Бари Айслър
Рейн-сан: Сеч (16)

16.

Един час по-късно се скитах из мрачните и занемарени улички на квартала, който днес официално се нарича Сензоку, но във всички други отношения завинаги ще си остане Йошивара. Тацу ми беше дал имената и адресите на пет торуко, които посещавал Олег, и аз бавно обиколих всяко от тях, за да преценя разположението и да се опитам да определя къде ще стои на пост човекът на Олег, като си представях възможните подходи и претеглях предимствата и недостатъците.

За разлика от Шинджуку, Акасака и другите по-известни квартали на червените фенери, в Йошивара нямаше други атракции освен така наречения мизу шобаи, или „воден бизнес“, изобразяван на прочутите японски гравюри укийо-е — буквално, „картини на плаващия свят“, и шунга — натуралистични изображения на онова, което предлага плаващият свят. Там нямаше офиси, министерства, посолства, универсални магазини, известни ресторанти, кина и театри. По време на шогуната Токугава районът бил истински град в града и все още запазваше ортогоналния си план със стари дървени къщи и безлични бетонни сгради, като дори най-новите постройки бяха на не повече от няколко етажа. Единствените ресторанти бяха малки — пръснати тук-там закусвални за юфка раменя, кафенета кисатен и изакая, а единствените магазини бяха семейни бакалии или денонощни лавки. В Шибуя любовните хотели бяха популярна дестинация за двойки, излезли да се позабавляват, и всяка вечер в Хякендана човек можеше да се размине с десетки влюбени, които вървяха хванати за ръка и си търсеха хотел, който да задоволява желанията и на двамата — своеобразна любовна игра. Тук хотелите се използваха главно от гостуващи клиенти, които си поръчваха момичета от местните доставчици, и почти нямаше пешеходен трафик. В резултат въпреки дългата си история на байшун — японската дума за „проституция“, която буквално означаваше „да продаваш пролет“ — и скандалната си слава денем Йошивара пустееше и дори нощем беше доста тихо, нещо като нелегален мол, обслужван от оскъден персонал. Имаше неонови надписи, да — входовете на торуко бяха изключително крещящи. Пред тях стояха служители, които се опитваха да привлекат минувачите като мен. Обаче нямаше шум, суматоха и навалица. В Йошивара имаше местни, имаше и посетители, които набързо отиваха да начешат мимолетната си краста, и толкова.

Подходящо място да спипам Олег, реших аз. Извънредно подходящо място.

Правех каквото мога, за да не се приближавам прекалено, докато разузнавах. Не се боях, че служителите пред заведенията ще запомнят лицето ми — те виждаха много потенциални клиенти и осветлението беше съвсем слабо, че да се безпокоя за това. Не, мислех за нищожния шанс в момента Олег да се забавлява в някое от тукашните торуко и да се натъкна на един от хората, за които ме беше предупредил Тацу. Ако някой от охранителите му ме забележеше там, руснакът щеше да се сети, че не съм отишъл на баня. Щеше да вземе контрамерки и аз щях да разкрия картите си, без да съм нанесъл удар срещу силите на Виктор.

Чувствах се странно, докато обикалях из Йошивара. Кой знае защо все ми се въртеше из главата, че майката на Виктор може да се е озовала там. Ако Тацу не грешеше, какви други възможности можеше да е имала? Опитвах се да си представя прогоненото от къщи бременно селско момиче във военновременно Токио — колко самотно, ужасено и отчаяно се е чувствало, къде е търсило подслон, от какво се е отказало, за да оцелее и запази наложеното му въпреки неговата воля дете, преди да е било изхвърлено на коравосърдечните брегове на Йошивара. Нямаше нужда да съм чел Сун Дзъ, за да разбирам колко е важно да познаваш врага си. Казвах си, че като си представям майката на Виктор, в известен смисъл прониквам в главата му. Дори отидох в Джоканджи, триста и петдесет годишния храм, където, твърдяха, били погребани около двайсет хиляди куртизанки. Но даже майката на Виктор да почиваше под някой от старите надгробни камъни, аз не усещах никакъв особен знак от нея, а само тъжната история на място, на чиито стени е изсечено своеобразно опровержение за поколенията жени, привличани от надеждата боговете да се смилят над тях: „Раждането е болка, смъртта е Джоканджи“. Йошиварска версия на предупреждението, написано според Данте на адската порта: „Надежда всяка тука оставете“.

