Бари Айслър
Рейн-сан: Сеч (8)

8.

Върнах се на метростанция „Икебукуро“ и набрах домашния телефон на Тацу. По това време на денонощието много ченгета пиеха след края на смяната с приятелите си, обаче аз познавах Тацу. Когато го разпитваха, отговаряше рязко, но обичаше жена си, беше луд по дъщерите си и нищо не му доставяше по-голямо удоволствие от спокойната вечер у дома с тях.

Вдигна жена му. Представих се като негов стар приятел и помолих да го повика на телефона. След малко той отговори с лаконично „Хай“.

— Тук е Рейн — казах на японски аз. — Отдавна не сме се чували.

Последва пауза.

— Така е — отвърна накрая Тацу. — Защо ми се струва, че не се обаждаш само от приятелски чувства?

— Е, и от приятелски чувства.

— Разбира се. В Токио ли си?

— Да. И имам чувството, че изобщо не съм си тръгвал.

Тацу помнеше случилото се преди десет години и щеше да се сети точно какво искам да кажа.

— Аха.

— Е… ако имаш време, много ще се радвам да се видим.

— Предполагам, че е по-добре да е по-скоро, отколкото по-късно.

— Ами наистина ми липсваш.

Представих си как се усмихва. Никой не се закачаше с Тацу — имаше прекалено заплашително излъчване. Но на мен някак си ми се разминаваше и ми се струваше, че го намира за забавно.

— Много мило от твоя страна — каза той. — Може да пием по бира тази вечер.

— Ще съм ти признателен. Още ли си в Нихонбаши? Само кажи къде и ще съм там след половин час.

Тацу ми даде някакъв адрес в Юракучо, недалеч от неговия квартал. Стигнах дотам директно с „Яманоте“ и установих, че заведението е класическа изакая, японската институция, създадена, за да ободрява уморените служители на прибиране от работа с леденостудена бира, пилешки шишчета якитори и винаги готов съчувствено да ги изслуша масутаа на бара. Барът се гушеше под естакадата на „Яманоте“ и притежаваше атмосферата на тайно подземно убежище — нисък таван, сбутани маси и тътен на преминаващи над главата ти влакове вместо записана музика. От отворената пещ зад бара излизаше пушек, от капещата по жарта мазнина се носеше цвърчене, ухаеше на печено месо. Вътре бяха наблъскани четирийсетина души, които се смееха и приказваха, та ми отне известно време да установя, че Тацу още не е дошъл. Една сервитьорка ме забеляза, извика „Ирасшаи!“ — „Добре дошъл!“ — и аз леко се поклоних в отговор на поздрава. Намерих свободна маса до стената, поръчах и за двамата наливна бира — нама — и зачаках.

След пет минути го видях да влиза. Стори ми се поостарял от последната ни среща — черната му коса се беше прошарила и бе напълнял. Обаче човек не можеше да сбърка тази походка на булдог, едва възпиран от невидима каишка. Както и усмивката, когато ме зърна — сякаш винаги преодоляваща стремежа му да я сподави.

Изправих се и го проследих с поглед, докато се промъкваше между масите.

— Рейн-сан — каза той, когато се приближи. И после, като че ли в отговор на някаква противоречива мисъл, прибави: — Но винаги се радвам да те видя.

Поклоних се и стиснах дланта му. Може би защото се бяхме запознали в чужбина. Може би защото беше толкова типичен японец, че в сравнение с него се чувствах американец. Така или иначе, обичах да се ръкувам с него.

Седнахме на тесните столове и аз вдигнах халбата си.

— Канпаи! — Тацу също вдигна своята и изсумтя в знак на съгласие. Чукнахме се и отпихме.

Той остави чашата си на масата, дълбоко въздъхна и си избърса брадичката.

— Е, в какви неприятности си се забъркал този път?

— Знаеш ли, Тацу, ако бях малко по-чувствителен, сигурно щях да се обидя от намека ти.

