Филип Пулман
Малката лодка (24)

24. Мавзолеят

Бяха уморени, изгладнели, премръзнали и мръсни, и преследвани неизменно от сянка. В небето надвисваха облаци. Малкълм гребеше по безбрежната водна шир през целия следващ ден, докато Лира плачеше, а Алис лежеше безразлично при носа на лодката. Щом зърнеха от водата да стърчи възвишение или някой покрив, момчето спираше, наклаждаха огън и единият от тях се заемаше да преоблече и нахрани Лира. На моменти Малкълм губеше представа той ли беше, или Алис.

Накъдето и да поемеха, нещо ги следваше в крайчеца на полезрението им, нещо, което се появяваше, изчезваше и отново се появяваше, щом насочеха поглед другаде. И двамата с Алис го виждаха. Говореха единствено за него, но така и не успяха да разберат какво представлява.

— Ако беше нощ, щеше да е нощен призрак — разсъждаваше Малкълм.

— Но не е нощ.

— Дано се разкара, докато се стъмни.

— Млъквай. Не исках да говорим за това, но ти не се отказваш.

Държеше се отново като предишната Алис, хаплива и язвителна. Малкълм се бе надявал, че тази Алис си е отишла завинаги, но ето че отново надигаше глава — начумерена, саркастична. Ала и сега не можеше да погледне към нея, без по тялото му да пробяга наелектризирана тръпка, която не разбираше напълно и която го изпълваше отчасти с приятна наслада, отчасти със страх. Не можеше да говори по този въпрос с Аста, защото всички бяха натъпкани в лодката, а пък и усещаше, че демонът му също се намира под влиянието на тази непонятна магия.

Постепенно, с наближаването на Лондон, пейзажът започна да се променя. Мяркаха се порутени къщи с паднали покриви, мебели и дрехи, пръснати из храсталака и оплетени в клоните на дърветата; а самите дървета с изпотрошени клони и олющени стволове се открояваха черни и мъртви на фона на сивото небе. Минаха покрай параклис, чиято камбанария лежеше просната в калта сред пръснатите бронзови камбани, задръстени от пръст и листа.

И през цялото това време така и не успяваха да видят добре сянката.

Малкълм опитваше да я улови с поглед, като се извръщаше рязко наляво или надясно, но виждаше единствено бързо движение на мястото, където сянката се беше намирала само преди миг. Аста се взираше в противоположната посока, но и с нея се случваше същото: погледнеше ли направо към сянката, тя изчезваше.

— Не би имало значение, ако беше благоразположена.

А сянката не беше благоразположена, имаха усещането, че се опитва да ги залови.

Тъй като Алис седеше при носа и гледаше назад към кърмата, тя виждаше какво става зад тях и на два или три пъти през деня зърна нещо друго, още по-тревожно.

— Това онези от Дисциплинарния съд ли са? Техният кораб ли е?

Малкълм опита да се обърне, но беше твърде схванат и го прониза болка, а и на фона на схлупеното сиво небе и тъмните, вдигани от вятъра вълни, не успя да различи нищо. По едно време като че забеляза характерните за Дисциплинарния съд синьо и охра, а Аста се превърна във вълче и нададе неволно писклив вой, но корабът, ако изобщо беше кораб, изчезна сред сивкавата мъгла.

Следобед облаците се сгъстиха и избоботи гръмотевица. Канеше се да вали.

— Трябва да спрем, щом видим суша — каза Малкълм. — Ще вдигна брезента.

— Добре — съгласи се уморено Алис, след което добави тревожно: — Виж, ето ги отново!

Този път, когато се обърна, Малкълм видя лъча на прожектора да обхожда сивата пустош.

— Току-що го включиха — уплаши се Алис. — Ще ни видят всеки момент. Приближават се бързо.

Малкълм загреба с треперещи от умора ръце. Нямаше смисъл дори да се опитва да надбяга кораба на Съда. Трябваше да се скрият, а единственото възможно място беше тревисто възвишение с горичка, издигащо се малко над нивото на водата. Малкълм забърза към него. Небето притъмняваше бързо и първите едри капки западаха по главата и ръцете му.

— Не спирай тук — каза Алис. — Не знам какво е това място, но ме побиват тръпки от него.

