Филип Пулман
Малката лодка (5)

5. Изследователката

Доктор Хана Релф изправи рамене, подпря длани на кръста си се протегна болезнено. Твърде дълго седеше на едно място; искаше да излезе да се разтъпче за половин час, но времето за работа с алетиометъра, което отпускаха от Бодлианската библиотека, беше ограничено: използваха го още петима или шестима други учени и тя не можеше да си позволи да пилее ценните часове в разходки. Щеше да излезе по-късно.

Завъртя торс наляво и надясно няколко пъти, за да отпусне гръбнака, вдигна ръце над главата си, направи няколко кръга с рамене и накрая вече не се чувстваше чак толкова схваната. Седеше в крилото „Херцог Хъмфри“, най-старата част от Бодлианската библиотека в Оксфорд, а алетиометърът лежеше на масата пред нея сред пръснати книжа и купчина книги.

Изпълняваше три задачи едновременно. На първо място официалната работа, с която оправдаваше отпуснатото й с инструмента време — проучването на значенията на пясъчния часовник. Вече беше добавила още два „етажа“, както тя лично ги наричаше, към безбройните значения и беше на път да открие трети.

На второ място, изпълняваше тайна задача по поръчение на организация, която познаваше под името „Оукли Стрийт“, вероятно заради адреса, на който се помещаваше. Само че в Оксфорд нямаше улица Оукли и може би седалището се намираше в Лондон. Задачата й беше възложена преди две години от професор по византийска история на име Джордж Пападимитриу, който я беше уверил (и тя му вярваше), че работата е важна и е в интерес на либерализма и свободата. Хана осъзнаваше, че „Оукли Стрийт“ е част от някаква разузнавателна служба, но тъй като задачата й беше единствено да тълкува показанията на алетиометъра, не знаеше почти нищо друго за организацията. Четеше обаче вестници и като интелигентен човек виждаше накъде отива политическата обстановка в страната. Въпросите, които й даваха от „Оукли Стрийт“, бяха най-различни, но напоследък много от тях се доближаваха опасно до теми, забранени от религиозните власти. А тя знаеше много добре, че ако Дисциплинарният съд или друга подобна институция разбереше с какво се занимава, ще си навлече големи неприятности.

И на трето място, но най-неотложен, беше въпросът, който задаваше вече от седмица: къде е жълъдът? Нямаше представа как писмата в малкия тайник пристигат зад камъка в университетския парк, откъдето тя ги вземаше, но жълъдът трябваше да се появи там още преди няколко дни. Започваше да се тревожи.

Затова и задаваше този въпрос. Трудно го беше формулирала и отговорът беше сложен за тълкуване, но пък отговорите винаги бяха заплетени, макар вече да се ориентираше много по-лесно отпреди в многобройните нива от значения.

И днес следобед, докато сумракът се спускаше зад старинните прозорци на шествековното библиотечно крило, Хана реши, че най-сетне е открила последната част от отговора. След цяла седмица усърден труд разполагаше с три ясни образа: момче — странноприемница — риба. Ако имаше повече опит в тълкуването, всеки от тези образи щеше да е заобиколен от плеяда допълнителни детайли, но засега разполагаше само с тях.

Тя си взе чист лист хартия и го разчерта на три колони. Първата, озаглавена Момче, остави празна. Не познаваше никакви момчета, освен четиригодишния син на сестра си, а със сигурност не ставаше въпрос за него. Остави празна и колоната Странноприемница. В колко странноприемници беше ходила? Всъщност в много малко. Обичаше да сяда с приятели навън в градината на чаша вино, но само когато времето беше хубаво. Риба: най-лесно би било да започне оттук. Записваше всички видове риби, за които се сетеше: херинга, треска, морска котка, сьомга, скумрия, акула, пъстърва, костур, щука… Какво още? Риба луна… летяща риба… бодливка… баракуда…

— Главуш — предложи демонът й мармозетка.

Хана го записа, макар да не й помогна особено. Демонът й знаеше същото като нея, но понякога се сещаха за неща, които другият беше забравил.

