Бари Айслър
Рейн-сан: Сеч (6)

6.

Националният музей се намираше в парка „Уено“ Бях отседнал в друг любовен хотел, този път в Икебукуро, откъдето до Уено се стигаше директно с линията „Яманоте“.

Чувствах се странно да се завърна в града след десетгодишно отсъствие. Естествено, това пак си беше същият Токио, какъвто си го спомнях — шума на влаковете и автомобилите, миризмата на ориз и рамен, кипящата енергия на столицата. Но имаше и много промени. Цялостният силует на Икебукуро изглеждаше съвсем различно, навсякъде никнеха небостъргачи — един от които, гигантският Съншайн 60, в момента беше най-високият в Япония. Бетонът масово изместваше яките дървени къщи, потъмнели от дългите години редуване на слънце и дъжд. Войната също вече я нямаше. Когато бях малък, от нея все още имаше следи — кратери, пустеещи ниви, скелети на сгради, станали жертва на американски запалителни бомби. Когато се върнах през 1972 година, физическите белези от раните вече бяха изчезнали, но споменът за тях някак оставаше като призрачно присъствие във все по-процъфтяващия, все по-космополитен град. Сега обаче си бяха заминали и призраците и войната не се усещаше толкова като спомен, колкото като история.

Метрото си го биваше — чисто, бързо и ефективно. Но изведнъж усетих, че ми липсва Танатос, моторът „Сузуки“ GT380J, който бях изоставил при заминаването си преди десет години. Може би щях да си взема друг, ако се погрижа за Виктор и остана тук. Само че сигурно нямаше да е същото. Няма друга любов като първата.

Слязох от влака и закрачих през парка, като заобиколих отдалече езерото Шинобазу, мястото, където преди десет години бях „умрял“. Спомних си изстрела, плясъка сред лотосите, крясъците на подплашените патици. Около това езеро сега витаеха призраци и нямах нищо против никога повече да не го видя.

Денят беше топъл и слънчев и паркът гъмжеше от народ. Групи ученици със сини униформи и жълти шапки си бъбреха и се държаха за ръце, докато учителите им ги водеха към поредния храм или музей от програмата им, туристи с провесени на шията фотоапарати забиваха носове в карти и пътеводители, майки разхождаха малките си деца, чиновници, скатали се в нерегламентирана почивка, четяха вестници, пенсионери убиваха времето по пейките. Носеха се смехове и непринудени разговори. Листата на дърветата гинко вече жълтееха и койо, есенните багри, ми навяваха спомени за майка ми, която толкова много обичаше японската есен.

Минах край фонтана пред музея и спрях за момент, загледан в група чуждестранни туристи, които бавно влизаха в грамадната каменна сграда. Когато и последният потъна вътре, видях Мария да стои сама под портика на главния вход. Тя също ме забеляза, махна ми с ръка и се спусна по стъпалата.

— Здравей, Джон — поздрави ме, когато стигна при мен, и по италиански обичай ме целуна по двете бузи. — Не бях сигурна дали ще дойдеш, нали разбираш, но се радвам, че си тук.

Носеше черна пола под коляното, бяла риза с разкопчана яка и черни обувки с платформи. Малки златни обеци, семпла перлена огърлица и мъничко по-тънка очна линия, отколкото на приема. Нямаше да повярвам, че е възможно, но с делово облекло ми се стори още по-красива, отколкото с черната рокля.

— И аз не бях сигурен. Беше ми малко трудно да разбера за какво се отнася.

— Ами за работа, естествено.

— За работа ли?

— Нали затова се оглеждаше на приема? Търсеше някого, когото да попиташ за работа?

Тя си бе разтълкувала поведението ми така и аз не бях отрекъл, но и не бях потвърдил, че да реши да ми предложи нещо.

— Ъъъ… не знам какво да кажа.

— Сбъркала ли съм? Не търсиш ли работа? Отговорът ти тогава ми се стори… ммм… необвързващ.

— Може би мъничко. За каква работа става дума?

— Неотдавна човекът, който водеше англоезичните туристически групи, трябваше спешно да си замине за Австралия. И когато се запознах с теб, си помислих, че си подходящ за това място.

