Филип Пулман
Малката лодка (13)

13. Болонският инструмент

Философските инструменти в Метеорологичната служба, така високо ценени от някои клиенти в „Пъстървата“ и презирани от други, работеха както обикновено и даваха показания, които учените, работещи с тях, биха могли да видят и ако само вдигнат очи към небето. Навън беше безоблачно и студено, небето беше ясно и денем, и нощем; нямаше знаци, че ще завали. Навътре в Атлантическия океан, докъдето обхватът на инструментите не се простираше, може и да бушуваха бури, насочващи се към Британия и носещи потопа, за който Корам ван Тексъл предупреди Малкълм, но нямаше инструмент, който да ги засече, може би с изключение на алетиометъра.

Затова жителите на Оксфорд четяха прогнозата за времето във вестника, радваха се на слабото слънце и започнаха да прибират чувалите с пясък. Реката все още беше бурна и отнесе едно куче, което падна във водата в Боутли. Животното се удави, преди собственикът да успее да го спаси. Нивото не спадаше, но реката не се разливаше извън коритото и пътищата бяха сухи, затова се смяташе, че най-голямата опасност е отминала.

В понеделник Хана Релф седеше у дома и записваше последните си открития относно значенията на пясъчния часовник на алетиометъра. Натрупала беше многобройни бележки, които да я занимават дълго време.

Работи цял ден и когато следобед на входната врата се почука, мислите й вече се насочваха към факта, че е време за чай. Тя стана от стола, доволна от повода за почивка, и слезе да отвори.

— Малкълм! Какво…? Влизай, влизай.

— Знам, че днес не е събота — каза разтрепераното момче, — но има нещо важно, което…

— Тъкмо се канех да направя чай. Идваш навреме.

— Идвам от училище.

— Да отидем в дневната. Ще запаля камината, студено е.

Работеше на горния етаж с одеяло върху коленете и нафтова печка в краката, тъй че не беше палила камината цял ден и сега в дневната беше студено. Малкълм стоеше неловко върху чергата пред камината, докато тя редеше съчки и вестници, които накрая запали.

— Дойдох, защото…

— Чакай, чакай, нека първо пийнем чай. Или предпочиташ какао?

— Не мога да остана дълго. Дойдох само да ви предупредя.

— За какво?

— Един мъж, циганин…

— Да отидем в кухнята. Няма да те пусна да си вървиш в този студ, преди да си пийнал нещо топло.

Тя запари чай, а Малкълм й разказа за господин Ван Тексъл, за лодката и за предупреждението му, че ще има голямо наводнение.

— Мислех, че времето се оправя.

— Не. Циганите познават добре реките и каналите и знаят какво е състоянието на кейовете чак до Глостър. Предстои невиждано наводнение. Той каза, че има знаци във водата и в небето, но ги виждат само онези, които ги познават. Сетих се за вас и за алетиометъра… Реших да дойда да ви предупредя и заради всички книги, които имате тук. Ще ви помогна да ги преместите на горния етаж.

— Много съобразително от твоя страна, но няма да ги местим сега. Каза ли на някого друг за предупреждението на циганина?

— На мама и татко. О, циганинът твърди, че ви познава.

— Как се казва?

— Корам ван Тексъл. Заръча ми да ви кажа „Оукли Стрийт“, за да му повярвате.

— Мили боже!

— Къде е Оукли Стрийт? Не се сещам за улица с това име в Оксфорд.

— Не се намира в Оксфорд. Това е… нещо като парола. Каза ли ти друго? Да отидем в дневната, за да не угасне огъня. Вземи си чая.

Малкълм се настани възможно най-близо до камината и й разказа за Жерар Бонвил и какво се беше случило в манастира.

