Филип Пулман
Малката лодка (16)

16. Аптеката

Малкълм не виждаше почти нищо. Освен черното небе и неумолимо сипещия се дъжд, брезентът също пречеше. А и улавяше вятъра и това караше лодката да се килва непредвидимо наляво и надясно, тъй че не би могъл да спре поглед върху каквото и да било, дори да виждаше. Първоначално си помисли, че са допуснали ужасна грешка, като се качиха в лодката, и че неизбежно ще се удавят; но какво друго им оставаше? Бонвил щеше да ги хване, да открадне Лира, да я убие…

Съсредоточи се върху задачата да държи лодката изправена, доколкото може, като само я направляваше, без да гребе. Мощното течение ги тласкаше напред, така че не се налагаше да полага каквито и да било усилия, но нямаше представа къде се намират или в какво биха могли да се забият всеки момент: дърво, мост, къща — Малкълм се опита да пропъди тази мисъл.

Имаше и друг проблем. Малкълм седеше на кърмата и за да спусне греблото във водата, трябваше да отвие брезента от този край, а непрестанно усилващият се дъжд пълнеше лодката толкова бързо, че водата вече стигаше до глезените му.

— Щом се доберем до нещо стабилно, трябва да вържем лодката и да изгребем водата — провикна се той към Алис.

— Добре — съгласи се примирено тя.

Малкълм се наведе надясно и опита да надзърне иззад брезента, като същевременно побутваше качулката на дъждобрана си нагоре, за да не му пречи. Взря се съсредоточено в клокочещата тъмнина и като че ли различи очертанията на нещо голямо, високо и черно, покрай което профучаха — дърво ли беше? Аста стоеше като бухал на последния обръч и гледаше напред, но огромните капки, шибащи големите й очи, не й позволяваха да види почти нищо.

И тогава — „Наляво! Наляво!“, изкряска тя и Малкълм топна греблото във водата и го натисна с цялата си тежест тъкмо когато преминаха под ниско увисналите клони на дърво, които одраха брезента по цялото му протежение и за малко да бутнат качулката от главата му.

— Има още дървета! — извика Аста.

Малкълм натисна греблото с всички сили и загреба срещу течението, а лодката се завъртя и заблъска в клоните — в този миг една бодлива вейка го шибна през лицето, той нададе вой и стресна Лира, която се разплака.

— Какво има? — изкрещя Алис.

— Нищо. Всичко е наред, Лира — провикна се в отговор, макар очите му да сълзяха от болка и лицето му да пулсираше.

Въпреки това не пускаше греблото. Тогава зърна дебел клон, побутващ обръча, на който стоеше Аста, протегна ръка, сграбчи го и спря лодката.

Хвърли греблото в краката си и с освободилата се ръка намери опипом въжето. Преметна го през клона и успя да го завърже на обикновен моряшки възел с премръзнали и треперещи пръсти.

— Някъде в краката ти има платнено ведро — обърна се той към Алис и докато тя го търсеше, той наметна брезента върху последния обръч и го закачи за перилото от едната страна.

— Ето, вземи — подаде му Алис ведрото. Лира не спираше да реве.

Малкълм се зае да изгребва водата и изсипваше ведрото от ъгъла, където брезентът не беше закачен. Не му отне дълго време. Тогава осъзна, че ботушите му също са подгизнали, събу ги с мъка и изсипа водата и от тях. Закачи и последния край на брезента и се облегна назад изтощен, а Аста облиза драскотините по лицето му с мекия си и чист език на малко кученце. От това го заболя още повече, но Малкълм се сдържа да не вика.

Поне с вече опънатия върху цялата лодка брезент сега беше на сухо. Дъждът барабанеше по синтетичната материя, но вътре в лодката не проникваше и капка.

— Под седалката ти има тенекиена кутия — каза той на Алис. — Опаковах я с изолирбанд, тъй че би трябвало да е суха. Подай я, ако обичаш. Вътре има бисквити.

Алис затършува под седалката, напипа кутията и му я подаде. Малкълм плъзна пръсти по лентата, намери края й и я отлепи. Всичко вътре беше сухо. И беше забравил, че е пъхнал вътре джобно ножче и малко анбарно фенерче! Включи го и яркият лъч го заслепи. И Лира спря да плаче.

— Дай й бисквита да я залъжеш — предложи Малкълм.

Алис извади две бисквити от кутията, една за себе си и една за Лира, която, след като размаха своята подозрително, я засмука с голямо удоволствие.

Малкълм зърна нещо с крайчеца на окото си — или пък беше в самото му око? Бяло петънце на дъното на лодката, което след миг внезапно се превърна в блещукащото и потрепващо кръгче светлина и се зарея в тъмнината пред него. Той примигна и тръсна глава: сега не беше моментът да му се привиждат искрящи кръгове; ала светлината не изчезна. Рееше се във въздуха, пулсираше, въртеше се и проблясваше.

— Какво има? — попита Алис. Явно беше доловила, че той тръска глава, или пък беше усетила, че е разсеян, а може би дори виждаше малко в тъмното.

— Нещо ми влезе в окото. Не бива да мърдам обаче.

— Извади го с крайчето на носната си кърпа — предложи тя.

Малкълм седеше неподвижно, целият подгизнал, и се опитваше да запази самообладание. Изпитваше усещане, подобно на онова, което Аста описа вечерта, когато видя за пръв път искрящия кръг — сякаш се носеше безтегловен в пълен покой сред простиращ се във всички посоки безкрай. Искрящият кръг започна да расте, точно както преди, и по същия начин Малкълм седеше парализиран и безпомощен, но не и уплашен, докато светлината изпълни цялото му полезрение. Не беше страшно, дори донякъде му носеше утеха. Това беше неговата аврора — казваше му, че все още е част от нещо много по-мащабно и значимо и така ще си остане завинаги.

Малкълм остави феномена да премине и дойде на себе си напълно изтощен, сякаш беше вършил тежка работа. Примигна и отново тръсна глава. Но продължаваше да вижда бялото петно на пода. Протегна ръка и го напипа: оказа се картичка от онези, върху които дамите и господата отпечатваха имената си. Погледът му все още беше твърде замъглен, за да я прочете, затова безмълвно я прибра в джоба си.

Щом дойде окончателно на себе си, усети в тясното пространство под брезента, че по-рано Алис е била права: трябваше да сменят пелените на Лира. Е, в момента не можеха да направят абсолютно нищо по този въпрос.

— А сега какво? — попита Алис.

— Най-важното е да не заспиваме. Ако нивото на водата се понижи, докато лодката е вързана, ще се килнем наляво и ще останем в клоните на дървото.

— Да, би било глупаво.

Лира гукаше тихичко — говореше нещо на Панталеймон или просто изразяваше задоволството си от олигавената бисквита.

— Е, тя поне лесно се залъгва — отбеляза Малкълм.