Озърнах се към импозантната сграда на музея зад нея.

— Много мило, че си се загрижила за мен, Мария, но почти всичките ми познания за изкуството са от разговора ни на сватбата.

— Естествено ще имаш нужда от учител. За твое щастие аз съм много добра в това, както сам виждаш.

Засмях се.

— Защо просто не ми каза, че искаш да дойда тук?

— Честно казано, опасявах се, че ако го направя, без преди това да ти покажа и да те запозная с директора Куросава, може да не осъзнаеш, че това те интересува.

— Може да не осъзная?! Е, предполагам, че и така може да се каже.

— Виж, дошъл си чак тук, тъй че трябва да проявяваш поне мъничко интерес, нали така? Дай да те запозная, да те поразведа из музея и после, ако продължава да не те интересува, поне ще си взел информирано решение, съгласен ли си?

Замислих се. Дали ми казваше истината? Действително ли ме беше поканила в музея, за да ми предложи работа? Защото ми хрумна, че ако тя иска нещо повече или нещо друго, предложението за работа е чудесен претекст. Всичко наяве, чак до срещата с директора на музея. Всичко опровержимо. Много по-безопасен начин за действие от — да речем — среща на чашка в някой бар или на пейка в парка.

А може и самата тя да имаше нужда от претекст. Едва години по-късно щях да прочета „Моралният човек и аморалното общество“ на Райнхолд Нийбур, където авторът описва как по-низкият „аз“ трябва да мами по-добрия, за да си осигури съгласието му за поведение, каквото последният иначе не би приел за нищо на света. Но още преди да прочета книгата, аз бях наясно с тази концепция и сега се зачудих дали Мария проявява интерес към мен и е убедила самата себе си, че става дума за работата, защото не е била готова да приеме истинския характер на интереса си. Знаех достатъчно за оправданията, свързани с убиването, за да разбирам, че нещо подобно може да се случва и при забранените увлечения.

Или пък всичко това бяха просто глупави надежди от моя страна. Психологическа проекция. Може би просто разсъждавах прекалено много.

Нямаше значение. Трябваше да я „разработя“, за да получа информация за мъжа й. И за тази цел щеше да свърши работа всякакъв претекст.

От музея се изсипа група бъбрещи помежду си гимназистки в тъмносини униформи, които минаха покрай нас. Изпратих ги с поглед, после вдигнах ръце в знак, че се предавам.

— Добре, нищо няма да изгубя, ако опитаме.

Влязохме вътре и аз спрях за момент във фоайето и се заоглеждах наоколо. Опитах се да си спомня последния път, когато майка ми ме беше довела тук — сигурно съм бил около седемгодишен. Не очаквах споменът ми да е толкова ясен и това ме изненада. Импозантният висок таван. Мраморните стени. Масивното раздвояващо се стълбище, широко шест метра, металните детайли на грамадните перила. И разбира се, тържественото ехо, носещо се сред всичкия този камък.

Мария се усмихна.

— Внушително, нали? Говори се, че щели да обявят сградата за джуйобунказаи, и мисля, че наистина ще го направят.

Джуйобунказаи означаваше „недвижими културни ценности“ — места, които властите смятаха за важни за японската култура и съответно налагаха ограничения върху тяхното преустройство. Имаше и съответен термин за хора — нингенкокухо, „живи национални богатства“, творци, които властите смятаха за жизненоважни за приемствеността в японската култура.

— Струва ми се редно — без да преставам да се оглеждам, отвърнах аз.

— Хайде, ела да те запозная с директора Куросава. Той ни очаква. И после ще те разведа из музея. Има страшно много неща, които си струва да види човек.

Заобиколихме огромното стълбище, подминахме табела с надпис на английски и японски „Само за служители на музея“ и стигнахме до масивна махагонова врата със стъклен прозорец в горната част. Вратата беше отворена и Мария силно почука.

— Господин директор? — извика на японски тя. — Водя ви един човек, който иска да се запознае с вас.