Доктор Релф го слушаше с разширени от изумление очи и накрая каза:

— Жерар Бонвил. Колко странно. Чух това име вчера. Вечерях в колежа и разговарях с един адвокат, който ни гостува. Оказа се, че Бонвил наскоро е излязъл от затвора, където е лежал за побой или нещо подобно, а случаят му е така известен, защото основният свидетел на обвинението била госпожа Колтър. Точно така, майката на Лира. Бонвил се заклел пред всички, че ще си отмъсти.

— Лира! — възкликна Малкълм. — Той иска да нарани Лира. Или да я отвлече.

— Не бих се изненадала. Изглежда, е напълно побъркан.

— Казал на Алис, че той е бащата на Лира.

— Коя е Алис? А, да, сетих се. Наистина ли?

— Довечера ще уведомя монахините. Кепенците на онзи прозорец трябва да се поправят незабавно. Ще помогна на господин Тапхаус.

— Да се покатери до прозореца ли е опитвал? Носеше ли стълба?

— Не видяхме. Но не знам какво друго би могъл да прави там.

— Кепенците не са достатъчни — отбеляза Хана, докато побутваше цепениците в камината. — Де да можеха да се доверят на полицията.

— Аз ще ги предупредя. Сестра Бенедикта ще пази Лира. Доктор Релф, чували ли сте някога за човек, който бие демона си?

— Само ако е побъркан.

— Помислих, че може той да е отрязал крака на хиената.

— Не бих се учудила. Колко ужасно.

Двамата се взряха смълчани в огъня.

— Убеден съм, че господин Ван Тексъл е прав за наводнението — каза след малко Малкълм. — Макар в момента да изглежда, че времето се е оправило.

— Ще взема мерки. Първо ще преместя книгите, както ти предложи. Ако се наложи, ще живея на горния етаж, докато водата се отдръпне. Предупреди ли монахините?

— Ще им кажа, но не знам дали ще ми повярват. На тях не мога да кажа „Оукли Стрийт“.

— Така е, но трябва да ги убедиш. И не бива да изричаш тези думи пред никого друг, освен пред мен.

— Господин Ван Тексъл настоя за същото.

— Е, значи разбираш.

— Познавате ли го лично?

— Не, никога не съм го срещала. Малкълм, ако си изпил чая си, добре е да тръгваш. След малко трябва да изляза. Благодаря ти, че ме предупреди. Приемам го напълно сериозно.

— Благодаря за чая. Ще се видим в събота, както обикновено.

 

 

Хана се питаше дали Малкълм е казал на родителите си, че е видял мъжа да бие осакатения си демон в манастира. Подобна гледка би разтревожила чувствително дете като него, а и си личеше, че Малкълм е дълбоко потресен. Искаше й се да научи повече, особено за циганина, който знаеше за „Оукли Стрийт“. Дали самият той беше агент? Не беше изключено.

Ангажиментът й тази вечер беше обгърнат в мистерия. Най-много се тревожеше, че не знае къде отива. Когато се видя с професор Пападимитриу преди няколко дни, той й обясни как да се свърже с него, но не даде подробности как той ще се свърже с нея.

Сутринта получи покана, обикновена бяла картичка в плик, на която пишеше: „Довечера ви каня на вечеря. Джордж Пападимитриу“.

Всъщност не беше точно покана, а по-скоро заповед. Предположи, че вечерята ще се състои в неговия колеж, където портиерът обичаше да клюкарства, макар, разбира се, в „Джордан“ да работеха няколко портиери. Все пак цялата работа я озадачаваше.

Докато обаче преглеждаше роклите си, които не бяха кой знае колко на брой, с намерението да изглежда сериозна и семпла, пощенската кутия изтрака. Демонът й погледна надолу от площадката на стълбите.

— Нов бял плик — съобщи той.

На картичката пишеше: „Ставертън Роуд №28, 19:00 ч.“.

— Е, поне знаем къде отиваме, Джеспър — каза Хана.