— Скоро трябва да й сменим пелената. Иначе ще се подсече.

— Ще трябва да изчакаме, докато се развидели. И докато намерим топла вода, за да я измием. На разсъмване ще видим дали можем да се върнем у дома.

— Той все още е някъде там.

Това беше най-малкият проблем според Малкълм. Силното течение на бушуващата река можеше да им попречи да се върнат обратно до странноприемницата; можеше да ги отнесе през цял Оксфорд и после… накъде?

— Ще се оглеждаме за къща или магазин, или друго място, където имат… каквото й трябва — рече Малкълм.

— Добре.

— Там долу има одеяло, ако ти е студено. Загърнете се двете с Лира.

Алис затършува слепешката и накрая го намери.

— Мокро е.

— Е, поне ще спира вятъра.

— Ти няма ли да спиш?

— Не, ще стоя на пост. Поне ще опитам.

— Събуди ме да те отменя, когато не издържаш повече.

Малкълм угаси фенерчето. Лодката определено не беше пригодена за спане. И да искаше да се опъне, на дъното имаше два-три сантиметра ледена вода, която не успя да изгребе с ведрото; а дори да беше сухо, нямаше къде да опре глава, освен в твърдата дървена седалка, и така нататък.

Всъщност имаше много от какво да се оплаква човек, но Алис не се оплака нито веднъж. Малкълм й се възхити за това и се закле пред себе си да не мърмори за болезнените драскотини по лицето си.

Алис се намести в другия край на малката лодка. Лира беше спряла да плаче благодарение на бисквитата и сега дремеше в ръцете на момичето. Алис се облегна на обръчите с вдигнати върху предната седалка крака, за да оформи нещо като люлка за бебето. Демонът й седеше сгушен до нея.

Аста се превърна в пор и се уви около врата на Малкълм.

— Според теб къде сме? — прошепна тя.

— Някъде покрай Порт Медоу. Там вдясно е параклисът с дърветата около него.

— Но параклисът е далеч от реката.

— Струва ми се, че реката е заляла всичко. Виж колко нависоко сме, а наоколо е само вода.

— Възможно е да спадне бързо.

— Едва ли, при този силен дъжд.

— Да… дали ще ни отнесе?

— Не. Нали успяхме да вържем лодката в тъмното. Щом се разсъмне, ще видим какво е положението и ще се върнем обратно. Лесна работа.

— Но течението е много силно.

— Тогава ще го изчакаме да се успокои.

— Не можем да чакаме. Трябва да намерим чисти дрехи за Лира.

Аста се смълча, но Малкълм знаеше, че не е заспала, усещаше как мисли.

— А ако дъждът не спре? — попита тя след малко.

— Циганинът не каза нищо подобно. Само ще стане голямо наводнение.

— Но в момента имам чувството, че никога няма да спре.

— На целия свят няма толкова вода, за да е възможно. Все някога ще спре да вали и слънцето ще изгрее. Всяко наводнение си има край.

— Този път може да е различно.

— Няма.

— Какво пише на картичката, която намери? — сети се след малко Аста.

— О, вярно.

Малкълм я извади от джоба си и като затули лъча на фенерчето с длан, за да не събуди Алис, прочете:

ЛОРД АЗРИЕЛ

ОКТОБЪР ХАУС

ЧЕЛСИ

ЛОНДОН

На гърба пишеше:

Хиляди благодарности! Ако някога имаш нужда от помощ, непременно ме потърси.

Азриел

На Малкълм му хрумна великолепна, брилянтна идея. Аста веднага се досети каква е и прошепна:

— Не казвай на Алис.

Идеята беше следната: да стигнат, носени от бързото течение на придошлата Темза, чак до Лондон, да намерят лорд Азриел и да му върнат детето. Сякаш затова лордът беше платил да ремонтират лодката, сякаш е знаел, че предстои истински потоп и е подготвил плавателен съд за дъщеря си, сякаш вярната лодка сега предаваше съобщението му на Малкълм. Тази мисъл го стопли.

Двамата с Аста се споразумяха негласно: „Засега няма да казваме на Алис“.

Дъждът продължаваше да плющи неумолимо по брезента, но поне, мислеше Малкълм, докато опипваше предпазливо планшира, сега лодката беше още по-нависоко в короната на дървото, отколкото когато я завърза. Би било много по-страшно водата да ги залее, отколкото да се прекатурят, когато спадне.

А и беше успял да върже въжето на хубав възел и можеше да го развърже дори в тъмното, ако се наложеше.

— Щеше да е още по-лесно, ако бях направил рифов възел. Развързва се само с едно дръпване…

— Да се беше упражнявал — укори го Аста.

Изминаха няколко минути в пълна тишина. Малкълм усети, че главата му клюма, и я вдигна стреснато.

— Не заспивай — каза Аста.

— Не заспивам.

— Напротив.

Малкълм вероятно беше казал нещо в отговор, но следващото, което усети, беше как разраненото му лице се удря в страничната дъска. Малко по-малко се беше смъквал надолу и сега лежеше почти хоризонтално.

— Защо не ме събуди? — смъмри той Аста.

— И аз бях заспала.

Малкълм се надигна, примигна и се прозя, разтри лявото си око, където кожата не беше издрана като под дясното.

— Добре ли си? — прозвуча тихо гласът на Алис.

— Да, просто се подхлъзнах.

— Нали щеше да будуваш.

— Буден бях. Просто се подхлъзнах.

— Да бе.

Малкълм седна изправен и провери клона. Лодката като че не беше мръднала нито нагоре, нито надолу, но дъждът продължаваше да барабани по брезента.

— Студено ли ти е? — обърна се той към Алис.

— Да, а на теб?

— Малко. Трябват ни още одеяла.

— Но сухи. И възглавници. Ужасно е неудобно тук.

— На сутринта ще се стоплим. Щом започне да се развиделява, ще опитам да поема обратно към вкъщи. Но първо трябва да намерим чисти дрехи за Лира.

След кратко мълчание Алис попита плахо:

— Какво ще правим, ако не можем да се върнем?

— Ще можем.

— Дано.

— Не сме се отдалечили много…

— Течението е прекалено бързо, няма как да гребеш насреща му.

— Тогава ще стоим тук, докато се успокои.

— Но на Лира й трябват…

— От другата страна на Порт Медоу има магазини. Ще отидем до тях, щом се разсъмне.

— Майка ти и баща ти ще се тревожат.

— Нищо не мога да направя по въпроса. А твоите родители?

— Нямам баща, само мама и сестрите.

— Дори не знам къде живееш.

— В Улвъркоут. Мама ще помисли, че съм се удавила.

— Монахините също ще помислят, че пороят е отнесъл Лира…

— Ами то си е така.

— Знаеш какво имам предвид.

— Ако изобщо в манастира има оцелели.

Изминаха няколко минути. Малкълм чу как Алис и демонът й си шепнат, и после тя се обърна към него:

— Отиде ли в градинската барака, както ти заръчах?