Влязохме в стая, претъпкана с окачени по стените свитъци, сгъваеми паравани и толкова много артефакти, че се зачудих как не поддават основите на сградата. Голям прозорец гледаше към спокойна вътрешна градина. И насред всичко това видях дребен мъж със смачкан костюм, чисто бяла коса и рошава брада, който седеше зад толкова грамадно бюро, че на неговия фон приличаше на дете. Той вдигна поглед от някаква книга, смени телените си очила с други и се изправи с помощта на бастун.

— Да, разбира се — каза директорът, като намести очилата си и примижа, за да ме види по-добре. — Вие трябва да сте господинът, за когото ми разказа Мария-сан. Значи се интересувате от музейната работа, така ли?

Поклоних се, малко озадачен от бързината, с която се развива всичко това.

— Ами да, господине… определено се интересувам.

Той долепи свитата си длан до ухото си и наклони глава към мене.

— Бихте ли повторили, моля?

Явно недочуваше. Трябваше да се досетя веднага от начина, по който Мария беше почукала и извикала. Повторих думите си този път по-високо и отново се поклоних.

В отговор старецът също леко се поклони.

— Къде сте следвали?

— Честно казано, господине, моето образование е главно… неформално. — Уместен начин да характеризирам наученото като войник и наемник.

— Хм, да, значението на формалното образование понякога се преувеличава. Самата Мария-сан е чудесно доказателство за това. Но как сте с английския? Той трябва да е на най-високо ниво, понеже ще водите групи. Не само туристи, имайте предвид, но също и видни гости. Националният музей е прозорец към японската душа, нали разбирате? Това е първото впечатление за много изтъкнати гости на нашата страна… — Тук директорът направи пауза и се вторачи в изтърканите ми дънки и износените ми обувки. — … И това първо впечатление трябва да е добро. С интернационализирането на нашата икономика, това е изключително важно.

— Израснал съм в Япония и Америка, господин директор. — Щеше ми се да си бях изгладил ризата, макар и само заради приличието. — Владея английски също толкова добре, колкото и японски.

— Добре, много добре. Иска ми се да можех да кажа същото за себе си, но английският ми е на толкова ниско ниво, че почти не мога да го използвам. Ето още една причина, поради която музеят се нуждае от помощта на млади, отворени към света хора като Мария-сан. Е, сега ви оставям на нея. — Куросава я погледна и просия. — Мария-сан, той е много симпатичен младеж.

Ние се поклонихме и излязохме.

— Не го ли хареса още от първия момент? — попита Мария, докато излизахме иззад стълбището.

— Изглежда… много мил.

— Обожавам го. Преди десет години той рискува да ме назначи в музея, въпреки че нямам докторска степен, и така всъщност ми спаси живота.

Заобиколихме група туристи и се заизкачвахме по стълбището.

— Доста силни думи за едно назначаване на работа — отбелязах аз, като се чудех дали Мария не си мисли, че прави нещо подобно за мене.

— Е, не буквално. Но по онова време имах нужда тъкмо от това. И оттогава винаги ме е подкрепял.

Стигнахме горе и влязохме в една от изложбените зали, „Модата през периода Едо“ в която бяха изложени поразителни официални копринени кимона. Мирисът на старо дървено дюшеме, отекването на стъпките под високия таван… всичко това кой знае защо ме натъжаваше. Може би защото усещах, че при предишното си идване съм бил още съвсем невинен. И далеч не толкова самотен.

— Започнах като обикновена екскурзоводка — тихо каза Мария, докато обикаляхме. — Първият екскурзовод гайджин в музея, защото владея английски, италиански и японски. И малко френски и немски от университета. Но директорът Куросава ми възлага все нови и нови отговорности. В края на тази седмица откриваме нова изложба, на която съм куратор, „Съкровищата на замъците Азучи и Ниджо“ — колекция от плъзгащи се врати и сгъваеми паравани, изобразяващи замъците в края на периода Сенгоку. Със записани на касети мои беседи на италиански и английски и каталог, написан от мен. Никога нямаше да мога да го направя без директора Куросава.

Допадаше ми, че го нарича „директора“ — на японски канчо — дори в негово отсъствие.

— Страхотно — отвърнах аз. — С удоволствие ще разгледам изложбата.

Тя се усмихна.

— Добре, защото отиваме натам.

