Бари Айслър
Рейн-сан: Сеч (2)

2.

Два дни по-късно застанах на входа на безлична четириетажна бетонна сграда в Касумигасеки, един от градските квартали, в които са съсредоточени седалищата на държавните институции, и съобщих името си по домофона, над който беше монтирана охранителна камера. След малко ключалката на вратата забръмча. Приех го като покана и влязох в малко фоайе, в което чакаха двама едри японски гангстери. Погледнах ги и вдигнах вежди.

— Чакай тук — инструктира ме единият от тях.

Озърнах се наоколо. Кушетка с тютюневожълта тапицерия и доста уморен вид. Два подобни стола. Рецепционисти нямаше. Е. освен двамата гангстери. Стълбището беше преградено с висок до тавана плъзгащ се метален портал, несъмнено в нарушение на общинските правила за пожарна безопасност. Тъй че освен външната евакуационна стълба, която най-вероятно също щеше да е преградена, до горните етажи можеше да се стигне само с асансьор. Виктор явно се грижеше за сигурността си и повече се боеше от човешки опасности, отколкото от природни бедствия.

Вратата на асансьора се отвори. Отвътре излязоха още двама гангстери и един много мускулест бял мъж с кисела физиономия и сив костюм. Новодошлите гангстери ме обискираха, докато белият мъж ме наблюдаваше. Когато се увериха, че не съм въоръжен, те му кимнаха и той вирна глава към асансьора. Добре, двамата японци бяха работната ръка, а белият — управата. Качих се в кабината и тримата ме последваха.

Слязохме на четвъртия етаж и тръгнахме по къс коридор — белият пред мене, двамата гангстери отзад. В дъното на коридора стигнахме до врата, отстрани на която също имаше камера и домофон. Някой явно ни наблюдаваше отвътре, понеже вратата се отвори. Влязохме и минахме покрай друг гангстер, който затвори вратата зад нас.

Стаята беше също толкова тютюневожълта, колкото и фоайето. Четири кресла. Стъклена масичка в средата. Странична масичка с метална лампа. Мръсни прозорци, гледащи към трафика по естакадата навън.

На едно от креслата седеше друг едър бял мъж, чийто скалп лъщеше през едва наболата му тъмна коса. Когато ме въведоха, той остана седнал, изобщо не вдигна поглед и продължи да реже с нож на четири една райска ябълка. Другите мъже го наблюдаваха и очевидно се бояха да привлекат вниманието му по какъвто и да е начин, даже като се прокашлят. Ако първият бял мъж беше управата, това трябваше да е шефът. Виктор.

Изглеждаше на около четирийсет и имаше широки славянски скули и светла кожа. Освен бръснатата глава, най-отличителната му особеност беше солидността му. Прецених, че е висок малко над метър и осемдесет и тежи близо сто и пет килограма. Нямаше мускулатурата на щангист и дори бе доста едър в кръста. Но пък и всичко друго в него беше едро — ръцете, гърдите, шията, даже пръстите. Имаше сплеснат като на боксьор нос и отляво на челото му започваше голям белег, който се спускаше надолу по скулата му. От каквото и да беше, Виктор имаше късмет, че не е изгубил окото си.

Носеше жълто-зелена тениска с яка, бежов панталон и тежък златен ланец на шията. Определено небрежно облекло в Токио през осемдесетте години, когато униформата на деня бяха зле скроени костюми. Може би заради славянските си черти смяташе, че е излишно да се мъчи да се слее с останалите. Или пък нарочно отправяше обида към съществуващия ред. Декларираше, че играе по собствените си правила.

Или че изобщо не спазва правила.

Той продължи безмълвно да реже райската си ябълка. Реших, че ми разиграва театър, за да демонстрира властта си над мен, макар и чисто символична, като ме кара да чакам. Познавах тая тактика от Макгроу, който ме беше научил на много неща, преди да го убия.

Или просто ми показваше, че го бива с ножа. Само че аз бях живял десет години във Филипините и там работех с хора, израснали с ножове, които едва ли не от бебешка възраст бяха обучавани на бойното изкуство кали и бяха извършили повече убийства с ножове, отколкото може да си представи нормален човек. Ако Виктор искаше да ме впечатли с умението си за работа с хладно оръжие, щеше да му се наложи да направи повече от това да се упражнява върху някакъв плод.

