Филип Пулман
Малката лодка (4)

4. Упсала

В уютен кабинет в Упсалския университет в Швеция трима мъже разговаряха на фона на шибащия прозорците дъжд и виещия вятър, чиито пориви от време на време влитаха през комина и разбунваха пламъците в желязната печка.

Домакинът се казваше Гунар Халгримсон, към шейсетгодишен пълничък ерген с остър като бръснач ум. Той беше професор по метафизична философия в университета. Демонът му, червеношийка, стоеше на рамото му и почти не продумваше.

Единият от гостите беше негов колега от университета, Аксел Льофгрен, професор по физика. Той беше слаб и въпреки начумерения си вид добродушен човек с демон пор. Двамата с Халгримсон бяха стари приятели и обичаха да се препират, обикновено след обилна вечеря, но днес се въздържаха заради присъствието на третия мъж, непознат и за двама им.

Посетителят беше на годините на Халгримсон, но изглеждаше по-стар. Лицето му носеше белезите на по-големи житейски изпитания в сравнение с гладките бузи и чело на професора. Той беше циганин от Източна Англия на име Корам ван Тексъл и пътуваше често до далечния север. Беше слаб, среден на ръст и движенията му бяха предпазливи, сякаш се страхуваше да не счупи нещо, без да иска, все едно не беше свикнал с фините стъклени чаши и изящните прибори. Демонът му, голяма пъстра котка, обиколи ъглите на кабинета, след което скочи грациозно в скута на Корам. Десет години по-късно Лира щеше да се любува на пъстрата козина на същия този демон.

Тъкмо бяха приключили с вечерята. Корам беше пристигнал по-рано през деня от север с препоръчително писмо от познат на професор Халгримсон — консула на вещиците в град Тролезунд.

— Желаете ли чаша токайско? — предложи Халгримсон и се върна от прозореца, където бе стоял известно време, загледан в брулената от дъжда улица, и бе дръпнал завесите, за да не става течение.

— С най-голямо удоволствие — отвърна Корам.

Професорът се обърна към малка масичка, разположена на една ръка разстояние от удобното му кресло, и наля от златистото вино в три чаши.

— Как е моят приятел Мартин Ланселиус? — попита професорът и подаде чашата на Корам. — Признавам, никога не бих предположил, че ще постъпи на дипломатическа служба при вещиците.

— Много е добре. Затрупан е от работа. Изучава религията им.

— Открай време съм на мнение, че си заслужава да се изучат вярванията на вещиците — заяви Халгримсон, — но моите проучвания ме отведоха другаде.

— В още по-дълбока бездна — отбеляза професорът по физика и взе предложената от домакина чаша вино.

— Извинете абсурдните изказвания на приятеля ми. За ваше здраве, господин Ван Тексъл — рече Халгримсон и отпи от виното.

— И за ваше здраве, професоре. Боже, превъзходно е!

— Радвам се, че ви харесва. Един търговец на вино от Будапеща ми изпраща по няколко бутилки всяка година.

— Не пием често от него — вметна Льофгрен. — Имам чувството, че с всяка следваща година бутилките стават по-малки.

— О, глупости говориш. Какво ви води в Упсала, господин Ван Тексъл?

— Доктор Ланселиус ми каза, че тук имате инструмент, който измерва истината. Надявах се да ми позволите да се консултирам с него.

— И за какво искате да се допитате?

— Моят народ — започна Корам, — циганите, са под заплаха от различни политически фракции в Британия. Стремят се да ограничат древните ни свободи и дейностите, с които се занимаваме — търговията например. Искам да разбера с кои от тези заплахи можем да се справим чрез съпротива, с кои посредством преговори и кои от тях изобщо няма да успеем да разрешим. Вашият инструмент би ли могъл да отговори на подобен въпрос?

— Да, в правилните ръце. Ако разполагам с достатъчно време, мога дори лично да се опитам да го разтълкувам.

— Нима не сте вещ в използването на инструмента?

— Вещ? Не, в никакъв случай.

— Но тогава…

— Нека ви покажа инструмента. Може би ще разберете защо е толкова трудно.

Професорът отвори чекмедже в малката масичка и извади кръгла, облицована с кожа кутия с размерите на човешка длан и три пръста дебела. Льофгрен придърпа везана табуретка, а Халгримсон постави кутията върху нея и отвори капака.