 

 

В седем часа и една минута, след бърза разходка в студа, тя натисна звънеца на уютна вила на един от пътищата северно от Йерихон. Гъсто растящите храсти и дървета в градината скриваха сградата от пътя. Запита се дали това е къщата на Пападимитриу; интересно би било да види как живее подобна енигматична личност. Дали щяха да присъстват и други хора?

— Това не е покана за светско събитие — прошепна демонът й. — Тук сме по работа.

Вратата отвори приятна жена на около четиресет години с вид на северно африканка.

— Доктор Релф, радвам се да ви видя! Аз съм Ясмин Ал-Кайси. Какъв студ! Оставете палтото си на този стол… Заповядайте.

В топлата дневна имаше трима мъже. Единият беше професор Пападимитриу и изглежда, той беше най-важният сред присъстващите, но пък той винаги изглеждаше така. Стаята беше широка, с нисък таван и нефтени лампи върху няколко масички, а две-три анбарни лампи бяха разположени до креслата. По стените имаше множество картини: рисунки, гравюри, един или два акварела, всички с много високо качество, доколкото Хана можеше да прецени. Мебелите не бяха антикварни, но не бяха и модерни и изглеждаха изключително удобни.

Пападимитриу се приближи под топлата светлина на лампите да стисне ръката на Хана.

— Нека първо ти представя нашите домакини: доктор Аднан и госпожа Ясмин Ал-Кайси.

Хана се усмихна на жената, която й отвори, застанала сега до масичката с напитките, и се здрависа с мъжа: висок, строен, мургав, с искрящи очи и къси черни мустачки. Демонът му беше пустинна лисица.

— Запознай се с лорд Нюгънт — заведе я Пападимитриу при третия мъж. — А това е нашата гостенка доктор Хана Релф.

Хана ги виждаше за пръв път, но ако Малкълм беше тук, щеше да разпознае тримата мъже от „Пъстървата“, които го разпитваха за манастира.

— Какво ще пиете, доктор Релф? — попита Ясмин Ал-Кайси.

— Вино, ако обичате. Бяло.

— След малко ще седнем на вечеря и не искам да губим време — поде Пападимитриу. — Хана, тази вечер си на среща с организацията „Оукли Стрийт“. Лорд Нюгънт е директорът, а Аднан е заместникът му. Всички присъстващи са част от службата и знаят коя си. Ще ти обясним колко сложна е ситуацията и ще те помолим нещо.

— Разбирам — кимна Хана. — Ще ви изслушам с голям интерес.

— Да се настаним на масата — предложи доктор Ал-Кайси.

Така няма да се налага да прекъсваме разговора, за да се преместим.

— Много добра идея — съгласи се Пападимитриу.

— Насам, ако обичате. — Госпожа Ал-Кайси ги въведе в по-малка трапезария. На масата бяха подредени ордьоври и салати, за да не се налага домакините да стават и тепърва да носят чинии от кухнята. — Знам, че навън е студено, но нямаме време за топли блюда, защото някои от нас трябва да хванат влака. Заповядайте.

— Тъй като сега сме в „Оукли Стрийт“ — започна Пападимитриу, — предлагам лорд Нюгънт да говори пръв. Хана, несъмнено знаеш, че той е бившият лорд канцлер.

— Но сега съм директорът на „Оукли Стрийт“ — уточни лорд Нюгънт. Той беше много висок и слаб мъж с басов глас. Демонът му, лемур, скочи на празния стол до него. — Доктор Релф, от около две години разчитаме на вашите тълкувания на алетиометъра. Много сме ви благодарни. Предполагам, знаете, че се допитваме и до други алетиометри.

— Не, не знаех — отвърна Хана. — Почти нищо не знам.

— Изследователи, които работят с инструментите в Болоня и Упсала, също ни предоставят своите съвети. Инструментът в Женева е в ръцете на Магистратурата, а в Париж симпатизират на тяхната кауза. Оксфордският алетиометър е единственият друг, за който знаем.

