Филип Пулман
Малката лодка (15)

15. Градинската барака

Вечерта Малкълм отиде до манастира, за да провери дали господин Тапхаус вече е по-добре, и намери работилницата тъмна и заключена. Когато обаче се отби в кухнята, там го чакаше изненада. Алис месеше тесто.

— О! — стъписа се той.

Тя, начумерена както обикновено, не обели и дума.

— Здравей, Малкълм — поздрави го сестра Фенела. Старицата седеше с люлката на Лира до печката и никак не изглеждаше добре. — Алис ще ни помага за известно време — обясни тя немощно.

— Добре. Как е Лира?

— Спи дълбоко. Ела да я видиш.

Лира беше притиснала личице в козината на демона си, който в момента беше котенце, но това не продължи дълго, защото Аста кацна на люлката и Панталеймон се събуди и изсъска сърдито. Това, естествено, събуди Лира, тя се стресна и зарева с цяло гърло.

— Няма нищо, Лира. Нали ни познаваш — опита да я успокои Малкълм. — Каква дандания само вдигаш! Сигурно те чуват чак на другия бряг в „Пъстървата“.

Аста се превърна в малко коте, скочи в люлката, като внимаваше да не докосне Лира, вдигна Пан и го разтръска. Той така се слиса, че Лира веднага млъкна и се огледа да види какво става. Малкълм се разсмя, а това накара и Лира да се засмее през сълзи.

Малкълм беше във възторг, че успя да я успокои толкова бързо. Алис също дойде да погледне.

— Флиртуваш, а? — подкачи го тя и се върна при тестото.

— О, не, тя познава Малкълм, нали, миличка? Познаваме Малкълм и Аста — обади се сестра Фенела.

— Може ли да я подържа? — попита момчето.

— Наближава време за хранене, но добре, можеш да я подържиш за малко. Ще успееш ли да я вдигнеш?

— Лесна работа — отвърна Малкълм и докато Аста потупваше игриво котенцето, той се наведе и извади бебето от люлката. Лира и демонът й вече бяха свикнали с него и не се разплакаха. Малкълм придърпа с крак един стол и седна до сестра Фенела с Лира на коленете. Бебето се огледа любопитно и пъхна палец в устата си.

— Толкова е гладна, че ще си отхапе пръста — каза Малкълм.

Сестра Фенела разбъркваше млякото в тенджера на котлона и провери с пръст дали се е стоплило.

— Идеално — оповести тя. — Малкълм, скъпи, би ли напълнил шишето?

Момчето й подаде Лира и много внимателно сипа млякото в чисто шише. Искаше да разкаже на Алис за срещата с госпожа Колтър следобед, но не можеше да го направи пред сестра Фенела, а и момичето се държеше толкова високомерно и хладно, че не знаеше как да го заговори.

След като приготви шишето, сестра Фенела положи Лира в сгъвката на ръката си и започна да я храни. Малкълм се тревожеше; старицата беше приветлива и добросърдечна както винаги, но лицето й беше бледо, а очите зачервени и уморени.

— Дойдох да проверя как е господин Тапхаус — каза той и седна отново на стола.

— Не е идвал от няколко дни. Дано е добре. Сигурна съм, че госпожа Тапхаус ще ни извести, ако състоянието му се влоши.

— Може просто да си е взел почивка. Все пак е тежка работа да направиш толкова кепенци.

— Той е много трудолюбив човек.

— Ако имате нужда от помощ, аз мога да се заема.

Алис се изсмя. Малкълм реши да не й обръща внимание.

Известно време в кухнята се чуваше само ритмичното пляскане на тестото, пукането на огъня в печката, мляскането на Лира, която сучеше от гумения биберон, както и друг звук, който Малкълм първоначално не успя да определи, но накрая осъзна, че е затрудненото дишане на сестра Фенела. Старицата беше затворила очи и сбърчила напрегнато вежди.

Изведнъж шишето се изплъзна от пръстите й много бавно, ръката, с която държеше Лира, се отпусна още по-бавно и той успя само да извика „Алис!“, и посегна да хване бебето, преди сестра Фенела да го изпусне върху печката.

