Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джон Рейн (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Zero Sum, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2022 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
nedtod (2022 г.)

Издание:

Автор: Бари Айслър

Заглавие: Рейн-сан: Сеч

Преводач: Крум Бъчваров

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: ИК „БАРД“ ООД

Година на издаване: 2018

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Излязла от печат: 15.01.2018 г.

Редактор: Евгения Мирева

ISBN: 978-954-655-812-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16918

История

  1. — Добавяне

13.

Позвъних на Тацу. Отговориха ми, че е излязъл. Не, не исках да му оставя съобщение. Кога можех да го намеря? А, един момент, извадих късмет, тъкмо влизал.

След няколко секунди чух гласа му.

— Хай.

— Здрасти. Аз съм.

— Нямах възможност да потърся информацията, за която говорихме. Тази сутрин съм страшно зает.

— С двойно убийство? Нещо такова ли?

Последва пауза.

— Да. Голяма каша. Двама чужденци в Шибуя. Кейсацучо още не е разпознало жертвите. Какво знаеш за случая?

— Налучках. Но ако искаш да научиш повече, може да се поразровиш за някакъв американец на име Калоуей Уилсън. Викали му Кал. Очевидно бивш агент от ЦРУ, още от времето на БСО, разкаран при чистката на Търнър и явно върнат в някакво качество от Кейси. Уилсън може да е свързан с Виктор. Може да му дава информация. Нямам представа в замяна на какво. Може и да те пращам за зелен хайвер, но… струва ми се, че има нещо вярно.

— Ще се въздържа да те попитам как си се сдобил с тези сведения.

— Така май ще е най-добре за всички заинтересувани. В замяна ще те помоля за услуга.

— Пак ли?

— Ей, ами информацията, която току-що ти дадох?

— Нейната стойност остава да се провери.

— Така е. Но виж, ако в това има нещо вярно, трябва да знам какъв е този човек. Къде е. Какво може да има против мен. Ако не успея да разбера, има голяма вероятност следващото убийство, което разследваш, да е моето.

Последва пауза, докато Тацу обмисляше думите ми.

— Обади ми се следобед. Предполагам, че няма да мога да се свържа с теб, нали?

— Да. Известно време трябва да съм в движение.

— Сигурно е разумно. Ще направя каквото мога.

— Знам, че ще направиш, стари приятелю. Благодаря ти.

Затворих, намерих друг уличен телефон и позвъних на Миямото. Не исках да се срещаме — щом някой знаеше, че като проследи Мария, може да стигне до мен, сигурно следяха и Миямото. Обаче не исках да му обяснявам за къртицата в ЛДП по служебната им линия.

Хрумна ми една идея.

— Слушай сега — казах аз, когато Миямото вдигна. — Имам нещо за теб. Важно е и не е за телефон. Ако се срещнем обаче, трябва да си абсолютно сигурен, че си сам. Съвсем наскоро имах известен проблем в това отношение.

— Какво по-точно имаш предвид?

— Спомняш ли си къде оставяше парите преди десет години? — Говорех за седалките на перона на метростанция „Гайенмае“.

— Разбира се.

— Добре. Ще се срещнем там след час. Приеми, че те следят.

Последва пауза.

— Следят ли ме наистина?

— Не знам. Но се дръж така, все едно те следят. Използвай асансьори и гледай да влизаш в тях сам. Качи се на влака в метрото, слез и изчакай на перона, докато се увериш, че всички други са си тръгнали, преди да вземеш влака в обратната посока. Хвани такси и кажи на шофьора да мине през райони, в които няма трафик и лесно ще забележиш опашка. Не забравяй, мисли като противника. Ще се справиш ли? Трябва да си сигурен.

— Разбира се.

— Добре, чудесно. Ще се видим след един час.

Надявах се това да е достатъчно. Контраразузнаването е колкото наука, толкова и изкуство, и макар да знаех, че Миямото се упражнява, сега щеше да е все едно след няколко замахвания с бухалка да играе в мач от голямата лига.

