.

— Значи става дума за нещо повече от гнева ти към мен.

Въпросът му я изненада.

— Да, разбира се — отвърна тя замислено, сякаш едва сега го осъзнаваше. — Много повече е от това.

— Това вече е нещо друго. Предполагам, че съм бил наистина непоносим.

— Не мога да намеря по-подходяща дума.

— Но не зная как ще продължа без теб.

— Ще се справиш.

— Предполагам, ще ми се наложи.

Той се приближи към прозореца и се загледа навън.

— Веднага ли трябва да тръгнеш? — попита той, без да се обръща.

— Не мога да прекарам нощта тук.

— Аз нямам нищо против. Ако духът на Джордж се появи, поне ще е весел.

— Но не ти беше този, който чисти кръвта му от пода със сода за хляб — посочи тя. — И това не е преживяване, което ще мога да забравя.

— Може да отидем в хотел.

— Не, благодаря. Имам покана.

Еймъри се обърна изненадан.

— От кого?

— Мосю Диор.

— Мисля, че търсиш под вола теле, Уна. Той не е мъж, който харесва жени.

— О, мисля, че той е сто процента мъж, който харесва жените — отвърна равно тя. — Не и по начина, по който ти намекваш. И считам, че е много грозно от твоя страна да говориш така. Той е мил, любезен и е перфектен джентълмен.

— Е, предполагам аз не съм нито едно от тези неща.

— Не, не си.

— Прилича на дебела гологлава кукла.

— Не ме интересува как изглежда. Той е мой приятел.

Еймъри обърна лице към залеза.

— Ще тръгна за Дижон утре след погребението. И ще взема джипа. Няма да имаш транспорт.

— Ще си взема колело.

Той въздъхна уморено и гневно.

— Помисли малко! По дяволите.

— Мислих повече, отколкото ми беше нужно — отвърна тя, затвори рязко капака на куфара си и решително го защракна.

 

 

Разбира се, не беше така лесно. Тя плака много и горчиво на брега на Сена, стиснала куфара си. Хората минаваха край нея и никой не й обръщаше внимание. Еймъри бе центърът на нейното съществуване през последната година и половина, нейната половинка, нейният най-близък приятел, щастливата звезда, след която бе вървяла. И сега без него Копър изпитваше болка, която й се струваше необятна като самия безкрай. Нямаше представа как ще преживее следващия час, да не говорим за остатъка от живота си.

Загърната в мрак и трепереща от студа, надигнал се от мастилената вода, разбра, че никога не се бе чувствала по-самотна и изоставена. Няколко пъти беше на ръба да вдигне куфара и да се върне в апартамента на „Риволи“.

Наближаваше девет часа. Тя стана скована от студа и тръгна бавно към адреса на Кристиан Диор на улица „Роял“. Улицата беше широка, дълга от площад „Конкорд“ до Църквата на Магдалена. По пътя видя две момчета, които продаваха имел. С няколко франка купи венец с много перлени плодове.

Апартаментът на Диор беше в голяма сграда и до него се стигаше по тъмни, стръмни многобройни стъпала. Тя се добра уморено до четвъртия етаж, с всичко, което притежаваше на този свят, и почука на вратата.

Диор отвори, взе палтото и куфара й. След часовете, прекарани в мрачния есенен студ навън, се почувства като в рай — обгърна я мека топлина и много елегантност. Докато тя се оглеждаше с любопитство, той изчезна някъде с палтото и куфара й.

Имаше странни предмети, няколко картини, нищо екстравагантно, няколко скулптури, красив порцелан. Тапетите бяха в пищни цветове — червено и златисто, а пердетата, както можеше да се очаква, бяха изумителни. Масата беше подредена за двама. Една малка керамична печка топлеше стаята. Топлината съвсем не беше достатъчна, но така беше в целия Париж. Копър беше в състояние да се разплаче само от красотата, която я заобикаляше.

Диор се върна, потърквайки ръце.

— Сега, аперитив. Имам „Дюбоне“ и вермут „Нойки Прат“.

— О, обичам „Дюбоне“. Благодаря. Не обичам сухи напитки — отвърна тя и му подари имела, който бе купила на улицата. — Знам, че е рано, но не се стърпях. Плодовете са толкова свежи и красиви. Не знам дали ще издържи до Коледа, но и не очаквам да ме целунеш под него.

