Бари Айслър
Рейн-сан: Сеч (15)

15.

Същата вечер отидох в изакаята в Юракучо. Бях сигурен, че никой не е в състояние да проследи Тацу, без той да забележи, но въпреки това подраних и заех позиция оттатък улицата, така че го видях да пристига и изчаках да се уверя, че няма опашка. Няколко години по-късно президентът Рейгън щеше да популяризира руската поговорка „Доверяй, но проверяй“. Макар по онова време да не я знаех, аз напълно се ръководех от този принцип.

След като не установих проблеми, влязох вътре и се насочих към неговата маса.

— О, закъсняваш — отбеляза той, докато сядах на стола до него. Така и двамата можехме да наблюдаваме входа и бяхме достатъчно близо един до друг, за да разговаряме, без да ни чуват клиентите наоколо, които бездруго бяха толкова пияни и шумни, че подслушването сигурно не представляваше проблем. — Обикновено подраняваш.

На масата вече имаше две халби бира. Чукнахме се и отпихме.

— Познаваш ме. Не искам да стана скучен и предвидим.

— Вярно. Знаеш ли, че днес е извършено още едно убийство на гайджин?

— Така ли? Значи общо станаха три?

— Да. Което за Токио направо си е епидемия.

— Успяхте ли да научите нещо за убитите?

— Още не. Никой от тях не е носел документи за самоличност. Нито са се обаждали техни близки, за да приберат телата им.

— Не са носили документи за самоличност, а? Какво ти говори това?

Тацу ме погледна и не успях да видя дали играта му допада, или му е омръзнала.

— Двамата в Шибуя може и да са били обрани. Днешният, онзи на метростанция „Гайенмае“, е бил хвърлен на релсите пред пристигащ влак. След спречкване, както го описват очевидците.

— Е, ти знаеш по-добре от мен, но при ниската престъпност в Токио и изобщо при тези обстоятелства предполагам, че са някакви шпиони, които са се придвижвали без документи по време на операцията.

Той изсумтя.

— Да, звучи логично. И в такъв случай са имали нещастието да се сблъскат с някой, който се е противопоставил на тяхната дейност.

— Връзка с Уилсън, така ли смяташ?

— Възможно е.

Искаше да ме накара да му задам въпроса директно, затова го направих.

— Успя ли да научиш нещо за него?

Тацу кимна.

— Ти се оказа прав за подробностите — първо БСО, после ЦРУ. Действал е по целия свят и знае пет чужди езика освен английски — френски, немски, италиански, испански и руски.

— Владеенето на руски е многозначително при тези обстоятелства.

— Може би. Дай обаче първо да се придържаме към онова, което ни е известно.

Усмихнах се. Говореше като добродушен двойник на Макгроу.

— Моля — съгласих се аз.

— През Втората световна война спускали Уилсън с парашут в тила на врага, за да организира партизани срещу нацистите. По ирония на съдбата после участвал в операция „Кламер“ — вербуването, реабилитирането и заселването на видни нацисти в Съединените щати след войната в замяна на техните научни познания или ценността им за разузнаването.

— „Кламер“ ли?

— Нарекли я така заради практиката да защипват с кламер документите, доказващи техните жестокости, и „чистите“ документи за тяхното установяване в Щатите.

— Аха.

— Уилсън участвал и в операция „Гладио“, при която подготвяли нелегална съпротива в случай на съветска инвазия в Европа. В операция „Мангуста“ в Куба, когато използвали американската мафия в атентати срещу Фидел Кастро. В операция „Хаос“, насочена срещу различни американски медии и дисидентски организации. В проекта ФУБЕЛТ, който довел до свалянето и убийството на Салвадор Алиенде в Чили. И в сдобилата се с особено лоша слава програма МКУлтра за психологически контрол и експерименти с хора.

— Впечатляващо е, че нещо в такъв списък може да се отличи с особено лоша слава.

— Наистина.

— Но Алиенде… Мислех, че се е самоубил.