Малкълм усети, че се изчервява, и изпита благодарност за гъстата тъмнина.

— Да. Той беше там със сестра Катарина.

— Какво правеха?

— А… Не успях да видя добре.

— Знам какво са правили. Негодник. Когато го ударих, исках да го убия.

— Защо?

— Защото беше толкова мил с мен. Ти не би разбрал.

— Наистина не разбирам. Но ако го беше убила, нямаше да кажа на никого.

— Наистина ли мислиш, че преследва Лира?

— Нали ти така рече.

— Как мислиш, възможно ли е все пак той да е бащата на Лира?

— Не. Говорил съм с истинския й баща.

— Кога?

Малкълм й разказа за чудатата нощ в градината на манастира и как беше дал лодката си на лорд Азриел. За негова изненада Алис не изсумтя недоверчиво, както очакваше, че ще направи.

— И как се държеше той?

— Казах ти. Разхождаше я из градината и й шепнеше.

И те двамата на практика шепнеха, снишили гласове на фона на дъжда. Алис се смълча за минутка-две и след това попита:

— Ти чу ли какво й говореше?

— Не. Стоях на пост до стената на манастира.

— Но се е държал грижовно с нея, така ли?

— Да, определено.

Измина още минутка.

— Ако не можем да се върнем — промълви Алис, — ако реката ни отнесе…

— Да?

— Какво ще правим с Лира?

— Може… може да опитаме да я заведем в колежа „Джордан“.

— Защо точно там?

— Защото е академично убежище.

— Какво?

Малкълм й обясни, доколкото можа.

— Дали ще я приемат? Тя не е професор.

— Мисля, че ако някой поиска убежище, са задължени да го приютят.

— А как ще се грижат за бебе? Тези колежи са пълни със стари мъже. Няма да знаят какво да правят с нея.

— Вероятно ще наемат възпитателка. Може да изпратят вест на лорд Азриел и той да поеме разходите. А може пък да дойде и да прибере дъщеря си.

— Къде се намира този колеж? — попита Алис.

— На Търл Стрийт. В самия център на града.

— Откъде знаеш за тази работа с убежището?

— Доктор Релф ми каза. — Малкълм й обясни как изследователката беше забравила в „Пъстървата“ книгата с адреса си и той й я върна. Не спомена обаче за жълъда и разузнаването. Много по-лесно му беше да говори с Алис на тъмно. Разказваше историята надълго и нашироко, макар да я беше разказвал и преди, тъй като реши, че това ще я държи будна, без дори за миг да осъзнае, че Алис го разпитва именно за да не заспи самият той.

— Къде каза, че живее тя?

— В Йерихон. На Кранам Стрийт. Къщата й със сигурност е под вода, поне долния етаж. Дано ме е послушала и е качила книгите горе.

Ако на сутринта водата, потопила Порт Медоу, се разстилаше спокойно като необятна лагуна, слънцето се подадеше и заблещукаше по повърхността й, а сградите на Оксфорд засияеха на фона на синьото небе като прясно боядисани, Малкълм лесно щеше да стигне до центъра на града и да намери колежа „Джордан“. А с какво удоволствие само щеше да гребе нататък, да се плъзга по превърналите се в канали улици, да спира покрай прозорците на първите етажи и да се любува на чудатите гледки и необикновените отражения. По пътя щяха да намерят всичко необходимо за Лира, включително мляко, защото освен бисквитата, не беше яла, откакто се изплъзна от ръцете на сестра Фенела, а преди колко време стана това? Трябваше да й намерят и чиста вода, тъй като речната несъмнено беше пълна с боклуци и трупове на животни. Сигурно духовете на мъртвите животни виеха под водата. Дори ги чуваше — Ха! Хаа! Хааа!

Алис го ритна по глезена и изсъска:

— Малкълм! Малкълм!

— Да, буден съм! Какво става? Това Бонвил ли е?

— Тихо!

Малкълм напрегна слух. Нямаше как да сбърка злокобния смях, но откъде идваше? Продължаваше да вали, а вятърът не спираше да вие и свисти през голите клони на дърветата, но сред хаоса от естествени шумове Малкълм долови друг, ритмичен: плясъка на гребла, скърцащи в несмазаните скоби, а над тях се извисяваше нестихващият смях на хиената, сякаш се надсмиваше над Бонвил, над потопа, над Малкълм и усилията му да избяга с малката лодка.

И тогава прозвуча гласът на самия Бонвил:

— Млъквай, кучко! Стига си вила! Вземи да дъвчеш проклетия си крак и млъкни!

Шумът се приближаваше. Малкълм намери джобното ножче и извади безшумно острието. Първо щеше да наръга демона, след това мъжа. Греблото беше в краката му — ако замахнеше с всички сили, вероятно можеше да бутне демона във водата и мъжът щеше да се окаже безпомощен. Но ако той го изпревареше и грабнеше греблото преди него…

Шумът отслабна.

Малкълм чу как Алис въздъхна тежко, сякаш не беше дишала известно време. А Лира се разшава в съня си и нададе мяучещ звук, който Алис веднага заглуши. Малкълм, естествено, не виждаше нищо в тъмното, но изглежда, Алис беше поставила ръка върху устата на бебето, което след миг изпъшка доволно, толкова тихо, че несъмнено го бяха чули единствено в лодката.

— Замина ли си? — обади се Алис.

— Май да — отвърна с шепот Малкълм.

— Носеше ли фенер?

— Не видях светлина.

— Значи просто гребе в тъмното?

— Очевидно е напълно луд.

— Но не ни видя.

— Няма да се откаже от преследването — заключи Малкълм след кратък размисъл.

— Но няма да му я дадем — заяви твърдо Алис.

— В никакъв случай.

Малкълм напрегна слух. Не чу нито плясък на гребла, нито мъжки глас, нито демоничен смях. Лодката на Бонвил се движеше в същата посока като тях — по течението, — но с многобройните препятствия под водата и непредвидимите въртопи и подводни течения, кой знае накъде се беше понесъл в тъмното. Момчето копнееше за светлината на утрото с всяка фибра на тялото си.

— Вземи — прошепна Алис и Малкълм се приведе напред, напипа ръката й и взе бисквитата, която му подаваше.

Загриза я бавно, като отхапваше трохичка чак след като предишната се беше стопила окончателно в устата му. Захарта бавно се разля в организма му и малко го ободри. Доколкото помнеше, беше сложил в кутията цял пакет бисквити — щяха да им стигнат за доста време.

Ала умората беше много по-силна от захарта. Малко по малко главата му клюмна, Алис мълчеше, Лира дремеше и скоро и тримата заспаха дълбоко.

 

 

Малкълм се събуди от бледата сивкава светлина, процеждаща се през брезента. Трепереше толкова силно от студ, че клатеше лодката. Поне дъждът беше спрял да барабани и лодката не беше потънала.