— Във Франция чакаме до Нова година, за да се целунем под имела — каза той и пое венеца. — Това не е обикновен имел, а много рядък, дъбов, и носи късмет.

Диор го закачи над вратата. Беше облечен в тъмночервено сако, с шалче под ризата и изглеждаше много елегантен. Едва сега Копър си помисли, че всъщност той е доста по-млад. Просто раираните костюми, които носеше в „Люсиен Лелонг“, и като цяло консерватизмът му му придаваха вид на по-възрастен човек, но със сигурност не беше над четиридесет. Сега, в удобството на своя дом, меките му чувствени устни и леко прибраната назад брадичка издаваха младежкия му вид и той изглеждаше като момченце.

— Толкова си добър и мил с мен — каза Копър. — Не знам как бих се справила без теб.

— Щастлив съм, че успях да помогна с нещо. Понякога човек е така безпомощен. Искам да кажа… безпомощен да изрази чувствата си. Да покаже благодарност, че е бил освободен. — Той наля тъмната течност в чашите. — Годините на окупацията бяха ужасни. Нямаш представа как всичко бе лишено от живот. Петан ни съюзи с Хитлер. Немците ограбваха Франция, грабеха цяла Европа. Хората умираха от глад и студ. В Париж! Това беше Pax Germanica. Или така нареченият немски мир. — Той вдигна чашата си към Копър. — За мен е чест да дам гостоприемството си на нашите освободители.

— А аз съм щастлива да го приема от името на Франклин Рузвелт.

Отпиха.

— Освен това — той вдигна пръст, — ти си съвсем беззащитна в чужбина. Мой дълг е да те браня. А сега, моля да ме извиниш. Трябва да нагледам нещо в кухнята.

Докато той се занимаваше с вечерята, Копър се разходи из апартамента. Вдигна една снимка на млада жена, чието лице имаше поразителна прилика с това на Кристиан. Копър беше сигурна, че това е сестра му Катрин.

— Приятелят ти мосю Пуленк ми разказа за сестра ти. Много съжалявам.

Той подаде глава от кухнята.

— Тя ще се върне при мен. Погледни на гърба на рамката. — Тя обърна и видя две таро карти, подпъхнати между снимката и рамката. — Шестица мечове и колесница. Винаги излизат, когато мадам Делей ми гледа. Това означава сигурно завръщане.

— Много прилича на теб.

— Иска ми се Гестапо да бяха взели мен вместо нея. Но естествено, те искаха нея. Аз нямах смелостта да извърша това, което правеше тя: обикаляше из цял Париж да предава съобщения за Съпротивата. Исках само да се заровя в ателието си и никога повече да не се изправям срещу този свят, да не го поглеждам.

Копър беше поразена от изражението на Катрин.

— Не спирай да се надяваш.

— Но се чуват ужасни неща. Казаха ни, че Равенсбрюк е чист и няма болести, а сега чуваме за заболявания, гладна смърт, изтезания. Има и друго. Казват, че нацистите систематично избиват затворниците. Политика за пълно унищожение. Хиляди, милиони обгазени, а телата хвърлени в крематориумите.

Копър не знаеше как да го успокои.

— И ние чухме същото. В началото не можехме да повярваме.

— От тях всичко може да се очаква. Човек никога не може да свикне с техния странен стил и подход.

Тя продължи да разглежда. Беше подредил апартамента си с много вкус, но с минимални средства. По-скоро бе използвал гения си, без да харчи пари. Стилът рококо присъстваше в цялото му богатство, но без феминистичен елемент. Тя забеляза един изящно изработен жълт китайски параван, зад който имаше еротична бронзова статуя на гол мъж. И тогава се сети за Еймъри.

Къде ли прекарваше вечерта? С лондончанката? Или с някоя нова? Не искаше да мисли за това.

— Това майка ти ли е? — попита тя и вдигна снимка на жена в красива рокля.

— Да, тя е. Не намираш ли шапката й за уникална? Погледни щраусовите пера.

— Вероятно много ти липсва.

— Липсва ми. Минаха дванайсет години.