— След като в момента сме в „Оукли Стрийт“ — каза Хана, — може ли да попитам дали сред учените, работещи с оксфордския алетиометър, има и други агенти?

— Не, няма. Другите учени тук са честни изследователи с напълно основателни академични причини да използват инструмента.

— Но може да има някой агент на Магистратурата — вметна Ясмин Ал-Кайси.

Изражението й беше напълно сериозно, ала лорд Нюгънт се усмихна.

— Възможно е, разбира се — съгласи се той. — Досега всичко беше спокойно, обаче миналата седмица изследователката ни в Болоня беше убита, а алетиометърът й откраднат. Предполагаме, че крадецът е възнамерявал да го изпрати в Женева.

— Но не е успял?

— Съобразителен наш агент съумя да се справи с убиеца и да вземе инструмента, който в момента се намира в кутия под онази лампа.

Хана се обърна. Под нефтената лампа на една от малките масички стоеше очукана дървена кутия с размери, подходящи за алетиометър. Искаше й се веднага да отиде да го разгледа и Пападимитриу долови копнежа й.

— Ще го видиш след вечеря — каза той. — Огледахме го и не открихме да се е повредил при перипетиите, но ти можеш да прецениш по-добре.

Хана се стъписа. За да се успокои, тя отпи глътка вино и погледна към лорд Нюгънт.

— Доктор Релф — поде той, — ще ви направим предложение. Свързано е с рискове, затова ще ви дадем време да го обмислите добре. И ще отговорим на всичките ви въпроси. Много бихме искали да оставите академичните си изследвания и да се допитвате до алетиометъра единствено за нашите въпроси. Ще използвате този инструмент. Ще го поверим на вас. Разбира се, никой друг няма да знае този факт. Кажете ни какви неудобства би ви създало подобно положение, и естествено, имате пълното право да откажете. Преди това обаче Аднан ще ви обясни защо тази задача е толкова важна.

— Прощавайте, доктор Ал-Кайси — каза Хана, — но първо искам да попитам нещо. Вероятно ще повдигнете този въпрос след малко, но предпочитам да го изясним сега. Лорд Нюгънт, вие говорите за Магистратурата така, сякаш е пределно ясно, че тя е врагът, а и напоследък Дисциплинарният съд на Консисторията действително стои зад ужасяващи събития, като например убийството на свръзката ми. Съществува и отвратителна организация на име Братството на свети Александър, която трови отношенията между ученици и учители в района. Предполагам, че всички тези неща са свързани, и с радост ще се боря срещу тях. Но кои сме „ние“? „Оукли Стрийт“ част от по-голяма служба ли е? Каква кауза подпомагам с работата си? Звучи невероятно наивно и глупаво от моя страна, но до момента работя… слепешката. Предполагам, че съм на страната на доброто. Сигурно питате как е възможно да съм толкова невежа, но такива са фактите. Надявам се да ми изясните тези неща, доктор Ал-Кайси. Но, както вече споменах, вероятно се канехте да направите точно това.

— Да, и сега ще се постарая да ви обясня нещата много по-ясно — отвърна той. Пустинната лисица се премести от другата страна на стола му, за да вижда Хана по-добре. — „Оукли Стрийт“ е тайна правителствена служба, основана с цел да пречи на работата на организациите, които вече посочихте, както и на няколко други. Създадена е през 1933 г., непосредствено преди войната с Швейцария, когато изглеждало, че въоръжените сили на Магистратурата ще победят британците. За радост това не станало и отчасти оцеляването ни се дължи на Службата за специално разузнаване, която по-късно започнали да наричат неофициално „Оукли Стрийт“. Задачата й е да защитава демокрацията в страната ни и да отстоява принципите за свобода на мисълта и словото. Трябва да отбележа, че извадихме късмет с тогавашния владетел. Крал Ричард подкрепяше дейността ни, а директорът на „Оукли Стрийт“ винаги е бил член на Кралския съвет. Старият крал горещо се интересуваше от делата ни. Крал Майкъл не чак толкова… Но сегашният крал, изглежда, споделя интереса на дядо си и ни помага много, макар това да не е обществено достояние.