Чак след като наряза всяка четвъртинка на няколко по-малки парчета, той най-после се отпусна назад и ме погледна. В очите му за пръв път зърнах азиатския му произход, за който беше споменал Миямото. Бяха мътнокафяви, със силно изразени епикантни гънки. А и носът му освен сплеснат и широк, най-вероятно от многократни счупвания, беше разположен достатъчно ниско, за да предполага азиатски гени.

— Значи си известен печен боец — каза Виктор на английски със силен руски акцент, като ме измери от горе до долу. — Ветеран от американските спецчасти. КОВПВ-ГПН. Доказал многобройните си умения.

КОВПВ-ГПН означаваше Командване по оказване военна помощ на Виетнам, Група за проучвания и наблюдение. Умишлено скучно име, под което се криеше строго секретна спецчаст, формирана от Специалните сили и ЦРУ, действаща в Северен Виетнам, Лаос и Камбоджа. Спецчастта, в която бях служил. Миямото явно беше запознал Виктор с моите акредитиви.

Изчаках малко и отговорих:

— Не съм известен, не.

Той престана да ме измерва с поглед и се вторачи в очите ми.

— Ти да не би да ми противоречиш?!

— Само ви казвам, че не съм известен. Иначе нямаше да съм ви от голяма полза.

— Това ли искаш? Да ми бъдеш от полза, а?

— Имам нужда от работа.

— Каква работа?

— Такава, за каквато съм годен.

Виктор се озърна към хората си и избухна в смях. Другите нервно се позасмяха — явно не бяха сигурни дали е уместно да се присъединят към него.

— Чуйте го само — без да престава да се смее, каза той. — Отговаря ми с гатанки.

Почвах да се дразня.

— Ако отговорите не ви харесват, проблемът може да е във въпросите — спокойно го информирах аз.

Това само го накара да се разкикоти още по-силно.

— Пък е и забавен — размаха показалец към мен. — Знаеш ли какво, забавен печени боецо? Харесваш ми. Гледам, че май имаш топки. Знаеш ли защо ми харесва това?

Не отговорих.

Той се наведе напред.

— Обичам моите хора да имат топки, понеже трябва да имаш топки, за да вършиш каквото трябва да се върши.

Той набучи резенче райска ябълка на ножа си, лапна го, без да го поглежда, сдъвка го и го глътна.

— И понеже, ако не вършат каквото трябва да се върши, аз им отрязвам топките. — Виктор набучи и изяде ново резенче, навярно за да подчертае смисъла на думите си. И може би за да намекне, че освен това обича да яде топки. Както и да е.

— Имате ли нещо за мен? — попитах аз. — Миямото смяташе, че сигурно ще имате. Но ако е сбъркал, не искам да ви губя времето.

Виктор остави ножа, отново се отпусна назад на креслото си и се зазяпа в тавана с долепени върхове на пръстите си, като че ли потънал в дълбок размисъл.

— Нещо. Дали имам нещо. Сериозен въпрос. — Той се наведе напред, после нареди на другия бял мъж: — Олег, доведи Кобаяши.

Това не ми харесваше — намирисваше на инсценирана шега, с която Виктор се забавлява. Оставаше да видя каква ще е развръзката.

Той ми посочи едно от свободните кресла и се усмихна.

— Ще седнеш ли?

Зъбите му бяха неестествено бели и равни. Мостове, разбрах аз. Белегът, носът, зъбите… лицето на този човек беше понесло доста тежки травми.

Поогледах се наоколо и локализирах евентуални импровизирани оръжия — металната лампа, един плексигласов часовник и ножът, естествено. И масичката пред Виктор, която можех да изритам към него и да си спечеля време, за да се добера до изхода.

Ако се стигне дотам.

След около минута Олег се върна с жилест японец със сив панталон и бяла риза. Ръкавите му бяха навити и възлестите мускули на предлакътниците му бяха покрити с татуировки на якудза. Той погледна Виктор, след това мен, после пак Виктор. Главата му се въртеше бързо и прецизно, като че ли имаше тикове. Или беше надрусан с какусеизаи — амфетамини.

