Филип Пулман
Малката лодка (17)

17. Поклонническата кула

Горе-долу по същото време Джордж Пападимитриу стоеше на прозореца в покоите си на върха на Поклонническата кула — най-високата част от „Джордан“ — и гледаше разливащата се вода, потопила двора и плискаща се в прозорците на другите сгради на колежа. Дори в затворения четириъгълен двор вятърът вдигаше облаци пръски. Схлупеното небе вещаеше още валежи, а в стаята му беше толкова студено, въпреки огъня в камината, че беше облякъл най-дебелия си балтон.

— Кога ще дойде? — попита той.

— С това наводнение… — промърмори лорд Нюгънт и застана до него на прозореца. — Кой знае? Но той е изобретателен.

Нюгънт беше пристигнал в Оксфорд предишната вечер, един-два часа преди потопът да удари града. В „Оукли Стрийт“ бяха чули, че Лира е в опасност, и искаха да я заведат на безопасно място. Тази сутрин вече щеше да е поел към манастира въпреки наводнението, но чакаха пътешественик от далечния север, Бъд Шлезингер, за когото бяха получили вест в кодираното писмо на Корам ван Тексъл от Упсала. Шлезингер беше родом от Нова Дания и работеше като агент на „Оукли Стрийт“. Заминал беше на север, за да научи какво знаят вещиците за Лира, тъй като, изглежда, именно от тях идваха много от приказките за детето. Вещиците имаха голямо влияние по онези географски ширини и съюзите с тях излизаха скъпо, но бяха много ценни. Нюгънт желаеше да си осигури подкрепата им, но още повече желаеше врагът да не се сдобие с нея.

— Предполагам, че всички плавателни съдове са иззети от градската управа — каза Пападимитриу. — Трябва най-вече да опазят реда.

— Шлезингер ще намери начин. Докато пристигне обаче, възнамерявам да… Я чакай, това там долу не е ли Хана Релф?

Пападимитриу погледна към наводнения вътрешен двор, където стройна фигура, навлечена дебело под дъждобран, газеше във вода до кръста към кулата. Тя погледна за миг нагоре, отметна назад качулката и двамата мъже веднага я познаха. Пападимитриу й помаха, но тя не го видя и продължи напред през водата.

— Ще сляза да я посрещна — каза професорът.

Той се спусна тичешком по стълбите и я пресрещна на първата площадка, където тя, задъхана, събличаше мушаменото си палто. Малкият й демон се суетеше да разкопчае копчетата.

— Дай да ти помогна — рече той. — Мили боже! Какво си обула?

— Гумен гащеризон за риболов. Не си представях, че ще ми потрябва в Оксфорд.

— Изненадан съм. И аз не си те представях с въдица в ръка. — Той й помогна да свали мушамата. Гащеризонът стигаше до гърдите й и изглеждаше доста тежък.

— Не е мой. Беше на брат ми, но той спря да ходи на риболов, след като претърпя злополука — не е лесно да носиш гумен гащеризон с един изкуствен крак. Ако седна на стълбите, би ли помогнал да го изхлузя…

Пападимитриу слезе две стъпала надолу и дръпна силно. Отдолу Хана беше напълно облечена, което едва ли беше много удобно.

— Браво на теб — похвали я той.

— Зает ли си? Не искам да те притеснявам, но…

— Не се тревожи.

— Дойдох да ти съобщя нещо важно.

— Том Нюгънт е тук. Запази си дъха за изкачването на стълбите. Горе ще ни разкажеш.

Демоните им заприпкаха пред тях, като разговаряха тихичко. Пападимитриу се разтревожи за Хана: дишаше тежко и лицето й беше зачервено.

— Нали не дойде пеша чак дотук? Извинявай, недей да говориш. И не бързай.

Когато стигнаха до последния етаж, Хана обясни:

— Помолих един съсед с моторна лодка да ме докара. Струва ми се невъзможно да се стигне пеша дотук. Видя ли колко бързо тече водата по „Сейнт Гилс“?

