Мариус Габриел
Дизайнерът (14)

14.

Истинските празненства започнаха няколко дни по-късно след съобщението, че нацистите са се предали и че войната е безвъзвратно свършила. Поне в Европа. Цял Париж избухна в празненства, по-диви и безумни от тези след освобождаването на Париж. Градините на Тюйлери, както и всяко друго обществено място в града, се изпълниха с хора, облечени в най-празничните си цветни тоалети.

Съвсем в стила на тези времена, дори в един такъв щастлив миг политическите разногласия се усещаха още по-дълбоко и се врязваха във всеобщата радост. Докато половин Париж се бе стекъл на площад „Конкорд“ да слуша изявлението на Шарл де Гол и обявяването на победата, комунистите провеждаха свои събрания, прокламираха собствената си победа, изнасяха речи и развяваха червени знамена. Битки, побоища, сблъсъци с полицията — всичко това като че беше неизбежно.

За Копър това беше странен момент от живота й. Войната я бе довела във Франция, а сега всичко свърши. Може би беше време да се прибере у дома? Напиваше се до безпаметно състояние в доста разнородна компания от комунисти, журналисти, американски войници и се чудеше къде е „у дома“. Дали Париж се бе превърнал в неин дом? Дали животът й в Америка бе приключил?

Отнесена по реките на шампанското, крещейки в един глас с всички, тя пееше „Марсилезата“ и нямаше нищо по-лесно на света от това да се отдаде на дълбоката си обвързваща любов към Франция. Към Франция и Хенри Великовски.

Копър танцуваше по улиците, целуваше всеки мъж в униформа, качваше се по масите и пиеше шампанско направо от бутилката, докато мехурчетата започваха да излизат от устата й, а после повръщаше в някоя канавка.

След двайсет и четири часа неспирно празнуване и алкохол тя се измъкна от шумните улици, увита във френското знаме като оживяла рисунка на Делакроа, и реши да се прибере.

На връщане, без да знае как, се оказа пред къщата на Хенри в седми квартал. Не бе чула и дума от него след онази кратка сериозна визита в дома й след сватбата, която така и не се състоя. Копър бе положила огромни усилия да го избута в най-дълбокия ъгъл на съзнанието си, но той просто не искаше да остане там.

С пълното съзнание, че е ужасно пияна, тя натисна звънеца. Ако й отвореше, щеше да се метне на врата му и да го моли, да го умолява да й прости. Да му каже, че е била пълна глупачка, че се е държала противно, че ако последните седмици я бяха накарали да проумее нещо и че ако изобщо знаеше нещо със сигурност, това беше, че го обича повече, отколкото някога бе предполагала. Че го бе обикнала толкова дълбоко, без дори да го осъзнава. Че не иска да продължава да живее без него.

Но никой не й отвори. Старата къща, скрита в лозите, беше тиха като гроб. Нямаше никакъв Хенри, нямаше на кого да каже всички тези думи, да излее цялото си разкаяние.

Олюлявайки се, тя се качи върху металната решетка да надникне. Мястото изглеждаше напълно изоставено, прозорците изпочупени, дори тези на спалнята, където бяха лежали един до друг. Спомни си онзи следобед с цялата сладост и радост като един божествен аперитив преди голямото угощение, на което сега никога нямаше да се наслади. Това никога нямаше да се превърне в реалност.

Дали плачеше по улиците само защото беше пияна и изморена?

Седнала в канавката, увита в знамето, тя се почувства по-самотна от всякога. Дълбоко в нея се надигаше един копнеж за сигурност, за нещо стабилно, за което да се задържи. Да, един живот, пълен с приключения, беше хубаво нещо, но тя искаше дом. Искаше семейство. Искаше деца. Ето, за това дори не бе мислила, докато беше с Еймъри. Семейните двойки имаха деца, но това общоприето правило като че не важеше за нея и Еймъри.

Копър обичаше само един мъж, а сега не знаеше дали е жив.

В деня след празненствата главата я болеше и се наложи да сложи тъмните очила, за да скрие мътните си очи от светлината. Обади се в „Риц“, но й казаха, че в момента Хенри не е в стаята си в хотела. Не се бил обаждал от доста време и не, не го очаквали. Но да, стаята му все още била на негово разположение.