През следващите две денонощия не се случи нищо особено. Два пъти дневно се обаждах на Олег от различни улични телефони. Той нямаше нова информация за Сугихара. Тацу ми даде полицейска радиостанция, по която щеше да ме предупреди в момента, в който му съобщяха, че Олег е отишъл в някой йошиварски бардак. И най-после не издържах и позвъних на Мария. Сърцето ми бясно туптеше, докато набирах служебния й телефон, и се ядосвах на себе си, че съм толкова нервен, но нищо не можех да направя. Как се чувстваше тя? Щеше ли да се зарадва? Или се разкъсваше от угризения? Може би ми се сърдеше, че не съм я потърсил по-скоро? Или щеше да се ядоса, че изобщо я търся пак?

— В удобен момент ли те хващам? — попитах, когато вдигна.

Последва кратка пауза.

— Да.

— Искам да кажа, можеш ли да говориш?

— Да.

Кратките отговори още повече засилиха нервността ми.

— Радвам се, че чувам гласа ти, макар да е само по една сричка.

Тя се засмя и това ме изпълни със смущаващо облекчение.

— Щом си искал да чуеш гласа ми, можеше да се обадиш малко по-скоро.

По дяволите, колко ме зарадваха тия думи!

— Ъъъ… щях. Исках. Просто не бях сигурен дали ти искаш.

— О, толкова ли си неуверен?

— Не. Е, малко може би. Но по-скоро… просто не знаех как ще се чувстваш след онази вечер. Боях се, че може да се разкайваш за случилото се. Или да изпитваш угризения. Или даже да ми се сърдиш.

— Да, всичко това, определено. Но не чак толкова, че да не искам да те чуя.

— Това означава ли, че искаш пак да се видим?

Последва нова пауза. Силно стиснах слушалката. Осъзнах, че е било глупаво да го кажа, че не бива да си играя и с този огън, когато имам да гася толкова много пожари.

— Ужасно — накрая с малко дрезгав глас произнесе Мария.

— Кога? — без никакво колебание попитах аз. Продължавах да върша глупости.

— Следващите няколко дни ще ми е трудно да се освободя.

— О, я стига. — Изобщо не се опитах да скрия разочарованието си. — Какво може да е чак толкова важно?

— Изложбата, на която съм куратор — в петък ще има вечеря и представяне в музея за специално поканени гости. Дотогава трябва да свърша много неща. Но ми звънни в петък. Може дори да успеем да се видим същата вечер. — Тя замълча, после прибави: — И този път избери по-хубав хотел, става ли?

Удивително е как едно толкова простичко нареждане, произнесено с нужния глас и от съответния човек, може да предизвика такова моментално надървяне! Ето обаче, че можеше.

— Добре — обещах аз и усетих, че устата ми малко е пресъхнала. И после, без да се замисля: — Носи нещо, за което няма да съжаляваш, ако го разкъсам.

Мария рязко си пое дъх и след малко каза:

— Трябва да вървя. Обади ми се в петък, иначе много ще ти се разсърдя.

Тя затвори и ме остави да се терзая, обзет от парализираща смесица от възбуда и самообвинения.

Съсредоточи се. Трябва да се съсредоточиш. Искаш да видиш Мария, нали? За тази цел трябва да си жив.

Отседнах в един бизнес хотел точно до Йошивара. Мислех да използвам някой от тамошните любовни хотели, но параноята ми — или инстинктът за самосъхранение — се беше развихрила и прекалено лесно можех да си представя как някой, който ме е мярнал в района, се обажда на Виктор. Малко вероятно, знаех, но не ми струваше нищо напълно да избягна тая опасност.

Районите на няколкото торуко, които посещаваше Олег, имаха различни предимства и недостатъци. Обединяваше ги това, че нямаше да мога да стигна до никое от тях, без да забележат приближаването ми. Ако знаех точното място и време, щях да се престоря на клиент, да отида във въпросния бардак точно преди руснака и да го ликвидирам вътре, без изобщо да се сблъсквам с неговия охранител. При наличната информация обаче неизбежно щях да стигна там, след като часовият вече е застанал на пост. Това означаваше, че трябва да измисля как да мина край него, без да ме познае — или да се доближа толкова, че да не може да направи нищо.