Той ми отправи полицейския си поглед, който можеше да накара непознаващ го човек да се признае за виновен и за Големия чикагски пожар.

— Тъй де, няма ли поне едно „Как си? Как я караш?“.

Тацу въздъхна.

— Как си? Как я караш?

— Добре, благодаря, че попита. А ти?

— Бива.

— Жена ти? Щерките?

Той пак въздъхна, но ми се стори, че зървам неохотна усмивка на устните му.

— Добре са. Тийнейджърките са истинска мистерия. Обаче… — Тацу замълча и този път наистина се усмихна — са си много добре. Благодаря ти.

Отвърнах на усмивката му.

— Радвам се. Благодаря, че дойде да се срещнеш с мене. И ако отречеш, че предпочиташ да си вкъщи с тях, просто ще се скараме.

Той се засмя.

— Добре де, добре. А сега ми разкажи в какво си се забъркал. Не е свързано с Бясното куче Фукумото, надявам се. Нали знаеш, че отдавна го няма.

Говореше за сина на един бос от якудза, когото бях очистил преди десет години — причината да избягам от Токио, оставяйки собствения си надупчен от куршуми „труп“ в езерото Шинобазу. Но синът отдавна се беше присъединил към бащата и не очаквах неговите подчинени, които го бяха детронирали, да ме познаят, даже пътищата ни да се пресекат, нито да проявяват какъвто и да е интерес към мене.

Отпих глътка бира и се наведох напред, за да мога да говоря по-тихо. Повечето маси бяха заети и разговорите наоколо бяха достатъчно шумни, за да ни осигуряват добро прикритие.

— Дори не знам откъде да започна. Може би с един въпрос. Познаваш ли някой си Виктор? Не му знам фамилията, но…

— Карков. Виктор Карков. Наполовина руснак, наполовина японец. Бивш полковник от Спецназ. Руските подразделения за специални операции. Пристигнал е в Токио преди малко повече от година. Клановете на якудза още не могат да се възстановят от шока. Освен ако не греша, естествено, и ти не говориш за друг Виктор.

Знаех, че Тацу гледа да е в час с тези неща, но въпреки това не бях очаквал да разполага с толкова информация.

— Не, същият е.

— И си се забъркал с този човек?! — почти успя да овладее неодобрението си той. Обаче усещах, че съм го заинтригувал.

— Е, „забъркал“ може би е прекалено силна дума.

— Аха. Ти как би се изразил?

Отново надигнах халбата, за да имам време да помисля. Осъзнах, че е трябвало да се подготвя по-добре, преди да се срещна с него. Да импровизираш с Тацу си беше опасно.

— Той ме… постави в трудно положение.

Тацу мълчеше. Знаех, че така се опитва да ме накара да се разприказвам, и трябваше да устоя на импулсивното си желание просто да продължа да говоря.

— Виж какво ще те попитам — казах аз. — Ще имаш ли някакви възражения, ако на Виктор му се наложи, да речем, преждевременно да се пенсионира?

Той сви рамене.

— Светът ще е по-добър без него. От друга страна, винаги има още като Виктор.

Едва не пуснах последните му думи покрай ухото си, но нещо не се връзваше. Не познавах по-хладнокръвно рационален играч, но Тацу все пак беше японец, а японците по природа са подозрителни и дори враждебни към всякаква чуждестранна намеса. По време на шогуната Токугава бяха затворили страната за двеста и петдесет години и я бяха отворили чак когато черните кораби на адмирал Пери не им бяха оставили друг избор. Затова дори разумен човек като Тацу едва ли можеше да е равнодушен към присъствието на тип като Виктор Карков в Токио.

Отново отпих от бирата си умишлено небрежно.

— Щом казваш. Тъй де, чужденец се появява в Токио и измества местните гангстери. Просто ми се струва… смущаващо. Но… добре.