— Майка ми също почина млада, прекалено млада. Баща ми не се ожени отново. Беше работник във фабрика. От Ирландия е. Успя да се издигне до началник на цеха, но никога нямаше достатъчно пари. И беше страстен защитник на каузата за добри работни условия. Когато започна работа, хората се трудеха за жалки пари по шейсет часа на седмица. Фабриките бяха толкова опасни, че хората често губеха ръце, крака или изгаряха до смърт. И той поведе битката срещу тези безобразия. Но му струваше много. Почина от сърдечен удар няколко седмици след като с Еймъри се оженихме.

— Баща ми беше пълна противоположност на твоя. Беше богат мъж. Имаше голяма фабрика. Искаше да поема семейния бизнес. И когато избрах изкуството, той побесня. После фалира. Сега аз съм този, който го издържа. Издържам и двамата си братя с това, което правя.

— Каква ирония.

— Може би е така, но отчасти аз съм виновен за това, че баща ми загуби всичко.

— Как така?

— Когато разбра, че нито аз, нито братята ми ще поемем бизнеса му, с парите от фабриката си започна да играе на стоковата борса. Заложи много големи суми. И Голямата депресия съсипа всичко. Успях поне да купя малка ферма и сега живее тихо и кротко там, в зоната nono.

— Nono?

— Без да работи, неангажиран с нищо. Наричаха ни ja-ja Франция; обвиняваха ни, че ни харесва да живеем под ботуша на немците. Но не мисля, че ще прозвучи като преувеличение, ако кажа, че без работата, която имам тук, баща ми и братята ми нямаше да оцелеят.

— Ти си добър човек, мосю Диор.

— И добър, и не чак толкова. Нито ja-ja, нито nono.

След малко Диор се появи от кухнята, обвит в ароматен облак пара. Носеше плато, на което имаше огромен омар.

— Мили боже! — възкликна Копър.

— Изпратиха ми го от родния ми град Гранвил — усмихна се широко той. — Не мислиш ли, че е най-подходящото блюдо? Обитателка на морето, която свързва твоята страна и моята? И погледни само какъв величествен ансамбъл е облякла! Какви цветове! Какви панделки и дипли. Дори Скиапарели не може да измисли нещо по-красиво.

— Откъде знаеш, че е женски омар?

— Мила моя, израснал съм край морето. Познавам омарите.

Омарът беше истинско пиршество. Дори имаше бутилка „Пуйи Фюме“ с него. Копър не се бе хранила така добре, откакто бе напуснала Америка. Но по средата на вечерята без никакъв повод започна да плаче.

— Какво има? — попита уплашено Диор.

Копър остави ножа и вилицата, взе салфетката и попи сълзите си.

— Всички се опитваха да ме убедят да не се омъжвам за него, но аз просто не исках да чуя.

Диор потупа ръката й.

— Но сега знаеш, че има на какво ново да се надяваш.

Тя се засмя през сълзи.

— Не планирам да имам друг, мосю Диор. Мисля, че Еймъри беше първият и последният.

— Така го чувстваш сега. Но ти си млада. Любовта ще дойде отново и то съвсем скоро.

— Така ли е при теб? — осмели се да попита. — Едно свършва и започва нещо ново?

Ъглите на устните му се извиха надолу.

— Не бива да гледаш мен. Аз не съм… типичен пример.

— Нито пък аз. И какво правиш? Когато си изминал толкова път по въжето и изведнъж то започне да се клати под теб неудържимо и не можеш да се върнеш назад?

— Както самата ти каза, човек пада.

Тя го погледна сериозно с проницателните си сиви очи.

— Тогава пред теб седи една паднала жена, мосю Диор. Остава само да се види колко ниско ще падне и какво ще оцелее.

Връхчетата на пръстите му нежно погалиха китката й.

— Ще видиш, ma petite. Един парашут ще се разтвори като бял памук и ще се приземиш здрава.

— Това е успокоително — отвърна тя, но не беше убедена.

— Ще останеш тук колкото е необходимо, колкото искаш — каза той и леко стисна ръката й.

— Ще ти омръзне от мен.

— Съмнявам се. Ти си украшението на дома ми.

Кристиан беше направил компот от зимни горски плодове и през цялото време се извиняваше, че няма сметана, захар и масло. Имаше и по чашка кафе, което вероятно бе пазил в дълбоките си резерви от много време. Копър реши да му набави хубаво прясно кафе при първа възможност.