— Парламентът знае ли за „Оукли Стрийт“?

— Съвсем бегло. Дейността ни се финансира — макар и недостатъчно — от бюджета за отбрана чрез кабинета. Има група народни представители, които са твърдо на страната на Магистратурата — убеден съм, че можете да назовете поне някои от тях. Те подозират за съществуването на служба като „Оукли Стрийт“ и с голямо удоволствие биха я разкрили и унищожили, за да спрат дейността ни. Неприятният парадокс едва ли ви е убегнал: за да защитим демокрацията, се налага да погазим демократичните принципи. Някои от членовете ни не възразяват, но за други това е смущаващо.

— Да, парадоксът е неприятен — призна Хана. — Но нека се върнем за момент на болонския инструмент. Предполагам, че е собственост на Болонския университет.

— Беше — каза лорд Нюгънт.

— Но юридически и морално все още е.

— За съжаление, също като с демократичния парадокс на Аднан, и тук се натъкваме на етичен проблем. Университетското настоятелство е окупирано от проженевска фракция. Нашата изследователка работеше тайно, също като вас, и подозираме, че е била разкрита и убита именно по поръчение на същата тази фракция. Открили са с какво се занимава и са я убили, а ако нашият агент не се беше намесил, сега инструментът щеше да е в Женева в ръцете на враговете ни.

— Мили боже! — промълви Хана. Тя пийна малко вино и огледа присъстващите: Нюгънт, строен и непроницаем; Ясмин Ал-Кайси, елегантна и приветлива; Аднан Ал-Кайси, от чиито тъмни очи струеше съчувствие, и Пападимитриу — хладен, любознателен, непоколебим.

— За момента болонският инструмент е военна плячка — заяви доктор Ал-Кайси след кратко мълчание.

— Нима сме във война? — учуди се Хана. — Тайна война ли водим?

— Да — потвърди Нюгънт. — И ви молим за по-активно участие в нея. Осъзнаваме рисковете.

— Рискове…

— За сигурността ви и така нататък. Все пак последното лице, което се занимаваше с тази работа, загина. Разбираме това също толкова добре, колкото и вие. Но предишната изследователка имаше много по-незавидна позиция — работеше буквално на вражеска територия. За вашата безопасност можем да се погрижим.

— И искате да тълкувам алетиометъра… на пълен работен ден?

— Припомни на колегите ми с какво се занимаваш в момента — подкани я Пападимитриу.

Госпожа Ал-Кайси поднесе на гостите стъклени купички с ароматен сладолед.

— Благодаря, изглежда превъзходно — каза Хана и се обърна към всички. — Занимавам се с две неща. В малкото си време за достъп до алетиометъра в Бодлианската библиотека би трябвало като останалите колеги от групата да изучавам значенията на един от символите върху циферблата. Изследвам пясъчния часовник. Групата ни се състои от дванайсет души и всеки от нас проучва един от трийсет и шестте символа. Срещаме се редовно и обсъждаме заключенията си, поддържаме и връзка. Всяка седмица ми се полагат по пет часа работа с алетиометъра.

Това е, така да се каже, официалната ми работа. Но, както добре знаете, работя и за „Оукли Стрийт“. Когато ми изпратят… тоест, когато вие ми изпратите въпрос, се занимавам с него в рамките на петте полагащи ми се часа. Но ако не отбелязвам напредък в официалното си проучване, ще ме изключат от групата и ще дадат часовете ми с инструмента на друг. И без това съм една от най-бавните, тъй като работя и за вас. А това е… много унизително.