Последва дълго мълчание. Ако си мислеше, че така ще ме накара да се разприказвам, Тацу се заблуждаваше. Макгроу много го биваше в тези неща и беше обучил и мен.

— Е, не бих го нарекъл смущаващо — накрая отвърна той. — Обаче… една чуждестранна престъпна организация наистина представлява разузнавателно предизвикателство. И културно. Якудза винаги е била лошата част на японското общество, но въпреки това е част от него. Има много негласни закони. А Виктор, изглежда, не признава доста от тях.

Това беше дребна отстъпка, но все пак отстъпка. Тук имаше място за съвместни действия. Само че не знаех до каква степен.

— За какви закони говорим? — попитах аз.

— За публичното насилие. За оставяне на обезобразени трупове на врагове на улицата като послание например. Якудза се въздържа от такава тактика от уважение към обществената хармония. За Виктор самото нарушаване на обществената хармония е оръжие.

Думата, която използва за „обществена хармония“, беше ва — типична концепция в японската култура. Ва означава поставяне на обществените над личните потребности, върховенство на мирното единство и съгласие. Нарушаването на ва изисква някакво наказание — при това доста строго. Зачудих се дали Тацу не намекваше за нуждата от такава реакция.

— Бих искал да науча повече за него — казах аз.

— Например?

— Е, всичко каквото знаеш.

Той ме погледна с изражение, което можеше да се преведе като „Това ли е най-доброто, на което си способен?“.

Да, Тацу нямаше да ми разкрие какво знае, докато аз не му разкрия какво искам. Не можех да го обвинявам. И аз щях да постъпя по същия начин.

— Ще бъда откровен с теб — заявих аз. — Обаче трябва да съм наясно с границите на действие.

— На първо място, да се ограничиш с Виктор. Никакви други преждевременни пенсионирания, нали така?

Тоест не биваше да има цивилни жертви. Никакви грешки.

— А ако се наложи да се пенсионира още някой от неговата организация?

Той кимна с малко пресилена сериозност.

— Е, случват се такива неща, струва ми се. Смяна на персонала. Едновременно напускане. Според теб кой друг може също да се пенсионира?

— Познаваш ли неговия помощник Олег?

— Олег Тактаров.

— Ясно, значи го познаваш.

— И той е бивш спецназовец като самия Виктор. Двамата са участвали в съветската инвазия в Афганистан преди три години. Операция „Щорм-333“, така се казваше, струва ми се. Няколкостотин бойци от съветските спецчасти, преоблечени в афганистанска военна униформа, щурмували двореца, убили президента и двеста души от личната му гвардия и после поставили начело на страната свой човек. Впечатляваща операция.

— Оттогава обаче нещата не вървят толкова гладко.

— Вярно, но геополитическите проблеми, с които Русия се сблъсква в Афганистан, надали са по вина на хора като Виктор и Олег. Също както за изхода от войната на Америка във Виетнам не са виновни хора като теб.

Кимнах в знак на съгласие.

— И какво правят сега в Япония?

— Много се надявах, че ти ще можеш да ми кажеш.

— Не знаеш ли?

Тацу отпи глътка бира.

— Тези руснаци не са като нашата якудза. Нямат редовно работно време. Нямат визитки. Държат се по-скоро като спецназовци, каквито са били, отколкото като престъпници, каквито са станали. Все пак имам известна информация. Повечето от която — очевидна.

— Изглежда са приклещили в ъгъла бизнеса с поръчкови убийства.

Той ме погледна. Изтекоха няколко секунди и си помислих, че ще ме попита откъде знам. Тацу обаче просто отвърна:

— Това е очевидната част.

Той не криеше разочарованието си, че не му отговарям с адекватна информация.

— Добре, ясно. Но защо? Дали просто са се възползвали от случайна възможност да сложат ръка върху този бизнес? И откъде получават разузнавателните си сведения?

Тацу кимна.

— Това вече е неочевидната част.

— Значи не знаеш.

— Не.

