Филип Пулман
Малката лодка (21)

21. Омагьосаният остров

Между залъците хляб и загребванията, Малкълм разказа на Алис за приключенията си в манастира.

— Значи свещеникът искал да я отведе, а монахинята му показала друго дете? А дали просто не е знаела кое точно е детето?

— Не, мисля, че знаеше много добре. Искаше да го заблуди и щеше да се получи. Всъщност заблудата все още може да мине, поне за известно време. Докато той разбере, че детето не е Лира. И докато монахините разберат, че истинската Лира липсва.

— Откъде изобщо свещеникът знае, че е дъщеря на лорд Азриел?

— Сигурно Андрю му е казал. Не използвах фалшиви имена, защото господин Боутрайт знаеше кои сме, но трябваше да измисля друго име за Лира. Едва ли на света има много момиченца на име Лира.

— Не си виновен. Доверихме се на това нищожество.

— Не разбирам обаче защо монахинята се опита да заблуди свещеника. Нямаше да може да държи Лира скрита вечно. Може би нейните намерения са били още по-зловещи от тези на свещеника.

— Де да можехме да видим какво ще стане утре сутринта. Жалко, че не успяхме да изведем всички деца. Горките.

След като изяде комата, Малкълм искаше единствено да си легне. Ужасно му се спеше и очите му се затваряха.

— Искаш ли да те отменя за малко? — предложи Алис и Малкълм се събуди стреснато от дрямката си. За малко да изпусне греблото. — И без това спиш от доста време.

— Не. Не спя. Но намерим ли подходящо местенце…

— Какво ще кажеш за онзи хълм?

Алис посочи към обрасло с дървета възвишение, стърчащо от водата като островче под ярката луна. Въздухът беше топъл и в него се долавяше някаква мекота, сякаш ухаеше.

Малкълм се насочи почти заспал нататък и спря далеч от основното течение, сред малки водовъртежи и вълнички, които клатеха и подмятаха лодката, докато Алис не се хвана за един клон.

— Виж, малко по-нататък брегът е полегат — посочи тя, Малкълм потопи греблото и изкара носа на лодката върху участък с трева. На силната луна откри стабилен клон, завърза лодката, легна и заспа.

 

 

Спа поне няколко часа. Когато се събуди, сякаш сезоните се бяха сменили, защото беше топло, а през листата на дърветата струеше ярка, искряща светлина. Листа! Но на дърветата им беше рано да се разлистват! Той примигна и разтри очи, ала листата не изчезнаха, а по клоните забеляза дори цветчета. Вдигна ръка, за да закрие очи. Но светлината си остана: тя беше в очите му, виеше се и пулсираше като…

Наблизо някой говореше. Алис. А някаква жена й отговаряше с тих и приятен глас. Говореха за бебета. Не чуваше ли и Лира да гука? А може просто да беше плискането на водата, което сега приличаше повече на ромоленето на ручей, а не на излязла от коритото си река. И птиците! Разпозна чуруликането на косове, врабчета и чучулиги, сякаш беше пролет.

Носеше се сладкият аромат на цветя. И уханието на нещо топло — кафе? Или препечени филийки? Може би и двете? Но това беше невъзможно. Все пак уханието ставаше все по-наситено с всяка следваща минута.

— Мисля, че се събуди — каза жената.

— Ричард? — обади се Алис бързо.

И Малкълм веднага застана нащрек.

Чу леки стъпки, ръката й докосна неговата и се наложи най-накрая да отвори изцяло очи.

— Ричард, ела да пийнеш кафе. Кафе! Представяш ли си?

— Къде сме? — попита сънено той.

— Не знам, но тази дама, тя… Хайде, ставай!

Малкълм се прозя, протегна се и се надигна с мъка.

— Колко дълго спах?

— Цели часове.

— Как е…

— Ели ли? — прекъсна го Алис. — Добре е. Всичко е наред.