Корам се приведе напред. Нещо заблестя на меката светлина от нефтената лампа. Професорът нагласи абажура така, че светлината да пада изцяло върху табуретката, и извади инструмента от кутията. Късите му дебели пръсти докосваха метала с, както се стори на Корам, нежността на влюбен, сякаш предметът беше живо същество.

Уредът приличаше часовник от злато с кристален циферблат. В първия миг Корам видя само изящен механизъм, но професорът започна да му посочва различни детайли.

— Тук по краищата на циферблата има трийсет и шест изображения, нарисувани сякаш с най-тънка четка. А виждате ли тези три колелца, разположени през сто и двайсет градуса? Приличат на копчетата за навиване на часовник. Ето какво става, когато завъртя едно от тях.

Корам се приведе напред, а демонът му се премести от скута му върху страничната облегалка на стола, за да вижда по-добре. Когато професорът завъртя колелцето, тънка черна стрелка, подобна на дългата стрелка на часовник, се задвижи по циферблата с поредица от тихи изщраквания. Професорът спря, когато стрелката сочеше към миниатюрно изображение на слънце.

— Има три стрелки — обясни той, — които насочваме към различни символи. Ако аз трябваше да формулирам въпроса ви, бих избрал слънцето за един от трите символа, защото сред значенията му са крал и власт, а следователно и законите. Другите два — той завъртя другите колелца и две други стрелки се задвижиха покорно по циферблата — зависят от това с коя част от въпроса искате да се занимаете най-напред. Споменахте нещо за търговия. Тази дейност е под знака на грифона. Сигурно се питате защо. Тъй като грифоните се асоциират със съкровища. Смятам, че третата стрелка трябва да сочи към делфина, чието основно значение е вода, защото вашия народ живее на кораби, нали?

— Точно така. Започвам да разбирам.

— Нека опитаме тогава.

Професорът насочи втората стрелка към грифона, а третата към делфина.

— И сега гледайте — рече той.

Друга стрелка, дълга и толкова тънка, че Корам чак сега я забеляза, светлосива на цвят, се задвижи привидно сама бавно и колебливо, след което се завъртя стремглаво, като спираше тук и там, преди да продължи.

— Какво прави инструментът? — попита Корам.

— Отговаря на въпроса ви.

— Явно трябва да мислиш много бързо.

— Трябва да си спокоен, но нащрек. Чувал съм да сравняват процеса с ловуването, когато ловецът дебне плячката и е готов да натисне спусъка всеки момент, но не прибързва.

— Разбирам. Виждал съм стрелците в Нипон да правят нещо подобно.

— Наистина ли? Много бих искал да ми разкажете. Но умствената нагласа е само една от трудностите. Друга спънка е, че всеки символ има множество различни значения, описани единствено в книгите за тълкувания.

— По колко значения има всеки?

— Никой не знае. За някои символи са открити по над сто, но по всичко личи, че нямат край.

— И как разбираш кое значение да използваш? — намеси се Льофгрен.

Корам погледна физика; мислеше, че Льофгрен е запознат с алетиометъра също като Халгримсон и вярва в силата му, но от тона му лъхаше голяма доза скептицизъм.

— Чрез размишления, съзерцание и експерименти — отвърна Халгримсон.

— Виж, в експериментите вярвам — заяви Льофгрен.

— Радвам се, че вярваш в нещо.

— Но щом значенията и взаимовръзките между тях действат на принципа на асоциацията, вероятно далеч надхвърлят сто — каза Корам. — Започнем ли да правим асоциации, никога няма да им хванем края.

— Само че са важни не асоциациите, които вашето въображение прави, а асоциациите, присъщи на изображението. Двете неща са напълно различни. Забелязал съм, че хората с по-богато въображение често имат най-малък успех при работа с алетиометъра. Мисълта им веднага скача към първото, което им хрумне, вместо да изчака търпеливо. Най-важното е къде даденото значение стои в йерархията от значения, а за тази цел неизбежно трябва да се ползват справочниците. Затова единствените ни известни алетиометри се пазят в големи библиотеки.

— Колко са на брой?

