Филип Пулман
Малката лодка (9)

9. Обратно на часовниковата стрелка

В събота сутринта Малкълм имаше много да разказва на Хана. Каза й как бащата на Ерик предполагал, че убитият мъж бил шпионин; каза й за жената в манастира и за речта й през онзи необичаен следобед в училище, както и колко много от съучениците му се бяха записали в Братството на свети Александър.

— А на другия ден, когато дойдоха на училище със значките си, директорът заяви, че в училище по традиция не се допуска носенето на значки и това правило важи и сега. Всички, които носеха значки, трябваше да ги свалят. Директорът рече, че какво правят у дома си е тяхна работа, но в училище не може. Каза и че формулярът, който са подписали, нямал нещо си юридическо, май юридическа сила или нещо от този род, и не представлявал официален документ. Няколко души се опитаха да възразят, но той ги наказа и им взе значките.

Тогава няколко от децата, които се записаха в Братството, заявиха, че ще го докладват, и явно са го направили, защото в четвъртък директора го нямаше в училище. Вчера също не дойде. Господин Хокинс, заместник-директорът, който е на страната на Братството, вчера на сутрешното събрание заяви, че господин Уилис, директорът, се е объркал и че който иска, може да си носи значката. Намери кутията с конфискуваните значки в кабинета на директора и ги върна на учениците.

— Другите учители какво мислят за Братството?

— Някои го харесват, други не. Господин Сейвъри, учителят по математика, го ненавижда. Някой го попита в час какво мисли, тъй като си личеше, че е против. Господин Сейвъри заяви, че цялата работа е отвратителна и че Братството почита проклет малък сополанко, който се погрижил да убият родителите му. Думите му явно накараха няколко деца да погледнат от друг ъгъл на Братството и те свалиха значките си, а ако някой ги питаше, отвръщаха, че са ги изгубили. Никой обаче не каза, че е съгласен с господин Сейвъри, защото иначе ще ги докладват.

— Ти нали не се записа?

— Не. Въпреки че горе-долу половината от съучениците ми се записаха. Но другите не го направиха. Онази жена никак не ми харесва, това беше една от причините да откажа. А и… дори да смятам, че родителите ми вършат нещо нередно, пак не бих ги издал. И ми се струва, че това Братство е свързано с Дисциплинарния съд.

На Малкълм вече му беше минавало през ум, и сега отново си го помисли, че разговорите му с доктор Релф много приличаха на причината свети Александър да е на почит. Каква беше разликата? Само в това, че той харесваше доктор Релф и й вярваше. Въпреки това си оставаше шпионин.

Мисълта го смути и тя забеляза.

— Мислиш, че…

— Мисля, че на практика доноснича на вас.

— Вярно е в известен смисъл, но не бих го нарекла доносничество. Аз трябва да докладвам какво съм научила, тъй че върша същото. Разликата е там, че хората, за които работя, са добри. Вярвам в мисията им. Убедена съм, че са на страната на доброто.

— Срещу Дисциплинарния съд?

— Разбира се. Срещу онези, които убиват хора и ги хвърлят в реката.

— И срещу Братството на свети Александър?

— Абсолютно. Идеята за подобна организация е отвратителна. А формулярите, които каза, че са раздали? Децата не са ли ги занесли у дома да ги видят родителите им?

— Не. Онази жена каза, че формулярите са единствено за децата и че ако свети Александър е трябвало да пита родителите си, те са щели да му забранят. Това не се понрави на някои от учителите, но нямаше как да възразят.

— Трябва да науча повече за Братството. Никак не ми харесва.

— Не знам защо жената дойде в манастира да види Лира. Твърде малка е да се включва в Братството, а и в каквато и да било друга организация.

— Да, интересен въпрос — съгласи се доктор Релф и стана да приготви какао. — А сега да поговорим за книгите. Хареса ли ти „Квантовият свят“?

 

 

През последните няколко дни Хана търсеше нови кутии за изгубени вещи. След като намери пет-шест подходящи места, отиде при Хари Дибдин в Бодлианската библиотека и подаде нова заявка.

— Радвам се да те видя — посрещна я той. — Намерихме ти нова свръзка.

— Бързо действате.

— Положението става напечено. Вероятно си забелязала.