— Лин — каза той.

Официалното си проучване за кръга от значения на пясъчния часовник можеше да обсъжда с петима или шестима други учени, но другата й задача беше тайна и говореше за нея единствено с демона си. Настоящият въпрос беше свързан с тайната задача, затова изискваше пълно мълчание.

Хана се прозя, протегна се отново, стана и се разходи бавно по пътеката между масите, като се опитваше да не мисли за нищо. Не се получи, но когато седна отново, в съзнанието й изникна спомен за паун на тераса на брега на река, където тя седеше с група приятели. Паунът безочливо грабна хлебчето от пръстите на съседа й и се опита да избяга, но се заплете в смешната си опашка. Къде се беше случило това? Как се казваше странноприемницата? Странноприемница ли беше, или ресторант?

Тя погледна към служебното бюро. Библиотекарката на смяна четеше картони със заявки, а наблизо нямаше никого друг.

Хана стана и отиде при нея решително, защото поколебаеше ли се, нямаше да има смелост да го направи.

— Ан, май съвсем съм изкуфяла. Как се казваше онази странноприемница с терасата над реката и пауните? Къде се намираше?

— „Пъстървата“ ли? — попита библиотекарката. — В Годстоу е.

— Разбира се! Благодаря ти. Колко съм глупава.

Тя се чукна с пръст по челото и се върна на бюрото си. Внимателно сгъна листа, на който беше започнала списъка, и го прибра във вътрешен джоб. По-късно щеше да го унищожи. Инструкторите й много сериозно бяха заявили, че не бива да оставя никакви писмени доказателства с какво се занимава, но тя винаги си водеше бележки, докато размишляваше, и до момента прилежно изгаряше всяка записка.

Поработи още половин час, след което върна книгите и алетиометъра на бюрото на библиотекарката. Ан сложи книгите на рафта за запазени материали и натисна звънец, който щеше да прозвучи в кабинета на старшия библиотекар. Алетиометърът се пазеше там в каса, където старшият библиотекар трябваше лично да го прибере, а той го правеше с церемониалност, която много забавляваше Хана.

Този път обаче не остана да гледа. Събра книжата си, прибра ги в чантата и излезе от библиотеката.

„Пъстървата“ — каза си наум. — „Утре.“

 

 

Следващият ден беше събота и се оказа един от редките дни без валежи, а от време на време дори слънцето пробиваше облаците. Към обяд Хана извади велосипеда си и след като напомпа гумите, пое по Уудсток Роуд и в края му зави наляво към Улвъркоут и Годстоу. Караше бързо, с демона й седнал в кошницата на кормилото, и пристигна в „Пъстървата“ малко задъхана и достатъчно стоплена, че веднага да си съблече палтото.

Поръча си сандвич със сирене и чаша светло пиво и седна на терасата, където нямаше много хора, но в никакъв случай не беше и пуста. Повечето клиенти явно бяха решили за всеки случай да седнат вътре.

Похапваше бавно от сандвича, без да обръща внимание на навъртащия се край масата Норман (или Бари), и четеше книга. Не беше научен труд, а едно от любимите й криминалета — със загадъчна смърт, напрегнати бягства и красива и надменна героиня, чиято роля беше да се влюби в навъсения, но остроумен герой.

Изяде сандвича си до трохичка, за разочарование на Норман, и тъкмо допиваше последната глътка бира, когато, както се надяваше, се появи момчето.

— Желаете ли още нещо, госпожице? — попита то.

Тонът му беше любезен и заинтересован, което малко я изненада, сякаш наистина искаше да й е от полза. Беше на около единайсет години, набито, силно на вид дете с рижава коса. Мило, дружелюбно, интелигентно.

— Не, благодаря, но… — И как точно да се изрази? Репетирала беше достатъчно, но сега гласът й прозвуча немощно и нервно. Тихо, помисли си тя, звучи тихо.

— Да, госпожице?

— Да знаеш нещо за един жълъд?