— Смятаме, че са били изработени шест. Знаем къде се намират пет от тях: този е в Упсала, един в Болоня, един в Париж, Магистратурата в Женева има един и един се съхранява в Оксфорд.

— В Оксфорд ли?

— В Бодлианската библиотека. Забележителна история. През миналия век, когато Дисциплинарният съд на Консисторията започвал да се сдобива с все по-голяма власт, префектът на Съда чул за алетиометъра в Бодлианската библиотека и заповядал да му го предадат. Главният библиотекар отказал. Настоятелството на университета му наредило да изпълни заповедта. Вместо това обаче библиотекарят скрил инструмента в издълбаните страници на книга по експериментална теология, от която имали няколко екземпляра, и я поставил сред другите книги пред погледа на всички. Но, естествено, нямало как да я намерят сред милионите томове в библиотеката.

Дисциплинарният съд на Консисторията се отказал временно, но после отново се опитал да се добере до алетиометъра. Префектът изпратил отряд въоръжени войници в библиотеката и заплашил да убие главния библиотекар, ако не му предаде инструментът. Библиотекарят отново отказал и заявил, че не е заел този пост, за да раздава ценностите на библиотеката, и че негов свят дълг е да ги съхранява и пази, за да се използват за научна работа. Командирът на отряда наредил да задържат главния библиотекар и да го изведат на двора за разстрел.

Библиотекарят застанал пред отряда и за пръв път се изправил очи в очи с командира — до този момент общували единствено чрез вестоносец — и видял, че той е негов стар приятел от студентските години. Разправят, че командирът много се смутил, отказал да даде заповед за разстрела, отпратил войниците и отишъл да пие бренди с библиотекаря. Така алетиометърът останал в Бодлианската библиотека, където е и до ден-днешен. Главният библиотекар останал на поста си, а командирът бил отзован обратно в Женева, където малко след това умрял, очевидно от отрова.

Циганинът подсвирна впечатлено.

— И сега кой работи с алетиометъра в Оксфорд?

— Изучава го малка група учени. Чух, че сред тях има една много даровита жена, която отбелязала голям напредък в определянето на основните му принципи на работа… Ралф? Релф? Май така се казваше.

— Разбирам. — Корам пийна глътка вино и разгледа алетиометъра внимателно. — Казахте, че има шест такива, професоре, но споменахте къде се намират само пет от тях. Какво е станало с шестия?

— Никой не знае. Тоест несъмнено все някой знае, но не е от учените. А сега да се върнем на въпроса ви, господин Ван Тексъл: сложен е, но не в това е големият проблем. Работата е там, че най-добрият ни професор в момента не е тук. Пише научен труд в Националната библиотека в Париж. Аз съм твърде бавен и тромав и не успявам да проследя взаимовръзките на повече от едно ниво. Бързо губя дирята на значенията. Но, естествено, ще се опитам да разтълкувам отговора на въпроса ви, доколкото мога.

— Въпреки опасността? — попита Корам.

Професорът се умълча за момент, а после попита:

— Опасността от…?

— Незабавна екзекуция. — Въпреки думите си Корам се усмихна.

— Ах, да, схванах. Е, мисля, че за щастие тези дни отдавна са отминали.

— Да се надяваме — вметна Льофгрен.

Корам отново пийна златисто вино и се облегна назад привидно доволен. Всъщност алетиометърът, макар и красиво устройство, не го интересуваше особено, а въпросът, който зададе на професор Халгримсон, избра напосоки: циганите бяха напълно способни сами да намерят отговорите и дори вече го бяха направили. Корам имаше нещо съвсем друго наум и сега трябваше да насочи ловко разговора към тази тема.

— Предполагам, че имате много посетители — започна той.

— Хм, не знам — поколеба се професорът. — Вероятно колкото всеки друг университет. Разбира се, специализирани сме в някои дисциплини, които привличат учени от далечни краища. И не само учени.

— Пътешественици вероятно.

— Да, и пътешественици. На път за Арктика.

— Случайно да сте виждали мъж на име лорд Азриел? Той е приятел на циганите и е виден изследовател на севера.

— Идвал е тук, но преди доста време. Чух обаче… — Професорът се смути за миг, но желанието да обсъди любопитната информация надделя над притеснението. — Не давам ухо на клюки, нали разбирате.