Излязохме от залата с изложбата за модата и в дъното на коридора стигнахме до червено плюшено въже. Мария го премести да минем, върна го на мястото му зад нас и отключи една малка врата — заден вход, предположих. Когато влязохме, вътре беше прекалено тъмно, за да различа каквото и да е. Тя включи осветлението и затвори вратата.

Там бяха изложени едни от най-великолепните позлатени паравани, които бях виждал — огромни, навяващи силни чувства изображения на планини, езера и хищни птици. Позлатата възхитително отразяваше светлината. Някои от плъзгащите се врати стигаха чак до тавана. Дървените паравани създаваха илюзията, че гледаме през прозорец към градина, в центъра на която се издига стар кипарис.

— Поразително!… — бавно поклатих глава в почуда аз.

— О, grazie. Не отричам, че съм много горда с тази изложба.

— Напълно заслужено.

— Сега виждаш ли защо толкова много обичам директора Куросава?

— Да, струва ми се, че разбирам.

— Ето под ръководството на какъв човек ще работиш. Проявяваш ли интерес?

— Поласкан съм. Сериозно. Но мисля, че ще те разочаровам.

— Не трябва ли да ме оставиш сама да преценя?

— Тъкмо от това се боя — че преценката ти ще е такава.

Мария се засмя.

— Обикновено не греша за такива неща. А сега какво ще кажеш да ти изнеса индивидуална беседа? Отдавна не съм водила туристи и ще ми е приятно.

Прекарахме цял час само на нейната изложба. Останах удивен от познанията й за историята на изкуството и още повече от задълбоченото й разбиране за културните сили, довели до създаването на изложените творби.

— Какво още да ти покажа? — попита тя, когато излязохме в коридора. — „Дзен свитъци от периода Камакура“? „Укийо-е^[1] от периода Едо“? „Зората на японското изкуство“?

Усмихнах се.

— Когато ме водеше тук като малък, майка ми винаги ми задаваше същите въпроси. И аз винаги й отговарях, че искам да разгледам мечовете и доспехите.

Мария се засмя.

— Кой знае защо, ми е лесно да си го представя. Но в момента ремонтират залата „Одеждите на военния елит“ и експонатите временно са в хранилището. Все пак мога да ти ги покажа, ако искаш.

Слязохме по стълбището в мазето. За разлика от горните етажи, тук коридорите бяха тесни, таваните — ниски, и осветлението — оскъдно. Тази част от музея явно не беше предназначена за масова публика. Завихме в дъното на коридора и Мария пъхна ключ в обикновена ключалка на обикновена врата. После натисна електрическия ключ и аз я последвах вътре.

Помещението приличаше на пещера, в която са скрити съкровища — отрупани с артефакти лавици, грижливо подредени картини и щампи, безброй сандъци, съдържащи кой знае какво. Навлязохме в напомнящото на лабиринт пространство и накрая стигнахме до ъгъл, пълен с мечове и доспехи, които не бяха затворени зад стъклени витрини и бяха напълно достъпни.

— Не ви ли е страх, че някой може да ги открадне? — смаях се от привидната им незащитеност.

Тя сви рамене.

— Има нощна охрана. Пък и това е Япония. Някога чувал ли си за… ммм… обир в тукашен музей? А и никой външен човек не знае къде се съхраняват предметите, които не са експонирани. — Мария вдигна вежди. — Вече знаеш и ти, така че ако нещо изчезне, ще е ясно кой го е взел.

Отидохме при мечовете. Бяха десетина, всеки на дървена подставка. На горното ниво лежаха ножница коширае и ръкохватка цука, което предполагаше, че мечът е във вътрешен покой. Но разкошните лакирани ножници и ръкохватките цукаито, изработени от коприна и шагрен от кожа на риба скат, бяха само за бой. Самите оръжия се съхраняваха на долното ниво на стойките в ширасая, обикновена дървена ножница, в която беше прибрано острието с монтирана дървена ръкохватка. Наблизо имаше някакви бели дрехи и две стъкленици, навярно с чоджи — смес от минерално и карамфилово масло и барут, предпазваща стоманата от ръжда и плесен. Тези мечове бяха невероятни и се зарадвах да видя, че се грижат добре за тях.

— Спомняш ли си някой от тях? — попита Мария. — Те са много отдавна в музея.