Исках да стигна на метростанцията по-рано, затова взех такси. По пътя се сетих, че още не съм си купил нож. Виктор с неговия домакински нож, Олег с отровата за мишки, онези двамата в Шибуя… Токио изведнъж ми се стори пълен с хора, които обичат острите неща, и при липса на пистолет носенето на нож не беше лоша идея. Но нямах време да се дегизирам, за да не ме запомнят, после да търся магазин и пак да стигна на „Гайенмае“ преди Миямото. Реших, че ножът може да почака. Едва ли щях да имам проблеми толкова скоро след Шибуя.

След двайсет минути стоях в средата на перона на метростанция „Гайенмае“. Чаках и наблюдавах, докато влаковете пристигаха и заминаваха, поглъщайки и бълвайки потоци от пътници. Никой не пропускаше да се качи на пристигащ влак. Никой не оставаше да чака, след като е слязъл. Никой не задейства радара ми. Истинският проблем обаче не беше толкова, че някой може да причаква Миямото, а по-скоро, че може да са го проследили.

Малко преди уречения час го забелязах да се появява на перона от северозападния вход, като се бореше с мокрия си чадър. Носеше вратовръзка, широка колкото река Сумида и пъстра като кимоно на седемнайсетгодишно момиче. Със същия успех можеше да държи факел във високо вдигнатата си ръка. Дискретно му кимнах и продължих да наблюдавам дали след него не идва някой.

Неколцина мъже на средна възраст с еднакви костюми, единият от които си чистеше зъбите с клечка. Чиновници, които сигурно се връщаха на работа след обедната почивка. Никой сред тях нямаше опасен вид. Майка с детска количка. Две възрастни жени с фурошики — традиционни кърпи за увиване и носене на покупки, които постепенно излизаха от мода, измествани от найлоновите торби. И толкова. Миямото като че ли беше чист…

На перона се появи широкоплещест чернокож мъж. Бръсната глава, дънки, разпасана риза и тъмно спортно сако. Симпатяга със спокойна походка. Атлетичен. Небрежен. И точно на нужното разстояние от Миямото, с достатъчно други хора между тях, за да държи под око обекта, без да се издава. Дрехите му бяха сухи, забелязах, въпреки че не носеше чадър. Навън можеше да е крил лицето си под чадър и да го е хвърлил, когато е видял кой е на перона.

Може би защото искаше ръцете му да са свободни.

Сърцето ми силно се разтуптя. Приятелски махнах с ръка на Миямото и закрачих към него — тъкмо каквото нямаше да направя, ако знаех, че го следят.

Той също ми махна с малко колебливо изражение. Нали вече незабелязано му бях кимнал. Основателно намираше за странно, че така открито го поздравявам при тези обстоятелства.

Не е заради теб, амиго. Заради публиката е. Не искам да разбере, че съм го забелязал.

Наблюдавах чернокожия с периферното си зрение. Спокойно продължаваше напред, с разтворени длани, с люлеещи се назад-напред ръце, без да изпреварва хората пред себе си, за да остане зад тяхното прикритие. Доста добре се преструваше на турист, който се оглежда наоколо — постоянно въртеше главата си с открито и заинтригувано изражение. Само че гледаше към всичко друго освен към мен. Неловко е да срещнеш погледа на обекта, когото наблюдаваш, и е нужна практика, за да го правиш както трябва — без да излъчиш нещо, което може да те издаде. При липсата на такава практика повечето от бранша прибягват до следващата най-добра опция, а именно изобщо да не срещат погледа му. И това обикновено върши работа. Но когато не се усеща като отсъствие, а като избягване, също може да се издадеш.

Както вървях, аз се отклоних надясно, по-далече от релсите и по-близо до стената. Миямото несъзнателно последва посоката ми. Когато бяхме на няколко крачки един от друг и вече забавяхме ход, отстъпих вляво. Исках да съм с лице към чернокожия, но Миямото да е отстрани и да не ми се пречка. Сърцето ми вече туптеше в боен ритъм. Съсредоточих се върху дишането си, върху това да излъчвам спокойствие и безгрижие.