После отиде в „малкия прашен офис“ на „Шанз-Елизе“, за да говори със секретарката му, беше твърдо решена да получи някакъв отговор.

Тя посрещна Копър с вежлива усмивка.

— Bonjour, madame. Прекрасна новина, нали? Мога ли да направя нещо за вас?

— Питах се дали Хенри… мосю Великовски се е обаждал наскоро?

Секретарката, добре облечена жена на средна възраст, поклати глава.

— Désolée, madame. Не съм се чувала с него, нямам никакви новини.

— Но е добре, нали?

Отговорът й беше прям.

— Няма причина да смятам обратното.

— Но не го очаквате да се върне в Париж? Сега, когато войната свърши?

Жената повдигна леко рамене.

— Както сама знаете, господин Великовски е зает мъж. Когато реши, идва. Мога да запиша съобщение, ако искате да му кажете нещо. — И вдигна тефтерчето и молива си, готова да записва всяка дума.

— Просто го помолете да ми се обади — каза Копър, след като през ума й минаха десетки варианти и след като отхвърли всеки един.

— Bien sûr, madame.

Копър си тръгна с усещането за смазваща празнота. Когато стоеше пред катедралата, бракът й се струваше огромна грешка, напълно невъзможен. Нямаше да може да мине през това дори и с пистолет, опрян в челото. Сега възможността да се омъжи за мъжа, когото обичаше, беше повече от желана — беше жизненоважна, без нея щастието беше невъзможно.

След няколко дни Копър се прибра у дома и намери бележка от Сюзи Солидор. Беше оставена на масата в кухнята. С виолетово мастило беше написано простичко: Напускам Париж. Ще дойдеш ли да се сбогуваме?

Това не беше покана, на която Копър можеше да откаже. Веднага тръгна към апартамента й.

Когато Сюзи отвори вратата и я видя, очите й се разшириха от изненада.

— Ти дойде. Страхувах се, че няма да те видя.

Копър влезе в полупразния апартамент. Картините бяха свалени от стените. Бяха останали само най-големите мебели. Всичко бе преместено някъде.

Значи беше истина, Сюзи заминаваше.

Копър усети остра, режеща болка в сърцето. Оглеждаше празните стаи, в които бяха останали само наполовина напълнени сандъци с все още отворени капаци.

— Къде заминаваш?

— Америка. Казват, че американците харесват блондинки.

— О, Сюзи! Но защо?

— Не си ли чула? Осъдиха ме и ме обвиниха в сътрудничество с нацистите. Забранено ми е да пея във Франция пет години.

— Лицемери! — избухна Копър. — Как са посмели!

— Това е следвоенна Франция — каза тя и повдигна леко едното си рамо, сякаш не я вълнуваше особено. — Всички искат да бъдат провъзгласени за герои на Съпротивата и да обръснат главата на съседката си.

— Не мога да повярвам, че е истина.

— Аз съм обществена фигура. И аз трябваше да послужа за пример пред другите. Бъдещето принадлежи на хора като твоя Кристиан Диор, не на такива като мен.

— Ужасно съжалявам.

— Пет години. — Лицето й както винаги беше като маска. Беше облякла бяла риза, под която беше напълно гола. Изваяното й като на скулптура тяло имаше златист загар. Като гръцка богиня, която опакова багажа си. — На моите години това е смъртна присъда. Кой ще си спомня за мен след това?

— Никой не може да те забрави — каза тихо Копър. — Не е възможно.

— Е, ти поне постигна тази невъзможна мисия със завидна лекота — отговори саркастично Сюзи.

— Не съм те забравила — възрази Копър.

Устните на Сюзи се извиха в една от нейните енигматични усмивки.

— Е, аз заминавам в изгнание. И всичко заради Лили Марлен. Тая курва ми донесе цяло състояние и сега ме разори. — Затръшна капака на сандъка и се обърна към Копър. — Толкова се радвам да те видя, chérie. Ще изпиеш ли един вермут с мен?

Копър отвори вратите на терасата, но не излязоха. После седна на дивана под хладния бриз, който гальовно движеше пердетата и ги караше да танцуват. Сюзи бе извадила бутилка „Лиле“. Напитката с цвят на дървесна смола и цитрусов вкус й беше любимата.