— Да, забелязах. Щом има нова свръзка, значи мога да започна да използвам новите кутии веднага. Хари… ти имаш деца в ученическа възраст, нали?

— Две. Защо?

— Да са чували нещо за Братството на свети Александър?

— Да, сега, като ми каза, се сещам. Категорично им забраних.

— Прибрали са се у дома и са те питали?

— Да, бяха много въодушевени. Аз обаче им заявих, че идеята е ужасна.

— Знаеш ли кой го е основал? Как е възникнало?

— Предполагам, по обичайния начин. Защо?

— Не бях чувала за него, просто ми стана интересно. Каза, че положението става напечено — несъмнено Братството е сред причините. В училището на децата ти да е идвала жена на име Кармайкъл?

— Не знам. Споменаха само, че са ги поканили да се запишат. Не влизат в подробности.

Хана му разказа за случилото се в основно училище „Ълвъркоут“.

— Агентът ти ли го докладва?

— Той е много добро момче. Но сега се притеснява, че прави същото като Братството — шпионира и докладва на мен.

— И е прав.

— Много е малък, Хари. Все още има съвест.

— Трябва да се грижиш за него. Да го пазиш.

— Знам. Няма до кого да се допитам за съвет, но трябва да давам съвети на него. Не, не ставай. Ето списък с новите кутии за изгубени вещи. Довиждане, Хари.

 

 

Докладът, който написа, се разпростря на четири листа от специалната фина хартия, макар да пишеше възможно най-сбито и с невероятно подострен твърд молив. Трудно беше и да сгъне писмото така, че да се побере в жълъда, но в крайна сметка успя и излезе да се разходи в Ботаническата градина, където в една от оранжериите под дебел корен се намираше първата кутия за изгубени вещи.

След това отиде в библиотеката, за да се заеме с официалната си работа с алетиометъра. Изостанала беше и имаше чувството, че е стигнала до задънена улица или пък че инструментът е охладнял към нея. Трябваше да внимава. Скоро предстоеше ежемесечната среща на изследователската група, където представяха резултатите си и обсъждаха различни подходи, и ако Хана се появеше с празни ръце, щяха да й отнемат достъпа до алетиометъра.

 

 

В понеделник директорът господин Уилис още не се беше върнал, а във вторник господин Хокинс, заместникът му, обяви, че господин Уилис вече не работи в училището и той самият ще поеме задълженията му. Учениците притаиха дъх. Всички знаеха причината: господин Уилис се беше опълчил на Братството на свети Александър и го бяха наказали. Учениците със значките се главозамаяха от чувството за власт. Сами бяха свалили директора от поста му. Вече никой учител не беше застрахован. Малкълм наблюдаваше учителите, докато господин Хокинс говореше: господин Сейвъри се хвана за главата, госпожица Дейвис прехапа устни, господин Крокър, учителят по трудово, изглеждаше разярен. Някои от колегите им се усмихваха тържествуващо, но повечето гледаха безизразно.

И учениците, носещи значки, здраво се напериха. Носеше се слух, че в един от горните класове учителят по вероучение разказвал за чудесата в Библията и обяснявал, че някои от тях имат реалистично обяснение, като например как Мойсей разделил Червено море. Казал им, че е възможно просто онази част от морето да е била плитка и силен вятър да е издухал водата и да е отворил проход. Един от учениците го предупредил да внимава и вдигнал значката си, а учителят веднага се оправдал, че само им дава пример за грозна лъжа и че Библията казва истината: Мойсей разделил водата, за да минат израилтяните.

И други учители започнаха много да внимават. Преподаваха вяло, разказваха все по-малко истории, уроците ставаха все по-сухи и предпазливи, но изглежда, точно това искаха учениците със значките. Резултатът беше, че всеки учител сякаш работеше под зоркия поглед на строг инспектор и всеки урок се превърна в изпитание, при което изпитваха не учениците, а учителите.

Онези със значките започнаха да оказват натиск и върху другите деца.

— Защо не носиш значка?

— Защо не си в Братството?

— Защо си атеист?

Когато се опитаха да притиснат Малкълм, той просто сви рамене и отвърна:

— Не знам. Ще обмисля въпроса.

Някои деца казваха, че родителите им са забранили да се присъединят към Братството, но щом онези със значките се усмихнеха победоносно и запишеха името и адреса им, те се плашеха и приемаха значката.