— Следят ли те? — попитах аз и останах доволен, че гласът ми звучи нормално. От тунела чух далечен грохот на приближаващ се влак.

— Не. Направих каквото ми каза.

Изобщо не се съмнявах в него. Ако искаше да ми устрои засада, щеше да прати хора да ме причакат на метростанцията. Нямаше да наеме чужденец, който да го проследи дотам, докато аз го наблюдавам. Просто беше нов и неопитен. Нямаше никаква вина. Това не беше неговият свят.

— Добре. — Не исках да го информирам за проблема ни. Сигурно щеше да се озърне към чернокожия, да се напрегне или по друг начин да покаже на нашия приятел, че съм го забелязал.

— Е… къде ще ходим? — Изглеждаше малко по-неуверен от обикновено. Цялата тази шпионска история явно опъваше нервите му.

— Ето какво трябва да провериш — отвърнах аз. — Слушай ме внимателно, понеже имаме само няколко секунди. Някой от вашата организация е знаел, че снощи Сугихара ще е в един хостес клуб в Гинза, „Мунглоу“. Почти съм сигурен, че въпросният човек също е бил там. Както и на сватбата. Опитай се да разбереш кой е. Ще го направиш ли?

Чиновниците минаха край нас и Миямото изчака да се отдалечат.

— И ти смяташ, че този човек…

— Предава информация на Виктор, да. И може би на ЦРУ.

— Моля?

Покрай нас мина и майката с детската количка.

— Слушай. Имаме само още няколко секунди. Каквото и да откриеш, не прави нищо. Не казвай на никого. Засега това трябва да остане само между нас двамата. Разбираш ли? Много е важно.

— Разбирам.

Подминаха ни и възрастните жени. Грохотът на влака се усилваше и трябваше да повиша глас, за да го надвикам.

— Добре. Довечера пак трябва да се срещнем. Ще можеш ли?

— Да. Но защо чак довечера?

— Просто ме изслушай внимателно. Ти веднъж ми разказа за един биишики бар. Бар „Радио“. Знаеш го, нали?

— Разбира се. Ходя там още откакто Одзаки-_масутаа_ го откри.

— Отиди там следобед, когато отварят. Чакай навън — не влизай вътре. Не ме интересува как ще стигнеш до Джингумае, но искам да отидеш пеша до бара от ъгъла на „Омотесандо-дори“ и „Аояма-дори“.

— Какво? Защо?

— Скоро ще разбереш, обещавам. И още нещо. След няколко секунди ще се случи нещо шантаво. Тръгни си веднага. С наведена глава. Не се опитвай да ми помогнеш. Не поглеждай назад. Просто се отдалечи бързо. И си закопчай сакото. Вратовръзките ти прекалено лесно се запомнят.

— Какво?!

Чернокожият вече беше на пет метра от нас. На четири.

Наложих си да продължа да говоря и да се държа спокойно.

— Чу какво ти казах, нали? Нищо друго няма значение.

Той поклати глава, явно озадачен.

— Да, ще се срещнем следобед, ще отида пеша от ъгъла, сега ще се случи нещо шантаво. Но… Просто нищо не разбирам.

Свих рамене и разперих ръце. Исках новият ми приятел да види празните ми длани. И това да го успокои.

Два метра.

— Не мисли за това. Просто го направи.

Един метър.

— Добре, но… какво е това шантаво нещо, за което говориш?

— Довери ми се. — Усмихнах се, сякаш ме е развеселила някаква безобидна шега. — Ще разбереш, когато го видиш.

Чернокожият вече тъкмо излизаше извън периферното ми зрение. Насилих се да изчакам, да не се обръщам прекалено рано, за да си помисли, че е успял да се промъкне зад гърба ми. Зърнах дясната му длан да се насочва към задния му джоб.