Той внимателно откачи брезента от най-близката кукичка и надзърна навън. Докъдето му стигаше погледът през клоните на голите дървета, необятно сиво море плискаше над Порт Медоу, а кулите на града едва се виждаха в далечината. Накъдето и да обърна очи, не забеляза нито късче суха земя, нито бряг, нито мост. Водата прииждаше мощно и неумолимо в почти пълна тишина. Нямаше как да гребе срещу подобно течение обратно към вкъщи.

Огледа клона, възела на въжето, цялото дърво. Лодката се намираше в добра позиция, поне с това бяха извадили късмет. Спрели бяха сред короните на няколкото скупчени около параклиса дървета — оказа се прав в предположението си, макар тук отвисоко пейзажът да изглеждаше напълно различно. Не помнеше как точно се казва местността, но се намираше на половината път през Порт Медоу в южна посока. Тук дърветата спираха малко мощния поток на реката, затова лодката не се беше откъснала от въжето.

Трябваше обаче да тръгват бързо. Малкълм погледна отново към безбрежното море и сърцето му се сви; лодката му беше толкова малка, а водната стихия толкова неудържима… Спокойните води, плитките канали и бавните ручеи бяха едно. Този потоп беше нещо съвсем друго.

Но не можеха да останат тук. Премери на око разстоянието между параклиса и покривите на Оксфорд от другата страна на Порт Медоу и изчисли докъде би могъл да направлява лодката през бушуващата вода. Градът му изглеждаше невероятно далеч.

Той се изправи, отметна част от брезента назад и взе греблото. Движенията му из лодката събудиха Алис, която лежеше с Лира на гърди, двете загърнати с мокрото одеяло. Детето продължаваше да спи.

— Какво правиш? — попита тихо момичето.

— Колкото по-бързо тръгнем, толкова по-скоро ще намерим каквото е нужно за Лира. Поне дъждът е спрял.

Алис повдигна брезента от своята страна и погледна навън.

— Тече прекалено бързо, невъзможно е да преминем с гребане. Къде сме?

— Някъде около Бинзи.

— Все едно сме насред Германския океан.

— Водата не е чак толкова много. А и стигнем ли до сградите, ще стане много лесно.

— Щом казваш — промърмори Алис и спусна обратно брезента.

— Как е Лира?

— Мокра е и вони.

— Тогава да тръгваме. Няма смисъл да чакаме изгрев-слънце. — Малкълм протегна ръка да отвърже възела. Намираше се по-близо, значи нивото на водата се беше покачило.

— Аз какво да правя? — попита Алис.

— Стой възможно най-неподвижно. Лодката ще се разлюлее, но ако се уплашиш и изпаднеш в паника, ще се разклати много по-страшно. Затова просто не мърдай.

Алис му хвърли презрителен поглед, но не каза нищо и се намести по-удобно. Възелът се беше затегнал от опъването на въжето през нощта, но Малкълм се зае търпеливо за работа и след малко го развърза. Това беше предимството на обикновения възел — винаги се развързваше. Но пък рифовият възел се развързваше още по-бързо. Нищо, следващия път щеше да използва него.

Щом въжето се отвърза, лодката започна да се отдалечава с люшкане от дърветата. Малкълм дълбоко съжали, че не нави по-голяма част от брезента: сега не виждаше почти нищо напред.

— Ще вдигна брезента — каза той. — Не целия, само колкото да виждам какво става напред.

— Трябваше да…

— Знам.

Алис си сдържа езика зад зъбите. Малкълм отправи мислена благодарност към майстора, изработил кукичките, защото се откачиха с лекота. Момичето придърпа брезента към себе си и пред Малкълм се откри много по-добра видимост.

Той взе греблото и колебливо насочи лодката в открити води. Течението веднага я поде и я завъртя с кърмата напред. Малкълм незабавно видя грешката си — не биваше да се колебае и за миг. Той потопи греблото във водата и не го извади, докато лодката не се обърна както трябва — с носа напред, — а Алис стоически изпълни заръката му и седеше мирно, без да обелва думичка. Малкълм се опита да поеме напряко на течението и лодката едва помръдваше. Виждаше покривите на Йерихон, камбанарията на „Свети Барнабас“, голямото здание на печатницата, дори кулите на самия Оксфорд, но те се извисяваха недосегаеми в далечината. Разливащата се вода възнамеряваше да отнесе лодката накъдето пожелае.

Добре, съсредоточи се да държиш лодката изправена и се надявай да не се натъкнеш на някой подводен дънер, каза си Малкълм.

Всъщност мисълта да се ударят в някоя отломка под водата беше толкова непоносима, че веднага я пропъди. Лодката се носеше напред лека като вейка. Все пак бурния поток ги носеше към града, макар и със силно лашкане и подмятане, тъй като се разбиваше в сградите и образуваше клокочещи въртопи и вълни. Малкълм не успяваше да укроти лодката, можеше единствено да не я остави да се преобърне и да се надява, че ще стигнат до по-спокоен участък в близост до Броуд Стрийт и „Джордан“. Намерението му да плават чак до Лондон сега му изглеждаше като приятен, но неосъществим сън. В момента най-важно беше да се доберат до „Джордан“ и да намерят убежище там.

Водата, прииждаща от Порт Медоу, заливаше плетеницата от тесни улички в Йерихон и бушуваше по широкия булевард „Сейнт Гилс“, където се съединяваше с буйните потоци от Банбъри Роуд и Уудсток Роуд. Вече се виждаха и други хора, борещи се със стихията. Някои отчаяно се опитваха да държат глави над водата, влачени от течението, други — с малки плавателни съдове, салове и надуваеми лодки — се мъчеха да помогнат на бедстващите, няколко души се бяха вкопчили в стволовете на дърветата край гробището на „Света Мария Магдалена“, а трети издърпваха носени от течението хора през отворените прозорци на „Балиол“ и „Сейнт Джон“. Отчаяни писъци, окуражителни викове и бръмченето на моторница в някоя от страничните улички се смесваха с плясъка на водата във фасадите на старинните каменни сгради и тъкмо когато Малкълм да се приготви да завие по Броуд Стрийт, лодката попадна във водовъртеж и за малко да се преобърне.

Алис изписка уплашено. Малкълм заби греблото във водата с цялата си сила и удържа съда прав, но изпуснаха отбивката за Броуд Стрийт. Докато се усетят, се озоваха на пазара.

— Шип Стрийт! — изкряска ястребът Аста.

— Знам… опитвам се… — викна Малкълм, докато се мъчеше да насочи лодката към северната порта на „Сейнт Майкъл“, разположена на ъгъла на уличка, която водеше право към „Джордан“.