Лира нададе възмутен вой, но Малкълм я хвана здраво, успя да улови дори и шишето. След миг Алис изправи нежно монахинята за раменете, но старицата беше в безсъзнание. Катерицата й Герент беше припаднала на гърдите й.

— Какво да правим? — попита несигурно Алис.

— Ти я дръж, за да не политне отново, а аз ще отида…

— Да, да… върви…

Малкълм се изправи с Лира на ръце. Това разсея достатъчно детето и то млъкна за момент, но Малкълм все пак пъхна биберона в устата й, а Аста, в облика на котка, вдигна Пан, който беше котенце, с уста и тръгна по петите му към кабинета на сестра Бенедикта.

Който, естествено, се оказа празен. Малкълм огледа наоколо като че ли монахинята се криеше в някой ъгъл, след което поклати глава.

— Няма я, Лира. Никога не е там, където ти трябва, нали?

Той излезе в коридора и забеляза по-надолу стройна фигура.

— Сестро Катарина?

Младата монахиня се обърна. Изглежда, Малкълм я беше стреснал необичайно силно.

— Какво? Какво става?

— Сестра Фенела припадна и ни трябва помощ… Хранеше Лира и…

— О! Боже милостиви! Какво…

— Намерете сестра Бенедикта и елате в кухнята.

— Да! Да, разбира се! — Монахинята се отдалечи бързо, като викаше името на сестра Бенедикта.

— Това беше сестра Катарина, Лира — обясни Малкълм на бебето. — Тя ще доведе сестра Бенедикта. Ти си яж спокойно и не се тревожи. Сега се връщаме в кухнята. Тук е ужасно студено, не мислиш ли?

Алис беше облегнала сестра Фенела назад в креслото, но старата монахиня още не се беше свестила и дишаше тежко и хрипливо.

— Пневмония — заяви Алис, без да сваля ръце от раменете й. — Баба ми дишаше така, когато се разболя.

— Тя умря ли?

— Е, умря, но по-късно, не от пневмонията. Да му се не види! Трябва да й сменим пелените. — Гледаше към Лира, която беше твърдо решена да пресуши шишето.

— Аз не мога да го направя — каза Малкълм.

— Типично.

— Само защото не знам как се прави.

— „Ако имате нужда от помощ, аз мога да се заема“ — повтори подигравателно Алис думите му отпреди малко.

— Това не е работа за дърводелец — възрази Малкълм. — Има ли още мляко в тенджерата?

— Да, останало е малко. Повдигни я… чакай, дай на мен. Аз ще я държа, ти сипи млякото в шишето.

— Ти разбираш ли от бебета?

— И още как. Имам две по-малки сестри.

Алис взе Лира ловко и когато я потупа по гръбчето, изригна силно оригване, което уплаши демончето и то се превърна в пиленце. Малкълм сложи тенджерата на печката, за да стопли останалото мляко.

— Не го оставяй да заври — предупреди Алис.

— Няма, няма. Видях как го изпробва сестра Фенела.

Пръстът на Малкълм не беше особено чист, затова първо го облиза хубавичко и чак тогава го топна в тенджерата. Когато млякото се стопли достатъчно, го наля в шишето. След това повдигна леко сестра Фенела и подпъхна възглавница зад врата й. В този миг пристигнаха сестра Бенедикта и сестра Катарина.

— Заеми се с бебето — нареди сестра Бенедикта и сестра Катарина понечи да вземе Лира, но Алис не я даде.

— Още не се е нахранила. Да не я местим.

— О, добре, щом казваш…

Алис я изгледа. Малкълм познаваше добре този поглед и искаше да види как ще въздейства на друг човек. Сестра Катарина извърна нервно очи и побутна стола към Алис, за да седне. Демонът мопс на монахинята се скри зад краката й.

Сестра Бенедикта поднесе под носа на сестра Фенела амониев карбонат и старицата потрепна и изстена, но не се събуди.

— Да повикам ли доктора? — попита Малкълм.