— Няма къде другаде да спрем!

— Да, знам. Просто тук е страшно.

Малкълм изкара лодката брега и я завлече по мократа трева под един тис, завърза бързо въжето за най-близкия клон и се зае да постави обръчите в скобите. Лира се събуди от падащите по лицето й капки и изхленчи, но Алис не й обърна внимание, защото опъваше брезента и го закачваше с кукичките по указанията на Малкълм.

Опънаха брезента и се притаиха под него. Алис успокояваше Лира тихичко, а Малкълм едва смееше да си поеме дъх. Лъчът на прожектора освети тънката синтетична материя и момчето си представи как изглежда лодката отвън с надеждата, че правилната зелена форма няма да изпъкне сред околната зеленина. Лира се оглеждаше сериозно, а трите демона стояха сгушени до едната седалка. Лъчът се спря върху тях за няколко секунди, които им се сториха ужасно дълги, но след това се отмести, двигателят на кораба забръмча по-силно и плавателния съд продължи надолу по реката. Малкълм го чу съвсем слабо заради барабанящия по брезента дъжд.

Алис отвори очи и въздъхна.

— Ще ми се да имаше къде другаде да спрем. Знаеш ли къде се намираме?

— Къде?

— В гробище. Видях една от онези малки къщички, в които погребват мъртвите.

— Мавзолей — обясни Малкълм, който не беше виждал мавзолей, но беше чувал думата.

— Така ли се нарича? Е, както и да е, никак не ми харесва тук.

— И на мен. Но нямаше друга суша. Просто ще поседим в лодката и след малко тръгваме.

Дъждът обаче биеше силно по брезента и ако не искаха да се измокрят до кости и да премръзнат, трябваше да останат тук.

— Как ще нахраним Лира? — затюхка се Алис. — Как ще я измием? В лодката ли ще накладеш огън?

— Ще я измием със студена вода и…

— Не ставай глупав. Не може. А и трябва да стоплим водата за млякото.

— Защо се сърдиш?

— Ти как мислиш?

Малкълм сви рамене. Не можеше да направи нищо. Не искаше да се карат. Щеше му се корабчето с прожектора да изчезне и да не се връща никога повече. Щеше му се да поговори с Алис за подземната градина, да й каже какво беше видял сред мъглата на отсрещния бряг. Искаше да й разкаже за вещицата и за дивите кучета, и да я попита какво мисли за тях. Искаше да обсъдят сянката, която ги преследваше, и да се съгласят през смях, че просто си въобразяват. Желаеше тя да се възхити на находчивия начин, по който беше закърпил лодката. Копнееше отново да го нарече „Мал“. Искаше Лира да е суха, топло облечена и нахранена. Но в момента всичко това беше невъзможно.

С всяка следваща минута дъждът биеше все по-яростно по брезента. Звукът беше толкова оглушителен, че Малкълм забеляза плача на Лира едва когато Алис му я подаде да я подържи. Макар да му беше ядосана, към Лира винаги проявяваше безкрайно търпение.

Може пък под дърветата да имаше някоя и друга суха съчка. Ако излезеше сега и ги прибереше в лодката, нямаше да се намокрят. Пък и дъждът може би скоро щеше да спре.

Някъде в далечината отново избоботи гръмотевица и малко след това дъждът започна постепенно да отслабва, докато накрая останаха само капките, стичащи се от клоните на дървото върху брезента.

Малкълм надзърна изпод платнището. Наоколо отвсякъде капеше вода и във влажния като напоена гъба въздух се носеше мирис на мокри растения, гнилоч и гъмжаща от червеи пръст. Заобиколен беше от земя, вода и въздух, а му трябваше огън.

— Отивам да потърся дърва.

— Не се отдалечавай! — разтревожи се Алис изведнъж.

— Няма. Но ако ще палим огън, ни трябват дърва.

— Просто стой така, че да те виждам. Взе ли фенерчето?

— Да. Но батерията е почти изтощена. Не бива да го държа включено непрекъснато.

Луната беше изгряла и буреносните облаци се разпръсваха, тъй че от небето идваше малко светлина, но под тисовете беше ужасно тъмно. Малкълм се препъна на няколко пъти в потънали в земята или обрасли с бурени надгробни плочи и държеше под око малката каменна сграда, в която се разлагаха положените трупове.