Но пътят нататък беше препречен. Част от кулата на портата се беше срутила и сега водата плискаше и се пенеше в огромната камара камъни в началото на уличката. Можеха да продължат единствено напред и Малкълм се надяваше, че ще успее да завие по Маркет Стрийт, но и там се натъкнаха на препятствие: голяма каруца със зеленчуци за покрития пазар се беше преобърнала и разбила в магазина на ъгъла. Вълните подмятаха щайги със зеле и лук, а конят лежеше удавен във впряга. И оттук не можеха да минат.

Потокът ги тласкаше неумолимо към кръстовището при Карфакс, където Малкълм отново се опита да завие наляво по Хай Стрийт с надеждата след това да свърне по Търл Стрийт и да стигне до „Джордан“ оттам. Ала малката лодка беше лека като коркова тапа. Течението ги запрати през кръстовището при църквата „Сейнт Алдейт“, където улицата се спускаше надолу и водата се движеше с още по-висока скорост.

— Няма да успеем — извика Алис.

Малкълм чу Лира да плаче, не с пронизителен уплашен вой, а монотонно и жално заради студа, мократа пелена и непрестанното клатене на лодката.

— Скоро ще спрем някъде, Лира — провикна се той към бебето.

Отвсякъде ги заобикаляха сгради с потрошени прозорци и срутени стени, а покрай тях профучаваха разбити врати и изкоренени дървета. Една моторна лодка опитваше да се приближи до висок прозорец, от който побеляла жена по нощница викаше за помощ, а демонът й териер джафкаше яростно. Водата беше отнесла моста Фоли, а Темза вече не беше река, а бушуващ сив океан, който заплашваше всеки момент да потопи „Красивата дивачка“. Малкълм обаче имаше време да се подготви, натисна греблото още по-силно и едва успя да я удържи на курс към равния участък напред.

Това беше квартал с тихи улички и малки магазинчета и не след дълго ястребът Аста, която летеше над лодката заедно с Бен, изкряска:

— Наляво! Наляво!

Този път нямаше препятствие, което да ги спре, и Малкълм зави в странична уличка, далеч от най-бурното течение, където беше малко по-спокойно.

— Ще спрем при онзи зелен кръст — провикна се Малкълм. — Аптека е. Хвани се за скобата на стената…

Алис изправи гръб, огледа се, премести Лира и протегна свободната си ръка. Вече не се движеха толкова бързо и тя успя с лекота да улови металната скоба и да спре лодката до сградата. Малкълм се наведе през борда и огледа как е прикрепена.

— Здраво ли е захваната?

— Не усещам да поддава.

— Добре. Сега я пусни, аз ще я хвана и ще завържа въжето.

Алис пусна скобата, лодката се плъзна под зеления кръст и Малкълм успя да улови металната халка. Отново завърза въжето на обикновен възел, за всеки случай, защото го владееше добре и му вярваше. Озоваха се до един от прозорците на втория етаж.

— Ще разбия стъклото. Закрий лицето на Лира.

Малкълм замахна с греблото и прозорецът се счупи навътре с трясък, който би бил оглушителен при нормални обстоятелства, но сега едва се чу над бученето на водата. Обикновено би се почувствал виновен за подобна вандалска постъпка, но щеше да се чувства далеч по-гузен, ако оставеше Лира навън на студа, премръзнала и мокра.

— Аз ще вляза пръв — каза той.

— Не, почакай! — възпря го Алис.

Той я погледна озадачено.

— Първо избий всички стъкла, иначе ще се нарежеш целият — обясни тя.

Права беше. Малкълм изби всички стърчащи от рамката стъкла в стаята.

— Вътре няма нищо — каза той. — Няма дори мебели.

— Повикали са хамалите веднага щом се е задала водата.

Малкълм се зарадва на саркастичната й забележка. Така отново звучеше като старата Алис.

След като почисти стъклата от рамката, Малкълм се изправи бавно, опря се с две ръце върху нея, прекрачи перваза с единия крак, прехвърли и другия и се промъкна вътре.

— Подай ми Лира.

За тази цел Алис трябваше да се придвижи до средата на лодката, което беше трудно, а гърченето и писъците на Лира усложняваха задачата още повече. Но след кратки преговори, по време на които ястребът Аста вдигна с човка лястовичето Пан, Алис успя да подаде увитото в множество одеяла бебе на Малкълм и той го прибра в празната стая.

— Да му се не види! Миришеш на обор, Лира — сбърчи нос той. — Смрад до небесата! Нищо, скоро ще те измием.

— Ние ли? — обади се Алис, която също успешно се беше вмъкнала вътре. — Малко се съмнявам. Ще хукнеш нанякъде да връзваш възли и аз ще трябва сама да й сменя пелените.

— Не е зле, че се натъкнахме на аптека, но ми се иска да продаваха и нещо за ядене — каза Малкълм. — Виж, там има склад.

Озоваха се в истинска пещера със съкровища. В склада откриха всичко необходимо за бебето, както и всякакви лекарства, че дори бисквити и няколко вида сок.

— Трябва ни топла вода — заяви Алис, безразлична към изобилието пред очите й.

— Все някъде трябва да има. Ще отида да потърся — рече Малкълм. Щом видя малка тоалетна, осъзна, че и той трябва да се облекчи възможно по-скоро. Установи, че тоалетното казанче работи и от чешмата тече сравнително топла вода. Побърза да съобщи на Алис.

— Добре. А сега върви да намериш от онези пелени за еднократна употреба. Първо ще я измием, а после ще я нахраним. Още по-хубаво ще е, ако намериш начин да кипнем водата. Не пий направо от чешмата.

В камината на празната стая имаше цепеници, съчки и хартия и Малкълм тръгна да търси тенджера или друг съд, като мислено благославяше прозорливия собственик, който беше заредил магазина толкова добре. Несъмнено на долния етаж щеше да открие всякакви домакински съдове, но тъй като водата беше достигнала до предпоследното стъпало на стълбището, нямаше как да се добере до тях. И какъв късмет, че складът се намираше на втория етаж, а не в мазето. Имаше дори малка кухня с газова печка (която не работеше) и чайник.

Малкълм извади джобното ножче, заудря огнивото и макар при всеки удар да изхвърчаха искри, все не успяваше да запали хартията в камината.

— Какво правиш? — Алис му хвърли кутия кибрит и добави презрително: — Идиот.

Малкълм въздъхна, драсна клечка и след малко огънят се разгоря. Той напълни чайника със студена вода от чешмата и го вдигна над пламъците.

Лира пищеше, докато Алис я миеше и я повиваше в чиста пелена, но това бяха викове на цялостно недоволство, а не от страх. Малкият й демон от проскубан плъх се превърна в миниатюрен булдог и й заприглася, докато демонът на Алис в облика на хрътка не го хвана с уста и не го разтръска, което потопи Лира във възмутено мълчание.

— Така е по-добре — рече Алис. — А сега кротувай. Ще те нахраня веднага щом онова момче успее да кипне малко вода.