— Нито пък аз — успокои го Корам. — Но понякога случайно дочувам това-онова.

— „Случайно дочувам“! — възкликна Льофгрен. — Какъв прекрасен израз!

— Да, неотдавна дочух случайно една много интересна история за лорд Азриел — довери им Халгримсон. — Щом идвате от север, вероятно още не е стигнала до вас. Изглежда, лорд Азриел е бил разследван за убийство.

— Убийство ли?

— Имал дете от жена, омъжена за друг, и убил съпруга й.

— Мили боже! — възкликна Корам, който много добре знаеше тази история. — Как се е стигнало дотам?

Той изслуша версията на професора, която почти не се различаваше от онази, която самият той беше чул, и изчака удобен момент да насочи разговора в желаната от него посока.

— А какво е станало с детето? — попита той. — Сигурно е при майка си.

— Не. Мисля, че съдът получи попечителство върху бебето. Поне временно. Майката е невероятно красива, но не е от жените, как да се изразя, със силно развит майчински инстинкт.

— Говорите сякаш я познавате.

— Да, познаваме я — отвърна Халгримсон и ако трябваше да опише изражението му, Корам би казал, че се напери като паун. — Вечеряхме с нея. Тя ни посети само преди месец.

— Нима? И тя ли заминаваше на експедиция?

— Не, дойде да се консултира с Аксел. Самата госпожа Колтър е забележителен учен.

Сега беше моментът.

— Дошла е да се консултира с вас, господине? — обърна се Корам към физика.

Льофгрен се усмихна. Корам дори забеляза по мършавото му лице да се разлива руменина.

— А пък аз си мислех, че старият ми приятел не се поддава на очарованието на нежния пол — подхвърли Халгримсон. — Преди години, господин Ван Тексъл, той едва ли щеше да забележи, че изобщо е жена. Но този път ми се струва, че стрелата на Купидон е пробила костеливата му черупка.

— Не ви виня, господине — обърна се Корам към Льофгрен.

— Аз винаги съм намирал високия интелект за много привлекателна женска черта. Може ли да попитам за какво искаше да се консултира дамата?

— О, нищичко няма да изкопчите от него — каза Халгримсон. — Опитах вече. Да си помисли човек, че е дал писмена клетва да пази тайната.

— Не ти казвам, защото ще се присмееш, палячо такъв — отсече Льофгрен. — Дамата се интересуваше от Полето на Русаков. Знаете ли какво представлява?

— Не, понятие си нямам.

— Но знаете какво означава поле в сферата на естествената философия, нали?

— Имам смътна представа. Става въпрос за място, където действа дадена сила. Прав ли съм?

— И това обяснение ще свърши работа. Но това поле не прилича на никое друго от досега известните ни. Открил го московит на име Русаков, докато изследвал загадките на съзнанието — на човешкото съзнание. Проучвал защо нещо изцяло материално като човешкото тяло, включително мозъка, може да произвежда нещо безплътно и невидимо като мислите. Онова, което наричаме съзнание, нещо материално ли е? Не можем да го претеглим, за да го измерим. Тогава нещо духовно ли е? Започнем ли да използваме думата духовен, няма нужда повече да се опитваме да го обясним, защото тогава въпросът преминава в компетенцията на Църквата и никой не може да го поставя под съмнение. А това никак не е хубаво за истинския природоизпитател. Няма да описвам подробно целия изследователски процес на Русаков, но накрая той стигнал до необикновеното заключение, че съзнанието е напълно нормално свойство на материята, също като масата или анбарния заряд; и че има поле на съзнанието, което обгръща цялата вселена и се проявява най-пълно — поне така смятаме — в човешките същества. Как точно е въпрос, който в момента се проучва с голямо въодушевление от учени от всички краища на света.

— Тоест от всички краища, където е позволено — уточни Халгримсон. — Тъй че разбирате, господин Ван Тексъл, колко лесно това би привлякло вниманието на Съда на Консисторията.

— Да, разбирам. Вероятно откритието е разтърсило Църквата из основи. И казвате, че дамата е идвала тук да проучи този въпрос, така ли?