Кимнах, обзет от странна тъга, и посочих меча, който разглеждах в момента — класическа катана, прибрана в ножницата ширасая под лакираната със златен лак коширае.

— Този меч винаги ми е бил най-любимият.

— Искаш ли да го подържиш?

Стрелнах Мария с поглед. Спомнях си колко много ми се искаше да подържа оръжието в ръце като малък.

— Шегуваш ли се?

— Само внимавай, моля те.

— Не се бой, няма да повредя експонатите.

— Повече се боя за теб, отколкото за тях. Мечовете са изключително остри. Знам, че знаеш, но все пак.

Хванах ширасаята с лявата си ръка и дървената цука с дясната, вдигнах меча от стойката и като внимавах да плъзна муне, гърба, по вътрешната повърхност на ширасаята, за да не нараня ха, лезвието, измъкнах леко извития меч от ножницата. Задържах го хоризонтално на равнището на очите си и бавно го завъртях, наслаждавайки се на отблясъците на светлината по майсторски изработената стомана, поразен от съвършеното тегло и баланс, внезапно изпълнен с усещането, че онова, което държа в ръката си, не е просто обикновен метал, а нещо будно, решително, почти живо. Плъзнах поглед по шарката хамон от закаляването на лезвието, като се питах колко битки е видял този меч, живота на колко души е отнел, и за миг изпитах странна свързаност с него — и двамата бяхме родени в Япония, и двамата бяхме създадени да убиваме.

— Подхожда ти — каза Мария.

Малко странният й глас ме откъсна от унеса ми и аз запримигвах.

— А?

Тя се понамръщи.

— Ами… с меч в ръката изглеждаш като в свои води. Не като със смокинг.

Не знаех точно какво е забелязала, но инстинктивно ми се прииска да го скрия. Отново погледнах острието.

— Просто винаги съм харесвал кото, старите мечове, повече от шинто, по-новите. Шинто са изработени майсторски, разбира се, и имат красиви шарки от закаляването. Но май харесвам по-утилитарния вид на класическите оръжия. При тях целта не е толкова красотата, колкото практичността.

Мария се засмя и неловкият миг отмина.

— О, я се чуй само, ти вече си готов екскурзовод!

В продължение на още един час обикаляхме из музея. Тя явно обичаше да показва неговите съкровища и аз разбирах защо Куросава я подкрепя — трудно можех да си представя по-добре осведомен, страстно обичащ работата си и очарователен екскурзовод. Докато вървяхме и разговаряхме, крадешком попивах с очи косата, лицето и тялото й и осъзнавах, че се опитвам да се боря с все по-сериозното си увлечение. Не бях сигурен какво ще правя по-нататък.

Не, не беше точно така. Знаех какво трябва да сторя. Просто исках да направя нещо друго.

Когато свършихме, Мария ме изведе навън. Слънцето клонеше към залез, разхлаждаше се и навалиците бяха оредели. Наоколо работеха група градинари с традиционни дочени панталони момохики, ризи хантен и конични бамбукови шапки. Известно време ги наблюдавах как кастрят храсти, косят трева и събират пъстрите очиба, падналите листа — тихият шум на бамбуковите им гребла и метли звучеше като ария на есента в някогашно Токио. Това ме изпълни с носталгия по времето, когато майка ми ме водеше тук като малък — тогава също виждах градинарите, винаги късно следобед, сигурно защото в края на работното време и след това не биеха толкова на очи.

Когато се отдалечихме от музея, Мария ме хвана под ръка и аз усетих топлината на дланта й през ръкава на ризата си. Дали флиртуваше с мен просто за да ме накара да приема работата? Или имаше нещо повече? Или и двете?

Или, което би било най-лошо, започвах да си фантазирам?

— Удивително е, че си научила всичко това сама — казах аз, докато вървяхме. — Тъй де, хората учат такива неща в университета. При това в докторските програми.

— Е, не съм съвсем самоука. Две години следвах азиатско изкуство в университета „Сапиенца“, обаче не завърших.

— Защо?

— Мъжът ми беше гостуващ преподавател там. Дойдох с него в Япония и се оженихме.