Тя занесе Лира в кухнята и я положи на сушилката за съдове, докато Малкълм се опитваше да разпали повече малките пламъци в огнището. Наложило се беше да увие ръце в мокрото одеяло, за да не ги изгори, докато държи чайника, защото нямаше къде да го закачи.

— Така поне одеялото ще изсъхне — обясни той на Аста.

— Какво ще правим, ако дойде аптекарят? — попита демонът.

— Никой няма да ни се скара, задето сме се отбили да преобуем и нахраним бебе. Освен може би Бонвил.

— Той мина покрай нас през нощта, нали?

— Да. Сигурно е много разярен.

— Още ли възнамеряваш да заведем Лира при…?

— Шшт! — Малкълм се озърна, но Алис беше в другата стая и се занимаваше с Лира. — Да, нямаме друг избор.

— Защо тогава не кажеш на Алис?

— Защото тя ще е против. Ще остане тук или ще ни издаде. И ще вземе Лира.

Огънят се разгоря по-силно и топлината по ръцете и лицето му го накара да усети още по-остро колко е премръзнал и мокър. Тъкмо пристъпваше неудобно от крак на крак, когато Алис се обади зад гърба му.

— Какво става с водата?

— А… всеки момент ще кипне.

— Остави я да ври няколко минути, за да убие бацилите. След това трябва да изстине. Явно ще мине известно време, преди храната й да стане готова.

— Тя как е?

— Вече не мирише, но дупето й цялото е подсечено.

— Няма ли някакъв крем или мехлем…

— Да, намерих. Добре, че се озовахме в аптека, а не в железария. Гледай да не разлееш водата.

Водата бълбукаше, а ръката му пареше здраво.

— Ще ми донесеш ли студена вода да намокря одеялото? Ръката ми ще изгори.

Алис се върна с кана и поля внимателно одеялото, а ръката на Малкълм го заболя още повече. Той отмести чайника от огъня и се огледа.

— Какво търсиш?

— Нещо, върху което да поставя чайника.

Не се наложи да търси дълго. В купчината дърва до камината намери цепеница с подходяща големина и когато я подпря на огнището, чайникът се озова наполовина над пламъците и наполовина навън.

— Ако се прекатури…

— Да, знам. Остани да го гледаш за малко.

Той се изправи и отиде да види Лира, която лежеше удобно на пода с бисквита в юмруче. Аста близна главата на Панталеймон, който сега беше кученце, и Лира загука в отговор.

В склада Малкълм откри каквото търсеше — молив, и написа на стената на стълбището: „Малкълм Полстед от странноприемница «Пъстървата» в Годстоу ще плати за нанесените щети и използваните продукти“.

След това намери чисти кърпи и ги занесе до счупения прозорец. Наведе се навън и избърса вътрешността на лодката.

— Да се опитаме да те изсушим — каза й той.

Дъждът беше спрял, но въздухът тегнеше от влага, а вятърът носеше пръски от водата по улиците. Нивото й обаче изобщо не беше спаднало.

— Тук сме едва от половин час — опита да го успокои Аста.

— Де да можех да я скрия. Ако Бонвил мине по улицата, веднага ще я забележи.

— Той не е виждал лодката на светло — напомни му Аста. — Избягахме в тъмното. Откъде да знае, че не сме със сал например?

Малкълм си мърмореше, докато поставяше брезента и го закачаше от всички страни.

— Малкълм, ела — повика го Алис.

— Какво? — попита той и се вмъкна обратно през прозореца.

— Седни на онзи стол и не мърдай.

— Защо?

Алис беше свалила чайника от огъня, тъй че явно водата беше кипнала. В една ръка държеше мокра кърпа, а с другата обърна главата на Малкълм първо на едната, после на другата страна, твърдо, но не грубо, и започна да бърше лицето му. Малкълм веднага се досети какво прави.

— Ох!

— Не викай. Изглеждаш ужасно с тези драскотини. Трябва да ги почистим, за да не се възпалят. Стой мирно!

Малкълм се примири с щипането и си затвори устата. След като Алис почисти кръвта, намаза раните с антисептичен мехлем.

— Стига си шавал. Едва ли боли чак толкова.

Болеше го, но Малкълм за нищо на света не би си признал, затова стисна зъби.

— Готово. Май трябва върху някои от раните да сложим лейкопласт…

— И бездруго ще се отлепи.

— Както искаш. А сега ми дай стола, трябва да нахраня Лира.

Алис провери колко топла е водата, както правеше сестра Фенела, сипа вътре мляко на прах и разбърка сместа.

— Подай ми шишето.

Малкълм й подаде бутилката и гумения биберон.

— Всичко трябва да е стерилизирано — каза Алис.

Малкълм отиде да вземе Лира. В момента Пан беше врабче, затова Аста също се превърна в птица, този път в сойка.

— Изяде ли бисквитата? — заговори той на бебето. — Сега няма да искаш мляко. Но в такъв случай аз ще го изпия.

Лира беше в приповдигнато настроение, както би се изразила майка му, и след като я даде на Алис, той се върна при прозореца, защото при спомена за майка му очите му се насълзиха.

— Какво има? — попита подозрително Алис.

— Раните щипят.

Малкълм се наведе навън и огледа околните сгради за признаци на живот, но не забеляза нищо. На някои прозорци имаше завеси, други бяха голи, но никъде не се виждаше светлинка, нито се чуваше шум, по-силен от плясъка на водата.

И тогава зърна някакво движение. Аста го видя първа, изчурулика тревожно и кацна на гърдите му, където се превърна в коте. Тогава и Малкълм видя — водата подмяташе и блъскаше тук-там в стените отпуснатото тяло на жена. Тя се носеше с лице надолу, потопена наполовина, мъртва, удавена.

— Какво да правим? — попита тихо Аста.

— С нищо не можем да й помогнем.

— Но не можем да я оставим просто така.

— Вероятно… трябва да я издърпаме и да я положим да легне. Да й отдадем последна почит. Не знам. Но ако аптекарят се върне и намери мъртва жена в магазина…

В продължение на няколко секунди изглеждаше като че бедната покойница ще се заклещи между лодката и стената на аптеката. Малкълм се ужаси, че ще се наложи да протегне греблото и да я избута, но накрая течението я повлече надолу по улицата. Двамата с Аста извърнаха очи: стори им се грозно да зяпат.

— Какво става с демоните на хората, когато умрат? — промълви Аста.

— Не знам… Може демонът й да е дребен, птица например, и да е в джоба й…

— А може потопът да ги е разделил.

Тази мисъл беше твърде страшна. Двамата погледнаха за последно към мъртвата жена, която се отдалечаваше бързо, и се опитаха да откъснат мислите си от нея.

— Припаси! — заяви Малкълм. — Трябва да заредим лодката.

— Защо? — прозвуча неочаквано гласът на Алис зад тях. Явно беше станала да разходи Лира. Не я бяха чули да се приближава.