Всичко беше подгизнало — от дъжда, от роса или от наводнението — всичко, което докоснеше, беше мокро и изгнило. Сърцето му се сви. Нямаше да успее да запали огън с мокри дърва.

Но зад мавзолея слабият лъч на фенерчето освети купчина стари колове от ограда. Мокри бяха, но когато счупи един в коляното си — с огромни усилия, — видя, че отвътре са сухи. Можеше да остърже външния слой, а пък и разполагаха с петте папки на Бонвил.

— Не си го и помисляй — смъмри го Аста, която сега беше лемур и стоеше на рамото му с разширени очи.

— Идеални са за подпалки.

Но знаеше, че няма да ги изгори дори в миг на пълно отчаяние.

Събра пет или шест кола и ги занесе пред мавзолея, където го споходи идея. Насочи фенерчето към вратата: заключена беше с катинар.

— Какво ще кажеш? — прошушна на Аста. — Сухо дърво…

— Мъртвите нищо не могат да ни сторят.

Катинарът не изглеждаше особено здрав и Малкълм пъхна края на един кол в дупката, натисна рязко и халката се счупи. С едно бутване вратата се отвори.

Малкълм се огледа предпазливо. В мавзолея миришеше на старо, гнило и влага. На слабата светлина от фенерчето видя лавици с подредени върху тях дървени ковчези, чието дърво беше напълно сухо на пипане.

— Съжалявам — прошепна той на обитателя на първия ковчег, — но ковчегът ви ми трябва. Не се тревожете, ще ви направят нов.

Капакът беше стегнат с винтове, но те бяха изработени от месинг и не бяха ръждясали в дървото, а Малкълм носеше ножчето си. Само след няколко минути свали капака и го натроши на парчета. Не се уплаши от скелета, отчасти защото знаеше, че ще е вътре, а и беше виждал много по-страшни неща. Явно беше на жена, защото около врата — по-точно около костите на врата — имаше златно колие, а на два от пръстите блестяха златни пръстени.

След като помисли малко, свали внимателно бижутата и ги пъхна под прогнилото кадифе, върху което беше положена покойната.

— Там ще са на сигурно място — прошепна той. — Съжалявам за капака ви, госпожо, но много ни трябва.

Подпря натрошените дъски на една от каменните лавици и ги начупи с ритници на по-малки парчета. Дървото беше изсъхнало като обитателката на ковчега и щеше да гори идеално.

Затвори мавзолея и окачи обратно счупения катинар, за да изглежда поне на пръв поглед, че е непокътнат. Обърна се към лодката и присветна с фенерчето, за да е спокойна Алис, и тогава видя сянката.

Имаше силуета на мъж — зърна я само за секунда, след което тя се скри, — но веднага го позна. Не беше никаква сянка, а Бонвил. Прикрил се беше до лодката. Нямаше кой друг да е. Вцепени се от страх, а още повече се уплаши, защото не видя накъде изчезна.

— Видя ли?… — прошепна той.

— Да!

Хукна през обраслото с трева гробище, падна два пъти, удари си здраво коляното, а Аста тичаше до него като котка, спираше да му помогне, окуражаваше го и се озърташе.

Алис пееше на Лира детска песничка. Щом чу пухтенето му, спря и се обади:

— Мал?

— Да… аз съм…

Той плъзна слабия лъч на фенерчето по брезента, насочи го към околните дървета, към клоните, от които продължаваше да капе вода, към подгизналата земя.

И, разбира се, не видя нито сянка, нито Бонвил.

— Намери ли дърва? — попита Алис изпод брезента.

— Да, малко. Но може би ще ни стигнат. — Гласът му трепереше, не можеше да го овладее.

— Какво има? Видя ли нещо?

Лицето й веднага се скова от страх. Знаеше много добре какво е видял.

— Не. Просто се заблудих — отвърна той.

Събра смелост и отново се огледа. Сянката — Бонвил — можеше да се крие къде ли не: в тъмното под дърветата, зад четирите колони на входа на мавзолея или да се спотайва зад някой надгробен камък. И къде беше хиената? Не, сигурно си въобразяваше. Нямаше как да тръгнат веднага в тъмното, корабът на Съда сигурно още беше наблизо, а Лира трябваше да бъде нахранена. Малкълм си пое дълбоко въздух и опита да се успокои.