— А коя е…? — попита той шепнешком.

— Тази жена живее тук. Много е мила, но…

Малкълм потри очи и неохотно се измъкна от лодката. Спал беше много дълбоко и не помнеше да е сънувал, освен ако приключението в белия манастир не беше сън, но след като започна да си припомня отделни моменти, заключи, че е станало наистина.

Все още скован и замаян, той последва Алис (Не! Как й беше името? Сандра? Да, Сандра.) по склона до мястото, където Лира/Ели лежеше на тревата с Пан и се радваше на ятото големи сини пеперуди, пърхащи около тях. Някоя от пеперудите вероятно беше демонът на жената.

А самата жена…

Изглеждаше млада, на двайсет и няколко години и беше много красива със сияещата на слънцето руса коса и светлозелената си рокля. Беше коленичила в тревата до Лира, гъделичкаше я, посипваше я с цветчета и се навеждаше, за да може детето да си играе с дългия й гердан, но малката все не успяваше да го хване. Ръчичките й минаваха през него, все едно не съществуваше.

— Госпожице, това е Ричард — представи го Алис.

Жената стана грациозно.

— Здравей, Ричард. Как спа?

— Много добре, благодаря. Сутрин или следобед е?

— Наближава обяд. Ако Сандра е приключила с чашата, може да ти налее кафе. Искаш ли?

— Да, ако обичате.

Алис му сипа кафе от медна кафеварка, окачена над огъня, пукащ в кръг от камъни.

— Благодаря. Тук ли живеете?

— Понякога. Когато ми се прииска. Вие откъде сте?

— От Оксфорд. Нагоре по реката…

Жената слушаше внимателно, но сякаш не онова, което й говореше. Макар да беше красива, нежна и мила, нещо в нея го безпокоеше.

— Какво ще правите с малката Ели? — попита тя.

— Отиваме да я заведем при баща й в Лондон.

— Лондон е далеч. — Жената отново седна на тревата и погали детето по главата. Пан също се беше превърнал в пеперуда и се опитваше да полети с голямото ято, а сините пеперуди пърхаха около него, насърчаваха го, побутваха го нагоре. Само че той не можеше да се отдалечи много от Лира и след малко се спусна на тревата до нея, лек като перце. Превърна се в мишле и пропълзя на рамото й.

— Да, далеч е — съгласи се Малкълм.

— Можете да останете тук и да си починете колкото дълго пожелаете.

— Благодаря…

Алис се въртеше около огъня.

— Заповядай — каза тя и му подаде чиния с две пържени яйца и вилица.

— О, благодаря! — Внезапно осъзна колко е гладен и изгълта всичко за нула време.

Лира се смееше. Жената я вдигна във въздуха и също се засмя. Пан отново стана пеперуда, чисто бяла, и запърха сред рояка от сините си посестрими, вече по-уверено. Малкълм изведнъж бе споходен от странна мисъл: „Ами ако демонът й е цялото ято, а не само една от пеперудите?“.

Побиха го тръпки.

Алис му подаде филия хляб — пресен и мек, за разлика от твърдия като камък хляб в пещерата. Малкълм не беше опитвал по-вкусно нещо.

След като се нахрани, той попита:

— Госпожице, как се казвате?

— Диания — отвърна тя.

— Диана?

— Не, Диания.

— Ах, да, ясно. Колко далеч сме от Лондон?

— Дотам има много километри.

— По-близо до Лондон или до Оксфорд сме?

— Зависи. По суша вероятно Лондон е по-близо. Но всички пътища в Албион са залети. По вода е съвсем друго. А по въздух мисля, че сме точно по средата.

Малкълм погледна към Алис, която си беше придала безизразен вид.

— По въздух ли? — обърна се той към Диания. — Да нямате случайно цепелин или джирокоптер?