— Благодаря ти, Малкълм, но няма да е нужно — отвърна сестра Бенедикта. — Горката сестра Фенела се нуждае най-вече от почивка. Ще я заведем да си легне. Вие двамата се справихте отлично. Алис, сега дай Лира на сестра Катарина и довърши тестото за хляба. Малкълм, благодаря ти, но е най-добре да се прибираш.

— Ако имате нужда от нещо…

— Веднага ще те повикам. Лека нощ.

Сестра Бенедикта се тревожеше за сестра Фенела. Малкълм също. Нямаше нужда обаче да се безпокои за Лира.

 

 

В неделя сутринта Малкълм се зае да зареди лодката с провизии — за всеки случай, както не спираше да повтаря Аста. Най-важна от всичко беше малката кутия с инструменти. Сложи и старата тенекиена кутия от бисквити, пълна с най-различни дреболии. Помисли дали да не вземе и аптечка за първа помощ, но не разполагаше с такава и си каза, че няма да е зле скоро да си набави.

Когато приключи, Алис вече беше пристигнала за обедната си смяна в кухнята. Щом останаха сами, Малкълм попита:

— Видя ли сестра Фенела тази сутрин?

— Не. Но ако им трябваше доктор, щяха да пратят мен да го повикам.

Не си говореха, докато госпожа Полстед беше наблизо, сякаш се бяха разбрали да пазят тайна, макар да нямаше нужда. Малкълм беше разказал на родителите си за случката от предишната вечер и те също като него се изненадаха, че Алис работи в кухнята на манастира.

— Щом умее да меси хляб, мога да й давам допълнителни смени — каза майка му.

— Момичето явно има неподозирани възможности — отбеляза баща му.

Щом майка му излезе от кухнята, Малкълм и Алис заговориха едновременно.

— Ти нали каза, че… — започна Малкълм.

— Онази другата монахиня… — поде Алис, сетне добави: — Добре, ти кажи пръв.

— Нали Жерар Бонвил твърдял, че той е бащата на Лира?

— Да не си казал на някого?

— Изслушай ме. — Малкълм й разказа за срещата с госпожа Колтър у доктор Релф.

— Но нали не си й споменал какво разправя той?

— Не, разбира се. Само, че е заявил, че я познава. Това беше достатъчно. Тя здраво се стресна. Затова вярвам, че е истина — тя определено разбра за кого става въпрос.

— Защо е ходила там?

— Разпитвала доктор Релф къде е Лира.

— Тя каза ли й?

— Доктор Релф ли? Не! Никога не би го направила. — Канеше се да добави „Тя е шпионка“, но се спря. Не биваше да говори за това и макар сега да се разбираше по-добре с Алис, трябваше да е много внимателен. — Доктор Релф й казала, че самата тя не знае. Изненадана беше. Госпожа Колтър вероятно е отишла да говори с нея за алетиометъра.

— Какво е това?

Той започна да й обяснява, но в това време майка му се върна и щеше да изглежда странно, ако беше млъкнал веднага, затова довърши разказа си за алетиометъра и за какво служи. Майка му се заслуша.

— С това ли се занимавате в Йерихон? — попита тя.

— Не. Доктор Релф работи с него в Бодлианската библиотека.

— Губене на време, мен ако питаш. Алис, искаш ли да работиш в кухнята? Не да миеш чиниите, а да готвиш.

— Не знам. Ще видя.

— Е, след като си прегледаш тефтерчето със светските ангажименти, уведоми ме за решението си.

— В момента работя в кухнята на манастира. Ако се окаже, че сестра Фенела е болна, ще трябва да им помагам повече.

— Провери дали ще имаш време. Ако искаш, тук има работа за теб.

— Добре — отвърна Алис, забила поглед в легена с топла вода.

Госпожа Полстед изпухтя, обърна отегчено очи и отиде до склада.

— Тръгна да казваш нещо за сестра Катарина — напомни Малкълм.

— Да. Тя е оставила кепенците отворени. Заради него.

— Наистина ли?

— Да, наистина. Не ми ли вярваш?

— Вярвам ти. Но тя пък откъде го познава?

— Ще ти покажа — каза Алис и продължи да мие мълчаливо съдовете.