— Ще наклада огън — каза той.

С ножчето остърга малко от една от счупените дъски и запали огън върху тревата. Овладя треперенето на ръцете си колкото да изпълни задачата. Огънят веднага се разгоря и скоро водата от една от последните бутилки от аптеката се топлеше в тенджерата.

Малкълм се опитваше да не откъсва очи от огъня. Блещукането на пламъците потапяше всичко наоколо в още по-дълбоки сенки, които сякаш се движеха.

Лира не спираше да плаче тихо. Докато Алис я събличаше, тя просто лежеше отпуснато. Аста и Бен се опитаха да утешат Пан, но той се отскубна от тях, превърна се в дребно бяло животинче и не спираше да плаче.

Капакът на ковчега гореше отлично и дъските стигнаха колкото да стоплят млякото на Лира, но след това свършиха. Алис едва я беше облякла и започна да я храни, когато и последното дърво догоря с жълто пламъче и угасна. Малкълм стъпка жаравата облекчено и се прибра в лодката. Ръцете и гърбът го боляха, болеше го и сърцето. Ужасяваше се от мисълта, че отново трябва да потеглят по безкрайната водна шир, дори да не ги преследваше кораб на Дисциплинарния съд. Тялото, умът и демонът му копнееха да изпаднат в забвението на съня.

— Останаха ли ни свещи? — попита Алис.

— Мисля, че има една.

Малкълм затършува из кошницата, която бяха взели от аптеката преди цяла вечност, и намери късче свещ, голямо колкото палеца му. Запали я, изчака, докато восъкът около фитила се разтопи, и посипа няколко капки върху седалката, след което залепи свещта за тях.

Значи все още беше способен да изпълнява дребни, всекидневни задачи. Не беше изгубил желанието за живот и все още можеше да се радва на малки неща като топлата светлина, която изпълни лодката.

Лира се извърна в ръцете на Алис и погледна към свещта. Пъхна палец в устата си и се взря със сериозно изражение в жълтото пламъче.

— Какво видя? — попита Алис.

— Нищо.

— Него си видял, нали?

— Възможно е… Не. Просто за миг ми заприлича на него.

— Тогава какво?

— Тогава нищо. Просто ми се е привидяло.

— Трябваше да се уверим, че е мъртъв. Трябваше да го довършим, докато имахме възможност.

— Когато човек умре… — Малкълм се поколеба.

— Какво?

— Какво става с демона му?

— Просто изчезва.

— Престанете! — обади се Аста, а демонът на Алис, Бен, който в момента беше териер, добави:

— Да, не говорете за тези неща.

Малкълм продължи, без да им обръща внимание:

— В такъв случай призраците демоните на мъртвите ли са?

— Не знам. Дали е възможно тялото на човек да се движи, ако демонът му е мъртъв?

— Няма хора без демони. Невъзможно е, защото…

— Млъкни! — извика Бен.

— … защото, когато се отдалечите един от друг, ужасно боли.

— Но аз съм чувала, че има места, където хората нямат демони. Напълно възможно е да са просто мъртъвци, които се движат. Но може и да…

— Престани! Не говори така! — изписка уплашено Аста, превърна се в териер като Бен и двамата заръмжаха.

Тогава Лира захленчи. Алис се обърна към нея:

— Миличка, млякото ти свърши. Но ще ти дам чудно лакомство. Имам цяла торба с ордьоври. — Тя бръкна в торбата и извади малка филийка хляб, чиято украса от пъдпъдъче яйце беше паднала. — Ти хапни хлебчето, а аз ще намеря яйчицето. Много ще ти хареса.

Лира взе филийката и я захапа.

— От градината ли ги взе? — попита Малкълм глуповато.

— Свих цял куп от подносите на келнерите. Изобщо не забелязаха. Има достатъчно за всички ни. Заповядай. — Алис му подаде нещо кафяво и смачкано, голямо колкото дланта на Лира. Оказа се пикантна рибна хапка.

— Предполагам — заговори той с пълна уста, — че ако яде хляб, няма да е фатално, дори да ни свърши…

Отвън се чу шум. Не просто някакъв неопределен шум, а името „Алис“, изречено тихо от Бонвил.