— Разбирам — кимна Ал-Кайси. — Но след като е добре известно, че работите бавно, едва ли някой ще се изненада, ако, да речем, отстъпите петте си часа с алетиометъра в Бодлианската библиотека…

— Искате да се откажа от изследванията си? — Лъжичката на Хана изтрака в чинийката. — Не, в никакъв случай. Мога да се примиря с унижението. Но аз съм учен…

Тя взе лъжичката, но отново я изпусна и погледна към Пападимитриу.

— Ти поне ме разбираш! — каза, а Джеспър изрази възмущението й, като се наежи. — Искаш от мен да върша работа, довела до смъртта на предшественичката ми. Същевременно очакваш да проваля академичната си кариера, като се откажа от изследването си под предлог, че ми е прекалено трудно. Това е… как да кажа, прекалено.

Пападимитриу побутна настрани недокоснатия си десерт.

— Да, така е — съгласи се той. — Но по време на война на много хора им се налага да вършат неприятни неща. И не се заблуждавай, във война сме. Хана, няма кой друг да се заеме с тази задача. Тайно следя докладите на групата. Колегите ти са старателни, трудолюбиви и компетентни, но от всички ти си най-проницателната. Може и да си най-бавна, но си най-добрата от тях. Не се притеснявай за академичното си бъдеще.

Хана, естествено, веднага се засрами. Не знаеше какво да каже, затова се зае със сладоледа.

— По отношение на опасността — намеси се лорд Нюгънт, — не отричам, опасно ще е. Ако някой разбере за работата ви, и особено, че работите с болонския инструмент, ще бъдете изложена на риск. Ще се погрижа някой да ви наблюдава. Наблюдавахме и изследователката в Болоня, затова успяхме да се намесим толкова бързо, но все пак закъсняхме. Там обаче нямаме достатъчно агенти. Тук, на наша територия, е съвсем друго. Няма да знаете кой ви пази, но ще имате закрилници.

— И ще допринесете неимоверно за победата ни в тази тайна война — добави Ал-Кайси. — Знаете кой е врагът и знаете за какво се борим. Помислете какъв е залогът. Правото да мислим и говорим свободно, да изследваме всичко на този свят. Струва си да се борим за такава кауза, не сте ли съгласна?

— Разбира се, че съм съгласна — отвърна Хана развълнувано. — Не е нужно да ме убеждавате в очевидното. Та в какво друго да вярвам, ако не в свободата на словото и мисълта? — Тя побутна купичката със сладоледа настрани.

— Знаем това — каза лорд Нюгънт. — Осъзнаваме и в колко неприятно положение ви поставяме. Защо не довършите превъзходния десерт, а после ще разгледате болонския инструмент. Много бих искал да чуя мнението ви за него.

— Колко такива инструменти има? — попита Ясмин Ал-Кайси. — Би трябвало да знам, но нямам представа.

Пападимитриу отговори вместо Хана, която тъкмо беше лапнала лъжичка сладолед.

— Известни са ни пет. Носят се слухове, че има и шести, но…

— Не могат ли да изработят още?

— Хана е по-добре запозната, но доколкото ми е известно, пречката е свързана със сплавта, от която са направени стрелките. Самият инструмент е само част от проблема. Всеки алетиометър установява някакъв вид единение с тълкувателя. Едното не може да работи без другото.

— И това е една от загадките, които се опитваме да разбудим — додаде Ал-Кайси.

Лорд Нюгънт стана от масата, донесе малката кутия с очукани ъгли и я подаде на Хана. Изработена беше от палисандрово дърво, а на капака едва се различаваше избелял герб.

Тя отвори кутията и разгледа внимателно алетиометъра, преди да го извади от гнездото от кафяво кадифе и да го остави върху бялата покривка на масата. Беше по-дебел от инструмента в Бодлианската библиотека, но със също толкова износен от употреба златен корпус, и блещукаше под светлината на лампата със същия огнен плам. Трийсет и шестте символа върху циферблата бяха по-простичко изрисувани, само в черно върху снежнобелия фон, а не в ярките багри върху фон с цвят на слонова кост като на оксфордския. Но поради това приличаха по-малко на украса и повече на първични символи. В центъра на циферблата, под стрелките, имаше гравюра на слънце.