— Да — потвърди Льофгрен. — Интересът на госпожа Колтър беше необичаен за човек, който не е професор. Тя зададе няколко много проницателни въпроси за Полето на Русаков и за човешкото съзнание. Показах й резултатите от изследванията си, а тя жадно поглъщаше всяка моя дума и си личеше, че разбира всичко много добре. След това, изглежда, изгуби интерес към мен, за мое голямо съжаление, и започна да ласкае колегата ми тук.

— Да не би да сте я почерпили от това прекрасно вино? — пошегува се Корам.

— Ха-ха! Не, не беше заради виното, нито заради многобройните ми лични качества. Искаше да попита алетиометъра за дъщеря си.

— Дъщеря си ли? Искате да кажете, детето на…

— Лорд Азриел, да — потвърди Халгримсон. — Същото дете. Искаше да използва алетиометъра, за да разбере къде е то.

— Нима не знае?

— О, не. То, тоест тя, дъщерята, е под попечителството на съдебните власти, а те явно пазят местонахождението на поверениците си в тайна. Освен това — и моля ви, не забравяйте, че случайно сте го дочули, господин Ван Тексъл — майката е открила, че вещиците имат пророчество относно детето. Тя, естествено, не ни каза нищо. Ние — покашля се той — го дочухме случайно от слугите й. Госпожа Колтър няма търпение да научи къде е детето, за да… щях да кажа „да се грижи за него“, но мисля, че по-скоро иска да го вземе под свое наблюдение.

— Разбирам — каза Корам. — А случайно да сте дочули какво гласи пророчеството?

— Уви, не успяхме. Мисля, че просто детето е изключително важно в някакво отношение. Само това чухме. Майката също не знае какво точно е предсказанието. Да, тя наистина е забележителна жена. Но, кажете, господин Ван Тексъл, сега да се приготвим ли за посещение от Съда на Консисторията?

— Не, надявам се. Но времената са смутни, професоре.

Корам беше разпитал достатъчно и беше научил каквото му трябваше. След като разговаряха още няколко минути, той се изправи.

— Много съм ви задължен, господа — каза той. — Благодаря ви за прекрасната вечеря, за най-доброто вино, което съм вкусвал през живота си, и задето ми показахте този забележителен инструмент.

— Много съжалявам, че не успяхме да ви обясним по-добре как работи. — Професор Халгримсон се надигна тромаво от стола. — Но поне разбрахте с какви трудности се сблъскваме.

— Разбира се. Дали още вали навън?

Корам отиде до прозореца и погледна към улицата: пустееше, а пространствата между уличните лампи тънеха в непрогледен мрак. Шосето блещукаше мокро.

— Желаете ли да ви дадем чадър? — предложи професорът.

— Няма нужда, благодаря. Дъждът е спрял. Лека нощ, господа, и отново благодаря за гостоприемството.

 

 

Сега Корам трябваше да разреши друг проблем.

Дъждът беше спрял, но въздухът тегнеше от влага и беше много студено. Обгърнатите от мъгла улични лампи приличаха на сияещи в златно глухарчета. Корам и Софонакс вървяха бавно покрай реката под непрестанното барабанене на водата от капчуците.

— Искаш ли да те вдигна, Софи? — попита Корам, защото демон или не, Софонакс беше котка, а тротоарът беше мокър. Тя обаче отказа:

— По-добре не.

— Той още ли е след нас? — попита тихичко Корам.

— Крие се, но е тук.

Откакто тръгнаха от Новгород миналата седмица, Корам знаеше, че ги следят. Време беше да сложи край на това.

— Същият е, нали?

— Няма как да го сбъркам с този демон — отвърна Софи.

Корам вървеше по заобиколен маршрут към тесния нисък пансион, където беше наел стая, и сега забави крачка край каменната дига на реката, в която стояха завързани няколко шлепа. Минаваше полунощ.

Той спря, облегна се на железния парапет и се взря в далечината над черната вода, а демонът се уви около краката му, сякаш се умилкваше, но всъщност наблюдаваше какво се случва зад гърба им.