Замислих се за думите на Тацу в изакаята — че можел да познае кога съм нервен, защото съм почвал да се шегувам. Разбирах, че има право, и се зачудих какви други признаци ме издават. Когато за пръв път бях отишъл при Виктор например. Как се бях държал? Как се бях представил?

И тогава бях нервен, да, и го компенсирах с известна дързост. Бях влязъл в офиса му наперен като ветеран от КОВПВ-ГПН и печен наемник, разчитайки на тази напереност като на амулет. Във Виетнам познавах хора, които се справяха със страха по същия начин — например, като пишеха на бронираните си жилетки декларации от типа на „Да тръгна и по долината на смъртната сянка, няма да се уплаша от злото, защото съм най-гадното копеле в долината“.

Но едно беше да напишеш нещо такова на бронираната си жилетка. И съвсем друго — да я носиш в обстановка, където незабележимостта е жизненоважна. Трябваше да загърбя напереността и да поработя върху незабележимостта си.

В същото време осъзнах, че грешката ми с Виктор може да се окаже полезна. Той и неговите хора вече ме познаваха в определена „дегизировка“. Ако успеех да я скрия — не, не да я скрия, а да я заменя — можеше да забележат прекалено късно приближаването ми.

Първата ми стъпка в тази посока беше да отида в магазин за мъжка мода в Уено и да се натъкмя като чиновник — сив костюм, бяла риза, евтини обувки и колан, скучна вратовръзка. Нарочно избрах различни сако и панталон, за да мога да си взема няколко номера по-голямо сако, тъй като под него възнамерявах да нося и други неща освен ризата.

После си купих дипломатическо куфарче, гел за коса и очила с телени рамки, като казах на продавачката, че ми трябват стъкла без диоптър, защото ми предстои интервю за работа и искам да изглеждам по-интелигентен. Накрая се отбих в една бижутерия за златна халка. Продавачът не ме попита защо ми е пръстенът, дори да се чудеше. Може би си мислеше, че съм изгубил своя и ме е страх да обясня на жена си как е изчезнал. Нямаше значение. Важни бяха детайлите. Даже да ги изпипам, пак можеше да не постигна нищо. Ако не ги изпипах обаче, със сигурност щях да се издъня.

От един магазин за спортни стоки, пълен с екипи за аеробика и гуменки с подметки тип „вафла“, се снабдих с два дъмбела и няколко малки диска, както и с ролка спортна лепенка. Повечето неща бяха само за вид — щеше да е странно, ако купя един дъмбел или дъмбели без дискове, и продавачът щеше да ме запомни — и на няколко преки от магазина изхвърлих каквото не ми трябваше в канализационна шахта. Задържах само лоста на единия дъмбел, масивен прът от желязо, дълъг трийсет и няколко сантиметра и тежък два килограма и нещо. Увих го с лепенката, за да е по-удобен за хващане. В края му здраво завинтих един от железните винтови пръстени, които иначе държаха дисковете. И без да влагам много сила, с този лост спокойно можех да счупя ръката или да пукна черепа на противника си. А аз определено щях да вложа много сила.

После отидох в магазин за мотокрос, откъдето си купих супермодерен костюм, чиито гърди, гръб, рамене и предлакътници бяха от кевлар, както и отделна жилетка от същия материал — голям размер. Очевидно маниакалната страст на Олег към ножовете и отровата за мишки налагаше да не съм само по сако и риза, когато се сблъскам с него. Знаех, че кевларът няма да спре всички удари с нож — мощното намушкване например, особено ако съм притиснат към стена или съм проснат на земята — но щеше да ми осигури прилична защита.

Върнах се в хотела, извадих от жилетката всички плочки, освен тези на кръста, съблякох се и си сложих жилетката наопаки и с гърба напред, като залепих американските ципове така, че плочките да покрият корема ми. След това нахлузих костюма за мотокрос и отново нагласих велкро циповете. Поупражнявах се пред огледалото и останах доволен от лекотата на екипа и от свободата на движенията, която ми позволяваше.

Новите дрехи ми стояха идеално върху защитното облекло. Ризата малко ми стягаше, но не прекалено, а огромното сако пасваше на новата ми коремна обиколка. Лицето ми може и да изглеждаше възслабо в сравнение с тялото, но надали някой щеше да обърне внимание на това несъответствие. Ако изобщо имаше свидетели, те щяха да си спомнят доста по-едър човек от мен. Петнайсетината кила отгоре щяха да заблудят и часовия на Олег.