Но преди Малкълм да излезе от кухнята, демонът й заговори Аста, и двамата приели облика на котки. Досега подобно нещо не се беше случвало и Малкълм се изненада, но просто изчака двата демона да приключат краткия си разговор, и излезе навън.

— Какво ти каза той? — попита шепнешком момчето, докато с Аста отиваха към салона.

— Заръча да отидем в кухнята на манастира в осем часа. Само това. Не обясни защо.

 

 

В осем часа започваше вечернята. Всички сестри щяха да са в параклиса за последната служба за деня, с изключение на сестра Фенела и вероятно сестра Катарина, ако тя се грижеше за Лира.

А дъждът валеше неумолимо, не на капки, а на плътна завеса, и земята не успяваше да го попие, тъй че всичко навън тънеше в леденостудена вода. С извинението, че има домашни, Малкълм се качи в стаята си в седем и половина, след което слезе на пръсти по стълбите — не че някой би го чул от яростното барабанене по покрива, вратите и прозорците.

В склада обу високи ботуши и облече мушамен дъждобран, а след това отиде до бараката и зави лодката с непромокаемия брезент. За всеки случай.

Накрая, приведен срещу брулещия вятър със сгушената на гърдите му Аста, отиде до моста и погледна надолу към бушуващата река. Спомни си думите на Корам ван Тексъл, че имало знаци във водата и знаци в небето…

Засенчи очи с ръка и погледна нагоре. Заслепи го проблясването на мълния, сякаш небето се озари от сияние, предназначено само за неговите очи, след което прогърмя оглушителна гръмотевица и го замая, така че за малко да падне в реката. Малкълм се вкопчи уплашено в каменния парапет.

Аста издекламира:

— Колесниците на гнева му облаци буреносни събират…

А Малкълм довърши стиха:

— И тъмен е пътят, който ветровете намират.

Фактът, че стои на напълно открито място, искрено го изплаши и той забърза към другия край на моста и към прикритието на манастирските стени. От параклиса долитаха едва доловими напеви.

Метна камъче по кухненския прозорец, за да го чуят по-лесно, и след миг Алис отвори вратата, излезе и наметна в движение тънко палто на раменете си. Дъждът за секунди намокри косата й и я прилепи към бузите.

— Знаеш ли къде са градинските бараки? — попита тя тихо.

— Тези в манастира ли?

— Разбира се, глупчо. В онази отляво в дъното свети. Можеш да влезеш в съседната и да надзърнеш вътре. Иди да видиш.

Наложи се да се приведат близо един до друг, за да говорят, и Малкълм усети топлия й дъх върху лицето си.

— Но какво…

— Върви и ще видиш. Трябва да се връщам вътре. Гледам Лира.

— А къде е сестра Кат…

Алис поклати глава. Демонът й Бен и Аста си шепнеха бързо. Когато Алис се обърна да отвори вратата, Бен, в облика на пор, скочи в ръцете й. Малкълм усети, че Аста се катери по рамото му, вратата хлопна и двамата останаха сами.

— Какво ти каза той? — попита Малкълм за втори път този ден.

— Предупреди ни да внимаваме и да не вдигаме шум. Трябва да сме много тихи.

Малкълм кимна, а Аста се шмугна под дъждобрана и се намести така, че да гледа изпод брадичката му. Поеха покрай стената на манастира към градината, където лорд Азриел разходи дъщеря си на лунна светлина. Дъждът беше толкова силен, че Малкълм трябваше да се взира внимателно в земята, а около краката му плискаше прииждаща откъм реката вода. Преливаше ли вече? Не можеше да е сигурен, но изглежда, точно това ставаше.

Стигнаха до зеленчуковата градина и Аста посочи:

— В последната барака свети, точно както каза Алис.

Малкълм избърса очи, засенчи ги от дъжда за няколко секунди и успя да различи мъждукаща светлина през един от прозорците, разположен от страната, която не се виждаше от манастира.