— Това е Кобаяши — каза Виктор. — Бивш боец от Гокумацу-гуми, но за съжаление, издънка. Въпреки това му дадох шанс при мен, но сега си мисля, че съм сбъркал. Ти как смяташ, Кобаяши-кун? Сбъркал ли съм, като ти дадох шанс?

Кобаяши еднократно и бързо поклати глава.

— Не. Стана случайно. Мога да се справя. Ще се справя.

— Аз ти възлагам елементарна задача. Давам ти пълно досие. Снимки. Всякаква информация. А ти убиваш друг човек. И не стига това, ами онзи, когото трябваше да убиеш, още е жив. И вече е по-предпазлив.

Кобаяши завъртя глава към мен, после отново към Виктор.

— Ще се погрижа за него. Ще оправя всичко.

— Може би — отвърна Виктор. — А може би имаме нужда от свежа кръв. — Той посочи към мен. — Този човек, Рейн-сан, идва с отлични препоръки. Да му дам ли твоето място?

Кобаяши пак поклати глава.

— Не.

— Не? Искаш да си запазиш мястото?

Кобаяши кимна.

Виктор ме погледна.

— Обаче на теб ти трябва работа, да?

Срещнах очите му и се опитах да видя накъде отиват нещата.

— Казах ви, че ми трябва.

Той разпери ръце.

— Само че аз имам само едно свободно място. И в момента го заема Кобаяши. А той твърди, че иска да си го запази.

Кобаяши ме погледна, после пак се обърна към Виктор. Движенията му ставаха още по-резки, по-нервни. Забелязах, че ръцете му леко треперят.

Виктор въздъхна.

— Та въпросът явно е кой повече иска мястото. Ето това трябва да ми покажете двамата. — И докато се опитвах да осмисля казаното, той прибави: — Покажете ми го още сега!

И докато се опитвах да осмисля допълнението, Кобаяши се хвърли към ножа.

Мамка му!

През ума ми прелетяха няколко светкавични мисли. Че съм се залъгвал с необоснованото си предположение, че Виктор е шут. Че Кобаяши вече е виждал тази игра и я владее, докато аз още се мъча да я разбера. Че проблемът, който съм смятал рационално да разреша по-късно, трябва да се реши инстинктивно още сега.

Кобаяши грабна ножа и почна да се завърта към мене. Времето забави ход. Звуците заглъхнаха. Задейства се бойният ми инстинкт.

Хвърлих се към Олег, сграбчих го за ръкава и го дръпнах пред себе си. Той се опита да се отскубне, но преди да успее да възстанови равновесието си, аз го хванах отзад за колана и яката, тласнах го напред и надавайки боен вик, го блъснах в Кобаяши. Кобаяши замахна с ножа към мен, но успя само да пореже Олег по ръката. Руснакът изкрещя нещо на родния си език и се опита да се освободи, но аз продължавах да го тласкам напред и не позволявах на Кобаяши да предприеме нова атака или да заеме по-удобен ъгъл.

Както отстъпваше заднешком, Кобаяши се мъчеше да ме достигне с ножа, но не можеше да мине покрай Олег, който, неспособен да се измъкне от хватката ми, посегна към Кобаяши и го хвана за китката. Кобаяши се отскубна и пак го поряза по ръката. Олег изпищя и докато Виктор продължаваше да се залива от смях, аз изревах и пак тласнах Олег напред. Кобаяши се блъсна с гръб в стената и тялото на Олег го прикова на място. Той направи последен опит да ме наръга, но нямаше как да замахне силно и докато оръжието минаваше покрай Олег, аз отстъпих назад и го ударих с длан по опакото на ръката така, че китката му болезнено се изви навътре. Кобаяши извика и когато пръстите му инстинктивно се разтвориха, аз посегнах с другата си ръка и грабнах ножа от него. Блъснах Олег настрани и изведнъж между мене и Кобаяши нямаше нищо друго освен стоманеното острие.