Нюгънт отвори вратата, щом чу гласовете им, и заяви:

— Доктор Релф, колко сте храбра! Заповядайте, седнете до камината и позволете да ви налея от брендито на Джордж.

— Благодаря, добре ще ми дойде. Няма да стоя дълго.

— Ще останеш, докато се стоплиш и изсушиш — настоя Пападимитриу. — Тъкмо ще се запознаеш с Шлезингер.

Хана прие чаша с бренди от лорд Нюгънт и отпи доволно.

— Кой е Шлезингер?

— Агент на „Оукли Стрийт“, надяваме се, че идва с добри вести.

— Тук съм, защото късно снощи нещо се е случило в манастира. Чух го от съседа, който ме докара с лодката. Той ме закара да видя какво е положението и дали Малкълм е добре. Но всичко е… Първо, портата и други части от основната сграда на манастира са срутени. Както и мостът до странноприемницата. Седем от монахините са се удавили, а други две са изчезнали. А детето… То също е изчезнало. Но ето какво е станало според мен. Малкълм, момчето, за което говорихме, също липсва. Липсва и лодката му, както и момичето, което помага на монахините с бебето. Това е единственото, което дава надежда на родителите на Малкълм.

— Какво? Смятат, че е спасил детето и е заминал с лодката, така ли?

— Казано накратко, да. Той беше много привързан към бебето, интересуваше се от него. Е, това дойдох да ви кажа.

— Кое е момичето?

— Алис Парслоу. Петнайсетгодишна. Помага в странноприемницата, а наскоро започнала работа и в манастира. Но има още нещо, което може би е свързано с…

— Чакай малко, сигурни ли са, че бебето не е затрупано под отломките?

— Да, защото по времето, когато портата се срутила, детето е било в дървена люлка в кухнята с Алис. Намерили са люлката в кухнята, но всички одеяла липсвали. Има и друго. Малкълм ми разказа за мъж, посетил „Пъстървата“ една вечер, малко преди да се срещна с вас у доктор Ал-Кайси. Споменах ви за него, но заради всичко, което ми казахте тогава, забравих да разпитам повече. Казва се Жерар Бонвил и има демон хиена с отрязан крак, и…

Нюгънт се приведе напред заинтригуван.

Пападимитриу попита:

— Какво общо има той? Какво е направил?

— Не знам дали има връзка — продължи Хана, — но Малкълм се страхуваше от него заради поведението на демона му. По-рано през същия ден, когато се видяхме у доктор Ал-Кайси, Малкълм ми каза, че видял в неделя през нощта Бонвил да се опитва да влезе в манастира… А, и момичето, Алис, то говорило с Бонвил и пред нея той твърдял, че е бащата на Лира. Знаете ли нещо за този човек?

— Да, знам — отвърна Нюгънт. — Интересувам се от него от известно време. Той е учен, специалист по елементарни частици. Тоест беше. Ръководеше група учени в Париж, които изучаваха Полето на Русаков — онази теория за съзнанието, която така е подлудила Магистратурата. Написал е доклад, в който излага тезата, че Полето трябва да се състои от частици, и защитава необикновената идея, че тези частици може да са Прахът. В общи линии, доколкото разбирам, становището му е, че всичко на света е изградено от материя, но самата материя има съзнание. И няма нужда духът дори да се обсъжда. Разбирате защо Магистратурата иска да му затвори устата. Той беше… забележителен учен. И казвате, че се интересува от Лира?

— Лежал е в затвора — вметна Пападимитриу. — Мисля, че съм чувал за съдебния процес. Обвинен беше в изнасилване, ако не се лъжа.

— Това беше падението му. Най-малкото допринесе за него. Арестуваха го за нападения над млади момичета. Мисля, че и Мариса Колтър беше намесена по някакъв начин — може би е свидетелствала срещу него? Трябва да проверя. Значи той твърди, че е баща на Лира?

— Така ми каза Малкълм, който го чул от Алис. Освен това госпожа Колтър наистина познава Бонвил.

— Откъде знаете?

— Тя ме посети у дома.

— Моля! Кога?