— Доколкото разбрах, когато са пристигнали в Токио, те са срещнали известна съпротива. Която са смазали горе-долу със същата лекота, с каквато явно са превзели президентския дворец в Кабул. Да, добре, те са опитни и безпощадни. Само че такава операция изисква точна информация.

— Разбира се.

— Мамка му. Наистина се надявах, че ще знаеш.

— Успях да науча някои неща за началото. И други за настоящето. Но съединителната тъкан засега ми убягва.

— Тогава едва ли знаеш точно колко е голяма неговата организация.

— Не разполагам с конкретни цифри. Виктор и Олег, разбира се, но под тяхно ръководство са само неколцина тукашни гангстери. Тяхната сила са военният опит, безпощадността и естествено, изключително точните разузнавателни сведения.

Кимнах.

— Това отговаря на моята преценка.

Тацу се намръщи.

— Кажи ми как си се забъркал с тези хора или както там предпочиташ да се изразяваш?

Явно беше прекалено да се надявам, че няма да се върне на тази тема.

Отпих глътка бира.

— Възложиха ми една поръчка. С негласното обещание да ме убият, ако не я изпълня.

— Това ли те доведе пак в Япония? Къде беше през тези десет години?

— Дълга история, която в момента няма значение. Пак бях на война. Омръзна ми. Върнах се тук с надеждата за нещо по-добро. Един стар приятел ме запозна с Виктор и после нещата се сговниха.

Той кимна замислен над думите ми.

— Какво ще правиш?

— Ти какво смяташ, че ще правя?

— Ще ликвидираш източника на проблема.

— Толкова ли съм очевиден?

Тацу изсумтя.

— Можеш ли да се добереш до него?

— Трудно. Засега. Но ако оголя фланга му…

— Олег.

— Точно така.

— Щом си се запознал с Виктор наскоро, ако с Олег се случи нещо, той ще тръгне срещу теб. Едва ли искаш такава битка.

— Да, вече се досетих. И си прав, предпочитам да атакувам Виктор откъм сляпата му страна. Нали разбираш, така, че изобщо да няма битка.

— Той не е лесна мишена. Става дума за бивш спецназовец. Как ще го направиш?

— Зависи от разузнавателните сведения, с които разполагам. Всичко, което знам в момента, не ми предлага никакви възможности и най-добрата тактика е да отслабя защитата му. И после да нанеса удара.

— Да елиминираш най-добрия боец на полковника.

— Да, и така да принудя полковника сам да влезе в боя.

Тацу отпи от бирата си.

— Предполагам, че ще мога да ти осигуря оперативна информация за Олег. Обаче този твой план… не е ли по-разумно просто да се откажеш? Да напуснеш Токио? Вече си го правил.

Сигурно трябваше да обърна внимание, че първо Миямото, а сега и Тацу — и двамата интелигентни, хитри играчи, по-възрастни и опитни от мен — ми дават един и същи съвет.

— Не е толкова просто — отвърнах аз.

— Защо не ми обясниш?

— Един мой… познат също е замесен и има голяма вероятност Виктор да му отмъсти, ако изчезна.

— Това трябва да е човекът, който те е запознал с него.

Погледнах го, не за пръв път ужасен от изключителния му инстинкт.

— Защо смяташ така?

— Е, ти нямаш много приятели.

— Много ти благодаря.

— И ако се отнасяше за мен, щеше да ми кажеш. Кимнах.

— Можеш да разчиташ на това. Винаги.

Той изсумтя в знак на благодарност.

— На последната ни среща ти спомена, че излизаш с някаква жена. Но предполагам, че едва ли още е в живота ти.

Говореше за Саяка. Трябваше да положа усилия, за да не допусна онази кутия да се отвори.

— Защо? — Нямах намерение да го питам, просто ми се изплъзна.

— Защото може да си се върнал заради нея. Само че… десет години са много време.

— Тя вече не е тук.