Няколко учители все още упорстваха. Един ден Малкълм остана след часа по трудово; искаше да обсъди с господин Крокър идеята си за еднопосочния винт. Господин Крокър го изслуша търпеливо, огледа се и като видя, че работилницата е празна, рече:

— Виждам, че не носиш значка, Малкълм.

— Да, господине.

— Има ли причина?

— Братството никак не ми харесва. Тя не ми харесва… онази госпожица Кармайкъл. А господин Уилис ми харесваше. Какво стана с него?

— Никой не ни казва.

— Той ще се върне ли?

— Надявам се.

Демонът на господин Крокър, зелен кълвач, започна да пробива бясно като картечница парче борово дърво. На Малкълм му се щеше да поговорят още за Братството, но не искаше да създава неприятности на учителя.

— Та за винта, господине…

— О, да. Сам го измисли, а?

— Да, но не мога да измисля как да го развия.

— Е, изпреварили са те, Малкълм. Виж…

Господин Крокър отвори едно чекмедже и извади картонена кутийка болтове с изпилени жлебове, същите като онзи, който Малкълм направи в работилницата в манастира, но много по-фино изработени.

— Да му се не види! — възкликна момчето. — А мислех, че първо на мен е хрумнала тази идея! Как обаче се развиват?

— Нужен е специален инструмент. Сега ще ти покажа.

Учителят затършува в чекмеджето и извади метална кутия с пет-шест къси метални пръчици с остри върхове. Другият им край беше оформен така, че да пасва в дърводелска дрелка. Бяха с различни дебелини, отговарящи на най-разпространените размери винтове.

Малкълм извади най-голямата и забеляза нещо в резбата.

— О! Върви в обратната посока!

— Точно така. Пробиваш дупка по средата на болта, който искаш да извадиш, не много дълбока, завиваш една от тези пръчици по същия начин, по който би развъртял винт, и щом се захване, ще извади винта заедно със себе си.

Малкълм се изпълни с възхищение.

— Великолепно! Гениално!

Толкова беше впечатлен, че за малко да каже на господин Крокър за жълъда, който също се развърташе в обратната посока. Но се спря навреме.

— Малкълм, аз така или иначе няма да ги използвам. Ти си сръчно момче, вземи ги. Вземи и винтовете. Подарявам ти ги.

— Много ви благодаря, господине. Много мило от ваша страна. Благодаря.

— Няма защо. Не знам колко още ще издържа тук. Ще ми се инструментите да са при някого, който ще ги оцени. А сега, изчезвай.

 

 

В края на седмицата и господин Крокър изчезна. Както и госпожица Дейвис. Училището се оказа в затруднение, тъй като трябваше да намира заместници много бързо и господин Хокинс, новият директор, повдигна въпроса на събранието преди часовете, като подбираше внимателно думите си.

— Момчета и момичета, несъмнено сте забелязали, че някои от учителите вече не са при нас. Разбира се, напълно нормално е преподавателите в дадено училище да се сменят от време на време, но това създава временни неудобства. Може би е най-добре това текучество да спре за известен период, за да възобновим нормалния учебен процес.

Всички знаеха, че това е молба към онези със значките, но директорът, естествено, не можеше да ги помоли направо. Малкълм се запита дали думите му ще имат ефект. През следващата седмица той слушаше и наблюдаваше и скоро забеляза да се формират различни фракции. Една от групите настояваше да действат неумолимо и обсъждаше открито дали да не докладват самия господин Хокинс, задето говори така. Друга група предпочиташе да не прибързват и да се възползват от първия си голям успех, като напомнят на учителите кой всъщност командва и направят няколко публични демонстрации, за да ги държат под контрол.

В крайна сметка надделя втората група. Нямаше повече отстранени учители, но двама-трима бяха принудени да излязат пред цялото училище и да се извинят за една или друга простъпка.

— Искрено съжалявам, че забравих да започна урока с молитва.

— Искам да се извиня на цялото училище, че се усъмних в историята за свети Александър.

— Допуснах грешка, когато смъмрих трима членове на Братството за лошо поведение. Сега осъзнавам, че те не се държаха лошо, а провеждаха напълно основателна дискусия по важни въпроси. Моля да ми простите.