Обикновеният човек щеше да изчака. Онзи би могъл да бърка за портфейла си. За карта. Или кърпичка. „Няма откъде да знаеш — щеше да заяви обикновеният човек. — Няма откъде да си сигурен.“

Проблемът е, че обикновеният човек щеше да умре, докато получи нужното му доказателство.

Отпуснах тежестта си върху десния крак и се завъртях, като изнесох лявото си ходило напред, виждайки го да се обръща протяжно бавно в промененото ми от адреналина зрение, здраво стъпил на десния си крак, левият му се завърташе обратно на часовниковата стрелка, дясната му длан след миг и щеше да стигне до джоба му. Силно замахнах с лявата си ръка и с опакото на дланта си го ударих точно зад ухото. Тялото му се разтърси, но той продължи да се обръща, все още в играта, и аз сграбчих десния му ръкав с дясната си ръка, рязко го дръпнах към себе си и високо вдигнах дланта му колкото може по-далече от джоба му.

Последва кратка борба. Аз продължавах да стискам ръкава на сакото му. Той беше по-едър от мен, а и силен, и на два пъти се опита да освободи ръката си. Но джудист, който не е в състояние да задържи нечий ръкав, не е достоен за това име. Трябваше да съм мъртъв, за да пусна ръката му и да му дам още един шанс да извади оръжието си.

Чернокожият се опита да ме удари с лявата си ръка, но аз отскочих по посока на часовниковата стрелка, стрелнах лявата си длан напред, сграбчих неговата и я задърпах с къси конвулсивни движения, за да не му позволя да възстанови равновесието си. Исках да се вмъкна зад него, но той блокираше опитите ми да му извия ръката, като я дърпаше напред.

Затова обърнах посоката и силно натиснах дланта му към гърдите му, сякаш исках да му извия китката. Той може и да не разбра финта ми, но инстинктивно се опита да ми попречи — като изтласка ръката си към мене.

В същия момент аз светкавично се завъртях обратно на часовниковата стрелка, изпънах ръката му и се проврях под нея, като извивах дланта му. Противникът ми усети уязвимостта на лакътя си и направи опит да свие ръката си, но закъсня и докато ръката му беше изпъната докрай със завъртяна нагоре длан, аз се изправих и рамото ми го улучи точно над лакътя. Той някак си успя да се наведе напред и да омекоти удара, но въпреки това усетих и чух силно изпукване от неестествено извития му нагоре лакът. Чернокожият извика и задърпа ръката си. Като се ориентирах по вика му, аз отметнах главата си назад и я забих в лицето му. После още веднъж. Усетих, че се изпъва назад, за да избегне трети удар, и разбрах, че е насочил цялото си внимание към защитата на лицето си вместо на пострадалата си ръка. Отново приклекнах, дръпнах ръката му напред и с всички сили се оттласнах нагоре. Сега вече лакътят му не изпука. Направо изпращя като строшен клон и се чу ясно въпреки грохота на пристигащия влак.

Той изрева и се повдигна на пръсти, за да облекчи натиска върху счупения си лакът. За пореден път приклекнах, изнесох хълбоците си назад, изпънах се и като притеглих ръката му, го преметнах с най-грозното сеои-наге, изпълнявано някога. Чернокожият прелетя над мен и се тръшна по гръб на перона.

В последния момент го пуснах, за да не ме повлече със себе си. Той успя да се претърколи по корем и да пъхне здравата си ръка под себе си, но вече трепереше и действаше бавно, така че имах цялото време на света да пристъпя напред и да го изритам с носа на обувката си в лицето. Главата му отскочи назад, от носа му рукна кръв и ръката му се подгъна под него.

Вдигнах поглед. Влакът вече спираше на пет-шест метра от мен. На перона се бяха появили още хора. Светкавично ги проверих — обикновени пътници. Чернокожият нямаше подкрепление.

Той опря дланта си на пода и отново се надигна. Прецених разстоянието и видях, че ще се получи.