Малко след като изпиха напитките си на вратата се почука.

— Надявам се не възразяваш. Това са няколко мои приятели — каза Диор. — Винаги минават след вечеря.

Сюзи Солидор като истинско видение се появи на вратата. Беше облечена в разкошно дълго палто от самур. Коженото палто се отвори и под него се мерна лъскава рокля от сребристо ламе. Изглеждаше като произведение на изкуството, като статуетка от искряща платина. Почти пренебрегвайки Диор, тя пристъпи с отворени ръце към Копър.

— Малката ми Копър. Казаха ми, че си попаднала в кървава баня. — Силните й ръце стиснаха дланите на Копър и студените й устни целунаха бузите й. — Това ще те направи безсмъртна. Колко очарователна изглеждаш!

Веднага след нея влезе дебел мъж с бухнала коса, заплетена брада, над която изпъкваха големите му като ябълки бузи и чифт ококорени грейнали сини очи, които не сваляше от нея.

— Значи това е новият домашен любимец на Кристиан? — избумтя гласът му. Запалената цигара се движеше с устните му. — Мили боже! Какъв вълк е! На тавана ли те държи заключена, скъпа моя? И сигурно държи ключа на верига около врата си?

Диор не изглеждаше притеснен от тези екстравагантни поздрави.

— Вече се познаваш със Сюзи — каза й той. — А това е моят скъп приятел и съименник мосю Кристиан Берар.

— Без официалности. Без мосю, моля — каза Берар. Под мишницата си носеше малко бяло кученце. После извади цигарата си, пое ръката на Копър, наведе се над нея и започна да души както диво прасе души за грудки. — Казват ми Бебе. Не зная защо. Това е Жасант — посочи кучето си. После се загледа в лицето на Копър. — Колко очарователна, каква млада, каква свежа кожа. — И тук оголи не съвсем белите си зъби в сатанинска усмивка. — И чувам, че си напуснала съпруга си?

— Бебе! — изсъска Диор. Очевидно бе инструктирал всички да избягват темата за брака на Копър.

— Не мога да остана дълго — обяви Сюзи и приглади сребърните мъниста на роклята си, както русалка приглажда опашката си. — Трябва да съм в клуба след час.

— Мислиш ли пак да им метнеш „Лили Марлен“ в мутрите? — попита Берар.

— Още тази вечер, както и всяка една следваща.

— Докато те обесят на уличната лампа пред къщата ти?

— Нека опитат — отговори Сюзи. — Не се страхувам от тези боклуци.

— А трябва. Взели са те на мушка.

— Искаш да избягам в Швейцария като Шанел? — попита с погнуса тя. — Никога не съм подозирала, че старата кучка е толкова страхлива.

— Шанел е гений — каза Диор. — Не искам да чувам и дума срещу нея.

— Въпреки това не мога да не се съглася, че е стара кучка — намеси се Берар. — Аз поне я познавам. Работих за нея достатъчно дълго време.

— Тя те обожаваше.

— О, всеки ме обожава — отвърна високомерно Бебе. После задуши из въздуха. — Мирише ми на омар. Това означава, че колетчето от Гранвил е пристигнало. Имаше ли по някаква случайност бутилка калвадос, мило момче? Навън е ужасно студено.

Диор се усмихна и извади бутилка без етикет. Напитката беше като огън, но Берар обърна цялата си чаша, без да му мигне окото. Седнаха около печката. Диор внимателно постави още няколко малки цепеници.

— Не разбирам защо всички са така зле настроени против Шанел — каза той. — Тя правеше точно това, което правехме всички ние.

— Не е съвсем така — възрази Берар и запали втора цигара от фаса на първата. — Тя прекара цялата война на сигурно и топло в „Риц“ с немския си любовник, онзи нацист. Вдигаше тостове за победите на Германия с конфискуваното от народа шампанско и сега изчезва в облак от „Шанел №5“. Ти имаш най-голямо основание да я мразиш, скъпи мой.

— Не Шанел арестува сестра ми — отвърна простичко Диор.

— Не, приятелят й я арестува. И Коко не си помръдна пръста да направи нещо.