— В случай че не успеем да се върнем обратно — отговори спокойно Малкълм. — Видя колко силно е течението. Може да ни отнесе далеч от магазините и къщите.

— Защо не останем тук?

— Ако не потеглим скоро, Бонвил ще ни открие.

Алис се замисли.

— Добре. Май си прав. — Тя потупа Лира по гръбчето и детето се оригна силно. — Какво иска той от нея?

— Сигурно да я убие. За да отмъсти.

— На кого?

— На родителите й. Знам ли? Във всеки случай…

— Какво?

— Относно убежището… Дори да стигнем до колежа „Джордан“, май няма да успеем да влезем, защото трябва да кажеш нещо на латински, ако искаш да те пуснат, а аз не знам какво. Тъй че…

Алис го премери с поглед. Нещо в изражението й се промени.

— Какво? — попита той нервно.

— Изобщо не си имал намерение да ходим в „Джордан“, нали?

— Напротив…

— Лъжеш. Чета те като отворена книга, проклетнико!

Тя протегна светкавично ръка и измъкна бялата картичка от джоба на ризата му. Прочете я от двете страни с разкривено от гняв лице и я хвърли на пода.

После го ритна силно в крака. Друго не можеше да направи, защото ръцете й бяха заети с бебето. Лира долови гнева й и направи уплашена гримаса. Малкълм се отдръпна извън досега й.

— Само си въобразяваш…

— Не си въобразявам! Планирал си го още снощи. Видях те да гледаш картичката в лодката, докато си мислеше, че спя. Решил си да помъкнеш и мен, за да се грижа за детето. Проклета малка свиня! А аз ти се вързах.

Алис отново започна да го рита, а демонът й ръмжеше и се опитваше да захапе Аста, която обаче веднага се превърна в птица и литна. Лицето на Алис беше бяло като платно, а светлосините й очи проблясваха яростно. Малкълм просто заотстъпва назад и вдигна стола.

— Какво ще правиш, а? Ще ме удариш по главата ли? Хайде, пробвай! Ще те направя на пихтия, ако ми посегнеш! Само да оставя Лира и ще ти строша ръцете. Да видим тогава как ще гребеш… тихо, тихо, не плачи, миличка. Само малко се ядосах на онова говедо там, не се сърдя на теб, слънчице. Остави проклетия стол, боклук такъв! Не съм приключила с храненето. И сложи дърва в огнището. После не ми се мяркай пред очите.

Малкълм изпълни нарежданията. След като Алис седна на стола и поднесе шишето към устата на Лира, той рече:

— Много добре видя какво стана снощи. Нямахме друг избор. „Пъстървата“ беше заключена, защото нашите мислеха, че съм у дома, и не ни чуха как блъскаме по вратата. Нямаше къде другаде да идем, трябваше да се спасяваме. Лодката беше единственият ни шанс. Нямаше какво…

— Млъквай! Просто си затвори проклетата уста! Трябва да измисля какво да правя.

— Не можем да останем тук. Той ще ни открие.

— Казах да мълчиш!

Нещо се стичаше по челото в дясното му око — кръв, раните му се бяха отворили. Той я избърса с носната си кърпа, която като всичко останало още беше мокра, и се оттегли в склада.

— Тя все някога щеше да разбере… — прошушна Аста.

— Да, но…

— А много добре знаем, че е избухлива.

— Хм.

И двамата бяха разтърсени. Гневът на Алис беше по-страшен от мъртвата жена във водата, по-страшен от мисълта за Жерар Бонвил.

Малкълм се обърна към рафтовете с празен поглед. В момента не можеше да обмисля какви припаси да подготви за лодката; мислите му препускаха като реката навън.

— Трябва да й обясним — рече той тихо на Аста.

— Дали ще ни изслуша?

— Поне докато Лира е в скута й…

Той намери бутилка с портокалов сок и отвори капачката.

— Защо ми го даваш? — сопна се Алис, когато й подаде бутилката.

— За закуска.

— Напъхай си я в задника.

— Моля те, изслушай ме. Всичко ще ти обясня.

Алис го изгледа кръвнишки, но не го спря.

— Лира е в опасност навсякъде в района на Оксфорд. Дори манастирът да е оцелял и монахините да са живи, поне от две места се опитват да отвлекат детето. Единият е Бонвил. Не знам какви точно са намеренията му, но едно е сигурно — той е луд и агресивен. Бие собствения си демон. Мисля дори, че той е счупил крака на хиената и се е наложило да го отрежат. Не бива да допускаме да намери Лира. Освен него я търси и…

— Службата за закрила на деца — довърши мисълта му Аста.

— Да, Службата за закрила на деца. Чу ме да разказвам на мама за тях, а демонът ти…

— О, да, проклетници — измърмори Алис.

— Но, както ти казах нощес, може да поискаме академично убежище.

— Да бе. Ако изобщо е вярно. И ако успеем да стигнем до колежа „Джордан“ в този потоп. Ама нали няма да ни пуснат? Тъй че идеята ти не струва.

— Но пък можем да отидем при лорд Азриел, бащата на Лира. Помниш, че ти казах за него. Той е против Дисциплинарния съд. И очевидно много обича дъщеря си. Реших да я заведем при него, защото никой друг не може да я опази. Хората от Службата за закрила на деца ще се върнат в манастира, а монахините ще са заети с пораженията от наводнението и няма да могат да се грижат за нея както трябва, дори сестра Бенедикта. А пък Бонвил, той е… непредвидим. Може да я отвлече във всеки един момент. А сестра Катарина няма да се поколебае да му я даде…

Алис обмисли думите му и след малко рече:

— Майка ти и баща ти не могат ли да я гледат?

— Прекалено заети са със странноприемницата. И онези типове от Дисциплинарния съд със сигурност ще се върнат. Нали познаваш господин Боутрайт? Джордж Боутрайт?

— Какво за него?

— Една вечер се опитаха да го арестуват в „Пъстървата“. Той единствен им се опълчи. Дисциплинарният съд прави каквото си поиска. Ако решат да претърсят странноприемницата, могат да я обърнат нагоре с краката и никой няма да ги спре. А да не говорим за Братството на свети Александър. Някой може да спомене пред детето си, че Лира е у нас, то да се окаже член на Братството и да я издаде.

Алис остави шишето с мляко, вдигна Лира и я потупа по гърба.

— А майка й?

— Тя е на страната на Дисциплинарния съд. Основателка е на Братството на свети Александър.

Алис стана и закрачи бавно из стаята. Панталеймон, превърнал се в лястовиче, зачурулика, Лира се присъедини с гукане и накрая в разговора се включи и Аста. Демонът на Алис лежеше в облика на мастиф пред огнището и отвори едно око да види каква е тази гълчава. Малкълм стоеше неподвижно и мълчеше. Накрая Алис се обърна към него и попита.

— И как ще го намериш този лорд Азриел?