Познаваше разположението на бараките, защото често помагаше на сестра Марта в градината. Последните две всъщност представляваха една голяма барака, разделена по средата с тънка стена. Вратите се заключваха с обикновени железни резета. Сестра Марта ги беше избрала вместо ключалки, защото, по нейни думи, инструментите не бяха достатъчно хубави, за да ги откраднат, а и би било голяма разправия да отключват и заключват всеки път, щом им потрябва нещо отвътре.

Малкълм вдигна резето изключително внимателно и влезе в съседната барака. Аста вече се беше превърнала в бухал, за да вижда по-добре в тъмното. Сестра Марта подреждаше от тази страна саксии и ако Малкълм преобърнеше някоя купчина, щеше да вдигне такава дандания, че дори плющенето на дъжда нямаше да я заглуши.

Той тръгна на пръсти в тъмнината, която обаче се оказа не чак толкова непрогледна: едноредните дъски, разделящи тази барака от съседната, се бяха изкривили с времето и пропускаха слабото жълто сияние на свещта, потреперваща от силното течение. Дъждът дрънчеше по тънкия ламаринен покрив; все едно се намираше в голям барабан, който всеки момент ще се спука под ожесточените удари на барабанчика.

Малкълм прекрачи внимателно саксиите и опря длани в дъсчената стена. Вслуша се напрегнато и като че долови глас — два гласа — и тогава, внезапно сподавен, грозния писклив смях на хиената. Бонвил се намираше само на метър или два оттук. Аста се превърна в нощна пеперуда и щом кацна до една пролука в стената, Малкълм беше разтърсен от шок, когато тя видя нещо. Приведе се напред, надзърна през цепнатината и видя Жерар Бонвил и сестра Катарина в тромава прегръдка. Тя се беше облегнала на купчина празни чували — голите й крака блестяха на светлината от свещта — а хиената ближеше демона й мопс, който лежеше по гръб и скимтеше от удоволствие…

Малкълм внимателно отстъпи назад. Владееше се достатъчно, за да се отдръпне, но само толкова. Отдалечи се от стената и седна на обърната щайга в другия край на бараката.

— Видя ли? — попита Аста.

— Тя уж трябваше да гледа…

— Затова той е с нея! Иска да му даде Лира!

Мислите на Малкълм се рееха като носени от вятъра листа. Не можеше да се съсредоточи върху нищо конкретно.

— Какво ще правим? — попита Аста.

— Ако кажем на сестра Бенедикта, тя няма да ни повярва. Ще попита сестра Катарина, а тя ще отрече всичко. Ще ни обвини, че си измисляме…

— Но вече знае, че сестра Катарина е оставила кепенците отворени.

— И знае, че Бонвил се върти наоколо. Въпреки това няма да ни повярва. Пък и не разполагаме с доказателства.

— Засега — рече Аста.

— Какво имаш предвид?

— Знаем как хората правят бебета, нали?

— Ами… О, значи…

— Значи, че точно това правят в момента, и ако тя забременее, ще има доказателство, на което сестра Бенедикта няма как да не повярва.

— Но това няма да докаже, че детето е негово — изтъкна Малкълм.

— Прав си.

— А дотогава той вече вероятно ще е напуснал града.

— С Лира.

— Мислиш ли, че е тук за нея?

— Разбира се. Ти не си ли съгласен?

— Да, права си. Иска да вземе Лира. Просто не разбирам защо.

— Има ли значение? За отмъщение. Сигурно възнамерява да я убие или да я вземе за заложница и да поиска откуп.

От гърлото на монахинята се надигна стон от емоция, която Малкълм не разбираше, и се извиси през стената над тропота на дъжда и воя на вятъра. Малкълм си представи как викът излита високо в небето и кара луната да извърне лице, а совите да потреперят в полет.

Усети, че е стиснал юмруци.

— Ще трябва… — поде той.

— Да, ще трябва да направим нещо — съгласи се Аста. — Но какво?

— Представи си, че си седим кротко, и той отвлече Лира.

От другата страна на стената прозвуча мъжки смях, но не като воя на хиената или като прихване след някоя смешка, а по-скоро като изблик на удоволствие.

— Това е той! — възкликна Аста.