— Ти също ставаш известна — каза Сюзи с дрезгав глас. — Напоследък не мога да отворя списание, без да попадна на името ти.

— Преувеличаваш. Отне ми време, докато разбера какво искам от този живот, но сега, след като го проумях, съм напълно щастлива.

— И аз съм щастлива за теб, chérie. Справяш се прекрасно!

— Да, добре съм. Имам доста работа. И спестявам пари за нов фотоапарат. Трийсет и пет милиметрова „Лайка“. По-леки са и са по-практични.

— Леки и по-практични — повтори Сюзи. — Ти си млада жена в постоянно движение. Караш ме да се чувствам толкова стара.

— Изглеждаш великолепно, както винаги, Сюзи.

— Благодаря. — Всъщност Сюзи сякаш не старееше. Лицето й оставаше все така безупречно, а тялото й изглеждаше като на жена на половината на годините й. — Мога да кажа същото и за теб. Чух, че си зарязала онзи руснак пред олтара.

— Да, но сега вече знам, че направих огромна грешка.

Сюзи сбърчи лице.

— Значи все пак си решила да ставаш руска графиня?

— Ако ме поиска отново. Не ми се е обаждал от седмици.

— Обърнал ти е гръб? Или комунистите са го хванали?

— И аз се питам същото — отвърна Копър, опитвайки се да звучи небрежно, но отвътре се раздираше от тревога.

— Съжалявам. Желая ти щастие и късмет — каза Сюзи и вдигна чашата си.

Копър забеляза гладките й подмишници.

— Избръснала си се?

— Казаха ми, че американците държат на това. — Тя повдигна ризата си. — Тук също. В случай че някой иска да погледне. Изчервяваш ли се, chérie? — попита, уловила изражението на Копър.

— Винаги успяваш да ме изненадаш.

— Нима? Чувствам се добре в тялото си. И го харесвам. Не се срамувам от него. — Дългите й пръсти останаха между краката. — Мисля, че се страхуваш от това. И все пак, ти имаш същото между краката си. Можехме да ги притиснем една в друга, да се целуваме там, да отидем заедно в рая. Бях толкова готова за теб. Само за теб. Но ти побягна като заек. Защо побягна?

— Има една врата, през която не мога да мина. Не ме вини.

— Намираш ме противна?

— Не, точно обратното, предполагам трябваше да избягам, защото те намирах за прекалено съблазняваща.

— Е, предполагам, това е комплимент.

Сюзи изпи останалото в чашата си и се пресегна пак за бутилката.

— Знаеш ли, като малка пеех в детски хор на момичетата в църквата в Сан Мало — започна тя и наля в двете чаши. — Можеш ли да си представиш? Кльощав гамен с плитки и плоски гърди.

Копър се усмихна.

— Трудно ми е да си го представя.

— Е, точно това бях. Никой не ме забелязваше, макар някои да казваха, че имам хубав глас. Един ден свещеникът спря песента на хора и попита: „Кое е момчето, което пее с момичетата?“. Оказа се, че това съм била аз. La fille qui chante comme un garçon. Момичето, което пее като момче. Всички се обърнаха и дълго ме гледаха. Бях развълнувана. И в същото време засрамена. И в този момент почувствах силата си. Наричаха ме la garçonne, и така се превърнах в това същество, което виждаш сега. Като русалките. Нито човек, нито риба. Нито жена, нито мъж. После десет години с Ивон. После други. Някои мъже, някои жени. Прекарах целия си живот да живея фантазиите и желанията на другите. Но не съжалявам за нищо. Като цяло беше хубав живот. Исках само да направя другите щастливи. Мислиш си, че съм курва като Лили Марлен, сигурна съм.

Копър наблюдаваше лицето на Сюзи. Под силата и красотата на тези черти имаше нещо студено — болка, която никога нямаше да бъде призната на глас.

— Не, ти ме направи много щастлива — каза Копър.

— Можех да те направя много по-щастлива.

— Не мисля. Но знам, че аз можех да те направя по-щастлива. Ти беше толкова мила и добра с мен, толкова щедра и аз с нищо не го заслужавам.

— Разбира се, че го заслужаваш.