Малкълм разказа на родителите си за странните събития в училище и те се ядосаха, но не достатъчно — а може и просто да бяха твърде заети, — за да постъпят като някои други родители, които ходеха да се оплачат. Една вечер през седмицата няколко души заговориха по тази тема в странноприемницата и бащата на Малкълм го повика да им разкаже какво се случва в „Ълвъркоут“, защото явно подобни неща ставаха и в други училища в града.

— Искам да знам кой стои зад всичко това — настояваше един мъж, чиито деца учеха в основно училище „Уест Оксфорд“.

— Ти знаеш ли, Малкълм? — попита господин Партридж, касапинът.

— Не. Учениците със значките просто докладват някого и той си пати. Освен учители, има и арестувани родители.

— Но на кого докладват?

— Питал съм, но заявиха, че няма да ми кажат, докато не си сложа значка.

Всъщност Малкълм често си мислеше да се присъедини към Братството на свети Александър, за да научи повече за организацията и да разполага с повече информация за доктор Релф. Спираше го обаче фактът, че учениците със значки нямаха много свободно време, защото ходеха на църковни сбирки, които също бяха тайни и не се обсъждаха в училище, а Малкълм не желаеше да се занимава с такива неща.

Имаше обаче друг начин да научи повече. Ерик, след кратко колебание, все пак се записа в Братството и носеше значката си с гордост. Приятелят му не беше се променил много и Малкълм установи, че ако задава подходящите въпроси, Ерик му разказва неща, които трябваше уж да са тайна, защото удоволствието от това да знаеш тайна се увеличаваше двойно, ако я споделиш с някого. Малкълм започна да споменава, че има интерес към Братството, но още не е сигурен дали ще се присъедини. Скоро Ерик му беше разказал почти всичко, което знаеше.

— Ако, да речем, искате да отстраните господин Джонсън — попита Малкълм, като избра учител, чиято всеотдайна набожност го правеше малко вероятна мишена. — На кого го докладвате?

— Има си процедура. Не може да докладваш някого само защото ти е неприятен. Не е редно. Ако имаш основателна причина и неоспорими доказателства за неуместно или неправомерно поведение — изрече го като назубрена формула. — Записваш името му на листче и го изпращаш на Епископа.

— Кой епископ? Епископът на Оксфорд ли?

— Не. Наричат го Епископа. Може да е епископ на Лондон. Или пък на някой друг град. Просто написваш името и му го изпращаш.

— Но така всеки може да напише името на когото си поиска. Аз например бих могъл да изпратя името на госпожа Бланшард, задето ме наказа да остана след часовете.

— Не, не можеш. Защото не е постъпила неуместно. Не е извършила прегрешение. Ако обаче ти е говорила за атеизъм, това е прегрешение и имаш право да изпратиш името й.

Малкълм не го разпитва повече за момента. Само пускаше стръв; трябваше да действа „подемно“, както би се изразил Ерик.

— Нали се сещаш за госпожица Кармайкъл? — подметна Малкълм на другия ден. — Струва ми се, че съм я виждал, преди да дойде в училище. Май я зърнах в манастира да говори с монахините.

— Сигурно ги е помолила да приемат учители и други хора, които се нуждаят от превъзпитание — предположи Ерик.

— Какво е „превъзпитание“?

— Учат те кое е правилно.

— Тя ли е началникът на Братството?

— Не. Тя е дякон. Може да е дякон, но не и свещеник, тъй като е жена. Предполагам, че Епископа й е началник.

— Значи Епископа е началник на Братството, така ли?

— Не бива да казвам — отвърна Ерик, което означаваше просто, че не знае. — Всъщност изобщо не бива да говоря с теб по тези въпроси, освен ако не те убеждавам да се включиш в Братството.

— Ама ти точно това правиш. Всичко, което казваш, ме убеждава.

— Значи ще си закачиш значка?

— Все още не, но може би скоро.

 

 

Малкълм реши, че единственият начин да разбере защо госпожица Кармайкъл беше ходила в манастира, е да попита монахините. Затова в четвъртък вечерта изтича дотам в дъжда и почука на кухненската врата. Щом влезе, го блъсна мирис на боя.

— О, Малкълм! Как ме стресна! — подскочи сестра Фенела.