Алис замръзна. Малкълм веднага насочи поглед към нея, както децата в клас веднага обръщат глави към ученика, чието име учителят изрича строго. Инстинктивно потърси с очи реакцията й и веднага съжали. Алис изглеждаше уплашена до смърт. Пребледня, облещи очи, прехапа устни. А той я гледаше като съученик, облекчен, че друг ще бъде наказан. В този миг ужасно се засрами.

— Не е нужно… — прошепна й.

— Тихо! Мълчи!

Двамата напрегнаха слух, седнали неподвижно като статуи. Лира продължаваше да дъвче филията, без да осъзнава, че са в опасност.

Не чуха глас, само свиренето на вятъра в клоните на тисовете и плискането на вълните в корпуса на лодката.

Нещо странно се случваше със свещта. Пламъкът гореше и излъчваше светлина, но не хвърляше сянка.

Лъчът на прожектора отново проблесна.

Алис ахна и запуши уста с ръка, но след миг я свали и закри устата на Лира, в случай че се разплаче. Малкълм видя всичко това на студената светлина, проникваща през брезента, и чу бръмченето на двигателя наблизо. След няколко секунди лъчът се премести, но светлината оставаше — прожекторът пълзеше едва-едва по брега.

— Вземи Лира, защото аз ще припадна.

Алис му подаде внимателно детето, като гледаше да не бутне свещта. Лира не възрази, улисана с филията. Алис беше бледа, но не изглеждаше на път да припадне. Ако наистина й прималееше, просто щеше да се свлече и да изпадне в несвяст.

Тя му подаде и торбата с храната. Малкълм я наблюдаваше внимателно. Изплашила се беше не само от прожектора, а и от гласа на Бонвил. Изглеждаше ужасена. Тя се отдръпна назад и изведнъж се обърна наляво — от тази страна беше брегът. Слушаше нещо. Малкълм чу шепот. Очите на Алис се разшириха от ужас или ненавист, тя сякаш забрави за него и Лира, чуваше единствено шепота през брезента.

— Алис — обади се Малкълм, отчаян от неспособността си да й помогне с нещо.

— Мълчи!

Алис си запуши ушите. Бен, в облика на териер, стоеше изправен на задни крака в скута й, стъпил с предни лапи върху ръба на лодката, заслушан в шепота, който Малкълм вече чуваше ясно, макар и да не разбираше отделните думи.

По лицето на Алис, като бързи облаци в априлско небе, пробягваха различни емоции — отвращение, страх, ужас — сякаш никога повече нямаше да усети топлите лъчи на слънцето в пролетна утрин, толкова силни бяха терзанието и омразата, които момичето изпитваше.

Алис заклати безпомощно глава и от очите й рукнаха сълзи. Малкълм инстинктивно бръкна в торбата и извади друг ордьовър за Лира, която беше изпуснала филийката.

В този момент брезентът до Алис се огъна навътре, Бен отскочи назад от платнището, в което се появи процеп, последван от острието на нож, и мъжка ръка се стрелна в лодката, и сграбчи Алис за гърлото.

Момичето опита да извика, но хватката около гърлото й я задави. След това ръката се спусна в скута й и започна да търси опипом нещо — Лира. Алис стенеше и се мъчеше да се отскубне, а Бен захапа ръката въпреки погнусата, която несъмнено изпитваше. След като не намери Лира, ръката на Бонвил сграбчи демона и го измъкна през процепа в брезента, навън в тъмното, далеч от Алис.

— Бен! БЕН! — изпищя тя, изправи се с олюляване и падна напред, наполовина извън лодката, но успя да стане и хукна след тях. Малкълм протегна ръка, за да я спре, но не успя да я хване. Хиената демон се изсмя само на метър от ушите му и нощта отекна от злокобния й смях „ХАА-ХАААА-ХААА!“. Само че сега в смеха се долавяше и друга нотка — на агонизираща болка.

Стресната от шума, Лира се разплака и Малкълм я залюля на ръце, като не спираше да вика:

— Алис! Алис!