Сюзи се наведе напред и я целуна по устните. Копър затвори очи с тъга за това момиче, което е пяло като момче, за тази жена, която я желаеше както я желае мъж, после обви ръцете си около врата на Сюзи и я притисна към себе си.

— Съжалявам. Прости ми, че те нараних.

— Не можеш ли да ме обичаш дори сега? — попита Сюзи с притиснати към шията на Копър устни.

— Обичам те, Сюзи — прошепна Копър. Едва сега усети, че плаче. — Ужасно ще ми липсваш. Искам да ти благодаря за всичко, което направи за мен. За всичко, което ми даде, за любовта, която ми показа. — Тя стана, готова да тръгне. — Никога няма да те забравя.

 

 

Не беше необичайно да се види каляска с коне на улица „Роял“, макар че сега петрол се намираше все по-често благодарение на помощта на Америка и каляските бяха отстъпили място на автомобилите. Бяха пенсионирали конете преди години, после нарушиха спокойствието им и ги впрегнаха през времето на окупацията като духове на една отминала слава. Но сега се виждаха все по-рядко, отново се завръщаха в полуразрушените конюшни.

Копър си помисли, че в спрялата до нея каляска може да е Диор, тръгна напред и надникна с любопитство. Вратата се отвори. На червената кожена седалка с ръка върху отворената врата пред нея седеше Хенри. Имаше брада.

За момент сърцето й спря да бие, някой бе откраднал кислорода от тялото й. И после започна пак да тупка. Неравно, насечено.

— Тази брада трябва да изчезне — чу се да казва.

— Надявах се ти да ми помогнеш да се отърва от нея.

— Колкото по-бързо, толкова по-добре.

— Качвай се тогава.

Тя се качи и седна в скута му като дете.

— Мислех, че никога няма да се върнеш — каза тя задавено.

— Имаше моменти, в които и аз мислех същото. — Стискаше я в ръцете си. — Секретарката ми се обади и ми каза, че си ме търсила. И аз си позволих да се надявам. Прости ми. Трябваше да съм далеч от теб и да мълча.

Притискаха се един в друг, люлееха се, държаха се един за друг. Накрая тя се отдръпна и си пое разтреперано дъх. Сърцето й все още биеше толкова силно, че й беше трудно да говори нормално.

— Изглеждаш съвсем различно.

Той докосна къдравата си брада.

— Налагаше се да изглеждам като един от пролетариата, за да мога да стигна до нужните места. Ако имаха и най-малка представа кой съм, уверявам те, сега щях да съм мъртъв.

— Хенри!

— Вечеря в „Риц“?

— Не съм облечена като за „Риц“.

— Изглеждаш великолепно, както винаги.

— Само ако мога да си напудря носа, когато стигнем там.

Каляската тръгна рязко. Копър се полюшваше, миришеше на коне и кожа, опитваше се да диша нормално.

— За колко време си в Париж?

— Върнах се завинаги.

Тя извърна лице, не искаше Хенри да види сълзите й.

— Това обещание ли е? — попита задавено.

— Да. Дойдох за теб. Ако ме искаш.

Копър прие кърпичката, която той й подаде.

— Ще ти кажа, когато взема решение. Защо е тази каляска?

Той се усмихна.

— Не останаха много градове, където може да намериш каляска, с която да вземеш любовта на живота си. Не можах да устоя на изкушението.

— Винаги си бил такъв романтик.

— Може би си права.

— Бях се поболяла от притеснение за теб — каза тя. — Усмихваш ли се? Виждам изражението ти под тази флора по лицето ти.

— Изражението ми е на един щастлив мъж, уверявам те.

— Прощаваш ли ми, че те оставих пред олтара?

— Само ако ми простиш, че се държах като капитан Синята брада.

— Разбрахме се. И като стана дума за бради, наистина искам да махна твоята. Не може ли да спрем някъде на път за ресторанта?

— Разбира се.

Стигнаха до къщата му и влязоха. Всичко светеше от чистота, ухаеше на препарат за полиране и на прясна боя и лак.

— Толкова е хубаво! — възкликна тя.

— Завръща се към живот — съгласи се той. — Чака новата си господарка.