В отговор той само ме изгледа.

— Ясно — въздъхнах аз.

Тацу отпи глътка бира.

— След разкриването на тези и други дейности от комисиите на Чърч и Пайк хората като Уилсън бяха смятани за опетнени. Част от период, който Управлението искаше да прати в миналото. Когато президентът Картър го назначи за директор на Централното разузнаване, Стансфийлд Търнър уволни около осемстотин такива агенти.

— Е, какво чак толкова лошо може да се случи, когато осемстотин недоволни експерти в областта на саботажа, диверсията и покушенията изведнъж се окажат без работа?

— Случи се това, че много от тях предложиха услугите си на чужди правителства. Други — на престъпни организации. Сред тях е и Уилсън. Занимавал се е с трафик на оръжие и пране на пари. И обучавал секретните служби на различни престъпни правителства в Африка и Латинска Америка.

— Достатъчно престъпни, за да се занимават със саботажи, диверсии, покушения и експерименти с психологически контрол ли? Тези правителства са най-лошите.

Тацу наклони глава и се вгледа в мен, сякаш изучаваше контурите на някакъв странен организъм.

— Няма да се преструвам, че разбирам чувството ти за хумор — каза той. — Обаче знам какво издава.

— Какво?

— Нервност.

— Не казвай на никого. Предпочитам хората да ме мислят за забавен вместо за нервен.

— Благодаря, че доказваш думите ми.

Вдигнах наздравица с халбата си.

— Знаеш ли, Тацу, понякога качеството на информацията, с която разполагаш, почти ме плаши.

— Радвам се, че я оценяваш така. За мен обаче тя почти никога не е достатъчна.

— Ами вероятността Кейси някак си да е върнал този тип от улицата?

— Правдоподобна, но недоказана. Кейси определено полага усилия да възстанови кръга от майстори на тъмните изкуства в ЦРУ. Привличането на бивши агенти е целесъобразен начин да го направи.

— Като може би държи някои от тях на известно разстояние с цел опровержимост.

— Също правдоподобно, но недоказано.

— Добре, как смяташ? Има ли връзка между Уилсън и Виктор?

— Възможно е. Това предположение се потвърждава от факта, че господин Уилсън в момента е на посещение в Япония.

Усмихнах се.

— Нали ти казах! Почти се плаша от информацията, с която разполагаш. А може ли да попитам за местонахождението на господин Уилсън?

— Изглежда е влязъл в страната под името Карл Уудс. Такъв човек обаче не е регистриран в никой от по-големите токийски хотели. Предполагам, че използва друго име. Стандартна оперативна процедура за спец като него.

— Можеш ли да се поразровиш малко по-надълбоко?

— Едно е да пратя доверен човек да потърси в архива на миграционната и митническата служба — малко рязко отвърна той. — Трудоемко, но пък дискретно. Съвсем друго е да поискам нужните ресурси, за да проверя списъците с гости на пет-шест, че и повече хотела — много от които често се посещават от видни личности и дипломати. Най-малкото ще трябва да обясня причините на началството си.

Извинително вдигнах ръце.

— Ясно. Прощавай, че попитах. Има ли начин да разберем дали и кога е идвал по-рано в Япония?

— Моите хора вече провериха за предишни посещения на Карл Уудс. Не откриха нищо.

— Което значи, че или не е идвал преди, или…

— Или е идвал, но под различни псевдоними. Инстинктът ми подсказва, че е последното. Но нямам доказателства.

Почвах да се дразня — разполагахме с много късчета от пъзела, но все още не можех да ги подредя.

— Някаква представа с каква цел е тук?

— Не. Ако не беше информацията, която получих от теб, изобщо нямаше да знаем, че е в страната. И нищо чудно. Като се има предвид неговото минало, секретността му е втора природа.

Отпих глътка бира.

— Е. пак заповядай.

Той се отпусна назад и скръсти ръце.