— Цепелини! Джирокоптери! — разсмя се тя и подхвърли Лира във въздуха, с което разсмя и детето. — Защо ви е притрябвал цепелин? Ужасно са шумни.

— Но как тогава…

— Знаеш ли, Ричард, познавам те едва от половин час, но виждам, че си необичайно заземено момче.

— Какво означава това?

— Приемаш всичко буквално.

Малкълм не искаше да й противоречи, защото може би беше права. Той още не разбираше себе си напълно, а тя беше възрастен човек.

— Това нещо лошо ли е? — попита предпазливо.

— Не и за механик, да речем. Дори би било чудесно, ако си механик.

— Не бих имал нищо против да стана механик.

— Тогава няма защо да се тревожиш.

Алис следеше внимателно разговора със свъсено чело и присвити очи.

— Отивам да нагледам лодката.

„Красивата дивачка“ се полюшваше във водата, която вече не бушуваше като през последните няколко дни, а течеше плавно и равномерно, макар и по-мощно от обикновено. Малкълм имаше чувството, че реката никога няма да се върне в някогашното си корито.

Без да бърза, той огледа лодката от край до край, като поглаждаше дървото нежно, и това уталожи малко безпокойството му. Всичко беше наред, багажът беше сух и непокътнат, а раницата на Бонвил си стоеше прибрана под седалката.

Раницата…

Малкълм я извади.

— Ще я отвориш ли? — попита Аста.

— Ти какво предлагаш?

— Ако намерят тялото му, раницата ще е доказателство.

— Доказателство, че ние…

— Да. Но от друга страна, може просто да сме я намерили някъде. На брега например.

— Да. Много е тежка.

— Може вътре да има златни кюлчета. Хайде, отвори я!

Раницата беше стара и смачкана, ушита от зелено платнище, с кожени кръпки на дъното и по краищата и очукани месингови катарами. Малкълм ги разкопча и отвори капака. Първо намери тъмносиня вълнена фланела, която миришеше на моторно масло и тютюн.

— Добре щеше да ни дойде, ако я бяхме открили по-рано — отбеляза той.

— Е, вече знаем, че е тук… Продължавай.

Малкълм остави пуловера на тревата и продължи да тършува в раницата. Намери пет папки от светъл картон с измачкани и окъсани ъгли, пълни с книжа.

— Нищо чудно, че тежи толкова.

Извади една папка и я отвори. Страниците бяха гъсто изписани с черно мастило и дребен почерк, който трудно се разчиташе. Изглежда, беше дълга теза по някакъв математически въпрос, на френски.

— Има карта — посочи Аста.

Върху един от листовете имаше чертеж, който приличаше на план на сграда. Стаи, коридори, проходи… Поясненията също бяха на френски, но с различен почерк. Нищо не се разбираше. Намери още няколко листа с чертежи, които вероятно бяха на други етажи от същото здание.

Прибра ги обратно и отвори следващата папка.

— Тези са на английски — каза той.

— Той англичанин ли беше?

— Бонвил ли? Май беше французин. Я виж!

Първата страница беше заглавна и написана на машина: Анализ на някои философски заключения относно Полето на Русаков от доктор Жерар Бонвил.

— Полето на Русаков! — възкликна Малкълм. — Прави бяхме! Той наистина го е изучавал!

— И има докторско звание, също като доктор Релф. Трябва да й занесем тези книжа.

— Да, ако изобщо успеем да…

— Какво друго има в папката?

Малкълм прелисти страниците с гъсто изписан на машина текст, прекъсван на места от уравнения и символи, които виждаше за пръв път и не можеше да разбере какво означават. Започна да чете първия параграф.

След откриването на Полето на Русаков и шокиращия, но неоспорим факт, че не можем повече да разглеждаме съзнанието като функция единствено на човешкия мозък, много учени и институции се заеха с изследването на частиците, изграждащи Полето, засега безуспешно. В този доклад предлагам методология…

— Ще го прочетем по-късно — каза Малкълм. — Изглежда много интересно.