Малкълм се стараеше да не стряска сестра Фенела, откакто му беше казала, че има болно сърце. Като малък си мислеше, че сърцето й е болно, защото е било разбито много отдавна и затова е станала монахиня. Казала му бе, че го разбил някакъв младеж. Малкълм вече осъзнаваше, че не е говорила буквално, но бедната старица се стряскаше лесно и сега седна задъхана и побледняла.

— Извинявайте. Не исках да ви стряскам. Съжалявам.

— Няма нищо, миличък, няма нищо. Дошъл си да ми помогнеш с картофите ли?

— Да, ще ги обеля — рече той и вдигна ножа, който монахинята беше изпуснала. — Как е Лира?

— О, гука непрекъснато. Бърбори на демона си и той й отговаря с гукане. Като лястовички са. Нямам представа какво си говорят, сигурно и те не знаят, но звучи много сладко.

— Измислят си свой език.

— Ако скоро обаче не проговорят английски, може да се окаже проблем.

— Наистина ли?

— Не, не, шегувам се. Всички бебета гукат. Така се учат да говорят.

— Аха…

Картофите бяха стари и осеяни с черни петна. Сестра Фенела не ги беше изрязала и ги бе сложила в тенджерата просто така, но Малкълм отстрани най-гнилите части. Монахинята се зае да стърже сирене.

— Сестро Фенела, коя беше онази жена миналата седмица?

— Не съм сигурна, Малкълм. Дойде при сестра Бенедикта, но не знам защо. Може да е от Службата за закрила на деца.

— Каква е тази служба?

— Следи дали се грижат добре за децата. Поне така мисля. Сигурно е дошла да провери дали се грижим правилно за Лира.

— Тя дойде и в училище. — Малкълм разказа на монахинята цялата история. Старицата го слушаше толкова внимателно, че забрави да стърже сиренето. — Чували ли сте за Братството на свети Александър?

— Има толкова много светци, че ми е трудно да ги помня всичките. Но те изпълняват Божията воля по различен начин.

— Ама свети Александър издал родителите си и ги екзекутирали.

— О, подобни истории са ставали само в миналото. А и някои неща е трудно да се проумеят. Дори да изглежда, че постъпката му е нередна, това не означава, че не е довела до нещо добро. Тези работи са твърди сложни за нас с теб.

— Картофите са готови. Да обеля ли още?

— Не, няма нужда. Искаш ли да лъснеш сребърните прибори?

В този миг обаче вратата се отвори и в кухнята влезе сестра Бенедикта.

— Стори ми се, че чух гласа ти, Малкълм. Може ли да поговоря с него за момент, сестро Фенела?

— Да, разбира се. Благодаря ти, Малкълм.

— Добър вечер, сестро Бенедикта — поздрави Малкълм и я последва по коридора до малката й приемна. По пътя се ослуша за гукането на Лира, но не чу нищо.

— Седни, Малкълм. Не се тревожи, няма да ти се карам. Искам само да ми разкажеш за жената, която беше тук миналата седмица. Доколкото разбрах, е ходила в училището ти. Защо?

За втори път тази вечер Малкълм разказа историята за Братството на свети Александър, за директора и за изчезналите учители.

Сестра Бенедикта слушаше, без да го прекъсва. Изражението й беше мрачно.

— Защо тази жена беше в манастира? — попита Малкълм, след като приключи. — За Лира ли питаше? Защото тя е твърде малка, за да се присъединява към разни братства.

— Разбира се. Работата на госпожица Кармайкъл тук завърши, надявам се. Но се тревожа, че насърчава толкова много деца да се държат безобразно. Защо никой не е съобщил за случващото се на някой вестник?

— Де да знам, може…

— „Не знам“ — поправи го монахинята.

— Не знам, сестро. Може би вестниците нямат право да пишат за това.

— Да, възможно е. Благодаря ти, Малкълм. А сега, най-добре се прибирай вкъщи.

— Може ли да видя Лира?

— В момента спи. Но можеш да надзърнеш за малко. Ела с мен.

Тя го заведе обратно по коридора до стаята, в която държаха Лира.

Отвори вратата и включи лампата. Стаята беше напълно преобразена: тъмната ламперия я нямаше и стените бяха боядисани в приветлив кремав цвят, а подът беше застлан с топли черги.