— Онова, което ми каза, всъщност ни изправя пред много въпроси. За да открием отговорите, най-вероятно ще имаме нужда от онова, което не споделяш за собствените си връзки с Виктор.

Замалко да пусна някоя тъпа шега, нещо от рода на „Какво не споделям?“.

Обаче разбирах, че Тацу има право. Той изпълняваше своята част от сделката. Даваше ми много сведения. Нямаше да е честно да не му отговоря със същото.

Още по-лошо. Щеше да е глупаво.

— Онази поръчка, която ми възложи Виктор — започнах аз. — Няма да я изпълня. Трябва да си наясно с това, преди да продължа нататък.

— Добре.

— Обектът е от ЛДП. Коджи Сугихара.

Тацу продължително ме изгледа с обезпокоително безизразно лице. Накрая попита:

— Някога замислял ли си се за тази твоя дарба да се забъркваш в неща, които са много над възможностите ти?

— Не съм имал време. Прекалено много хора се опитват да ме убият.

Той поклати глава, жест, с който обикновено даваше демонстративен израз на раздразнението си.

— Според теб какво ще се случи, ако убиеш високопоставен член на ЛДП?

— Нали ти казах, няма да го направя.

— Фактът, че изобщо си могъл да си го помислиш, ме кара сериозно да се съмнявам в способността ти трезво да преценяваш нещата.

— Виж, не отговорих веднага на Виктор и той ме заплаши, че ако не го направя, ще убие моя приятел. Оттогава само се опитвам да печеля време — и търся възможност да очистя Виктор.

В отговор Тацу отново поклати глава.

Знаех, че върши много и че го поставям в трудно, може би даже опасно положение. Изведнъж се почувствах гузен, че го притискам. Искаше ми се да му го кажа, но реших, че ще се получи по някакъв глупаво многословен американски начин. Затова запазих мълчание с надеждата, че той ще усети в него известна загриженост.

— Дай да… се върнем назад — след малко предложих аз. — Кой ще спечели от смъртта на Сугихара?

Тацу сви рамене.

— Когато умре някой политик, винаги има печеливши. Това се отнася за катаклизми от всякакъв вид. Фигурите на дъската се пренареждат, появяват се възможности там, където преди е имало пречки и застой.

— Добре. А по-конкретно?

— Тъкмо това се опитвам да ти обясня. Когато изгодите са в най-различни посоки, трудно може да се открие причинно-следствена връзка.

— Сугихара известен ли е с нещо? С някакви… не знам, търговско-промишлени дейности, да речем? Научих, че наскоро е бил на банкет с някаква американска търговска делегация.

— Популярен е сред японските фермери, защото защитава родното производство на ориз чрез значителни данъци върху вноса. Но едва ли се отличава от други в това отношение. Смъртта му по никакъв начин няма да подготви почвата за драстично увеличаване на вноса на ориз.

Усмихнах се.

— Когато представяш нещата така, наистина звучи малко вероятно.

Той кимна и разбрах, че сме преодолели напрежението отпреди малко.

— Добре. Сериозно се съмнявам, че Виктор има личен мотив, за да иска смъртта на Сугихара. Следователно въпросът е кой е поръчал на Виктор да го направи.

— Действително това е въпросът.

— Може би Уилсън? Който и да е, поръчителят не иска да има нищо общо с това. И ти виждаш нещата така, нали?

— Разбира се. Иначе защо ще го възложат на теб?

Думите му малко ме жилнаха, само на равнището на професионалната ми гордост. Но какво да направя, да му възразя, че всъщност списъкът с поръчковите ми убийства е доста дълъг, така ли? Разговорът ни бездруго се движеше съвсем близо до границата, която нямах желание да прекрачвам. Толкова близо, че не бях сигурен дали с Тацу все още сме от една и съща страна.

— Не само на мен — напомних му аз. — И на Кобаяши. Помисли. Ако Кобаяши беше убил Сугихара, сигурно веднага след това щяха да убият Кобаяши. И после ти щеше да се чудиш защо Гокумацу-гуми са очистили депутат в Диета, по дяволите. А ако го бях направил аз…

Бях възнамерявал просто да изложа разсъжденията си за това, че и връзката с мен е опровержима, но сега ме глождеше нещо друго.