Идваше ред на упражненията. Зализах си косата, сложих си очилата и излязох. Няколко пъти ударих дипломатическото куфарче в една стена, за да не изглежда прекалено ново, после го напълних с вестници, за да е нормално тежко и да мога да го използвам по-ефикасно като щит, ако се наложи. След това известно време се возих на метрото, отбивах се в кафенета и контактувах с различни жители на Токио. Усещах, че не само трябва да свикна с дегизировката. А да се вживея в ролята, да я превърна в част от истинската си същност и да видя как се получава, за да съм напълно уверен в изпълнението си, когато от това зависи животът ми.

Точно преди полунощ на втория ден, докато лежах в хотела и зяпах тавана, радиостанцията на нощното шкафче до мен изпращя. Сърцето ми изведнъж се разтуптя. Припряно я вдигнах и натиснах микрофона.

— В колко часа? — попитах.

Гласът на Тацу:

— В четири.

Предварително се бяхме уговорили да номерираме въпросните пет торуко и да ги наричаме „часове“. Не беше най-находчивият шифър на света, но по радиостанцията можеше да ни слушат и други хора. Торуко номер четири се казваше „Супер Дол“ и се намираше почти в идеалния център на Йошивара. И по Закона на Мърфи подходът към него беше най-труден.

Захвърлих радиостанцията и скочих от леглото, вече облечен и готов — далеч не за пръв път спях в бойно снаряжение. Пръстите и дланите ми бяха покрити със спортна лепенка — така хем нямаше да оставям отпечатъци, хем нямаше да съм с ръкавици, на които някой да обърне внимание. Дипломатическото куфарче и лостът също бяха предварително избърсани и чисти. Трябваше само да си стегна вратовръзката, да си обуя обувките, да си облека сакото и да вдигна куфарчето, отдолу на което бях залепил лоста. Излязох от стаята си след по-малко от две минути.

Навън беше прохладно, под уличните лампи бавно се вихреха конуси от мъгла и улиците тънеха в сънна тишина. Докато вървях, си представях клуба, двуетажна сграда на ъгъла на типично мрачни и тесни йошиварски улички. Входът се намираше максимално далече от ъгъла. Срещу него имаше малък паркинг, който представляваше нещо като площад, заобиколен от еклектично съчетание от стари дървени къщи, малки кооперации и още няколко бардака. Нямаше незабележими подходи — нито съседни улички, нито преки. Изобщо нямаше как да се приближа, без да ме видят. Трябваше да разчитам единствено на дегизировката.

Още веднъж мислено минах по избрания от мен път. После напълно се потопих в новата си самоличност — чиновник, който е окъснял на работа и е решил набързо да обърне едно в Йошивара, преди да се прибере вкъщи и да легне при жена си. Представих си всичко — апартаментче в недалечния Нипори, съпружеска вярност, бебе на път. Отиване на работа рано сутрин с претъпканото метро сред хиляди други служещи мравчици. Напрежението, сметките, тревогите. И от време на време по някоя открадната нощ като тази. Затова бях там. Това бях аз. Не съществуваше нищо друго.

Навлязох в Йошивара и служителите пред заведения с имена като „Мотомоделки“, „Земя на фантазии“ и „Гърне с мед“ започнаха да ме канят да вляза. Нямаше друго осветление освен неона над входовете и сиянието на няколко самотни автомата за закуски и напитки. Сърцето ми биеше по-бързо, но не повече от това на чиновника, какъвто бях, нервен заради тази непозволена забежка, в търсене на място, което да ми се стори подходящо.

Петнайсетина метра нататък видях клуба. Мършав служител с бяла риза и тъмна вратовръзка висеше на десетина метра вляво от входа, където можеше да заговаря повече минувачи. Той ме забеляза и извика: Ирасшаимасе. Паркингът беше вдясно от мен, около една трета пълен. Докато подминавах паркираните коли, за пръв път зърнах входа. Отпред чакаше човекът на Олег, един от двамата, които ме бяха претърсвали в офиса на Виктор. Той дискретно стоеше вдясно от вратата и в сумрака не се отличаваше от служителите, рекламиращи многобройните заведения. Небрежно плъзнах поглед покрай него, после пак насочих вниманието си към мършавия. Нищо в изражението и позата на часовия не показваше, че ме е познал. И как би могъл? На улицата цареше сумрак. Аз все още бях сравнително далече. Той не очакваше да ме види в такава обстановка. Нещо повече, сега бях друг човек.