За да стигнат до пансиона, трябваше да прекосят малък железен мост над реката, но Корам не пое в тази посока. Вместо това, когато Софи изсъска „Сега“, той се обърна, пресече бързо пътя и се шмугна в тясната алея между две каменни здания с вид на банки или административни сгради. Забелязал беше алеята по-рано, на отиване към университета — един бърз поглед и почти несъзнателно си отбеляза наум възможния път за бягство, — а и беше видял, че в другия й край има изход. Нямаше да попадне в капан, но можеше да устрои засада на преследвача. Щом се озова в сенките, хукна с тихи стъпки към голямата кофа за боклук по средата на алеята, почти невидима отдясно в тъмното.

Приклекна зад нея и бръкна в ръкава на палтото си за късата масивна пръчка от бакаутово дърво, която носеше по протежението на лявата си ръка. Умееше да я използва по поне пет смъртоносни начина.

Софи го изчака да се приготви, преди да скочи на рамото му, и след като опипа с лапа капака на кофата, за да се увери, че няма да падне, се качи и се сниши върху него, вперила поглед към края на алеята с широко разтворени котешки очи. Корам наблюдаваше другия край, който водеше до тясна уличка с административни сгради.

Сега всичко зависеше от това колко умело можеше да се бие демонът на другия мъж. Веднъж бяха успели да надвият един тартар и демона му вълк, но тогава бяха по-млади, Софи беше безстрашна, бърза и много силна. В битка на живот и смърт най-голямото табу да не докосваш чужд демон не важеше. В решителни схватки на Софи многократно й се бе налагало да отблъсва с яростно дращене и хапане гнусното докосване на непознати ръце, а след това да се мие трескаво, за да прогони усещането, че е омърсена.

Но този демон…

— Ето там — прошепна тя.

Корам се обърна бавно и видя на фона на осветената дига силует на хиена с малка глава и мощни плещи. Гледаше право към тях. Подобен звяр Корам не беше виждал: от тялото му лъхаше злонамереност, а челюстите му изглеждаха способни да трошат кости все едно са направени от стъкло. Демонът хиена и мъжът, на когото принадлежеше, очевидно бяха добре обучени преследвачи, защото Корам умееше много добре да прикрива дирите си. Той се възхищаваше на уменията им, но както Софи отбеляза, подобен демон трудно би останал незабелязан. Корам нямаше представа защо го следят, но ако търсеха битка, щяха да я получат.

Той стисна здраво тоягата; Софи се снижи още малко, готова да скочи. Хиената пристъпи напред и мъжът я последва мълчаливо. Корам и Софи забелязаха пистолета в ръката му миг преди да се прилепи към зида на алеята и да се слее със сенките.

Освен неспирното покапване на вода от покривите, цареше пълна тишина.

На Корам му се искаше Софи да се беше скрила зад кофата, вместо да се качва на капака. Така беше твърде уязвима…

Прозвуча звук като от изплюване на костилка: мъжът беше стрелял с газовия си пистолет — миг по-късно куршумът се заби с трясък в кофата за боклук, прекатури я върху Корам и я претърколи през алеята. В същия миг Софи скочи от капака и тупна до Корам. Газовият пистолет не беше точен отдалеч, но от упор беше смъртоносен. Трябваше да го неутрализират. Двамата притихнаха напълно неподвижни. Към тях се приближиха бавни стъпки, съпроводени от пръхтенето на хиената и потропването на ноктите й върху паважа. Корам си помисли: „Сега!“ и Софи скочи с нокти, насочени към мястото, където трябваше да се намира главата на хиената. Мъжът стреля още два пъти. Един от куршумите одраска скалпа на Корам.

Това обаче му даде представа къде се намира противникът, спусна се напред и замахна с тоягата в тъмното. Удари нещо — рамо? Длан? — и изби пистолет.

Софи беше впила нокти в скалпа и гърлото на хиената, която се извиваше трескаво в опит да се освободи и блъскаше котката яростно в стената. Корам видя сянката на мъжа да прави движение все едно посяга към пистолета и се хвърли с протегната напред тояга, но не уцели и се подхлъзна на мократа земя. Приземи се в краката на мъжа, но веднага се претърколи назад и протегна крак към мястото, където лежеше падналият пистолет.

Кракът му бутна нещо, което издрънча по паважа, а мъжът го ритна ужасно силно в ребрата, сграбчи го и го придърпа към себе си. Започна да го души, но въпреки желязната хватка Корам все още държеше тоягата си в ръка и я заби с всички сили в корема му. Мъжът изхриптя задавено и отслаби хватката, ала в този миг силен шок разтърси Корам, защото хиената най-накрая успя да откопчи Софи от себе си с яростен удар в стената и откъсна с острите си зъби парченце кожа. След миг обгърна с огромната си челюст главата на котката.