— Какво има?

— Виктор знае за миналото ми — бавно отвърнах аз, като се опитвах да анализирам този факт от нова гледна точка. — За КОВПВ-ГПН. И всичко останало. И въпреки това ми възложи поръчката. Преди си мислех, че… това не го интересува. Че за него е най-важно да няма връзка с мен. Аз ликвидирам Сугихара, неговите хора ме ликвидират и какъвто и да съм бил, по никакъв начин не могат да ме свържат с Виктор.

— Логично заключение.

— Да. Сега обаче се чудя…

— Дали не си се съсредоточил прекалено много върху Виктор вместо върху онзи, който стои зад него.

Погледнах го.

— Да. Точно така.

И изведнъж разбрах. Внезапно. Онова, което преди ми беше убягвало.

Наведох се напред.

— Добре, да си представим следното. Виктор се избавя от Кобаяши, понеже Кобаяши се е издънил. Взима ме на неговото място — като наемен убиец и изкупителна жертва. После му се обажда някой, може би Уилсън. „Какво става със Сугихара? Нали трябваше да е мъртъв миналата седмица?“ И Виктор му отговаря: „Няма проблем. Намерих нов човек. Много го бива. С отлични препоръки. Служил е в американските спецчасти. В КОВПВ-ГПН. Ветеран от Виетнам. И е наполовина японец, така че познава Токио и може да се добере до обекта“. Загряваш ли?

Тацу бързо кимна, което при него означаваше, че е крайно развълнуван.

— Значи човекът се обажда и научава, че новият наемник е бивш американски военен. И остава недоволен. Защото връзката с американските власти е проблем.

— Точно така.

— Но наистина ли тази връзка е толкова сериозна? Бивш военен. Уволнен преди десет години.

— Не става дума просто за бивш военен. КОВПВ-ГПН се занимаваше с неща, които американското правителство все още отрича, както ти е известно. Сериозно се съмнявам, че правителството много ще се зарадва, ако някой разкрие какво сме вършили там. И не е само заради военната връзка. А и заради работата, която преди десет години върших в Токио за ЦРУ Представи си, че убия Сугихара и ме заловят. Това е катастрофа за Управлението.

Той отново кимна, явно доволен, и аз осъзнах, че последното му възражение просто е било сондиране — проверка дали схващам цялостната картина. Не можех да определя кога изпитва по-голямо удовлетворение — когато вървя в крак с него или когато се налага да ми обяснява като на първолак.

— И ти ли го виждаш по същия начин като мен? — попитах аз.

— Да. Не е трудно да си представя Уилсън в такава роля.

Надигнах халбата си.

— Още нещо обаче не се връзва. Разбирам защо човек като Уилсън не иска да убия Сугихара — и се опитва окончателно да ме извади от играта, понеже със самия факт, че Виктор ми е възложил поръчката, вече знам прекалено много. Но Виктор не прави опити да ме отстрани. Даже ми дава нова информация за Сугихара. От него научих за банкета с американците. Макар че, струва ми се, това може поне отчасти да е било инсценировка, за да знаят къде и кога да ме открият.

— Пропускаш още една възможност — иронично се обади Тацу, което ми показа, че тази вечер получава и двата вида удовлетворение.

— Така ли? Каква?

— Виктор и Уилсън да преследват различни цели.

— Според теб Уилсън е казал на Виктор да ме отстрани от Сугихара, но Виктор не го е послушал, така ли?

— Защо не? Виктор изглежда ли ти особено податлив на контрол?

— Не, не бих го характеризирал така, след като го споменаваш.