— Дозо — извика мършавият, когато се приближих на пет-шест метра, и посочи входа на клуба. — Дозо, окякусама. — „Заповядайте, многоуважаеми посетителю.“

Забавих ход, за да му покажа, че може би проявявам интерес, което разпали усърдието му.

— Ии десу йо — с усмивка на политик каза той. „Всичко е първокласно.“ — Ии десу йо. Дозо.

Спрях, когато минах от лявата му страна, така че да ме скрива от часовия.

— Киреи десу ка? — неуверено попитах аз. „Красиви ли са?“

— Мочирои — отвърна мършавият, хвана ме за лявата ръка и леко ме задърпа към входа. — Саико десу йо. — „Разбира се. Най-добрите.“

Оставих се да ме води, като приглушено му задавах нервни въпроси — колко струва, за колко време, какви услуги се предлагат, момичетата наистина ли са красиви? Просто повод да държа лицето си наведено и обърнато към служителя, настрани от часовия. С малко късмет щях да мина покрай него, без да ми обърне внимание.

До часовия оставаха три метра. Мършавият опитно каканижеше — момичетата били много красиви, предлагало се всичко, каквито услуги пожелая. Гласът му излъчваше удоволствието и доброжелателството на човек, който усеща, че вече е спечелил комисиона за услугите си. Държах часовия в периферното си зрение. Той следеше приближаването ни, но без да променя позата си.

Метър и половина. Часовият вече ме наблюдаваше по-внимателно. Озърна се към ръцете ми, но нямаше как да види лепенките, защото с едната носех дипломатическото куфарче, а другата държах разтворена, с дланта навътре. Все още без да го поглеждам, продължавах да разпитвам мършавия какво мога да очаквам в клуба.

Стигнахме до двукрилата стъклена врата и тя се отвори навътре. Оттам излезе портиер, облечен също като колегата си, поклони се сервилно ниско, задържа вратата пред мен и угоднически произнесе:

— Дозо, окякусама, дозо.

През стъклото забелязах, че часовият намръщено ме зяпа. Усещаше, че нещо не е наред, бях сигурен — беше виждал това лице на друго място или в друга обстановка и не можеше да се сети къде. Още се колебаеше, но несъмнено щеше да реагира и това можеше да се случи всеки момент.

Моментално разбрах, че план „А“ — незабелязано да мина край него — се е провалил. По тялото ми се разля топлина от прилива на адреналин, сърцето ми превключи на висока предавка и осъзнах, че е време за план „Б“.

Прехвърлих куфарчето в лявата си ръка и с дясната откъснах лоста, залепен под дъното му. Пуснах куфарчето, метнах се надясно покрай вратата към часовия и като захвърлих самоличността на кроткия чиновник в полза на боеца, силно замахнах назад с лоста, сякаш се готвех за форхенд. Часовият зяпна и понечи да се приведе настрани, като вдигна ръце, за да защити главата си. Всичко това се случваше като на забавен кадър в промененото ми от адреналина зрение.

Бях предвидил инстинктивното му отскачане и с лекота го компенсирах, като се наведох напред, за да увелича обсега на лоста. По-тежкият заради пръстена преден край изсвистя и залепи дясната му длан отстрани на лицето му. Той се олюля от силата на удара и аз пристъпих напред, като оставих лоста да продължи край него по траекторията си, после с бекхенд го забих от другата страна на главата му. Твърдостта се оттече от тялото му и мъжът се свлече на колене, отпускайки ръцете си надолу. Отново замахнах с лоста, този път към темето му, и му строших черепа.

Светкавично се завъртях към входа. Широко зяпнал от смайване и ужас, портиерът стискаше дръжката на бравата с двете си ръце и се опитваше да затвори вратата. Хванах я за ръба и свръхзареден с адреналин, рязко я дръпнах. Тя прелетя покрай мен, блъсна се в бетонната стена и наоколо се посипа разбито стъкло.

Мършавият се обърна кръгом и побягна. Портиерът уплашено заотстъпва и умолително вдигна ръце. Взех куфарчето си и влязох вътре.

Иззад рецепцията се измъкваше трети мъж, но се вцепени, след като зърна лицето ми и видя какво се е случило навън. Хвърлих се към него, като по пътя отново пуснах куфарчето, сграбчих го за гърлото с лявата си ръка, вдигнах вече окървавения лост и тръшнах рецепциониста в стената зад него.