Ръцете на Хана погалиха циферблата сякаш беше лицето на любим. Алетиометърът в Бодлианската библиотека беше красив и богато украсен, Хана изпитваше към него дълбоко уважение и дори известна доза страхопочитание. Този не беше толкова изящен, но по някакъв необясним начин й прилягаше повече. Инструментът посрещна ръцете й сякаш именно те бяха износили стария корпус през вековете и бяха загладили краищата на колелцата. Искаше й се да остане сама с инструмента, да прекара с него часове и дни наред, да не се отделя от него.

Отпусна се и остави съзнанието си да достигне онова състояние на спокойна бдителност, в което усещаше първите десет-дванайсет групи от значения под всеки символ. Завъртя първата стрелка на бебето, една от чиито функции беше да представя човека, задаващ въпроса. Втората насочи към кошера, който в този случай символизираше плодотворна работа. Третата стрелка нагласи върху ябълката и наум определи групата от значения за въпрос от общ характер. Ако книгите с тълкувания й бяха подръка, можеше да зададе въпроса доста по-прецизно, но засега щеше да се задоволи със следната формулировка: Да приема ли предизвикателството?

Голямата стрелка започна да се върти бързо и Хана успя да преброи шест оборота, преди да се спре твърдо на марионетката. При прост въпрос като този шестото ниво на значения на марионетката означаваше утвърждение: да, трябваше да приеме предизвикателството.

Тя вдигна очи задъхана и примигна, когато излезе от състоянието си на лек транс. Всички бяха вперили очи в нея.

— Съгласна съм — каза тя.

По лицата им се изписа облекчение и доволство. Дори Пападимитриу се усмихна като момче, което е получило подарък. Хана обаче не им каза, че щом докосна инструмента, веднага се почувства едновременно като у дома и като на работа — нещо, което никога не беше изпитвала с оксфордския алетиометър.

И в почти същия миг забеляза и проблема.

— Но — промълви тя.

— Да? — подкани я Пападимитриу.

— В Бодлианската библиотека разполагам с всички справочници, където са описани много повече значения. По памет мога да достигна до пет или шест нива дълбочина, не повече. Ако напусна изследователската група, не бих могла да използвам книгите, без да стане ясно, че имам достъп до друг алетиометър, а без книгите няма да съм ви от полза.

Всички обърнаха погледи към Пападимитриу. Отнякъде се носеше ухание на кафе.

Пападимитриу каза:

— На пръв поглед това представлява спънка. Но е много по-лесно да се направят копия на книги, отколкото на алетиометър. Ще се заема да ти набавя необходимите справочници.

— Ако се разчуе, че търсиш подобни книги, много хора ще направят връзката — предупреди го Ясмин Ал-Кайси. — Изчезнал алетиометър там, професор, който търси определени книги тук…

— Няма да търся книгите тук. Ще действам дискретно. Не се тревожи.

— Ние може да пуснем зелени листове — предложи Нюгънт и прие поднесената му от госпожа Ал-Кайси чаша кафе.

— Зелени листове? — учуди се Хана.

— Фалшиви слухове. В ранните години на „Оукли Стрийт“ плановете за подобни неща често се записвали върху зелена хартия и продължаваме да използваме този израз. Може да пуснем слух, че сме намерили изчезналия инструмент. Или че сме успели да изработим нов, дори няколко нови. Зелените листове са много полезни.

— Ясно — каза Хана. — Може ли да повдигна още един практичен въпрос?

— Разбира се.

— Как ще се издържам? Ако се върна към преподавателската дейност, което, разбира се, мога да направя, няма да имам достатъчно време, за да работя за „Оукли Стрийт“.

— Оставете това на мен — каза лорд Нюгънт. — Ще получите наследство от далечен чичо, нещо от този род. Не разполагаме с много пари, но със сигурност няма да ви оставим да умрете от глад.