Онова, което трябва да беше видял в очите ми или доловил в гласа ми, явно му показа, че не бива да ме разпитва повече.

— Е, ако използвам простия принцип на елиминирането и близостта, предполагам, че някой те е запознал с Виктор. Сигурно човек, когото познаваш достатъчно добре, че да те е грижа за него. И Виктор използва този човек като поръчител за заем.

Кимнах малко огорчен, че с такава лекота е успял да се досети за всичко. Бях си мислил, че няма да е толкова прозрачно.

— Това е горе-долу всичко.

Известно време помълчахме, като отпивахме от бирата си. Опитах се да си представя за какво си мисли Тацу. Още колко информация ще измъкне от мен. И до каква степен ще ми помогне.

— Какво още знаеш за Виктор? — накрая попитах аз.

Той остави халбата си и потърка брадичка.

— Врагът на врага ми е мой приятел. Мнозина от якудза са готови да споделят с властите каквото знаят за Виктор с надеждата, че така ще ни дадат възможност да им помогнем. Част от тази информация ми позволи да потвърдя други подробности. За всичко останало имам само догадки.

— Ще се радвам да чуя всичко.

— Добре. Според мен майката на Виктор е японка и е прекарал детството си тук.

— Да, явно е от смесен брак. Нещо друго?

— Разбира се. Първо, той знае японски.

— Обаче говори с руски акцент.

— Сигурен съм, че Виктор няма желание да се прави на японец. Даже някога да е имал, надеждите му бързо са били угасени.

— Какво искаш да кажеш?

— Като малък е бил изоставен и са го отгледали чужди хора. Тормозили са го, задето е мелез. Не е толкова трудно да си представиш, че той се стреми да се дистанцира от травмата. Да си създаде нова, руска идентичност, да се изолира от омразната част от своя произход.

Тацу използва за „мелез“ японската дума айноко. Очевидно влагаше в нея неутрален смисъл — просто цитираше как са наричали Виктор хората, които са го тормозили. Но макар и след толкова много години, самото й произнасяне ми беше омразно. Нали и на мен ми бяха викали така.

— Какво знаеш за детството му?

— Ако не го бъркам с някой друг, на петгодишна възраст са го изоставили пред едно токийско сиропиталище. В ръцете си държал писмо. В сиропиталището още го пазят.

— И какво е пишело в него?

— Ръкописно обяснение на японски от изтерзана майка, която повече не можела да се грижи за детето си.

— И просто го е… изоставила там, така ли?

— Очевидно. Момченцето твърдяло, че щяла да се върне ей сега, че му казала да чака там с писмото, докато тя отиде до магазина за храна. И продължавало да вярва в това чак до тийнейджърска възраст. Смятало, че с майка му се е случило нещо — че се е изгубила или че са я издебнали и нападнали, но ще се върне за него. Тогавашната директорка на сиропиталището е много стара и отдавна е пенсионерка, но разговарях с нея. Тя ми разказа, че момчето се взирало през прозореца към улицата, където го оставила майка му. Всеки ден. Когато и да останело без надзор, отивало до прозореца, притискало длани към стъклото и гледало навън.

Спомних си как самият аз, осемгодишен, месеци наред ридаех нощ след нощ, давейки се в океан от мъка, смут и скръб след смъртта на баща ми.

— Това е… ужасно — успях да произнеса.

— Да.

— А бащата?

— Неизвестен. Виктор твърдял, че баща му е руски генерал, и вярвал, че той ще дойде в сиропиталището да го вземе.

— Руски генерал ли? Възможно ли е?

— Не. Ако не го бъркам с някой друг, Виктор е роден около хиляда деветстотин и четирийсета. По онова време отношенията между императорска Япония и Съветския съюз са били враждебни. Само няколко години преди това сме водили необявена гранична война в Манджурия, в която Япония решително е била отблъсната. Тук не е имало съветски генерали.

— Възможно ли е майка му да е била в чужбина?