— Какво има в другите?

Съдържанието на останалите три папки се оказа напълно непонятно за Малкълм, който за пръв път виждаше подобна смесица от букви, цифри и символи.

— Трябва да е някакъв шифър. Бас държа, че доктор Релф и „Оукли Стрийт“ ще го разчетат.

На дъното на раницата имаше още нещо, доста тежко. Пакет, увит в мушама, дебела мека кожа и накрая в черно кадифе. Оказа се квадратна дървена кутия, голяма колкото дланта на едър мъж, богато украсена с екзотични плетеници.

— Виж само! — възхити се Малкълм от изящната вещ. — Изработката сигурно е отнела години.

— Как се отваря? — полюбопитства Аста и се превърна в мишка.

Малкълм огледа кутията, но не забеляза панти, закопчалка или отвор за ключ. Повърхността беше напълно гладка.

— Хм, щом няма панти…

— Да не би капакът просто да се издърпва?

Малкълм опита, но не стана нищо.

— Виждаш ли, ако беше механик… — започна Аста, но не успя да довърши мисълта си, защото Малкълм я бутна от ръба на лодката. Преди обаче да цопне във водата, тя се превърна в пеперуда, литна и кацна в косата му.

Малкълм завъртя бавно кутията. Опипа бавно всеки сантиметър от нея в търсене на отварящ механизъм.

— Онзи ръб там — обади се демонът му с тъничко гласче. — Изглежда зеленикав.

— И какво?

— Натисни го отстрани.

Малкълм последва съвета й, първо съвсем леко, след това по-силно, и усети нещо да помръдва. Малка плочка, разположена в единия край, се отмести встрани.

— Това вече е нещо — каза той.

Плъзга я напред-назад няколко пъти, за да види дали ще напипа друго разхлабено място. След минутка го откри: плочка от другата страна на кутията се плъзна надолу на същото разстояние.

— Ще се получи.

Първата плочка се плъзна още малко, а заедно с нея и плочката от другата страна, след това се преместиха още веднъж. Но само толкова. Можеше да ги избута обратно в изходна позиция и да ги плъзга пак на три хода до края, но кутията не се отвори.

Той отново я огледа отвсякъде, попипа тук-там и рече:

— Аха, сетих се…

Когато преместеше плочките докрай, капакът се изваждаше с дърпане. Съвсем просто.

— О! — възкликна Аста. — Това не е ли…

Върху възглавничка от черно кадифе лежеше инструмент, подобен на голям часовник или компас. Малкълм и демонът му не бяха виждали по-красив предмет. Изглеждаше точно както го беше описала доктор Релф, но много по-красив. Трийсет и шестте картинки на циферблата бяха фино изрисувани и се виждаха напълно ясно, а трите малки стрелки и по-дългата бяха изящно изработени от сребристосив метал. В центъра на циферблата имаше слънце.

— Да, същото — сниши неволно глас Малкълм.

— Скрий го. Веднага го прибери! — каза Аста. — Ще го разгледаме по-късно, след като си тръгнем оттук.

— Да, да, права си.

Макар да беше омагьосан от красотата на инструмента, Малкълм послуша Аста и го прибра в кутията, уви я отново с мушамата и я прибра най-отдолу в раницата.

— Откъде ли го е взел? — попита тя тихо.

— Сигурно го е откраднал.

Малкълм закопча раницата и я пъхна обратно под седалката.

— Доктор Релф каза, че има само шест такива — размишляваше на глас. — И единият е изчезнал, затова знаят местонахождението само на пет от тях. Обзалагам се, че това е шестият.