Зад тези няколко думи сигурно се криеше цяла история, цял един свят. Трябва да е била двайсетинагодишна, когато е дошла тук със Сугихара. Беше напуснала университета… Навярно се бяха влюбили… Може би беше забременяла…

Но докато го казваше, лицето й нарочно беше безизразно и гласът й — неутрален, като човек, който съобщава прогнозата за времето. Явно не желаеше да дискутира този въпрос освен на равнището на голите факти.

И все пак заради връзката с мъжа й не успях да устоя да не я поразпитам.

— Имате ли… деца?

— Имахме момче. Но вече го няма.

Начинът, по който произнесе това „Но вече го няма“, не оставяше никакво съмнение в смисъла на тези четири кратички думи. Спрях и се вгледах в нея. Съзнавах колко много болка съдържат те и бях трогнат от достойнството и самоконтрола й.

— Съжалявам — казах аз.

Мария поклати глава.

— Беше много отдавна.

— Такова нещо едва ли може да е „много отдавна“. Времето не тече по такъв начин.

Тя ме погледна така, сякаш се чудеше дали да продължи, или да смени темата. В далечината чух сигнала на пристигащ влак по линията „Яманоте“.

— Не тече — след малко тихо повтори Мария. — Вярно е. И ти благодаря.

— Аз ти благодаря, че ми каза. И моля за извинение, че повдигнах толкова болезнен въпрос.

— Не, няма нищо. Понякога е трудно да го избегна. Защото е свързано с всичко, нали разбираш? Отразява се върху всичко.

— А мъжът ти? — попитах аз, като се чувствах мръсник, задето се опитвам да извлека оперативна информация в момент, в който тя споделяше нещо толкова интимно и мъчително. — Как така един политик е чел лекции в Рим?

Мария се усмихна и явно се зарадва, че съм сменил темата. Или поне акцента.

— Това беше много преди да стане политик. В първото си… ммм… превъплъщение той имаше докторат по изобразително изкуство. Беше професор по консервация на исторически паметници в Университета по изкуство и дизайн в Киото.

— Даже не съм съвсем сигурен точно какво е това. Още ли смяташ, че съм подходящ за работата в музея?

Тя пак се усмихна.

— Това означава, че беше специалист по реставрирането и съхраняването на древни произведения — скулптури, картини, керамика, такива неща. Това е много важна област и изисква необичайно образование, най-често комбинация от химия и история на изкуството. Е, вече знаеш. Виждаш ли колко бързо усвояваш, когато имаш добър учител?

Засмях се.

— И как от специалист по реставрирането и съхраняването на древни произведения се става политик?

Мария ме хвана под ръка и двамата продължихме нататък.

— Баща му беше депутат в Диета от префектура Яманаши. Мъжът ми не искаше да има нищо общо с политиката, но когато баща му почина, много хора от ЛДП го натиснаха да се кандидатира за мястото на баща си. Включително майка му. Той е единствен син и тези места в Диета… е, знаеш как е. Самураите ги няма, но политиката в тази страна до голяма степен все още се основава на произхода и унаследяването.

— И той се е кандидатирал, така ли?

— Да, през хиляда деветстотин и шейсета го избраха и се пренесохме в Токио. Страшно съжалявах, че напускаме Киото. Защото нали знаеш — къде другаде би искал да живее един почитател на японското изкуство? Но и в Токио не е зле. Мъжът ми често пътува до Яманаши, разбира се, за да поддържа връзка с избирателите си, но аз прекарвам повечето си време тук.

Замислих се дали в тази информация има нещо, което може да ми е от полза. Още не бях сигурен.

— Обаче това не е точно животът, който си искала.

Тя ме погледна и отново изпитах усещането, че се чуди какво да сподели с мен. След малко се усмихна и с известно усилие отговори:

— Не съвсем. Ами ти? Къде си ходил на училище?

Сменяше темата. Искаше ми се да я попритисна, но разбирах, че е по-добре да изчакам.

— Дори не съм завършил гимназия. Още ли искаш да ме вземеш на работа?

— Както каза директорът Куросава, значението на формалното образование понякога се преувеличава. И все пак съм изненадана. Струваш ми се, не знам, образован.

Засмях се.