Думите й оказаха необикновено въздействие. Момчето пребледня и в очите му като че ли проблесна разбиране, после страх и накрая решителност. То кимна.

— Сега не казвай нищо — нареди му шепнешком Хана. — След минутка ще си тръгна, но ще си забравя книгата. Ти ще я намериш на стола и ще се опиташ да ме догониш, но няма да успееш. От вътрешната страна на корицата е написан адресът ми. Утре, ако можеш, ми я донеси в Йерихон. И… и жълъда. Ще го направиш ли? Там ще говорим на спокойствие.

Момчето кимна отново и каза:

— Утре следобед. Тогава мога да дойда. До обед съм зает тук, но после ще дойда.

Възвърнал си беше цвета на лицето: румен, дори сияен. Хана се усмихна и продължи да чете, докато момчето разчистваше масата, след което демонстративно си облече палтото, бръкна в чантата си, извади пари за бакшиш и си тръгна, оставила книгата на прибрания под масата стол.

 

 

На следващия ден от притеснение не успя да свърши нищо. Сутринта се суети в малката си градинка, подкастри някой и друг храст, пресади някое и друго цвете, но мислите й все се отнасяха. Тогава заваля и тя се прибра вътре, сложи да се вари кафе и се захвана с нещо, което никога не беше опитвала през живота си: да реши кръстословицата във вестника.

— Какво глупаво занимание — рече демонът й след пет минути. — Мястото на думите е в контекст, а не поставени поотделно като биологични образци.

Хана захвърли вестника и запали огън в малката камина, чак тогава осъзна, че е забравила кафето.

— Защо не ми напомни? — попита тя демона.

— Защото и аз забравих, разбира се — отвърна Джеспър. — Успокой се, за бога!

— Опитвам се, но просто не мога.

— Навън вече не вали. Иди да довършиш подкастрянето на храстите.

— Дворът е разкалян.

— Изглади си дрехите.

— Имам само една блуза за гладене.

— Заеми се с кореспонденцията.

— Не искам.

— Направи сладкиш, за да почерпиш момчето.

— Той може да дойде, докато още го приготвям, и тогава ще се наложи да поддържам разговор час и половина, докато се опече. А и имаме бисквити.

— Е, предавам се — въздъхна демонът.

За обяд Хана си опече сандвич със сирене в почернялото старо приспособление, окачено до камината. След това отново направи кафе, което този път изпи, почувства се по-овладяна и дори почете книга за около час. Навън отново валеше.

— Може изобщо да не дойде в този порой — рече тя.

— Напротив, ще дойде. Прекалено любопитен е.

— Наистина ли мислиш така?

— Докато говореше с теб, демонът му смени формата си четири пъти.

— Хм — промърмори тя, но Джеспър имаше право. Честите и разнообразни промени във формата на детските демони бяха знак за интелигентност и любопитство. — И смяташ, че…

— Ще поиска да разбере какво става.

— Но видя ли го как пребледня. Уплаши се.

— Само за миг. След това си възвърна цвета, не забеляза ли? Бузите му бяха румени.

— Е, след няколко минути ще разберем — заключи Хана, защото в този миг видя, че момчето е на портата. — Ето го, идва.

Тя стана, преди на вратата да се почука, остави книгата на малката масичка, приглади поли и пооправи коса. За какво толкова се притесняваше? Всъщност за много неща. Отвори вратата.

— Трябва да си мокър до кости.

— Малко — отвърна момчето и изтръска дъждобрана си навън, преди да й го подаде. Погледна към започващия малко по-нататък килим, лъснатия дървен под и си събу обувките.

— Влизай да се стоплиш. Как дойде дотук? Не идваш пеша, нали?

— С лодката — отвърна той.

— Имаш лодка? Къде е?

— В корабостроителницата. Позволяват ми да я оставям там. Реших, че е най-добре да я издърпам на брега и да я преобърна, защото ако се напълни с вода, после отнема цяла вечност да я изгреба. Казва се „Красивата дивачка“.