— Дано — промърмори Хана. Осъзна, че не е откъсвала ръце от алетиометъра, откакто го докосна за пръв път. Отдръпна ги смутено и отпи глътка кафе.

— Да обсъдим и друг практичен въпрос — обади се Ясмин Ал-Кайси — Имате ли сейф у дома?

— Не — засмя се Хана. — Не притежавам нищо ценно.

— Вече притежавате. Ще уредим да ви доставят нов домакински уред — бойлер или нещо подобно — и да го монтират през следващите два или три дни. Но няма да получите бойлер, а сейф. Прибирайте в него алетиометъра, когато не го използвате.

— Разбира се — каза Хана и си помисли: „Трябва да го сложа на горния етаж, в случай че стане наводнение“. Това я подсети за предупреждението на Малкълм и тя се обърна към лорд Нюгънт:

— „Оукли Стрийт“ има ли агент на име Корам ван Тексъл?

— Не.

„Интересно — помисли си Хана. — Един от тях лъже и мисля, че е Нюгънт.“ След това продължи на глас:

— А да познавате мъж на име Жерар Бонвил? Той свързан ли е с разузнавателните служби?

— Бонвил физика ли?

— Нима е физик? Не знаех. Демонът му е хиена с липсващ крак.

— Той беше главният изследовател на Полето на Русаков. На Праха и други подобни. Но го отстраниха, когато го вкараха в затвора, май за изнасилване. Откъде го познавате?

— Очевидно се подвизава в Оксфорд. Ходил е в странноприемницата, която държи бащата на Малкълм. Момчето спомена за него онзи ден. Още един въпрос. Как ще се свързвам с вас? По същия начин като преди ли?

— Не — отговори Пападимитриу. — С теб ще трябва да се срещаме редовно. Сега, след като си независим учен, ще имаш например нужда от съветите ми за книгата, която искаш да напишеш. Ще се срещаме да обсъждаме изследванията ти. Нещо в този дух. Какво правиш например в събота вечер?

— Обикновено работя у дома.

— Ела в „Джордан“ в шест часа.

— Добре.

— Може ли веднага да ви възложа задача? — попита Нюгънт.

— Да, бих могла да се заема, след като имам алетиометър.

— Става въпрос за детето в манастира. Искаме да знаем защо то е толкова важно за врага. Въпросът конкретен ли трябва да бъде, или може и да е по-общ?

— И двата варианта са възможни, но колкото по-конкретен е въпросът, толкова по-дълго време отнема.

— Тогава задайте по-общ въпрос. Непременно трябва да разберем защо детето е толкова важно. Много ще съм ви благодарен, ако формулирате подходящ въпрос.

— Ще се постарая.

— Още нещо — продължи Нюгънт. — Вашият приятел от странноприемницата… Матю ли се казваше?

— Малкълм Полстед.

— Малкълм. Няма да го излагаме на опасност, но той би могъл да се окаже полезен за нас. Не губете връзка с него. Можете да му казвате всичко, което прецените, че ще запази в тайна. Вижте какво ще успеете да научите от него.

Изведнъж атмосферата в стаята се промени. Усещането беше… Хана не разбираше съвсем — сякаш всички останали знаеха някаква тайна и смутено избягваха погледа й. Едва ли се дължеше на думите на лорд Нюгънт, те бяха напълно невинни; дали пък не беше разбрала правилно значението им?

Странното усещане отмина. Всички станаха, сбогуваха се любезно, облякоха палта, размениха благодарности. Хана върна алетиометъра в кутията от палисандрово дърво, прибра я в памучна пазарска торба и пое към вкъщи.

— Джеспър, какво се случи преди малко? — попита, когато свиха по Уудсток Роуд.

— Те знаеха, че думите му имат по-дълбоко значение, и това не им се понрави.

— За това и сама се досетих. Но какво ли е имал предвид?