Аста се превърна в котка и опита да надзърне изпод брезента, но Малкълм знаеше, че няма да види нищо. Панталеймон се стрелкаше уплашено насам-натам, кацна за миг върху главата на Лира, издигна се отново, прелетя опасно близо до пламъка на свещта, отдръпна се стреснато и накрая се приземи в косата на детето.

Откъм мавзолея прозвуча пронизителен, безнадежден стон, не вик, а отчаян вопъл. Сърцето на Малкълм се сви. След миг се чуваше единствено плачът на бебето в ръцете му, плискането на водата и риданието на Аста, която се превърна в кученце и се сгуши в него.

„Още съм малък за подобни неща!“ — помисли си Малкълм и за малко да го изрече.

Той прегърна силно Лира и я загърна по-добре с одеялото, преди да я остави върху възглавниците. В съзнанието му се бореха чувство за вина, ярост и страх. По-буден не се беше чувствал, струваше му се, че повече никога няма да заспи, това беше най-страшната нощ в живота му.

Мислите му се блъскаха в главата и черепът му сякаш щеше се пръсне.

— Аста… Трябва да отида да помогна на Алис… но Лира… не мога са я оставя…

— Върви! Аз ще остана… Няма да я изпускам от поглед…

— Ужасно ще боли…

— Но трябва да я пазим… Обещавам, няма да помръдна оттук…

От очите на Малкълм се стичаха горещи сълзи. Той нацелува Лира, притисна кученцето Аста до сърцето си, до лицето, до устните. Остави я до детето и тя се превърна в леопардче, толкова красиво, че Малкълм се разплака от обич към нея.

След това се изправи бавно, за да не разклати лодката, взе греблото и слезе на брега.

Веднага го прониза болката от раздялата и от лодката зад гърба му долетя сподавен стон. Все едно изкачваше стръмен склон, дробовете му се бореха за въздух и сърцето му биеше бясно, само че беше още по-страшно — защото болката беше обагрена от непоносимо чувство за вина, тъй като причиняваше болка на скъпата си Аста. Тя трепереше от страдание и обич и беше толкова смела — изпълнените й с преданост очи го проследиха, докато той бавно и неумолимо се отдалечаваше. Ала нямаше друг избор. Стисна зъби, търпеше болката, която знаеше, че раздира безмилостно леопардчето му, и се помъкна нагоре по баира към тъмния мавзолей, където Алис плачеше и пищеше безпомощно.

Хиената демон, вече с два липсващи предни крака, стоеше наполовина легнала в тревата и държеше с масивните си челюсти териера Бен. Бен се гърчеше, риташе и хапеше с вой, а чудовищните зъби на хиената се затваряха бавно, с наслада, около малкото му телце.

В този миг се подаде луната. Малкълм видя ясно как Бонвил е повалил Алис на стълбите пред мавзолея и я стиска за китките. Студената светлина се отразяваше от очите на хиената, от очите на Бонвил и от сълзите по бузите на Алис. По-страшна гледка Малкълм не беше виждал и въпреки болката той се хвърли с клатушкане напред по мократа трева, вдигна греблото и го стовари върху гърба на мъжа, но твърде слабо, твърде слабо.

Бонвил се обърна и щом видя момчето, се разсмя. Алис извика и се опита да отблъсне мъжа от себе си, но той я тръшна обратно на земята и тя изпищя. Малкълм отново вдигна греблото. Луната огряваше ярко мократа трева, обраслите с мъх надгробни плочи, порутения мавзолей, двете фигури, вкопчени в страшна прегръдка между колоните.

У Малкълм се надигна порив, който не можеше да потисне или контролира, беше като глутница диви кучета, ръмжащи и виещи, препускащи към него с оръфани уши, избодени очи и окървавени муцуни.

Изведнъж те го наобиколиха, минаха през него и той замахна с греблото и удари хиената по плешките.

— Ох! — изпухтя Бонвил и падна тромаво.

Хиената изръмжа. Малкълм я удари отново, този път в главата, тя залитна и се подхлъзна със задни лапи по мократа трева, и се стовари с цяла тежест върху гърдите и гърлото си. След още един удар с греблото Бен се изтърколи от устата й и хукна към Алис, но Бонвил го видя и го изрита силно.

Алис изпищя от болка. Кучетата ръмжаха и джафкаха, а Малкълм отново замахна с греблото и удари здраво Бонвил в тила.