— Ако кажем на сестра Бенедикта, тя вероятно ще сметне, че и двамата са направили нещо нередно, но ще накаже само сестра Катарина. Няма власт да накаже него.

— Ако изобщо ни повярва. Което е малко вероятно.

— Това, което правят, престъпление ли е?

— Ако тя не е била съгласна, май е престъпление.

— Но ми се струва, че тя е напълно съгласна.

— Да, и аз така мисля. Значи полицията не може да го арестува, дори да ни повярват и дори да го заловят.

— Но не е важно дали той ще си получи наказанието. Трябва да предпазим Лира. Това е най-важното.

— Вероятно…

Откъм манастира прозвуча мощен трясък, по-мощен от гръмотевица и по-продължителен. Първоначално изглеждаше не като шум, а все едно земята се раздвижва с тътен и дори саксиите се раздрънчаха, а няколко паднаха. Боботенето не спираше и земята трепереше.

Сестра Катарина извика:

— Не! Не! Пусни ме, моля те, трябва да вървя…

Бонвил измърмори дрезгаво нещо.

— Да — рече задъхано тя. — Обещавам, но сега трябва…

Малкълм внезапно си помисли: Лира! И скочи на крака. Изхвърча навън, затръшна вратата след себе си и хукна към манастира, без да обръща внимание на леещия се като из ведро дъжд, на водата, заливаща пътеката, на виковете на мъжа зад гърба му и на умопобъркания смях на хиената.

Аста тичаше като хрътка редом с него. Когато стигнаха до сградата на манастира и завиха зад ъгъла й, Малкълм осъзна, че тичат през все по-дълбока и бърза вода и че лампата над портата е угаснала…

… защото портата вече я нямаше. На нейно място имаше грамаден куп камъни, дъски и керемиди, осветени от потрепваща светлина, идваща от сградата. Малкълм спря потресен и тогава над отломките се надигна мощна вълна: реката беше преляла. Когато водата достигна до него, беше на височината на коленете му и за малко да го повали.

— Алис! — извика той.

Зад него долетя ужасеният писък на сестра Катарина.

— Кухнята! — кресна Аста и двамата се втурнаха с мъка нататък. Водата приливаше към прага и когато Малкълм блъсна с рамо вратата и тя се отвори, видя, че кухнята вече е наводнена — огънят съскаше и вдигаше пара, а подът беше залят.

Люлката на Лира плаваше — люлееше се на водата, — а Алис лежеше просната по лице върху кухненската маса наполовина затрупана от мазилка и греди от тавана…

— Алис! — извика Малкълм и тя помръдна със стон, след което се изправи прекалено бързо и отново се олюля.

Малкълм грабна Лира от люлката, а Аста се стрелна към Пан. Момчето издърпа и одеялата и уви бебето в тях. Единствената светлина идваше от оранжевата жарава в печката и не се виждаше добре. Успя ли да вземе всички одеяла? Достатъчни ли бяха?

Алис напипа слепешката стената и опита да се изправи, но отхвърча настрани, когато Бонвил нахлу в кухнята — успял беше да отвори вратата въпреки бушуващата в основата й вода — и щом видя Малкълм, се хвърли към него с ръмжене, по-страшно и от на демона му…

Малкълм притисна Лира към гърдите си — тя плачеше от страх.

И тогава Бонвил се пльосна по лице със силен плясък, защото Алис изникна зад гърба му и го удари по главата със стол. Той посегна към масата, но не успя да се хване за нея, а само я преобърна и цопна във водата. Алис вдигна стола и го удари отново.

— Бързо! Бързо! — викна тя и Малкълм се опита да тича през водата, но се движеше ужасно бавно. Ръцете, раменете и кървящата глава на Бонвил се надигнаха над масата, но мъжът се подхлъзна и падна назад, след което пак се показа. От едната страна на главата му имаше голяма кървава рана.

— Малкълм! — изпищя Алис.

Малкълм се хвърли към вратата, стиснал здраво Лира. Бебето виеше с цяло гърло, риташе с крачета и размахваше юмручета.

— Дай ми я… — изрева мъжът, но отново се подхлъзна и Малкълм и Алис успяха да се измъкнат навън. Хукнаха към моста, но водата така ги бавеше, че все едно се намираха в кошмар.