Спалнята беше пълна с цветя, както преди. В бялата мраморна баня той й подаде ножицата и всичко нужно за бръснене. После се съблече до кръста, за да може Копър да се залови за работа.

— Прочетох статията ти в „Пикчър Пост“. Балмен трябва да ти е много благодарен. Даде му страхотен старт.

— Той е толкова талантлив…

— И кога ще направиш същото за приятеля си Диор?

Тя се бе съсредоточила върху твърдите косми, като внимаваше да не го нарани.

— Тези дни. Скоро, предполагам. Непрестанно го карам да напусне Лелонг. Но Диор може да бъде ужасно срамежлив и скромен. Или ужасно мързелив. Или и двете.

Тя сложи голямо количество сапун за бръснене и продължи с бръснача.

— Правила ли си го преди?

— Два пъти седмично докато напуснах родния си дом. Аз бях тази, която бръснеше баща ми. Всеки понеделник и сряда. Престани да се опитваш да ме целуваш, или няма да нося отговорност, ако те порежа.

Всъщност ръцете й трепереха толкова силно, че животът на Хенри никак не беше в безопасност, но тя успяваше някак да запази контрол. Ако не гледаше в очите му, а се концентрираше върху бръснача, това определено помагаше и така можеше да прокарва острието по пяната върху познатите контури на лицето му.

— Къде беше? Кажи ми истината.

— Имаше война за сърцето и душата на Франция. Комунистите правеха всичко по силите си да дестабилизират страната и да я присъединят към Съветска Русия. Но най-сетне посоката на вятъра се обърна и силите им започват да отслабват. И колкото и да е странно, това се дължи не толкова на моята брада, а на бруталността на самия Сталин.

— Какво искаш да кажеш?

— Великата Червена армия е най-силното оръжие на комунистическата пропаганда. От години залъгват френските работници как Червената армия ще дойде и ще ги освободи от робство, разказват им приказки. Но сега вече може много добре да видим какво означава да те освободи от робство Червената армия. Видяхме насилия и кражби след всяка тяхна стъпка. Видяхме как вкарват в затвора си цели нации… Полша, Унгария, Чехословакия са в техните затвори. Сега виждаме как превръщат в затвор самия Берлин. А Берлин, мила моя, не е съвсем далеч от Франция. Моята задача в крайна сметка беше да посоча тези подробности пред нужните хора и да ги оставя сами да си направят заключенията.

— Сигурна съм, че има и друго. Ти ми обеща истината.

— Е, невинаги беше лесно да се докопам до нужните хора. А да насъскваш едната страна срещу другата или да изиграеш едните за сметка на другите, невинаги е лесно. Червените искаха да оберат цялата слава за унищожаването на нацистите. Според тях всеки герой от Съпротивата е сталинист. Беше много важно да се опровергае и този мит. — Тъмните му полузатворени очи я огледаха жадно. — Толкова си красива. Сънувах те, мечтаех за теб. Но фантазиите и сънищата ми винаги бяха далеч от реалността.

— Отслабнал си — отбеляза тя, оглеждайки високото му снажно тяло.

— Не съм се хранил нормално от много време. С нетърпение очаквам вечерята в „Риц“.

— Не може да продължаваш да живееш в „Риц“ — каза някак неволно Копър. — Не и когато този прекрасен дом стои съвсем празен. Това са излишни разходи. — Тя обра последната ивица пяна от лицето му. — И не може да ядем само по ресторанти. Не е добре за нас. Имаме нужда от здравословна, домашно приготвена храна.

— Напълно съм съгласен. — Той я улови през кръста. — Копър, колко време ще ме караш да чакам?

Тя не отговори веднага. После се освободи от ръцете му и изми бръснача под водата на сребърния чучур.

— Ако наистина ме искаш, твоя съм.

— Любима моя! — Хенри обви ръце около нея. — Благодаря на Бог за това!

Тя се засмя нервно.

— Хенри, ти не си единственият мъж, който казва такива неща.

— Казвам ги, защото наистина ги мисля.

— Знам, че е така. — Тя остави бръснача и се завъртя в ръцете му да огледа избръснатото му лице.

— Ето, така е по-добре. Сега пак приличаш на себе си.

— Ще се опитам да бъда по-добър съпруг от предишния, който е заемал този официален пост — закле се той и с обожание погледна надолу в очите й.