— Та аз дори не знам как се държи чаша за шампанско.

— Напротив, знаеш. Аз те научих, забрави ли?

Отново се засмях.

— Вярно. И все пак.

— Заради начина, по който се държиш, струва ми се. Чувстваше се неловко на онова парти, нали? Личеше си. Обаче не изглеждаше… ммм… неуверен. Нали разбираш, някои хора без формално образование се чувстват малоценни. Ти не ми изглеждаш такъв.

Замислих се.

— Май позна.

— Което ме кара да си мисля, че все пак си получил образование някъде.

— Пак позна.

— Може ли да попитам къде?

Погледнах я.

— Това част от интервюто за приемане на работа ли е?

— Определено.

— Когато бях седемнайсетгодишен, напуснах гимназията и постъпих в армията. После три години бях във Виетнам.

— Господи!

— Изненадана ли си?

Мария внимателно впери очи в мен.

— Не. Може би не съм. Струваше ми се, че в теб има нещо. Просто не знаех какво.

Заинтригувах се.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами на приема беше сам, но това не те смущаваше. Като че ли… ммм… страниш от другите. Като че ли знаеш нещо, изпитваш нещо или си направил нещо, което те отделя от обществото.

Това наблюдение беше толкова проницателно, че ме смути.

— Отново позна.

— Видял си много неща през войната, така ли?

Изтекоха няколко секунди.

— И извърших много неща.

— Извинявай.

— Беше много отдавна.

Тя се усмихна.

— Това не е по-вярно, когато го казваш ти, отколкото когато го казах аз.

Не отговорих и Мария ме стисна за ръката, сякаш за да ме успокои.

— Мисля, че травмата може да те накара да се чувстваш откъснат от хората, които не са преживели такива неща. Сякаш живеят в друг свят.

Все едно ми четеше мислите — по-добре, отколкото аз нейните. Сякаш провеждах рандори с човек, за когото съм очаквал да е новак в джудото, а той се е оказал с черен пояс.

— Това може би си има и добрата страна — отвърнах, като си мислех за Лудия Джейк. И за Тацу, с когото се бяхме запознали и сприятелили през войната. — Малцината, които знаят… те го разбират. Наистина го разбират.

Мария кимна.

— Мога да си представя.

— Няма ли някой… — Млъкнах, понеже не знаех как да довърша изречението.

— А, нали знаеш, да си чужденец в тази страна може да е малко самотно.

— Да, знам. Нямаш ли роднини?

— Това е дълга и тъжна история. Предпочитам да ми разкажеш за своите.

Отклонихме се от павираната алея и под краката ни захрущя чакъл. Наоколо още имаше хора и паркът продължаваше да е доста оживен. Някак си обаче имах чувството, че сме само ние двамата.

— Няма много за разказване. Майка ми беше американка, а баща ми — японец. Той почина, когато бях осемгодишен, и майка ми ме заведе в Щатите. Така че съм израснал и в двете страни.

— Но никъде не си се чувствал у дома.

Това определено беше вярно, но не исках да го призная.

— Защо смяташ така?

— Просто имам такова чувство. Майка ти още ли е в Щатите?

— Почина. И това беше много отдавна.

Произнесох последните думи иронично, но Мария въпреки това спря и ме погледна. Съчувствието в очите й я правеше почти непоносимо прекрасна.

— Естествено — тихо отвърна тя.

Само кимнах. Бяха убили баща ми по време на уличните безредици, обхванали Токио, след като правителството на Киши ратифицира американско-японския пакт за сигурност през 1960 г. Майка ми почина от рак десетина години по-късно, докато аз бях на война. И Мария имаше право, всичко това изобщо не беше много отдавна. Просто го пазех в своеобразна кутия, наред със спомените ми от войната. И със Саяка.

Известно време и двамата помълчахме. После тя каза:

— Добре. Може би стига тъжни истории за един ден, а?

— Определено. Извинявай, че отворих тази тема.

— Няма нищо. И аз я подех. Когато опознаваме някого, виждаме светлите неща и се сблъскваме с мрачните, нали така?

— Явно.

— Е? Искаш ли работата?

— Мислиш ли, че съм готов за нея?