— Кажи ми… — започна разярено момчето, но не успя да довърши изречението, защото кучетата отново се втурнаха кръвожадно напред, то нанесе нов удар и мъжът се просна на земята с измъчен вопъл.

Малкълм се обърна към въображаемите кучета. Имаше чувството, че от очите му хвърчат искри. И в този миг осъзна, че без кучетата ще допусне да го изпълни съжаление и няма да успее да накаже мъжа, който причиняваше болка на Алис. Ако обаче не ги удържеше, никога нямаше да разбере какво знае Бонвил. Въпреки това не можеше да измисли какво да го попита, а ако спираше кучетата прекалено дълго, те щяха да си отидат, а с тях да се стопи и силата му. Всичко това му мина през ума за по-малко от секунда.

Той се обърна към умиращия мъж. Кучетата нададоха вой и Малкълм замахна отново, удари Бонвил по ръката, която беше вдигнал да се предпази. Никога не беше удрял нещо с такава сила. Проснатият мъж извика:

— Хайде, убий ме, сополанко! Най-накрая малко спокойствие!

Кучетата отново се хвърлиха напред и мъжът се сви уплашено още преди Малкълм да е помръднал. Ако го удареше отново, щеше да го убие. В същото това време пронизващата болка от раздялата с демона му изстискваше силите, а мисълта за смелата Аста, която пази детето, го изпълваше с терзания.

— Какво е Полето на Русаков? — успя да издума накрая. — Защо е толкова важно?

— Прах… — промълви последната си дума Бонвил.

Кучетата се щураха безредно наоколо. Малкълм си помисли за Алис, как феята беше сплела косата й, за топлите й в съня бузи, спомни си какво е да държи Лира в ръце и кучетата усетиха емоциите му, засилиха се и се хвърлиха напред още веднъж. Той вдигна греблото и засипа с удари Бонвил, докато тялото му застина, стоновете утихнаха, хиената демон изчезна и Малкълм остана да стои над трупа на мъжа, който ги преследваше от толкова дълго време.

Ръцете на Малкълм, заякнали от всекидневното гребане, го боляха от умора. Трудно му беше да държи и самото гребло, затова го пусна на земята. Кучетата изчезнаха. Той се свлече и се облегна на една от колоните. Ослепителната луна осветяваше половината от тялото на Бонвил. Струя кръв се стичаше по стълбите на мавзолея и се вливаше в локвите по тях.

Алис лежеше със затворени очи. По бузата й имаше кръв, кръв капеше от крака й, ноктите й също бяха окървавени. Цялата трепереше. Избърса уста и отново облегна глава върху мокрия камък. Приличаше на ранена птица. Бен беше мишле и трепереше, сгушен на гърлото й.

— Алис — прошепна Малкълм.

— Къде е Аста? — размърда тя разбитата си уста. — Как…

— Пази Лира. Трябваше да се раз… разделим…

— О, Мал — въздъхна Алис и Малкълм разбра, че мъчителната болка си е струвала.

Той избърса лице.

— Трябва да го замъкнем до водата.

— Да, добре. Не бързай…

Малкълм се изправи с мъка и се наведе да хване краката на мъжа. Алис се надигна немощно и го улови за единия ръкав. Тялото беше тежко, но се влачеше лесно по мократа трева, дори не се закачаше за стърчащите от земята надгробни плочи.

Стигнаха до реката, която течеше бързо. Корабчето на Дисциплинарния съд не се виждаше никъде. Избутаха трупа навътре, докато течението го подхвана, след което се вкопчиха един с друг и проследиха с поглед как тъмната вода отнася още по-тъмната фигура навътре, докато изчезна от поглед.

Свещта още гореше в лодката. Лира спеше дълбоко, а Аста, на предела на силите си, лежеше до нея. Малкълм вдигна демона, притисна го до гърдите си и двамата се разплакаха.

Алис се качи в лодката и се сви разтреперана, а Бен започна да чисти с език кръвта от тялото й. След това тя зави себе си и демона с одеяло, обърна се на другата страна и затвори очи.

Малкълм взе детето и легна с него на ръце, а демоните им се наместиха между тях под одеялата. Последното, което помнеше, беше, че угаси свещта.