Корам скочи на крака, отблъсна мъжа назад и замахна с цялата си сила към хиената. Нямаше представа къде я удари и го интересуваше единствено да не нарани смъртоносно Софи, но ударът му беше страшен: чу изхрущяване на кости и видя в мрака как демонът му се опитва да се измъкне от страховитата челюст. Щом си възвърна равновесието, Корам се прицели и безмилостно заудря по счупения крак на хиената. Не спираше и за миг, защото хиената трябваше само да затвори уста и Софи щеше да умре.

Така, когато звярът раззина паст и нададе вой, Софи се измъкна, изви се и въпреки погнусата си одра ръката на мъжа, от която рукна кръв. Той извика от пронизалата го болка и от пулсираща болка на демона и се отдалечи, като повлече хиената със себе си. Демонът ръмжеше и тракаше с челюст от изгарящата болка. Корам възнамеряваше да ги последва и да нападне ранения мъж, но когато се опита да стане, припадна и се строполи на земята.

Свести се след минутка сред пълна тишина. Двамата със Софи бяха сами в алеята. Виеше му се свят. Понечи да се изправи, но Софи го спря:

— Не ставай. Още си замаян.

— Къде са?

— Избягаха. Поне мъжът. Струва ми се, че хиената повече никога няма да може да бяга. Той я носеше на ръце, а тя се гърчеше от болка.

— Защо… — Корам не успя да изрече мисълта си докрай, но демонът му го разбра.

— Защото изгуби много кръв.

Преди Софи да отбележи този факт, Корам не изпитваше силна болка, но изведнъж драскотината от куршума на скалпа му напомни за себе си, а топлата кръв, стичаща се по тила и раменете започна да изстива, щом вълнението от битката се стопи, и той легна назад, за да събере сили. След това се надигна внимателно.

— Тежко ли си ранена?

— Размина ми се на косъм. Ако онзи звяр беше затворил челюст, там щях да си остана.

— Трябваше да ги довършим. Но пък бяха дяволски добри. Дали е московит?

— Не. Не питай как знам. Май е французин.

Корам се изправи, като се подпираше на стената. Погледна към двата края на алеята и рече:

— Да се прибираме да поспим. Не се представихме много добре, Софи.

Ребрата го боляха ужасно — някое от тях вероятно беше счупено. От скалпа му се стичаше гъста струя кръв, а раната пареше сякаш някой притискаше в нея нагорещено желязо. Той вдигна демона си на ръце и Софи нежно ближеше и чистеше раната, докато вървяха към пансиона.

След като се изми с единствената налична вода, която беше леденостудена, Корам облече чиста риза и седна на малката масичка. На светлината на свещта съчини писмо, в което описа всичко по възможно най-сбития начин.

До лорд Нюгънт,

 

Дамата е идвала в Упсала, за да се консултира с професора по физика Аксел Льофгрен. Задала му няколко „много проницателни въпроси“ относно Полето на Русаков и връзката му с човешкото съзнание. Той подозира, че е действала от името на Дисциплинарния съд. Освен това помолила професор Халгримсон да използва алетиометъра, за да разбере къде се намира детето й. Той не успял или пък просто не пожелал да й даде отговор. Във всеки случай не се е сдобила с информацията. Очевидно дамата е чула, че вещиците имат предсказание за детето, но не знаела какво точно гласи то. Вероятно помните добрия ни приятел Бъд Шлезингер. Разговарях с него в дома на Мартин Ланселиус в Тролезунд. Той замина още по на север, за да попита свои познати вещици какво знаят, и ще се свърже с вас веднага щом се върне. Още нещо: От Новгород ме следи мъж с демон хиена. Не съм го виждал преди, но се държеше като отлично обучен агент. Сбихме се и той избяга, макар и демонът му да пострада тежко. Чудя се кой ли е.

КВТ

След това се зае с трудоемката задача да препише писмото в шифър. Пъхна го в обикновен плик и го адресира до незначителен район в централен Лондон. Изгори оригинала и си легна.