Приближих се и повторно го ритнах. Мъжът се извъртя назад от силата на удара, така че главата му се насочи към релсите, и преди да дойде на себе си, аз скочих от дясната му страна, сграбчих го за яката с дясната си ръка и за колана с лявата, мощно го дръпнах напред и го запратих през ръба на перона върху релсите. Той крещеше и размахваше ръце, но след секунда влакът бавно го прегази и виковете му изведнъж стихнаха.

Моментално наведох глава и бързо закрачих по перона. Миямото трябваше да се оправя сам — можех само да се надявам, че е запазил присъствие на духа и е направил каквото му казах. Знаех, че вниманието на всички е било съсредоточено върху мен и с малко късмет това му е позволило да се измъкне незабелязано. В случая „незабелязано“ означаваше никой да не е запомнил проклетата му вратовръзка. Такова описание можеше да насочи полицията право към него.

Усещах, че хората ме зяпат, чувах ужасени крясъци. Някой извика „Стой!“, но аз вече се качвах по стъпалата и излизах навън. Когато се озовах на улицата, в движение се заоглеждах наоколо за друг противник. Не видях никого, но как можех да съм сигурен?

Насочих се на югоизток по по-тихи улички, като търсех импровизирано оръжие. Не успях да намеря нищо по-добро от един откъртен бордюрен камък. Вдигнах го и продължих нататък.

Идиот такъв, трябваше да задържиш ножа на онзи от Шибуя. Или да си купиш друг. Идиот!

Нямаше никакво значение, че с онзи нож е извършено убийство. Трябваше да имам някакво оръжие. Кухненски нож. Тирбушон, по дяволите. Каквото и да е.

Когато се поотдалечих от метростанцията, си позволих да ускоря ход. Всъщност „позволих“ не беше точната дума — до такава степен бях под влиянието на адреналина, че не можех да се овладея. Трябваше да направя нещо, за да го изразходвам. Например като се затичам с всички сили. Само че така щях да привлека внимание. Успях да продължа с крачката на човек, който малко закъснява за среща. Бързо, но не прекалено.

Направих няколко агресивни движения и пак не забелязах никой да ме преследва.

Всичко е наред. Всичко е наред. По-бавно. Отпусни се. Отпусни се. Отпусни се!

Вмъкнах се в един квартален храм в Акасака тъкмо когато ме обзе пристъпът на треперене — последица не само от случилото се току-що, а и от усилията ми преди това да запазя самообладание, да не показвам, че съм наясно какво предстои. Задишах дълбоко и се опитах да успокоя бясното туптене на сърцето си. След няколко минути започнах да се чувствам по-стабилен.

По дяволите, наистина ми се беше разминало замалко. И онова неловко стискане на ръкава! Реших, че ако остана жив след всичко това, каквото и да е то, най-малко веднъж седмично ще тренирам само нестандартни хватки. Положения, в каквито изобщо не очакваш да се озовеш. Докато един ден се случи и едва не умреш.

Да, размина ти се на косъм. Обаче все пак се срещна с Миямото. А и сега противниковият отбор е с трима по-малко.

Това беше вярно. И ме изпълваше с доста приятно усещане.

Представих си Мария — под мен в хотелската стая, обвил съм ръце около бедрата й, прегръщам я, притискам я към себе си, чукам я с всички сили — и моментално получих огромна ерекция. Такова надървяне е типична реакция след сражение. Цивилните не обичат да говорят за това, понеже им се струва извратено — като че ли убиването действа възбуждащо. Всъщност не ми дремеше за психологията. Просто знаех, че е истина. И усещането беше толкова непреодолимо, че за миг си помислих да отида в Уено да я видя.

Не. Първо работата.

Добре. Оставих настрана дългосрочния план и почнах да се фокусирам върху следващите си стъпки. Миямото, разбира се. Но това щеше да е чак привечер. А Тацу?

Поколебах се дали да му се обадя, но реших да почакам. Бездруго сигурно правеше оглед на труп, прегазен от влак. Нищо. Най-важното беше, че трупът не е моят.