Хана му разказа за посещението на госпожа Колтър, какво й беше подхвърлил Малкълм и как тя беше избегнала ловко въпроса му.

— Личеше си, че познава Бонвил, но не си призна. Интересуваше се къде е бебето. Не каза, че това е собствената й дъщеря, нито спомена кой е бащата. Разговорът беше много странен… Май има някого отвън.

В този миг на вратата се почука. Пападимитриу отвори и стисна с топлота ръка на новодошлия.

— Бъд! Успя да се добереш дотук. Браво на теб! — възкликна той.

Нюгънт стана да поздрави мъжа. Шлезингер беше на около трийсет години, слаб, с руса, много късо подстригана коса и будно изражение. Демонът му беше дребна сова. Дебелите му зимни дрехи бяха подгизнали.

— Здравейте — поздрави той, щом видя Хана. — Прекъсвам ли ви?

— Не, мисля, че аз прекъсвам — рече Хана. — Ще тръгвам.

— Не, доктор Релф, останете — спря я Нюгънт. — Предстои ни важен разговор. Бъд, Хана е една от нас. Знае за какво става въпрос и ни предостави ценна информация. Целият си мокър, ела до камината.

Шлезингер стисна ръката на Хана и каза:

— Приятно ми е да се запознаем. За какво говорехте? Изпуснах ли най-интересното?

Докато Шлезингер събличаше връхната си дреха и се настаняваше до камината, Нюгънт обясни каква е ситуацията, а Хана го слушаше с професионално възхищение. Сбитият и ясен начин, по който лордът представи събитията, заслужаваше отличен: изложи само най-важните факти и как са свързани помежду си без нито една излишна дума.

През това време Пападимитриу свари кафе.

— Е, това е положението в момента — завърши Нюгънт. — А сега, кажи ти какви вести носиш.

Шлезингер отпи от кафето и отвърна:

— Какви ли не. Първо, относно детето. Лира. Няма никакво съмнение, че е дъщеря на Колтър и Азриел. Чухме слухове за някакво пророчество относно детето, както и че Магистратурата силно се интересува от него. Заминах на север, за да проуча въпроса. Вещиците от Енара чули гласове в аврората — така се изразиха те, аз лично смятам, че е метафора. Гласовете казали, че детето ще сложи край на съдбата. Само толкова. Вещиците не знаеха какво означава това, аз също нямам представа. Може да е за добро, може да е за лошо. А най-важното е, че момичето трябва да го извърши в пълно неведение. В Магистратурата научили за пророчеството от свои информатори и веднага се заели да издирят детето. Тогава разбрахме, че става нещо, и затова вие започнахте да търсите място, където да я скриете.

— Точно така. Продължавай — подкани Нюгънт.

— Има и друго: Жерар Бонвил. Познавам го бегло от Париж и когато чух, че заминал на север, разпитах дискретно познатите си от университета. Лежал в затвора за престъпление от сексуален характер, не знам какво точно, и тъкмо го били освободили. Уволнили го от университета, отрязали му достъпа до лабораторията, библиотеките и всичко, от което се нуждае един физик. Нито един друг университет не искал да го приеме. Говори се, че се него се работело трудно — бил тираничен, вманиачен, а и демонът му е отвратителен… Трикрак, казвате? Е, последния път, когато видях Бонвил, хиената имаше четири крака. Струва ми се, че Корам ван Тексъл знае нещо по въпроса. Видях Корам в Швеция — предполагам, че ви е казал.

При споменаването на Корам ван Тексъл Хана погледна към лорд Нюгънт, който я изгледа безизразно.

— Бонвил обаче открил начин да си възвърне благоразположението на академичната общност — продължи Шлезингер. — Разбрал за пророчеството на вещиците и решил, че ако се добере до детето, ще успее да се спазари с Магистратурата да му върне лабораторията и асистентите в замяна на детето, с което да правят каквото си щат. Ето защо се опитва да залови Лира. Знаем ли къде е той в момента?