Тацу сви рамене.

— Според мен вероятността една японка, толкова бедна, че е трябвало да изостави детето си, да е била в Съветския съюз, там да е забременяла от съветски генерал и после да се е върнала в Япония, е толкова нищожна, че не си струва да се взима предвид.

— Тогава? Просто го е излъгала, така ли? Виктор има славянски черти, определено.

Тацу се наведе напред.

— Как ти се струва той? Питам за личната ти преценка.

Бавно въздъхнах.

— Той е… малко като природна сила. — Разказах му за Кобаяши.

Когато свърших, лицето му беше мрачно.

— Наскоро от река Сумида извадиха мъжки труп. Лицето му беше смазано до неузнаваемост и по тялото му имаше многобройни рани от нож.

— Трябва да е Кобаяши.

— Масахиру Кобаяши е боец от Гокумацу-гуми. Твърдиш, че е работел за Виктор, така ли?

— Виктор каза, че в Гокумацу-гуми станала някаква издънка и той му давал втори шанс. Това говори ли ти нещо?

— За пръв път чувам.

С което не отговаряше точно на въпроса ми, но и двамата внимавахме каква информация разкриваме.

— Е, ако имате стоматологичния картон на Кобаяши, сигурно ще можете да разпознаете трупа, който сте извадили от реката — казах аз. — Това е работа на Виктор.

— Предполагам, че е безсмислено да те моля да дадеш свидетелски показания за убийство? Кейсацучо може да ти осигури закрила и…

Поклатих глава.

— Така няма да постигнем нищо, Тацу. Нужен ни е друг план.

Той кимна.

— Добре. Бях длъжен да опитам, разбира се.

— Разбира се.

Отново се умълчахме, после аз предложих:

— Дай да се върнем отначало. Той има славянски черти. Или поне лицето му не е съвсем японско. Смяташ ли, че тази работа с руския генерал е негова измислица?

Тацу надигна халбата си.

— Възможно е. Но предполагам, че в основата й лежи нещо, което му е разказвала майка му.

— Че баща му е велик генерал.

— Да. За да има с какво да се гордее. Вместо ужасната истина.

— Че баща му е никой ли?

— Може би. Но защо точно руски генерал? Защо не лекар, учен или музикант? Всяка една от тези, а и от много други професии е щяла да накара детето да се гордее с баща си. А и са много по-правдоподобни от историята, в която е вярвало момчето.

Опитах се да разбера какво иска да каже, но не успях.

Тацу ме погледна с онова свое типично изражение, с което сякаш ме укоряваше: „Защо трябва да ти обяснявам всяка своя дума?!“.

— Хората понякога си фантазират. Но по-често преувеличават. Взимат някаква истина и я доразвиват с лъжи.

— Значи… руски войник, а не генерал, така ли?

— Може би.

— Нали каза, че по онова време тук не е имало руски войници?

— Казах, че не е имало руски генерали.

— Имало ли е руски войници? През Втората световна война ли?

— Оказа се, че е имало.

Отпуснах се назад впечатлен, както винаги.

— Поразровил си се.

— Разбира се. През хиляда деветстотин трийсет и осма и трийсет и девета година на манджурската граница се водят няколко по-значителни сражения. Нашата императорска армия пленява много руски войници. Някои от тях са пратени на архипелага. Повечето не издържат пътуването. Оцеляват неколцина. Един от тях успява да избяга.

Последва мълчание.

— Бащата на Виктор ли? — накрая не се стърпях аз.

— Така смятам. През войната са унищожени много архивни документи. Но има данни за пленен съветски пехотинец, Алексей Гавриков, когото отвеждат в Япония и след това е в неизвестност.

— Как така в неизвестност?

— Според мене това е евфемизъм за „избягал“.

— И среща майката на Виктор и?…

— И я изнасилва.