— Възможно е също Уилсън да е решил да те остави да очистиш Сугихара и да е пратил хората си след теб. Защо не? Както сам каза, ти вече знаеш прекалено много, белята вече е станала. Ако извадиш късмет и убиеш Сугихара, а хората на Уилсън те ликвидират веднага след това, Уилсън ще е доволен. Ако хората му те убият, преди да си се добрал до Сугихара, пак ще са ти затворили устата. И в двата случая си върши работата добре — веднага е почнал да те следи, да установява свърталищата и навиците ти, да изяснява как може да се добере до теб. Даже сега да не успее да направи своя ход, ще е в състояние да действа по-бързо, когато настъпи моментът.

— Кое според теб е по-вероятно?

Тацу не се поколеба.

— Второто. Хитър и опитен човек като него ще го направи по този начин. Ще ограничи риска, ще си запази известно предимство. Съмнявам се, че изобщо е казал на Виктор да те отстрани. Защо да си прави труда? От негова гледна точка, колкото по-малко знае Виктор, толкова по-добре.

Това също изглеждаше логично. И обясняваше нещо, за което се бях чудил по-рано. Защо Виктор не ми е казал за сватбата? Оказвах се прав — защото не е знаел. Уилсън не му беше съобщил, понеже държеше на дискретността повече от руснака.

— Значи си сигурен, че моят проблем е Уилсън.

Той сви рамене.

— Как го казваха американците? Ако ходи като патка, ако има перушина на патка и ако кряка като патка…

Усмихнах се. Рядко ми се случваше да чуя някой да говори за чужденци, като в същото време ме причислява към японците. И макар да не ми се щеше да го приема, явно дълбоко в себе си копнеех за такова признание.

— Знам, че искам прекалено много — казах аз, като се поддадох на американската си импулсивност, въпреки че по-рано бях решил да не отварям дума за това. — И моля за извинение.

В отговор Тацу изсумтя, което за него представляваше изключителна проява на емоционално отношение.

— И малко съм гузен, че те притискам, но наистина ще ми е от голяма полза, ако ми помогнеш да се добера до Олег.

— Признавам, че се колебая. Три убийства за три дни вече са много за Токио. А три неразкрити убийства са много за Кейсацучо.

— Предполагам. И все пак жертвите не са японци. Нито обикновени граждани. А и тези трима гайджини явно не са туристи. Може да… отшуми.

— Може. Ако не стане още по-лошо.

— Това означава ли, че си променил мнението си за пенсионирането на Олег?

— Къде ще му излезе краят?

— Знаеш къде. При Виктор.

— А Уилсън?

Засмях се.

— Това значи ли, че искаш да се заема с него? Или не искаш?

Освен основателен въпрос, последната ми реплика ми се струваше поне мъничко смешна. Лицето му обаче остана безизразно.

— Не е лесно да се работи с теб — след малко каза той. — Аз се опитвам да водя разследвания. А след теб има само трупове.

Погледнах го.

— Това наистина ли те смущава, Тацу? Ако труповете са на когото трябва?

Не бях имал намерение да се изразявам толкова директно. В мен се обаждаше американецът — не притежавах уклончивостта на Тацу. Особено когато някакъв бивш спецназовски психопат правеше всичко възможно да ме убие и имах нужда от информация, за да се добера пръв до него.

След няколко секунди Тацу въздъхна.

— Изглежда, че Олег си пада по японски момичета.

Беше открил нещо и щеше да ми го каже. Правеше ми отстъпка и не исках да го поставям в неловко положение, като дам знак, че съм разбрал.

— Ами предполагам, че е дошъл в правилната страна.

— Не точно. Момичетата, които харесва, са професионалистки. А в повечето заведения, които предлагат японски момичета, не пускат гайджини.

— Сериозно ли говориш? Кой портиер на бардак ще отпрати човек като Олег?

— Освен всичко друго Олег и Виктор са бизнесмени. Насилственото влизане в заведения, в които са нежелани, ще е обида към якудза, която контролира сексбизнеса. И въпреки че явно са повече от готови да си навлекат омраза по основателни причини, двамата явно са достатъчно умни да не го правят само заради плътски удоволствия. Пък и в Йошивара има най-малко десет торуко, в които с удоволствие обслужват гайджини. И момичетата в някои от тях са точно по вкуса на Олег.