— Защо да ми помага? Аз съм никой.

— Глупости. Тя завижда. Завижда на всички млади дизайнери. Освен това напоследък прилича на сбръчкана маймуна, което е отвратително, ако изобщо в поведението й има нещо допустимо.

Докато мъжете си разменяха остри реплики, Сюзи Солидор сложи ръка на раменете на Копър и я притегли към себе си.

— Ела с мен в клуба тази вечер — прошепна с вълнуващ глас в ухото й. — Имам божествен хашиш от Мароко. Ще се забавляваме. Само ти и аз.

— Не мога, наистина — отвърна тихо Копър.

Дъхът на Сюзи погали шията й, тръпки минаха по гърба й.

— Защо не? Съпругът ти не е тук.

— Всъщност аз… аз… съм в траур — заекваше Копър с пълното съзнание, че звучи като идиот. — Приятелят ми почина вчера и погребението е утре.

— Погребение ли чух? — обърна се веднага Берар.

— Да.

— Чие?

— На Джордж Фричли-Баунд. Беше журналист. И приятел.

Лицето на Берар се оживи.

— Обожавам погребенията. Трябва да ми позволиш да дойда.

— Убедена съм, че Джордж не би имал нищо против — отвърна Копър изненадана. — Със сигурност няма да има много хора. В гробището Пер Лашез, на обяд.

— И ти ще дойдеш, любов моя — обърна се Берар към Диор.

— Разбира се.

— Аз ще пея на гроба му — обяви Сюзи.

— Но не „Лили Марлен“, моля.

— Не, не, нещо простичко, но гордо. Може би Chant des adieux. Песен за сбогом.

Копър се почувства странно. Не знаеше дали се шегуват или бяха сериозни. На вратата пак се почука и един млад мъж със сериозно лице, облечен в палто с цвят на карамел, нахлу, ругаейки.

— Навън е като Москва, по дяволите.

Диор го представи на Копър.

— Моят колега в „Лелонг“, Пиер Балмен. Много по-талантлив от мен, разбира се.

— Това не е вярно. Не слушай какво ти говори — отвърна Балмен и се здрависа с Копър.

— Утре всички отиваме на погребението на приятеля на Копър — обяви Берар. — Сюзи ще пее, а аз ще изнеса реч. Трябва да дойдеш, Пиер. Ще е голямо събитие.

— Едно погребение не е мястото за твоите антични слова, Бебе — възрази Балмен с повдигнати вежди. — Съболезнования за загубата, мадмоазел.

— Благодаря — отвърна тихо тя.

После пристигнаха двама елегантни като газели млади мъже, изглеждаха безупречно. Бяха й представени като танцьори от балета на Шанз-Елизе и очевидно бяха в много добри отношения с Берар и Диор, макар че Копър веднага забрави имената им.

Колкото повече хора идваха, толкова по-топло ставаше в стаята. Топлината, калвадосът, виното преди това и безкрайно многото цигари, които изпуши Берар, я замаяха. Не помагаше и фактът, че Сюзи се бе притиснала с цялото си тяло в нея и галеше врата й с върховете на пръстите си. Беше кошмарен ден и единственото, което искаше, бе да се мушне в леглото и да изпадне в пълна забрава, но това засега й се струваше невъзможно.

— Зле ли ти е, chérie? — прошепна Сюзи.

— Не се чувствам особено добре — призна Копър.

— Бледа си, но ти отива.

Очите на Сюзи бяха наситено искрящо кафяви, веждите й силно очертани. Лицето й беше красиво, но не по стандартния женствен начин. Тялото й също беше изумително. Имаше силни мускулести рамене като на спортист, но с обли гърди и подвижен таз. Носеше часовник със смарагди и един-единствен ярък диамант, закачен на платинена верижка около врата й.

Диор постави на грамофона плоча с музика на Шопен, но всички възразиха, че е прекалено меланхолична. Валсовете на Щраус също не се харесаха, понеже били твърде немски. Кристиан вдигна ръце и ги остави да си изберат сами. Около грамофона започна лют спор, плочите се вадеха от опаковките и се прибираха обратно. Най-сетне постигнаха споразумение и пуснаха Milhaud’s Le Boeuf sur le toit — прочутата кабаретна песен „Вол на покрива“.