Нямаше следа от сестра Катарина, нямаше следа от другите монахини — възможно ли беше да са се удавили? Или да са останали затрупани под портата? Единственото друго живо същество наоколо беше окървавеният Бонвил и куцащият му демон, които тъкмо излизаха от кухнята зад тях…

Сред тъмнината и пръскащата отвсякъде вода не се виждаше нищо и Малкълм по инстинкт и памет се запрепъва напред по пътеката, като викаше:

— Алис! Алис!

След миг се сблъска с нея и за малко да паднат.

— Дръж се здраво за мен!

Двамата се хванаха с премръзнали ръце и загазиха през водата към моста. Когато се качиха на него, видяха на единствената все още светеща лампа в „Пъстървата“, че парапетът и половината от моста са се срутили.

— Внимавай! — изкрещя Алис.

— Не ме пускай!

Преминаха обърнати странично остатъка от моста, който трепереше и се клатеше под краката им. Лира беше спряла да плаче и смучеше палец в прегръдката на Малкълм с любопитно ококорени очи.

— Мостът ще падне… — извика Алис и когато погледна зад гърба на Малкълм, изписка: — Той идва! Побързай!

— Но как е възможно…

— Хайде!

Слязоха по стълбите, водещи към терасата на „Пъстървата“, но видяха, че трябва да се върнат — реката беше заляла терасата и водата там беше на височината на маса: след миг щеше да ги отнесе.

— Накъде? — попита Алис.

— Да заобиколим. Може вратата…

Малкълм забрави какво щеше да каже, защото съвсем близо зад гърба му прозвуча смразяващият смях на хиената, а на светлината на лампата, окачена над вратата на странноприемницата, изникна лицето на Бонвил със стичаща се по него вода и кръв. Алис взе един разхлабен камък от парапета на моста и го замери, мъжът отново падна.

— Бързо, насам! — извика Малкълм и се спуснаха тичешком по склона към другия край на странноприемницата, към входната врата, към безопасността.

Но вратата беше заключена.

„Разбира се, каза си той наум, мислят, че съм си в стаята…“

— Мамо! Татко! — закрещя, но вятърът, дъждът и бушуващата река удавиха гласа му.

Стиснал Лира с една ръка и Алис с другата, той се промъкна покрай стената на странноприемницата до задната врата. Тя също беше заключена.

Тогава връчи Лира на Алис, взе един голям камък и започна да блъска с него по вратата. Ала бученето на водата и свистенето на брулените от вятъра дървета бяха прекалено силни — самият той едва чуваше тропането на камъка. Удря вратата, докато ръцете му отмаляха. Отвътре никой не отговаряше, а Бонвил беше някъде наблизо. Не можеха да стоят тук и да чакат да ги намери.

— Да вървим — каза той и Алис го последва. Зацапаха през градината и покрай склада до навеса, където държеше лодката. На слабата светлина от прозореца на стълбището видяха един от пауните удавен и проснат върху храст.

Под навеса „Красивата дивачка“ стоеше непокътната под непромокаемото брезентово покривало.

— Качвай се. Седни и вземи Лира. Не мърдай — нареди Малкълм и открехна брезента колкото Алис да види къде да седне. Подаде й Лира, а тя пое бебето ловко. Малкълм спусна брезента върху нея и също се качи в лодката. Водата в градината беше толкова дълбока, та Малкълм беше убеден, че планът му ще сработи, и наистина, лодката вече опъваше въжето, сякаш усещаше какво иска момчето.

С едно бързо подръпване възелът се развърза, а Малкълм хвана греблото и го използва, за да държи лодката изправена, когато тя се задвижи, първо бавно, а после все по-бързо и по-бързо надолу по тревистия склон към реката.

А реката се надигна да ги посрещне и изведнъж малката лодка остави тревата зад себе си и се втурна напред.

Можеха да тръгнат само в една посока. Лодката полетя като стрела над бушуващата река към Порт Медоу, към бурните води, заливащи Оксфорд, към неизвестността, която ги чакаше отвъд.