— Само предположение е, но вероятно преследва момчето и момичето, които се грижат за Лира. Хана смята, че са избягали с малка лодка. Но според теб, Хана, къде биха отишли? Какво търсят?

— Преди няколко дни Малкълм ме попита какво означава даването на убежище, защото бил чул за него от монахините. Попита дали колежите все още дават убежище на учени и аз му казах, че в „Джордан“ тази традиция продължава да се спазва в някаква форма…

— Вярно е — потвърди Пападимитриу. — Академично убежище се иска от ректора. Има една латинска формула…

— Убедена съм, че Малкълм ще опита да доведе Лира тук — каза Хана. — Но виждате как водата бушува по улиците. Едва ли толкова малка лодка може да удържи на течението. Кой знае накъде ги е отнесло.

— Освен това бебето не е учен — отбеляза Пападимитриу. — Не може да се възползва от правото на убежище.

— Все пак, да речем, че й дадат академично убежище. Ще бъде ли в безопасност?

— Напълно. Законът е изпитан в множество съдебни процеси и досега не е открита нито една вратичка в него. Но, както вече казах…

— Знаете ли. — Шлезингер внезапно се приведе въодушевено напред. — Това ми напомня за нещо друго, което чух на север. Докато разпитвах за пророчеството относно детето — умишлено не уточних, че е момиче, попитах: „Знаете ли за пророчество относно някакво дете?“ — една вещица, как ли се казваше… Да, Тилда Васара, кралица Тилда Васара — ми отговори, че чула пророчество за някакво момче. Изслушах я учтиво, но се интересувах единствено от пророчество, свързано с момиче. Вещицата каза, че гласовете в аврората говорели за момче, което щяло да отнесе ценно съкровище на сигурно място. Понеже не ме интересуваха приказки за някакво си момче, съвсем бях забравил за това, докато не споменахте думата „убежище“. Убежището е сигурно място, нали? Възможно ли е това да е момчето?

— Да! — извика възторжено Хана. — Той би погледнал на задачата си точно като на поверена мисия. Много романтична натура е.

— Само че не са идвали в колежа — каза Пападимитриу. — Значи, ако момчето е искало да дойде тук, не е успяло и вероятно водата е отнесла лодката. Какво би му хрумнало да направи в този случай?

Тримата мъже впериха очи в Хана, сякаш тя знаеше. И може би наистина беше така.

— Да потърси лорд Азриел. Малкълм беше дълбоко впечатлен от срещата с него. Лордът отишъл една вечер да види дъщеря си в манастира, след което Малкълм му дал лодката си. Убедена съм, че за момчето Лира ще е на сигурно място при баща си. Вероятно ще опита да я заведе при него.

— Знае ли къде да го намери? — попита Пападимитриу.

— Нямам представа. Вероятно лордът е в Лондон, но… Не мога да кажа със сигурност.

Шлезингер се обади:

— Снощи видях Азриел в Челси. Готвеше се отново да замине на север. Дори Малкълм да се добере дотам, Азриел може вече да е заминал.

— Освен ако наводнението не му попречи. — Нюгънт стана. Изведнъж сякаш се подмлади и ободри, изпълнен с целеустременост. — Е, вече всичко е ясно. Трябва да открием лодката с децата преди Бонвил. Бъд, как дойде дотук?

— Наех бърза моторница. Собственикът би трябвало още да е в Оксфорд, спомена, че ще обиколи града да види дали някой друг няма да го наеме.

— Намери го — заръча Нюгънт, след което се обърна към Пападимитриу. — Джордж, ти познаваш циганите. Свържи се с тях и намери две лодки — една за теб и една за мен. Магистратурата също издирва Лира. Дисциплинарният съд разполага с няколко корабчета и несъмнено ще ги прати да търсят детето. Хана, остави всичко друго и се заеми да разбереш къде са чрез алетиометъра.

— Как да се свържа с вас? — попита Хана.

— Няма да ти се наложи — отвърна Нюгънт. — Независимо дали ние успеем, ти скоро ще пишеш историята. Прибери се, подсуши се и наблюдавай алетиометъра. Аз ще намеря начин да се свържа с теб.