Копър се чувстваше неловко и някак не на място в такава екзотична компания, в която всеки имаше различно мнение. Берар все още обясняваше непростимото поведение на Коко Шанел, но Диор и Балмен бяха подхванали тих разговор за работата.

— Не искам да разочаровам Лелонг — дочу Диор да казва тихо. — Той беше така добър с мен.

— И с мен — отвърна Балмен. — Но всеки един от нас му е дал по пет години вярна служба, Кристиан. Общо десет години. И войната свършва. Сега му е времето да започнем самостоятелно.

— Лесно е да се каже, но откъде ще намерим парите? Ти поне имаш майка, която с радост ще ти помогне. Аз нямам никого.

— Ти имаш гения си. Можеш да събереш парите за един месец, стига да искаш. Не ти ли омръзна да ти се казва какво да правиш и какво не?

— Би било хубаво да ми е позволено да правя дизайни, които харесвам — въздъхна Диор. — Но се опасявам, че все още има какво да уча.

— Научил си всичко, на което Лелонг може да те научи — отвърна Балмен. Говореше убедително, изискваше, дори притискаше. — Просто трябва да решиш и да се освободиш.

— Истината е, че съм прекалено мързелив за свободата — каза Диор и леко сви рамене. — Нямам нищо против да си остана в сянка и незабелязан. Нямам твоята властна натура. Не се виждам начело на самостоятелен бизнес. Бих се чувствал ужасно неудобно в ролята на шеф и предприемач. Освен това, свободата има цена, знаеш това, нали? Ако имахме свой собствен бизнес, нямаше да можем да се събираме с приятели, както го правим сега. Ще се занимаваме със сметки и скоро ще имаме по една язва от напрежение и стрес.

— Е, аз продължавам напред — каза решително Балмен. — Старите дизайнери си изпяха песента. Лелонг, Уърт, Молино и всички останали. Светът на модата има нужда от свежа кръв.

— Много ще ми липсваш, когато си тръгнеш — каза Диор и Копър забеляза сълзи в очите му. Балмен целуна приятеля си по бузата.

— Няма да останеш дълго след мен. Ще видиш.

После извади бележник от джоба си и двамата започнаха да правят скици и да обсъждат дизайни.

— Когато Диор се появи на модната сцена, знаеш ли какво казваха всички? — заговори тихо Сюзи в ухото на Копър. — Казваха, че пропилява таланта си, че е избрал лесния път, че има таланта да бъде каквото си поиска. Той е един от най-умните мъже в Париж, един от най-образованите в културно отношение. И един от най-популярните. Но погледни го само. Чувствителен като охлюв, страхлив, всеки път, когато някой почука на черупката му, веднага прибира рогата си. По-скоро би остарял в „Лелонг“, отколкото да си покаже лицето на улица.

Копър го загледа. С розовите си бузи, с фигурата си, с черти, които не можеш да определиш нито като мъжки, нито като женски, с поддържаните си нокти, приличаше повече на свещеник, отколкото на дизайнер. Поразяваше я и друго — как един толкова консервативен мъж имаше толкова цветни и шумни приятели. Как се чувстваше добре в свят, в който, както бе казал Еймъри, жените са мъже и мъжете са жени?

— Няма ли… приятел? — попита деликатно Копър.

— Имаш предвид любовник? От време навреме. Но няма дарбата да ги задържа. Дори в любовта е прекалено затворен. Несигурните хора не са добри любовници.

— Толкова е мил.

— Той и обкръжението му са като него, сигурна съм, че си забелязала това. Но те не се влюбват помежду си. Влюбват се като цяло в съвсем друга класа мъже. Мъже, които не са като тях и често не отговарят на чувствата им.

— Това е толкова тъжно.

— Кристиан мисли, че му носиш късмет — каза Сюзи. — Очевидно твоята поява е била предсказана от онази циганка, която му гледа на карти. Беше предсказала дори червената ти коса и подаръка, гъшия дроб, помниш, нали? Което между другото е последното нещо, което трябва да яде. Прекалено е дебел.

— О, така се надявам да му донеса късмет. Никога не съм мислила, че самата аз имам късмет.

Сюзи прибра кичура, паднал над веждата на Копър.

— А мислиш ли, че си красива?