— Не, естествено. Директорът Куросава ще се съобрази с моята препоръка, но въпреки това по някое време ще иска да те интервюира. Затова трябва да знаеш много повече, отколкото сега.

Вдигнах вежди.

— Ех, да имаше кой да ме научи!

Мария се засмя.

— Е? Можеш ли да дойдеш пак тази седмица?

Не бях сигурен дали е разумно. Исках да я видя отново, това ми беше ясно, макар да знаех и че съм ужасно объркан относно причините.

— Тази седмица не ми е много удобно през деня — импулсивно отговорих аз. — Но какво ще кажеш да пием по нещо някоя вечер? Тъй де, има да ме учиш толкова неща, но не е задължително винаги да сме в музея, нали?

— О — понамръщи се тя. — Мислех, че си свободен по цял ден, след като, нали знаеш, в момента нямаш работа.

Мамка му. Инстинктът й си го биваше. И когато другия път си отворех устата, трябваше да съм сигурен, че казаното ще отговаря на онова, което Мария си мислеше, че знае за мен.

— Това е дълга история. Просто съм… малко зает.

— Да не ходиш на други интервюта? Възможно ли е нещо да се сравнява с работата при директора Куросава с мен?

Тя за пореден път ми даваше възможност да се призная за виновен в по-дребно провинение, за да скрия по-тежкото. С облекчение поклатих глава.

— Едва ли нещо може да се сравнява с това. И все пак…

Мария впери в мен онези свои тъмни очи. Нямах представа какво се случва зад тях.

— Е, всъщност утре вечер мога да се освободя — каза след малко тя. — Музеят затваря в пет.

Замислих се бързо, като се опитвах да овладея обзелото ме радостно вълнение от перспективата да изляза с нея. Не знаех много барове в Токио. Бях ходил в „Камия“ в Асакуса естествено, едно от заведенията, в които Макгроу ми определяше срещи. Обаче това беше голям и шумен квартален бар. Не какъвто имах предвид. Бар „Орхидея“ в хотел „Окура“ ставаше, но там можеше да я познават и сигурно нямаше да й е удобно.

В началото на нашето познанство с Миямото той постоянно говореше за барове, които бяха неговата страст. И особено си падаше по един, нов по онова време, понеже собственикът също като него се занимавал със садо, чайната церемония, и построил бара в съответствие с биишики, естетическо мислене, осъзнаване на красотата. Бар „Радио“, така се казваше. В Минами Аояма. Не бях сигурен дали още съществува, но можех да се обадя и ако го бяха закрили, щях да измисля нещо друго.

— Чувала ли си за бар „Радио“? — попитах аз.

— Не.

— Не съм ходил там, но имам един приятел — същия, за когото ти споменах на сватбата, който ми обясни за нен — и той го обожава. Мисля, че си струва да се види. Ако искаш, естествено.

Тя се усмихна.

— Много примамливо предложение. Много бих искала да видя каква е тази работа с нен. Особено в бар.

— Аз също. Намира се в Минами Аояма. В колко часа ще ти е удобно?

— Да речем, в шест? Просто ще взема метрото до Омотесандо.

Внезапно си представих как се нося на Танатос от Уено към Минами Аояма в сумрака на Токио, Мария е на седалката зад мен и ръцете й са обвити около тялото ми. Само че преди десет години бях оставил мотора си край лотосите в езерото Шинобазу.

— Какво има? — попита тя.

Гласът й ме откъсна от унеса.

— А, нищо. Просто си спомних нещо отпреди много отдавна. Когато навремето живеех тук, имах мотор. Щях да те взема с него.

— О, звучи страхотно. Аз всъщност имам една малка „Веспа“. Но до Минами Аояма сигурно ще е по-лесно с метрото.

— Добре. Значи… утре в шест.

Последва неловко мълчание. След това тя се усмихна и ми протегна ръка. Предпочитах една от онези италиански целувки по двете бузи, но важното беше, че имаме уговорка за другата вечер.

Ръкувахме се.

— Чао — каза Мария и се запъти обратно към музея.

Проследих я с поглед, като си мислех: „От това няма да излезе нищо добро, Джон“.

И наистина трябваше да послушам вътрешния си глас.