— И няма да се опиташ да избягаш отново? — попита тя.

— Не. Обещавам.

— И аз ще се опитвам да бъда добра съпруга. И обещавам…

Но другата част от обещанието й остана неизречено, защото топлите му устни бяха върху нейните.

 

 

Втората церемония, както пожела Копър, беше в местната община, тиха и много скромна. Само Кристиан, Пиер Балмен, Ерве и Катрин като свидетели. Нямаше контеси и графини с тежки тоалети.

Помещението не беше нищо особено, дори не беше официално. От едната страна бяха наредени шкафове с папки, от другата страна имаше голям прозорец с изглед към Триумфалната арка, а нотариусът беше очарователна жена, която мина и целуна всички, след като подписаха.

Копър беше облечена в розова рокля с обърната яка, която Кристиан бе ушил за нея, и носеше букет напъпили рози. Точно както искаше.

Всички мъже бяха облечени с дневни костюми, палта и бомбета. Размениха си обикновени златни халки, и двамата бяха щастливи.

След церемонията всички отидоха на обяд в „Риц“ в запазено специално за тях помещение. Масата беше украсена с бели лилии, а храната — красиво поднесена и много вкусна. Започнаха с омари и сьомга с шампанско.

Ерве и Тиан вдигнаха тостове. Ерве беше спокоен и говореше с достойнство и авторитет, а Тиан започна да се дави в сълзите си и се наложи да му подадат кърпичка. Едва след това успя да продължи.

Катрин видимо възвръщаше силите си. С Ерве живееха близо до Грас в Южна Франция. Тя донесе цветята за букета от тяхната градина.

Вече се виждаха оформящи се извивки по тялото й, косата й също бе пораснала, но Копър подозираше, че нищо на света нямаше да премахне онзи призрачен, изплашен и мрачен поглед в очите й. Няколко пъти по време на обяда я улови да гледа в нищото, стиснала силно пръсти в дланите си. Едно докосване по ръката й беше достатъчно да развали черната магия, която я връщаше към онова място, обитавано от ужасните спомени, но Копър знаеше, че Катрин има да извърви много дълъг път пред себе си. Все още й беше трудно да изяде повече от няколко хапки, колкото и Копър да я подканваше.

— Когато пристигнахме в Равенсбрюк — каза Катрин, — стомасите ни по цяла нощ къркореха толкова силно в спалните помещения, че чак се смеехме. Наистина, беше комично. Дори имахме състезания чий стомах ще изръмжи най-силно. Но след време те се свиха и престанаха да издават каквито и да е звуци. — Последва тишина и тя ги огледа с извинителен поглед. — О, наистина не бива да говоря за тези неща.

— Разбира се, че трябва да говориш — настоя Копър.

— Извинявам се — прошепна тя, когато останалите подновиха разговора. — Не искам да развалям специалния ви ден.

— Не го разваляш, а го правиш красив. Но виждам, че все още страдаш.

Катрин поклати глава.

— Когато бях в лагера, не можех да мисля за нищо друго, освен за Франция. А сега, когато съм у дома, мислите ми се връщат постоянно там. Съзнанието е като маймуна, която никога не прави това, което й се каже.

— Разбирам за какво говориш — отвърна нежно Копър.

Катрин стисна ръката й.

— Добре съм. Наслаждавай се на щастливия си ден. Толкова се радвам да те видя омъжена.

— Тя заслужава да бъде щастлива — каза по-късно вечерта Копър, сгушена в ръцете на Хенри в старата къща с лозите.

— Да, наистина. Ти също заслужаваш да бъдеш щастлива.

— Не бих могла да бъда по-щастлива — увери го тя и погали бузата му.

— Нито пък аз. Все още не мога да повярвам, че си ми съпруга.

— Но си прав за едно — призна тя.

— Какво е то?

— Церемонията в общината беше наистина много бедна и грозна. В катедралата щеше да бъде много по-хубаво.

Той изръмжа и завъртя очи.

— Ще ме побъркаш.

— Най-вероятно.

— Може пак да уредим катедралата, ако искаш.

— Не, благодаря. Стигат ми толкова женитби. — Целуна го по устните. — А сега мисля, че е време да ме направиш своя.