От полянката с огъня не се чуваше никакъв шум и когато се върна, Малкълм видя защо. Лира спеше на тревата, а жената се беше привела над коленичилата с гръб към нея Алис и се занимаваше с косата й — плетеше я сръчно и втъкваше в нея цветчета. Пеперудите още се рееха наоколо. Една или две бяха кацнали върху спящия Пан, няколко стояха по раменете и врата на жената, а други се опитваха да кацнат върху Бен, който лежеше, облегнал глава върху лапите си до Алис, но приближаха ли, той ги пропъждаше с ръмжене.

Изражението на Алис беше странно. Изглеждаше засрамена, но и възхитена, твърдо решена да изглежда толкова красива, колкото жената искаше. Хвърли на Малкълм свиреп поглед, сякаш го предизвикваше да се разсмее или да изсумти подигравателно, но в очите й се долавяше и безмълвна молба. Откакто убиха Бонвил, се бяха сближили, може би повече, отколкото Малкълм се беше сближавал с когото и да било друг. Тя вече не му изглеждаше като мършавото, вечно намръщено момиче, а се бе превърнала в най-добрата му приятелка. И дори му се струваше красива. Мисълта го смути, а си личеше, че и тя изпитва същото.

Той извърна очи.

Жената й говореше тихичко и Малкълм не искаше да подслушва, затова се отдалечи от тях и се излегна на тревата. Денят беше топъл, а на него му се спеше. Затвори очи.

 

 

Някой разтърсваше рамото му. Алис.

— Събуди се, Мал, не бива да стоим повече тук. Събуди се!

Шепнеше, но Малкълм чу ясно всяка нейна дума.

— Защо?

— Ела да видиш какво прави тя.

Малкълм се претърколи настрани и разтри очи. След това седна.

— Какво? Къде?

— До огъня е. Само не вдигай шум.

Малкълм стана и се олюля сънено. Алис го подкрепи, преди да падне.

— Добре ли си?

— Да, само малко съм замаян. Та какво прави тя?

— Не мога да го опиша… Трябва сам да видиш.

Алис го хвана за ръка и го заведе до огъня. Скоро щеше да се свечери и за пръв път от месеци Малкълм виждаше залеза. На югозапад небето беше ясно и слънчевите лъчи прорязваха клоните на дърветата, червени, топли и ослепителни. Щом се разсъни, погледна към лодката — беше там, където я остави, с раницата под седалката. Алис го подръпна; не искаше да спират.

В центъра на огряната от залязващото слънце полянка, Диания седеше с оголени рамене и гърди и кърмеше Лира, която сучеше лакомо. Жената вдигна очи и им отправи усмивка, толкова странна, че изглеждаше неземна.

— Какво правите? — попита Малкълм.

— Кърмя детето! Храня го с хубаво мляко. Вижте как лакомо суче! — И кимна гордо към бебето.

Дясната й гърда се изплъзна от устата на Лира, жената вдигна малката и я потупа по гърба. Лира се оригна послушно и Диания я премести на лявата си гърда. Детето потърси с уста зърното и затвори очи още преди да го намери, след което отново засмука жадно.

Малкълм не я беше виждал да суче толкова доволно от шише. Аста прошепна:

— Тази жена се опитва да я открадне.

Малкълм дръпна Алис за ръката и двамата отидоха при лодката.

— Намислила е нещо подло! — заяви разпалено Аста.

— Не е вярно! — възрази демонът на Алис.

— Не се опитва да й навреди — изтъкна Малкълм, но осъзна, че не е вярно, още щом изрече думите.

— Прави го, за да се привърже бебето към нея — рече Алис. — Тя не е нормална, Мал. Дори не е истински човек. Видя ли всички онези пеперуди? Коя според теб е демонът й?

— Мисля, че всичките.

— Къде се дянаха тогава?

— Вярно… нямаше ги на полянката.

— Напротив. Там бяха. Накацали са върху Пан. Едва се вижда от тях. Кълна се, тя прави някаква магия. Нали знаеш, че феите от приказките отвличат човешки деца.

— Това са само приказки.