— Стори ми се, че мирише на боя! Много е красиво. Това вече нейната стая ли ще бъде?

— Твърде тъмно беше за малко дете. Така е по-добре, нали? Според теб от какво още би имала нужда?

— Масичка и стол, когато порасне малко. И хубави картини. Както и етажерка за книги. Бас държа, че ще обича да чете. Може да научи и демона си. Както и сандък за играчки. И люлеещо се конче. И…

— Дали с господин Тапхаус бихте могли да изработите някои от тези неща?

— Да! Ще се заема още тази вечер. В работилницата има прекрасно дъбово дърво.

— Господин Тапхаус вече си тръгна. Но може да започнете утре.

— Добре. Непременно. Знам точно от какво има нужда тя.

— Не се съмнявам.

— Сестро Бенедикта — попита той, преди монахинята да загаси лампата. — Защо господин Тапхаус поставя кепенци на прозорците?

— За по-сигурно — отвърна лаконично тя. — Лека нощ, Малкълм.

 

 

Имаше куп неща, които Малкълм да разкаже на доктор Релф в събота. Първоначално му се струваше, че едва ли ще успее да стигне до дома й, защото реката беше придошла и течеше толкова бързо, та беше трудно да се стигне до Пътя на херцога, който вече преливаше от обилните валежи през последните седмици. Ала успя.

Завари доктор Релф да пълни чували с пясък. Няколко празни чувала лежаха върху купчина пясък в малката й градина и тя без особен успех се опитваше да напълни първия.

— Вие го дръжте — предложи Малкълм, — а аз ще сипвам пясъка. Сам човек трудно би се справил. Вероятно, ако сковете рамка, за да стои изправен…

— Нямам толкова време — отвърна доктор Релф.

— Предупредиха за наводнение ли?

— Снощи един полицай дойде с вестта, че е възможно скоро да стане наводнение. Реших да взема мерки и помолих строителя да ми докара пясък. Но си прав, трудно е само за един чифт ръце.

— Къщата ви наводнявала ли се е преди?

— Не. Но живея тук сравнително отскоро. Мисля, че при предишния собственик е имало наводнение.

— Реката е много пълноводна.

— Не е ли опасно да плаваш с тази малка лодка?

— О, не. По-безопасно е, отколкото на сушата. Щом се носиш по водата, няма как да пострадаш.

— Вероятно си прав. Но все пак внимавай.

— Винаги внимавам. Трябва да зашиете чувалите. Нужна ви е голяма игла, каквато използват за корабни платна.

— Ще трябва да се задоволя с каквото разполагам. Готово, този е последният.

Дъждът се усили и след като подредиха чувалите с пясък до вратата, влязоха вътре. На по чаша какао. Както обикновено Малкълм й разказа за последните събития.

— Питах се — поколеба се той. — Дали не е добре да се запиша в Братството, за да науча повече, но…

— В никакъв случай! — отсече тя. — Не забравяй, че искам да ми казваш само онова, което случайно виждаш и чуваш. Недей да проучваш специално каквото и да било. А и имам чувството, че присъединиш ли се веднъж, няма да ти позволят да напуснеш Братството. Просто от време на време говори с Ерик. Днес обаче и аз имам да ти казвам нещо, Малкълм. Началникът на Братството на свети Александър е майката на Лира.

— Моля?

— Точно така. Майката, която не искала детето си. Казва се госпожа Колтър.

— Сигурно затова госпожица Кармайкъл беше в манастира. Искала е да провери дали се грижат добре за Лира и да каже на майка й… Да му се не види!

— Изглежда обаче, че госпожа Колтър не е много загрижена за дъщеря си. Може би госпожица Кармайкъл е искала да види детето по друга причина.

— Сестра Бенедикта я отпрати.

— Радвам се да го чуя. Да си виждал отново мъжете от Дисциплинарния съд?

— Не, а и никой в „Пъстървата“ не ги е виждал, откакто Джордж Боутрайт избяга.

— Чудя се как ли е той.

— Подозирам, че е мокър до кости — каза Малкълм. — Ако се крие в гората, несъмнено е мокър и премръзнал.

— Сигурно. А сега ми разкажи харесаха ли ти книгите.