Кобаяши се облещи и се опита да се извърти. Сграбчих го за ризата със свободната си ръка, отново нададох боен вик и забих острието в корема му. Той изкрещя и заразмахва ръце. Забих рамо в гръдната му кост, проврях свободната си ръка под неговите, отново го притиснах към стената и продължих да го ръгам с ножа още пет-шест пъти. Пред очите ми плуваше червена мъгла и нямах представа къде съм. Едно-единствено нещо имаше значение, едно-единствено нещо беше реално — че убивам човек, който се опитва да ме убие. Първичното съзнание на войника. Виковете на Кобаяши станаха пискливи и движенията му — спазматични, но аз не преставах.

Внезапно осъзнах, че съм забравил да следя какво се случва наоколо. Виждах Кобаяши с тунелното си зрение, само че той вече не представляваше опасност. Ако изобщо имаше опасност, тя щеше да дойде от другаде.

Пуснах нещастника, направих дълга крачка на четирийсет и пет градуса спрямо него и вдигнах ножа в свободната си ръка. Огледах стаята за опасност, но не забелязах нищо обезпокоително. Виктор си седеше на креслото, пляскаше се по бедрото и ревеше от смях. Олег притискаше наранената си ръка. Другите мъже се бяха вцепенили по местата си и гледаха ококорени.

Отново се обърнах към Кобаяши. Беше се свлякъл на пода и лежеше свит на кълбо, безсмислено скръстил ръце върху корема си. Дишаше тежко, хленчеше и краката му безсилно подритваха, като че ли някаква част от ума му си мислеше, че бяга от нещо. Ризата му беше станала алена и килимът наоколо тъмнееше от кръвта му.

— Хорошо! — извика Виктор, като ръкопляскаше радостно. — Очень хорошо!

Вече се бях поовладял, но пред очите ми още плуваха червени петна. Вторачих се в него, кипнал от гняв. Той без предупреждение ме беше хвърлил на ринга — не спортен, а боен ринг. С по-малко опит или късмет, сега спокойно можеше аз да лежа на пода и кръвта ми да изтича. А той се хилеше!

Виктор се изправи и отиде при Кобаяши, без да престава да се кикоти. Когато стигна до проснатия на пода мъж, спря и впери очи в него, постепенно преставайки да се смее. После няколко пъти дълбоко си пое дъх — явно се опитваше да се успокои.

Стоеше само на три метра от мене. Олег беше ранен. Другите изглеждаха в нещо като шок. Наблюдавах Виктор и се мъчех да обуздая гнева си. Помислих си, че бих могъл да се справя с него, а сигурно и с останалите. Но нищо повече: това трябваше да си остане само мисъл, а не емоция. А в този момент не бях сигурен кое от двете ще вземе връх.

— О, Кобаяши! — произнесе Виктор, като клатеше глава и си бършеше очите. — Кобаяши! Е, добре. Значи съм сбъркал, като съм ти дал шанс при мен. Ти наистина си издънка! Можеш ли да го отречеш? Обикновена издънка.

В отговор нещастникът само потрепери и изхленчи.

В продължение на още няколко секунди Виктор остана неподвижно втренчен в Кобаяши, сякаш очакваше отговор. После без каквото и да е предупреждение, без видимо превключване на скорости, вдигна крак и с всички сили заби подметката си отстрани в лицето на ранения. Кобаяши изкрещя и вдигна ръце, за да предпази главата си, а Виктор, който отново се смееше, продължи по същия начин, като от време на време променяше положението си, за да улучи там, където иска. Опитите на Кобаяши да се защити отслабнаха, спазмите му също, виковете му заглъхнаха и се превърнаха в стонове. Накрая ръцете му се отпуснаха и той съвсем престана да се движи, но това явно само окуражи Виктор, който престана да се смее и още по-решително заблъска главата му с крак — като човек, чийто живот зависи от това да пробие капак на мазе.

Озърнах се към Олег и другите. Всички бяха пребледнели и гледаха с изцъклени очи. През войната бях виждал достатъчно вкаменени лица и това изражение ми беше познато. Тези мъже бяха ужасени от Виктор. При това основателно.