— Но го правят във всички приказки, както и в песните. Крадат деца. Вярно е — настояваше Алис.

— Е, нормално…

— Това не е нормално! — обади се Аста. — Нищо не е нормално. След наводнението всичко се промени.

Аста беше права: случваха се всякакви чудати неща.

— Трябва да си вземем Лира — каза Малкълм.

— Нека просто поговорим с жената — предложи Алис. — Така ще разберем какво е намислила.

— Но трябва да сме готови веднага да тръгнем. Ако останем, тя просто ще открадне Лира, докато спим.

— Да, но няма как да си съберем багажа, без да ни види. Невъзможно е.

— Хрумна ми нещо — каза той.

Аста отлетя от рамото му и започна да оглежда за подходящ по размери камък, а Малкълм извади раницата от лодката.

— Какво правиш? — попита Алис. — Какво е това?

Той отвори кутията и й показа алетиометъра. Момичето ококори очи.

— Ето там има един — обади се Аста от малко по-далеч, — но не мога да…

Алис й помогна да извади камъка от пръстта и го изми във водата. През това време Малкълм уви алетиометъра в кадифето и мушамата и го прибра обратно в раницата. Алис му хвърли одобрителен поглед, когато той сложи камъка в кутията и я затвори.

— После ще ти обясня — рече й.

След като пъхна алетиометъра и кутията с камъка в раницата и я преметна през рамо, всички се отправиха към полянката. Жената още кърмеше Лира, но когато пристигнаха, свали детето от гърдите си. Лира заспиваше заситена.

— Досега не е пила подобно мляко — заяви жената.

— Вярно е. Благодарим, че я нахранихте, но трябва да тръгваме — каза Малкълм.

— Няма ли да пренощувате тук?

— Не. Трябва да вървим. Много ви благодарим за гостоприемството, но е време да тръгваме.

— Е, щом се налага.

— И трябва да вземем Ели.

— Не. Тя е моя.

Сърцето на Малкълм биеше толкова силно, сякаш всеки момент щеше да изхвръкне от гърдите му. Алис го хвана за ръка.

— Ще я вземем — заяви твърдо тя, — защото е поверена на нашите грижи.

— Моя е. Сука от млякото ми. Вижте колко е щастлива в обятията ми! Ще остане при мен.

— И какво ви дава това право? — попита Малкълм.

— Искам го и имам силата да го постигна. Ако можеше да говори, тя също щеше да ви каже, че желае да остане.

— Какво ще правите с нея?

— Ще я отгледам като една от нас.

— Но тя не е като вас.

— След като вкуси от млякото ми, вече е като нас. Необратимо е.

— А кои сте вие?

— Най-старият народ на света. Първите обитатели на Албион. Тя ще бъде наша принцеса.

— Вижте — рече Малкълм и свали раницата от рамото си. — В замяна ще ви дам съкровище.

— Какво по-точно?

— Съкровище, достойно за кралица. Кралица сте, нали?

— Разбира се.

— Фея ли сте?

— Къде е съкровището?

Малкълм извади кутията.

— Дай да видя.

— Ще взема Ели, за да ви е по-удобно да го разгледате — обади се Алис.

Но Диания притисна детето до гърдите си и й хвърли смразяващ поглед.

— За глупачка ли ме вземаш? Знам всички трикове, които могат да ви хрумнат. Тук има нещо гнило. Никой не подарява просто така разни ценности.

— Тогава защо смятате, че имате право да задържите бебето? — попита Алис.

— Това е много по-обяснимо — отвърна жената.

Точно този миг чакаше Малкълм.

— Ако съумеете да ни обясните, можете да задържите и бебето, и съкровището.

Диания го погледна, прегърна Лира по-силно и я полюля.

— Какво точно да успея да обясня?

— Ако успеете да обясните защо Ели беше поверена на грижите ни, тогава тя може да остане при вас.

Жената се замисли.