— По дяволите. Но… Не знам, Тацу. Човекът избягва, добре, обаче после ще му е адски трудно, не смяташ ли? Бял беглец във военновременна Япония?! Къде ще се крие? Какво ще яде?

— Пращат го в лагер в префектура Аичи. Наоколо има множество малки ферми. Гавриков избягва през лятото, когато времето е хубаво. С малко късмет, като се придвижва само нощем, никой няма да го забележи. И ще намери какво да яде.

Опитах се да си го представя.

— Вмъква се в отдалечена сграда в някоя ферма. И докато е там и търси храна или къде да пренощува…

— … го сварва една селска девойка. Той я сграбчва. Може би се кани да я убие, но вижда, че се е вцепенила от страх и няма да го издаде с викове. И вместо това я обезчестява. Когато са на война, мъжете вършат такива неща. Че и по-страшни.

— И не само на война.

— Вярно. Тя може би веднага съобщава на родителите си. А може би не. Така или иначе, разбира, че е бременна. По някаква причина не може или не иска да прекъсне бременността. Родителите й не вярват на нейното обяснение. Прогонват я. Може да се е добрала до Токио, където да е работила каквото намери, за да оцелее и да храни бебето си.

— Проституция?

— Селско момиче във военновременно Токио? Нима е имала други възможности?

— И все пак. Това са само догадки.

— Нали ти казах. Успях да потвърдя някои неща. Но да, това се е случило толкова отдавна и в такива бурни времена, че фактите няма как да бъдат проверени.

— Е, какво още си успял да потвърдиш?

— В писмото, което държало момченцето, пишело, че се казва Хикару Ямада. В архива на миграционната служба има информация за човек с такова име, който заминал за Русия на осемнайсетгодишна възраст. Няма данни да се е върнал. Предполагам, че Виктор е заминал да търси там баща си, съветския генерал. Глупави фантасмагории, само че дълбоко запечатани в травматизираната му душа. Едва ли е имало откъде да започне търсенето си. А и истинският му баща едва ли е оцелял през войната.

— И после?

— Постъпил е в съветската армия, естествено.

— По бащините си стъпки.

— И сигурно съзнателно или несъзнателно си е фантазирал, че баща му ще научи за подвизите му и ще го потърси. Което не се е случило, разбира се. Обаче Виктор явно се е отличил, може би в секретни операции в Африка и Югоизточна Азия. Не е невъзможно пътищата ни да са се пресичали във Виетнам.

— Светът е малък.

— Вярно. Каквито и да са подвизите му, явно са достатъчни, за да го изберат в авангарда на съветската инвазия в Афганистан през седемдесет и девета. И две години по-късно пристига тук.

— Този тип наистина те е уплашил.

— А теб не е ли? След онова, което си го видял да прави с Кобаяши?!

— Да. Но не е само това, нали?

Тацу кимна.

— Както си забелязал, той разполага с точна разузнавателна информация. Това е проблем, понеже му позволява да действа изключително ефикасно, разбира се. Но също ми показва, че Виктор има могъщи съюзници, най-вероятно в правителството. И не успях да открия кой, как и защо.

— Затова имаш нужда от моята помощ.

— Точно така.

— Честно казано. Тацу, предпочитам да го ликвидирам, отколкото да го разпитвам.

— Напълно те разбирам. Но едното може да доведе до другото.

Това беше вярно. И Тацу можеше да ме притисне много по-настоятелно. Нямаше да е справедливо да не направя и аз известни отстъпки.

— Добре. Аз също ще проверя някои следи. Ще се опитам да науча повече. Ще ми помогнеш ли с Олег?

Последва мълчание, докато обмисляше молбата ми.

— Ще ти помогна — накрая отвърна той. — Но трябва да действаш много внимателно, нали разбираш? Това е като отстраняване на злокачествен тумор. Не бива да нараниш околните тъкани.

Допих бирата си и оставих халбата на масата.

— Ти само ми кажи къде да намеря тумора. И аз ще го отстраня.