Никога не бях преживявал такова нещо. Възторжената радост, която този човек очевидно изпитваше от убийство, извършено от толкова малко разстояние. Светкавичният преход от шутовщина към зверство. Нелогичността, пълната неестественост и неочакваност на поведението му. Това не ме ужасяваше. Но ме смущаваше. Разклащаше моята увереност в разбирането ми за противника, обстановката и способността ми да се справя с тях.

Като се замисля, в онзи момент той ми беше в ръцете и можех — и трябваше — да го очистя. Само че бях обхванат от прекалено много съмнения, за да го направя.

Накрая Виктор спря и известно време остана изправен до Кобаяши, като се задъхваше от усилието. Лицето на жертвата представляваше неузнаваем миш-маш от кръв, кости и мозък.

Виктор вдигна очи, сякаш едва сега си спомняше, че в стаята има други хора.

— Вижте го само! — изломоти той и пак погледна към Кобаяши. — Винаги прави каши. И тая е най-голямата! Ама е и последната, да? — И отново избухна в смях, като че ли е казал най-смешното нещо на света.

Оставяйки кървави стъпки след себе си, руснакът се върна при креслото си и се пльосна отгоре му.

— Олег, повикай лекар — нареди той. — Да се погрижи за ръката ти. Няма да цапаме всичко с кръв, я! — Пак се разхили. — И доведи двама души да почистят тая каша.

Все още пребледнял, Олег кимна и излезе. Другите останаха приковани на местата си. Явно не знаеха какво да сторят и се страхуваха, че каквото и да направят, може да сбъркат.

Виктор въздъхна.

— Поздравления, господин Рейн. Назначен си.

Не отговорих. Бях съвсем сигурен, че опасността е отминала — във всеки случай, непосредствената опасност — но въпреки това не бях готов да оставя ножа. А и сега мъжете в стаята бяха с един по-малко. Бях пропуснал една възможност, но можеше да се открие друга.

— Какво ще правиш? — попита Виктор. — Да ме намушкаш ли искаш? Давай, опитай. Няма да си първият. Няма да си и последният.

Не беше въоръжен. И седеше. Аз имах нож. Бях парализиран от сблъсъка между импулса да го направя и страха, че пропускам нещо.

— Добре. Това ми харесва. Не си само забавен. Нямаш само топки. А си и умен. Само глупак може да се опита да ме убие сега, преди да е чул на каква работа е назначен.

Мислите ми ли четеше? Дали нарочно подсилваше или дори посяваше съмнението, че сега никакъв ход не е безопасен?

Нямаше значение. Важното беше, че изведнъж идеята да работя за, със и изобщо в близост до този човек, започна да ми се струва изключително лоша.

— Имате право — отвърнах аз. — Още не съм чул нищо за работата. И дори да бях, вие не сте ме назначили. Понеже не съм приел.

Изписаното на лицето му добро настроение се поизпари.

— Напротив, прие. Попитах кой иска мястото повече, ти или Кобаяши. И ти отговори ей с това тука. Много убедителен отговор, при това, поздравления, приятелю. Сега обаче Кобаяши го няма. И ти заемаш неговото място. Това не е пазарлък. Такава е реалността. Парите си ги бива. Извънредните добавки — също. Много ще ти хареса. Обаче не ми казвай пак „не“. Не и след като вече си казал „да“. Иначе ще реша, че не си надежден. Като Кобаяши. А и човекът, дето те препоръча, Миямото. Той те праща тука, значи гарантира за тебе. Ако се окаже, че не си надежден, същото важи и за Миямото.

Олег се върна с още двама японски гангстери, единият от които носеше голямо руло найлон и ролка изолирбанд. Когато видяха останките от Кобаяши, единият се извърна. Другият с найлона и изолирбанда успя да задържи погледа си върху жертвата, но пребледня и се наложи да стисне зъби.

— Какъв е проблемът? — попита Виктор. — Давайте. Разчистете кашата. И май има нужда от нов килим, да? Как смятате, тоя път може би ще е по-добре да е червен. — Той втренчено ме изгледа. — В случай че още някой се окаже ненадежден.