— Защо избра това име?

— Така се казваше кръчмата на чичо ми. Братът на баща ми също беше ханджия и името на кръчмата му в Ричмънд ми хареса.

— На табела ли беше написано?

— Да. На нея имаше нарисувана и красива жена, извършила геройство, но не знам какво точно. О, за малко да забравя. Нося ви книгата. Съжалявам, но малко се намокри.

Седяха от двете страни на камината и от момчето се вдигаше пара.

— Благодаря. Остави я по-близо до огнището.

— Наложи се да поглеждам в нея, за да открия адреса.

— Шифър — каза тя.

— Моля?

— Начин да… се предават съобщения и други подобни. Между другото, как се казваш?

— Малкълм Полстед.

— А… жълъдът?

— Откъде разбрахте, че зная за жълъда? — изтръпна Малкълм.

— От един… инструмент. Във всеки случай го установих сама. Никой друг не знае. Къде е жълъдът?

Малкълм бръкна в джоба си, извади ръка и я разтвори. В нея лежеше жълъдът.

Хана го взе колебливо от дланта му и си помисли, че момчето ще го дръпне обратно, но то не помръдна, а я гледаше съсредоточено, докато го развърташе. Накрая кимна.

— Исках да видя дали знаете накъде се развърта. Аз първоначално се заблудих, защото не бях виждал винт, който да се развърта по посока на часовниковата стрелка. Но по погледа ви разбрах, че знаете накъде се върти, значи жълъдът е предназначен за вас.

Малкълм извади нагънатия лист фина хартия в мига, в който двете половини на жълъда се разделиха в ръцете й и тя видя, че е празен.

— Ако бях понечила да го развъртя в неправилната посока…

— Нямаше да ви дам листчето.

Малкълм й подаде писмото и тя го разгъна, прегледа го набързо и го пъхна в джоба на жилетката си. Неясно защо, но имаше чувството, че в момента момчето владее положението, а нямаше намерение да допуска това. Сега трябваше да реши как да постъпи.

— Как намери жълъда? — попита тя.

Малкълм й разказа цялата история от мига, в който Аста зърна мъжа под дъба, до статията в „Оксфорд Таймс“, която госпожа Карпентър му показа.

— Мили боже! — възкликна Хана и пребледня. — Робърт Лакхърст?

— Да, от колежа „Магдалена“. Познавахте ли го?

— Бегло. Нямах представа, че той… По принцип не бива да знаем кой е свръзката, а аз определено не бива да ти казвам всичко това. Но обикновено той оставяше жълъда на предварително уговорено място, а аз го вземах оттам и занасях отговора на друго място. Не знаех обаче кой оставя жълъда и кой го прибира.

— Добра система — отбеляза Малкълм.

Хана се чудеше дали вече е разкрила прекалено много информация. Не очакваше, че ще се наложи да му каже толкова много, но пък и не беше очаквала той да е толкова съобразителен.

— Казвал ли си някого за жълъда? — попита тя.

— Не. Стори ми се опасно.

— Прав си. — Хана се поколеба. Можеше да му благодари и да го отпрати или… — Искаш ли нещо за пиене? Какао?

— Да, ако обичате.

В малката кухня Хана сложи млякото да се стопли и прочете писмото отново. Съдържаше ли компрометираща информация? Ясно беше, че става въпрос за алетиометъра, а в Оксфорд не беше тайна кои изследователи изучават инструмента. Виж, Прахът можеше да се окаже голям проблем.

Тя смеси какао на прах с малко захар и ги заля с млякото. Приготви чаша и за себе си. Момчето вече знаеше прекалено много и се налагаше да му се довери. Нямаше друг избор.

— Имате много книги — отбеляза то, когато Хана се върна в дневната. — Преподавателка ли сте?

— Да, в „Света София“.

— По история ли?

— В общи линии. Може да се каже, че изучавам историята на идеите. Историк съм. — Тя включи лампата до камината и в стаята веднага стана по-топло и уютно, а навън сякаш стана още по-студено и мрачно. — Малкълм, това писмо…

— Да?