Йошивара беше един от кварталите на червените фенери в Токио, обявен за такъв още в началото на XVII век по време на шогуната Токугава. Торуко представляваше съкращение от торуко буро — „турска баня“. Само че освен наличието на сапун и вода, въпросните заведения нямаха нищо общо с турските бани и през 1985, след продължителни протести от страна на Турция, асоциацията, управляваща всички торуко, обяви конкурс за ново наименование. Спечели сопурандо — „сапунландия“, чистичък евфемизъм, който се използва до ден-днешен.

Това беше интересно, но не виждах как бих могъл да го използвам. Освен ако…

— Не искам да оспорвам източниците и методите ти, обаче информацията не идва ли оттам, откъдето ми се струва?

Тацу сви рамене.

— Както вече съм ти казвал, от якудза с удоволствие предават информация на Кейсацучо, стига да смятат, че така ще навредят на Виктор. След като от едно от приемащите гайджини заведения потвърдиха, че Олег им е клиент, не беше трудно да получим потвърждения и от другите.

— Очаквах човек като Олег да се грижи малко по-сериозно за безопасността си.

— Поведението му не е толкова рисковано, колкото може би си мислиш. Той посещава няколко заведения и прилага принципа на „тука има, тука няма“. Не предупреждава къде ще отиде. Отпред винаги го чака негов човек. И не остава дълго.

— Момичетата сигурно много го харесват.

— Няма откъде да знам. Обаче момичетата, които посещава, надали биха искали да се задържа повече.

— Какво има против Шинджуку? И там има много заведения, които приемат чужденци, нали?

— Шинджуку е крепост на Гокумацу-гуми. Олег не се чувства в безопасност там.

Замислих се. Да, знаех, че Йошивара не е толкова гангстерско място, колкото Шинджуку. Освен сексбизнеса, кварталът беше спокоен — толкова спокоен, че денем човек можеше да мине през него и почти да не забележи онова, с което е известен. Имаше местни мутри, но не повече, отколкото е нужно, за да се справят с някой агресивен пияница. Разбирах защо Олег се чувства там в по-голяма безопасност.

Негова грешка.

— Значи говорим за период от… колко? Около час? Без предварително предупреждение?

— Точно така.

Въздъхнах дълбоко.

— Ще имам нужда от късмет. Колко често ходи там?

— Ще те зарадвам. Най-малко няколко пъти седмично, вечер. Обикновено още по-често.

— Явно не си се шегувал, като ми каза, че харесвал японски момичета.

— Обаче си прав, ще ти е нужен повече от малко късмет. Затова и се колебаех дали изобщо да ти го кажа. Предчувствах, че ще рискуваш.

— Не, добре, че ми каза. И не е толкова зле, колкото си мислиш. Виждал съм неговите хора — те ме претърсваха на влизане в офиса им.

— Значи и те са те виждали.

— Ако го отиграя както трябва, изобщо няма да ме видят. Поне докато не стане късно.

— Ако.

— Много ти благодаря за доверието.

— Поне единият от нас двамата трябва да е реалист.

Замислих се за момент. Ако знаех кога и къде, можех да го направя. Само за един час обаче… щеше да е трудно.

— Можеш ли да ми намериш полицейска радиостанция? — попитах аз.

Тацу кимна.

— Предчувствах, че ще повдигнеш този въпрос.

— А пистолет?

— Невъзможно. Изнасянето на пистолет от оръжейната става срещу подпис на шефа на управлението.

— А камък или пръчка?

Той поклати глава.

— Пак се шегуваш. Лош признак.

— Кой се шегува?

Тацу въздъхна.

— Е, ако не беше нервен, щеше да си глупак. Поне това е добре, предполагам.

Допих си бирата и мрачно се усмихнах.

— Още по-добре е, че ще ми дадеш Олег.