— О, не, никак.

— Да, всеки може да го види. В деня, в който осъзнаеш колко си красива, ще шокираш света.

Копър се чувстваше крайно неловко.

— Никога не съм била хубава.

— С тези очи? С тази уста? Скъпа моя, някои жени разцъфтяват рано, други късно, а има и такива, с които никога не се случва. Но късното цвете обикновено е най-красиво. — Устата й, която обикновено бе свита в черта, сега се разтвори в красива свежа усмивка. После погледна часовника със смарагдите. — Трябва да вървя. Ще се видим утре.

След това целуна Копър по бузата, като остави ярък отпечатък от червилото си, и отиде да си вземе палтото.

Копър почти не разбираше какво се случва около нея. Беше замаяна и изморена. Хора влизаха и излизаха, подхващаха се нови разговори. Пуленк пристигна и й поднесе съболезнованията си доста официално, но когато му отговори, едва чу собствения си глас. Не успяваше да каже нищо умно, интересно или весело, беше прекалено изтощена, а и френският й не беше добър. Почувства се щастлива, когато гостите си тръгнаха и Диор й показа мъничката стая за нея.

 

 

Заспа на секундата, но не за дълго. Час по-късно беше отново будна, силно трепереше. В първия момент не можа да прецени дали й е горещо или студено. Нямаше как да й е студено, Диор бе натрупал много завивки, и по-скоро й беше топло. Стана й нервно, чувстваше се като плъх в челюстите на териер. Колкото и да се опитваше, не можеше да го контролира. Може би бе хванала настинка с треска?

Спазмите я разкъсваха и не искаха да си идат, плашеха я. Мина време, докато осъзнае, че това бе емоционалната реакция на тялото й след раздялата с Еймъри, бе изправена пред истинска житейска криза. Никога не се беше чувствала така самотна. Никога не бе преживявала такава унищожителна паника. Докато животът й бе подчинен на потребностите на Еймъри, тя имаше някаква стабилност и подкрепа. И ако тази опора изчезнеше, ако позволеше на Еймъри да си тръгне от Париж без нея, щеше просто да падне, да се строполи, както би се случило с пълзящия бръшлян, когато някой бутне стената, по която досега е лазил и за която се е крепял.

Това ли щеше да се случи? Смелите й планове да продължи сама, да сложи начало на самостоятелна кариера като журналист сега й се струваха абсурдни. Зъбите й тракаха, краката й трепереха в тъмната непозната стая. Какво разбираше от журналистика? От фотография? Какво изобщо знаеше за живота? Кого се опитваше да заблуди?

Трябваше да скочи, да отиде и да намери Еймъри, да го моли да й прости и да я вземе обратно при себе си. Алтернативата беше да падне в тази черна бездна, от която никога нямаше да успее да излази.

През съзнанието й минаваха накъсани спомени от последните два дни. Майката, стиснала бебето си, докато сладкарят кълца косата й. Белите като мляко полуотворени очи на Джордж, лицето му, покрито със съсирена кръв. Изражението на Еймъри, когато му каза, че няма да замине с него за Дижон. Еротичното докосване на устните на Сюзи Солидор до шията й. Вторачените очи на Берар, с които искаше да й внуши желание, каквото той не изпитваше. В този момент всичко й се струваше толкова зловещо. Треперенето се усили, ужасът пълзеше по кожата й.

Какво правеше тук? Дали бе успяла да съсипе живота си? Дали не бе преиграла? Дали не се бе държала прекалено грубо с Еймъри? Липсваше й непоносимо. Защо го бе отблъснала? Това беше пълна лудост.

Погледна часовника си. Три сутринта. Въпреки това не можеше да остане в леглото и секунда повече. Измъкна се в ледения мрак изпод планината от завивки, уви халата около треперещото си тяло и излезе на пръсти от стаята. От малкия салон се виждаше светлинка. Диор беше буден, свит до печката и със скицник на коленете. Той вдигна изненадано поглед.

— Зле ли ти е?

— Аз… аз… Не мога да спра да треперя — едва каза Копър. — Мисля, че е от нерви. — И едва тогава видя тялото на Берар, отпуснато на канапето зад Диор. — О, съжалявам, не исках да ви притеснявам.