Малкълм вдигна картичката.

— Това е адресът му. Идеята да заведем Лира при него ми хрумна, когато го видях написан на картичката. Циганите ще знаят къде е. Ако видим цигани по пътя. А и той е прочут човек. Едва ли ще е трудно да го открием.

Алис изсумтя.

— Голям си урод.

— Не знам какво означава това.

— Погледни в огледалото и ще видиш.

Малкълм реши, че е най-добре да замълчи. Алис се премести до прозореца и погледна навън.

— Донеси ми одеяло.

Малкълм намери одеяло, разгърна го и го наметна върху раменете й.

— Защо не ми каза? — попита тя.

— Защото всичко стана много бързо.

— Все пак си имал намерение да тръгнеш с лодката. Приготвил беше кутията.

— Приготвих я в случай на наводнение, но не знаех, че ще е толкова скоро. Ако бях планирал всичко, вероятно щях да взема сестра Фенела, защото не бих могъл едновременно да гледам бебето и да греба…

— Сестра Фенела?! Как те нарекох преди малко? Урод? Не, ти си безподобен идиот.

— Все някой трябваше да…

— Мен трябваше да избереш.

— Тогава защо ме срита преди малко?

— Защото не ми каза. По-точно, не ме попита.

— Сетих се едва снощи, докато стояхме завързани за дървото.

Алис отиде до камината и сложи в огъня последната цепеница.

— Е, какъв е планът?

— Ще продължим надолу по течението, за да избегнем Бонвил и да намерим лорд Азриел.

В окото му отново се стичаше кръв. Той я обърса с ръка, после я изтри в панталона си, който вече почти беше изсъхнал.

— Седни и вземи Лира — нареди Алис. — Ще ти залепя лейкопласт, не се противи. Ще ме влудиш с това окървавено око.

Зае се с раната му по-нежно отпреди. Накрая му подаде кутийката с лейкопласт и антисептичния мехлем.

— Сложи ги в лодката. Трябва да вземем още одеяла и възглавници, ако намерим. Снощи премръзнахме. Както и няколко пакета от пелените за еднократна употреба. И кибрит. И тенджерата. И всички онези бисквити…

Алис изброи толкова много неща, че ако ги натовареха всичките, лодката щеше да потъне. Малкълм обаче кимаше и не възразяваше.

— Хайде, върви — нареди му тя.

Момчето започна да събира провизиите, като ги подреди по важност. Първо взе възглавници и одеяла, след това пелени и сухо мляко, както и други вещи за Лира. Алис явно нямаше намерение да му помогне, а той не смееше да я помоли, затова с всеки нов наръч провизии трябваше да се навежда през прозореца, да придърпва лодката, за да ги остави вътре, после да се качи в нея и да ги подреди възможно най-нагъсто. Сложи няколко одеяла на седалката при носа, за да седне Алис на топло върху тях, и две възглавници, на които да се облегне.

— Тя е много странна — сподели Аста тихо, докато бяха навън. — Можеше да мрънка и да се оплаква цяла нощ, но не го направи.

— Да, ама ме срита.

— Но пък ти превърза раните.

— Шшт!

Малкълм зърна нещо да се движи в края на улицата. Взря се и видя по-ясно: ладия с двама мъже, никой от които не беше Бонвил. Единият седеше с гръб и гребеше, а другият оглеждаше сградите и щом забеляза Малкълм в лодката, каза нещо на гребеца и той се обърна.

— Ей! Какво правиш? — провикна се единият мъж.

Малкълм не му отговори, а викна през прозореца:

— Алис, донеси Лира тук.

— Защо? — попита тя, но той вече се беше обърнал.

Ладията се приближаваше бързо, загребванията на мъжа бяха мощни. Щом се приближиха достатъчно, за да не се налага да крещи, Малкълм каза:

— С нас има бебе. Влязохме тук, защото беше премръзнало.

Алис изникна на прозореца и видя мъжете, които се намираха на ръка разстояние от лодката.

— Какво искате? — попита тя и притисна спящата Лира до гърдите си.

— Само проверяваме дали някой не върши нещо нередно — отвърна мъжът, който не гребеше.

— Значи сте с бебе — рече гребецът.

— Това е сестра ни — обясни Алис. — Потопът заля къщата ни и избягахме с лодката. Водата ни носи цяла нощ и се наложи да спрем, за да й сменя пелените и да я нахраня. Вътре е празно, ако имаше някого, щяхме да поискаме разрешение.

— Какво товариш в лодката? — обърна се другият мъж към Малкълм.

— Одеяла и възглавници. Искаме да се приберем вкъщи, родителите ни се тревожат. Но може да се наложи да прекараме и тази нощ в лодката…

— Защо просто не останете тук?

— Защото родителите ни се притесняват, не го ли чухте? — обади се Алис. — Искаме да се приберем колкото се може по-скоро.

— Къде?

— Да не сте полицай? Защо питате?

— Сандра, те само пазят сградите от крадци — каза Малкълм. — Живеем в Улвъркоут. Снощи пороят ни отнесе чак до Порт Медоу. Ще се опитаме да минем обратно през града, но ако отново заседнем някъде…

— Как се казваш?

— Ричард Парсънс. Това е сестра ми Сандра. А бебето се казва Ели.

— Къде бяха родителите ви снощи?

— Баба се разболя тежко вчера. Отидоха да я видят и водата връхлетя, преди да се приберат.

Гребецът въртеше греблата, за да държи лодката на едно място. Той се обърна към спътника си:

— Остави ги. Едва ли ще правят бели.

— Нали знаете, че в момента извършвате кражба — рече другият мъж. — Обирате сграда, опразнена заради бедствие.

— Не крадем! — възрази Алис, но Малкълм побърза да я прекъсне.

— Взехме само неща от първа необходимост и храна за бебето. Щом водата се отдръпне, баща ми ще дойде и ще плати за всичко.

— Щом ще минавате през града, намерете кметството — посъветва ги гребецът. — Знаеш ли къде се намира? До „Сейнт Алдейт“.

Малкълм кимна.

— Там подслоняват пострадалите от наводнението. Ще намерите всичко, което ви трябва.

— Благодаря — каза Малкълм. — Ще отидем там. Благодарим.

Мъжете кимнаха и се отдалечиха.

— Сандра — процеди презрително Алис. — Не можа ли да измислиш по-хубаво име?

— Не — сряза я Малкълм.

След десет минути отново пътуваха — Сандра — Алис топло загърната с одеяла на носа, а чистата, суха и нахранена Лира спеше на гърдите й. Лодката газеше по-дълбоко във водата в сравнение с времената, когато караше сестра Бенедикта до пощата, но се движеше с нов устрем и се поддаваше на командите на греблото като великолепен жребец, спиращ дори при леко подръпване на юздите. Е, помисли си Малкълм, можеше събитията да се развият много по-зле. Все пак бяха живи и пътуваха на юг.