— Случайно да си го преписал?

Малкълм се изчерви.

— Да, но го скрих под една дъска на пода в стаята си. Никой не знае, че там имам тайник.

— Ще ми направиш ли услуга? Би ли изгорил копието?

— Да. Обещавам.

Демоните им вече се бяха сприятелили: Джеспър седеше върху стъклена витрина със сувенири и чудати предмети, а Аста — под формата на щиглец — стоеше до него и слушаше тихите му обяснения за вавилонския печат, римската монета, арлекина.

— Имаш ли въпроси?

— Да, много. Кой е изработил жълъда?

— Не знам. Мисля, че е стандартна изработка.

— Какво представлява инструментът? Когато ме попитахте дали жълъдът е у мен, казахте нещо за някакъв инструмент. Това алет… алетио…

— Алетиометърът е, да. — Хана му обясни какво представлява и как работи, а той я слушаше внимателно.

— А-ле-ти-о-ме-тър. Само един такъв ли съществува?

— Не. Общо са шест на брой. Другите се съхраняват в различни университети. С изключение на един, който е изчезнал.

— Защо не направят още?

— Вече не знаят как.

— Могат да разглобят един и да видят как работи. Ако например не знаят как да изработят часовник, но разполагат с един работещ, могат да го разглобят много внимателно, да направят чертеж на отделните части и как са свързани, след което да изработят нови части и да сглобят нов часовник. Сложна работа, но не е чак толкова трудно.

Тази тема беше безопасна. Ако успееше да задържи разговора на нея, нямаше да има за какво да се тревожи.

— Мисля, че не е толкова просто — обясни тя. — Отделните части са изработени от сплав, която вече няма как да бъде получена — може би металите са много редки, не знам. Във всеки случай досега никой не е успял да направи нов алетиометър.

— Колко интересно. Много бих искал някой ден да го разгледам. Да видя механизма му. Обичам да се занимавам с такива неща.

— Къде учиш, Малкълм?

— В основно училище „Ълвъркоут“. Това е старото име на Улвъркоут.

— А след като завършиш, къде ще продължиш образованието си?

— Не знам дали ще продължа да уча. Вероятно ще отида да чиракувам при някой занаятчия. А може би татко ще поиска да остана да работя в „Пъстървата“.

— Няма ли да те изпратят в гимназия?

— Струва ми се, че не им е хрумвало.

— А ти искаш ли да продължиш да учиш?

— Да, бих искал. Но това едва ли ще стане.

Демонът му слушаше внимателно. По едно време кацна на рамото му и прошепна нещо, а Малкълм поклати едва доловимо глава. Хана се престори, че не е видяла, и се наведе да сложи цепеница в огъня.

— Какво представлява Полето на Русаков? — попита неочаквано Малкълм.

— Уви, не съм съвсем сигурна. Не е нужно да знам всичко, когато се допитвам до алетиометъра. Инструментът като че ли има своя воля.

— Защото в писмото пишеше: „Полето на Русаков подсказва наличието на свързана с него частица, но до момента тази частица ни убягва. Каквито и методи на измерване да използваме, не постигаме никакъв успех“.

— Цялото писмо ли си научил наизуст?

— Нямах намерение да го правя, но просто го препрочитах толкова често, че съм го запомнил. Исках обаче да кажа, че това звучи малко като Принципа за неопределеност.

Хана изпита онова усещане, което те пронизва, когато слизаш по стълбите в тъмното и пропуснеш стъпало.

— Откъде знаеш това?

— Ами, в „Пъстървата“ идват много професори и те ми разказват разни неща. Като например за Принципа за неопределеност, при който знаеш някои неща за дадена частица, но няма как да разбереш всичко. Ако знаеш едно, няма как да разбереш друго, затова точното й естество не може да бъде определено. Нещо подобно беше. В писмото пишеше и за някакъв Прах. Какво е Прахът?