— Не се тревожи за Бебе. Изпуши две лули опиум и сега не може да се събуди.

— Опиум?

— Да, пристрастен е. И един ден това ще го убие. Мисля, че съм обречен да изгубя всички, които обичам. Ела, седни при мен. — Той мушна още една цепеница в печката и слабото сияние запримига зад замъгленото стъкло. — Нормално е да трепериш от нерви. Толкова много неща ти се случиха.

Диор беше се наметнал с червен халат с индийски мотиви, а около врата му имаше червен вълнен шал. Свали шала и й го подаде с бащински жест. Копър си бе представяла, че тялото му е розово и гладко като на бебе, затова беше изненадана от окосмените му гърди.

— Винаги сънувам рокли — каза той.

— Наистина ли?

— Да, но се налага да ставам да ги рисувам през нощта, за да не забравя как изглеждат. — Показа й изваяните линии на скиците си. — Тези са коктейлни рокли от сатен. Видях линията на деколтето в съня си.

— Модата наистина е в кръвта ти.

Той я погледна изпод тежките си клепачи.

— О, знам какво казват за мен. Диор е дилетант. Диор е аматьор. Пропилява малкото си талант, за да прави глупави рокли за глупави жени. Но е много повече от това. Модата е изкуство, мила. Велико изкуство. И по своя си начин Диор се опитва да служи на това изкуство, да бъде велик създател, като колегите си.

— Това се вижда.

— Отне ми десет години да науча малкото, което знам. Първо при Пиге, после при Лелонг и все повече ме увлича. Да намеря подходящия материал, с който да изразя идеите си. Да познавам лесните материи и трудните материи. Да знам как ще пада всяка една тъкан, как ще се образуват сгъвките, как ще променят формата си. Като ликьор върху тялото на жената. — Ръцете му погалиха въздуха, сякаш ги прокарваше по невидими женски очертания. — Да се науча какво може да се постигне с шантунг, с красив туид, с тежка вълна или фин лен. Как да се изреже, така че всяка сгъвка да се движи с жената под нея. Как да се прикрие грозното и да се покаже красивото. Как да се правят плисета, как да се прегъва, как да се изрязва и изчиства. С една дума, мистерията на занаята.

Тя се засмя тихичко, прозвуча почти като въздишка. Лекият му нежен глас я успокояваше и треперенето започна да намалява.

— Ти си един невероятно сладък и мил мъж. Нищо чудно, че всички твои приятели те обожават и бранят.

Той погледна към Берар, който бе започнал да хърка ужасно силно.

— И всички до един са бохеми, а аз съм тяхната противоположност. Аз съм типичен консервативен буржоа. А това напоследък се е превърнало в обида. В устата на мосю Жиру например, буржоа е най-противната дума. Но аз знам какъв съм и съм горд с това, което съм. Аз съм от солидно северняшко потекло. От Северна Франция. Какъв друг мога да бъда, освен северняк?

— Приятелите ти казват, че си гений — вметна Копър.

— Облеклото е онова нещо, което стои между голотата ни и света. Може да е маскировка, може да е тоалет като за маскен бал, може да е фантазия. Или може да е точното изражение на самите нас, такива, каквито сме отвътре, и да казва повече от всички думи. За хора като мен… — Не довърши изречението. — Наистина ли ще се разведеш?

— Да, но не съм сигурна откъде да започна. Може би трябва да отидем в американското посолство?

— Тъй като и двамата в момента живеете във Франция и се разделяте по взаимно съгласие, трябва само да направите един договор и да го представите пред френския съд. Можеш да си свободна след по-малко от месец.

— Месец?

— Благодарение на Наполеон, френските закони за развод са доста разумни.

Изведнъж въздухът започна да не й достига.

— Не знаех, че става толкова бързо.

— Не си ли сигурна в решението си?

— Сигурна съм. Бракът ми е приключил. Приключи преди много време.

— Ако искаш, мога да ти помогна да се уреди.

— Благодаря.

Изведнъж й се доспа, очите й се затваряха, унесена под шумоленето на молива му и пукането на дървата в печката. Когато се събуди, видя, че е в леглото, Диор вероятно я бе пренесъл. Треперенето почти бе преминало, но беше изтощена и слаба. Обърна се на другата страна и заспа.