— На колко опита имам право? Няма да се съглася само на един.

— Нека са три.

— Три. Добре. Първи опит: Тя ви е сестра, а родителите ви са починали. Оставили са я на вашите грижи.

— Грешите — каза Малкълм. — Имате още два опита.

— Така… Втори опит: Откраднали сте я и я водите в Лондон, за да я продадете.

— Пак грешите. Остава ви само един опит.

— Само един… Само един… Добре, да видим. Сетих се! Гледали са я монахините и когато реката се разля, със Сандра сте я взели от люлката, сложили сте я в лодката и водата ви е отнесла. Преследвал ви е някакъв мъж, когото сте убили, сестрите на Светото смирение са я отвели, а вие сте я спасили и след това се озовахте тук!

— Кой я е спасил?

— Вие. Ричард и Сандра.

— Кого спасихме?

— Ели, естествено!

— Отново грешите — каза Малкълм. — Тя се казва Алис, а не Сандра. Аз съм Малкълм, а не Ричард, а бебето не е Ели, а Лира. Изгубихте.

В този миг Диания отвори уста и нададе толкова пронизителен вой, че се наложи Малкълм да запуши уши. Тя разпери ръце, Лира се търкулна и щеше да падне на земята, ала Алис се спусна и я улови. Жената се хвана за главата, от очите й рукнаха сълзи и тя се просна възнак на тревата със сърцераздирателни ридания, от които Малкълм потръпна от страх, но събра одеялата, грабна металната кутия с бисквити и й подаде дървената кутия.

— Обещах ви съкровището. Вземете.

Диания не спираше да ридае; цялото й тяло се тресеше.

— Вземете — повтори той и остави кутията на земята.

Жената се претърколи по гръб и замята глава наляво-надясно.

— Бебето ми! Вземате ми детето!

— Тя не е ваше дете — изтъкна Малкълм.

— От безброй години копнея да прегърна бебе до гърдите си! Тя сука от млякото ми! Моя е!

— Тръгваме си. Оставям съкровището ето тук.

Диания се надигна и седна, но хлипаше толкова силно, че едва запази равновесие. Избърса с една ръка сълзите си, а с другата намери опипом кутията.

— Какво е това?

— Казах ви. Съкровище. Ние тръгваме. Благодарим за гостоприемството.

Диания се надигна на колене, хвърли се в краката на Алис и ги обгърна с ръце. Момичето се стресна и дръпна Лира встрани.

— Той не разбира, не би могъл! Как може един мъж да разбере? Но ти…

— Не! — отсече Алис.

— Огледа ли се в огледалото, след като ти сплетох косата?

— Да…

— Хареса ли се?

— Да. Но…

— Мога да те направя красива. Ще преобразя лицето ти така, че всички мъже да падат в краката ти. Имам тази сила!

Алис стисна устни. Малкълм я гледаше безпомощно. Нещо му подсказваше, че Алис по принцип не е доволна от начина, по който изглежда. Видя как по лицето й пробягват различни емоции, макар да не разпозна някои от тях. Най-накрая изражението й застина в характерното хапливо презрение.

— Лъжеш. Пусни ме.

Жената я пусна и се разплака отново, този път с кротко примирение. На Малкълм му дожаля.

Но какво можеха да направят?

Той побутна кутията към нея, обърна се и се отдалечи безмълвно. Алис го последва със спящата Лира на ръце.

Малкълм се обърна веднъж и видя, че жената е седнала и разглежда кутията.

— Какво ще стане, когато я отвори? — попита тихо Алис.

— Няма да успее.

— Защо?

— Защото не е механик.

Лодката беше непокътната; Малкълм се притесняваше да не й се е случило нещо. Задържа я, докато Алис се качи с детето, и след като двете се настаниха на седалката при носа, той прибра раницата под другата седалка, скочи вътре, взе греблото и насочи „Красивата дивачка“ далеч от омагьосания остров.