Хана се опита набързо да си припомни какво за Праха е обществено достояние и какво е известно само на определени хора, като например агентите на „Оукли Стрийт“. Накрая обясни:

— Прахът е вид елементарна частица, за която не се знае почти нищо. Трудно се изследва, не само заради причините, посочени в писмото, а и тъй като Магистратурата… Знаеш ли какво е Магистратурата?

— Върховната власт на Църквата?

— Точно така. Те не желаят Прахът да бъде изследван. Смятат го за греховно. Не знам защо. Това е една от загадките, които се опитваме да разбудим.

— Но как може да е греховно да научиш нещо?

— Много добър въпрос. Разговаряш ли по подобни въпроси със съучениците си?

— Само с приятеля ми Роби. Той предимно мълчи, но знам, че му е интересно.

— Не си ли питал учителите?

— Мисля, че те не биха разбрали. Но в „Пъстървата“ имам възможност да говоря с какви ли не хора.

— Това е чудесно — каза Хана. В ума й започваше да се оформя идея, но тя я пропъди.

— Значи, когато в писмото пише Прах, става въпрос за елементарни частици, така ли? — попита Малкълм.

— Предполагам. Не съм специалист в тази сфера и не съм напълно сигурна.

Малкълм се взира известно време в огъня. Накрая рече:

— Щом господин Лакхърст е човекът, с когото сте си предавали жълъда, значи…

— Знам. Как ще се свържа с… другите хора? Има резервен вариант. Ще се наложи да прибягна до него.

— Кои са другите хора?

— Не мога да ти кажа, защото не знам.

— Но как започнахте да се занимавате с това?

— Един човек ме помоли за помощ.

Малкълм пийна глътка какао и се замисли дълбоко.

— А другата страна — каза той предпазливо — е Съдът на Консисторията, нали?

— Е, вече си видял достатъчно и знаеш колко са опасни тези хора. Обещай ми, че повече няма да правиш нищо, което би могло да те свърже с мен или с дървото край канала. Всъщност не прави нищо опасно.

— Мога да обещая, че ще опитам. Но след като е тайна, няма как да знам дали върша нещо опасно.

— Имаш право. Но няма да казваш на никого какво знаеш, нали?

— Виж, това мога да обещая.

— Благодаря ти, така ще съм по-спокойна. — Но идеята отпреди малко не й даваше мира. — Малкълм, когато двамата мъже от Съда бяха в „Пъстървата“ и арестуваха господин…

— Господин Боутрайт. Той обаче избяга.

— Да, точно така. Но те не разпитваха за нещата, за които говорим сега, нали?

— Не. Питаха за един мъж, който беше идвал в „Пъстървата“ предишната седмица. С бившия лорд канцлер.

— Да, сега се сетих, че го спомена. За бившия лорд канцлер на Англия ли говориш? Лорд Нюгънт? А не просто някой с прякор Лорд канцлера?

— Точно лорд Нюгънт беше. След това татко ми показа снимката му във вестника.

— Знаеш ли защо мъжете от Съда разпитваха за него? Дали заради бебето?

Малкълм изстина. Внимаваше да не споменава за Лира, както му беше заръчала сестра Фенела; но пък след като разбра, че вече много хора знаят за бебето, старицата му беше казала, че май няма голямо значение.

— Ъ… Откъде знаете за бебето? — попита той.

— Тайна ли е? Да ти призная, чух да говорят за него в „Пъстървата“. Някой казваше, че монахините… не помня точно, но разговорът се завъртя около някакво бебе.

— Е, след като вече знаете…

Малкълм й разказа как всичко беше започнало с тримата гости, които надничаха през прозореца на Стаята с терасата, и приключи с първата си среща с бебето Лира и неудържимия й демон.

— Много интересно — рече Хана.

— Знаете ли за правото на убежище? — попита Малкълм. — Сестра Фенела ми разказа за него и се питах дали са оставили бебето в манастира по тази причина. Спомена и че някои от колежите също могат да дават убежище.

— Мисля, че през Средновековието всички колежи са предоставяли убежище, но само един продължава да го прави и до днес.

— Кой?

— „Джордан“. И съвсем наскоро използваха това си право. Напоследък убежище се предоставя предимно по политически причини. Учени, изпаднали в немилост пред властите, могат да поискат академично убежище. Подобно е на политическото убежище. Има си процедура: трябва да поискат правото на убежище на латински от ректора.

— Кой от колежите е „Джордан“?

— Онзи на Търл Стрийт с високата кула.

— Да, сетих се… Как мислите, онези мъже убежище за бебето ли са искали?

— Не знам. Наистина не знам. Но ми хрумна нещо. Не искам да губя контакт с теб, Малкълм. Обичаш да четеш, нали?

— Да! — отвърна охотно момчето.

— Добре, да си представим следното. Аз съм си забравила книгата в странноприемницата, а ти си дошъл да ми я върнеш — това е самата истина. Видял си колко много книги имам, заговорили сме се и аз съм предложила да ти дам да прочетеш някои от тях. Като в библиотеката. Ти ще си избираш по някоя книга и ще ми я връщаш, след като я прочетеш. После ще си вземаш нова. Така ще имаш основателна причина да идваш тук. Идеята харесва ли ти?

— Да — заяви с готовност Малкълм. Демонът му, който сега беше катерица, седна на рамото му и запляска с лапички. — И ако видя или чуя нещо…

— Точно така. Не ходи да разпитваш. В никакъв случай не се излагай на опасност. Но ако дочуеш нещо интересно, можеш да ми разкажеш. А и когато идваш тук, можем да си говорим за книги. Какво мислиш?

— Великолепна идея!

— Чудесно! Можем да започнем още сега. Ето тук са криминалните романи. Обичаш ли да четеш криминалета?

— Обичам да чета всякакви книги.

— А тук са историческите книги. Някои са малко скучни… както и да е. Останалите са от най-различни жанрове. Избери си. Защо не вземеш един роман и някаква друга книга?

Малкълм стана енергично и огледа рафтовете. Хана го наблюдаваше отстрани, тъй като не искаше да влияе върху избора му. Когато беше малка, една възрастна жена в родното й село беше направила същото за нея и Хана си спомняше с удоволствие как я оставяше сама да си избира книгите и й позволяваше да оглежда навсякъде по рафтовете. В Оксфорд извън колежите имаше само две или три частни библиотеки, но нямаше безплатна обществена библиотека и Малкълм едва ли беше единственият млад човек, чиято жажда за книги оставаше неутолена.

Хана се зарадва да го види колко въодушевено върви покрай рафта, вади някоя книга, оглежда я и прочита първите няколко страници, преди да я върне обратно и да вземе друга. Любопитното момче много й напомняше за самата нея като дете.

В същото време се чувстваше ужасно гузна. Използваше го; излагаше го на опасност. Превръщаше го в шпионин. Фактът, че е смел и интелигентен, не я успокояваше; още беше толкова малък, че дори не забелязваше мустака от какао над горната си устна. Не биваше да го въвлича в мисиите си, макар той несъмнено да би предложил услугите си охотно. Тя го беше подмамила и като възрастен човек с по-голям авторитет, вината беше нейна.

Малкълм си избра две книги, прибра ги в чантата си, за да не се намокрят, уговориха се кога да дойде отново и той излезе навън в дъждовната вечер.

Хана спусна завесите, седна и закри лице с длани.

— Няма смисъл да се криеш, виждам те — каза Джеспър.

— Сбърках ли?

— Да, разбира се. Но нямаше друг избор.

— Все пак…

— Неизбежно беше. В противен случай щеше да се чувстваш слабохарактерна.

— Не е важно как се чувстваме — гузни, слабохарактерни…

— Напротив. Говорим за по-малкото зло. Това е възможно най-доброто прикритие в случая. Не задълбавай повече.

— Знам — отвърна тя. — Но все пак се чувствам гузна.

— Трудно е, разбирам те напълно.