— Руснакът — изръмжах на японски аз. — Олег. В коя стая е?

Мъжът безполезно вдигна длани към гърлото си и ужасено се озърна към лоста, от който капеше кръв.

— Д-дванайсет — заекна той.

— Ако ме лъжеш, ще се върна за теб — обещах му аз, като още по-силно стиснах гърлото му и се вторачих в очите му.

Рецепционистът отчаяно заклати глава.

— Дванайсет. Кълна се.

— Къде е това?

— На горния етаж. В дъното на коридора.

Пуснах го, вдигнах куфарчето и се затичах нагоре по стълбището, като взимах по три стъпала наведнъж. Подминах пет-шест затворени врати, всички номерирани. Не бях имал намерение да разбивам входната врата — свръхреакция, предизвикана от страха и адреналина — но шумът явно не беше смутил никого на втория етаж, поне не дотам, че да излязат да проверят какво става.

Номер дванайсет беше последната стая отдясно. Спрях пред нея за няколко секунди, дълбоко си поех дъх, вдигнах крак и разбих вратата с ритник. Насилих се да се забавя за миг, колкото да плъзна поглед вътре, заменяйки бързината за известна информация с какво ми предстои да се сблъскам.

Осветлението беше изключено и на светлината, която проникваше от коридора, видях вляво голо момиче, свито на пода до ваната. Инстинктивно осъзнах какво означава това. Олег беше чул разбиването на входната врата. За разлика от другите клиенти, той притежаваше параноичен боен рефлекс и винаги си мислеше най-лошото, затова реагираше съответно. Предположих, че е изскочил от ваната, накарал е вцепененото момиче да мълчи, изключил е осветлението и е заел позиция…

Усетих го още преди да го видя. Завъртях се, вдигнах куфарчето пред себе си и в този момент голият и мокър Олег изплува от мрака от дясната ми страна, оголил зъби, замахнал с дясната си ръка, в която проблесна нож…

Ако не бях спрял, преди да вляза, може би щеше да ме убие. Само че аз стоях точно пред вратата и той не можеше да ме нападне по права линия, трябваше да се извърти към мен, а през секундата, която му отне това, аз успях да вдигна куфарчето между ножа и корема си. И все пак Олег ми нанесе толкова свиреп удар, че острието изцяло проби куфарчето и вестниците вътре и върхът му спря чак в кевларените плочи на жилетката.

Той реагира мигновено и дръпна ножа, но вместо да затегля куфарчето към себе си, което сигурно щеше да му позволи да освободи оръжието си, аз го завъртях и го натиснах към него. Олег изруга нещо на руски и заотстъпва заднешком, като отчаяно продължаваше да се опитва да изтегли острието. В това време аз замахвах с лоста, ударих го по китката и я строших. Той изрева, пусна ножа и инстинктивно притисна ранената си ръка към гърдите си.

Обезоръжени, само с една здрава ръка и изправени срещу въоръжен противник, повечето хора биха се предали. Неколцина може би щяха да се опитат да неутрализират оръжието на съперника си. Само най-добрите щяха да постъпят като Олег — а именно да контраатакуват.

Имаше нещо сходно с начина, по който бях обърнал нещата в своя полза по време на стълкновението ми с онези двамата в Шибуя — малка вероятност за успех, но за предпочитане пред алтернативата. Той се хвърли към мен, стрелна напред здравата си ръка и разпери пръсти, за да ми избоде очите. Пуснах куфарчето, замахвах с лявата си ръка, ударих предмишницата му с моята и я отбих, като в същото време поприклекнах и забих края на лоста в голите му тестиси.

Този път Олег не изрева — коленете му се подгънаха и той се преви на две, съскайки като спукан балон. Вмъкнах се зад него, прехвърлих лоста в лявата си ръка и го стиснах с обратен захват. Руснакът се опита да се извърти към мен, но заради шока и болката вече нямаше необходимата бързина и подвижност. Опрях коляното си в гърба му, проврях отдясно наляво лоста пред гърлото му, плъзнах дясната си ръка от отсрещната страна, хванах другия край на желязната пръчка и натиснах с коляно напред, като в същото време спуснах лактите си и задърпах към себе си. Лостът и костите на предлакътниците ми едновременно строшиха врата му от три посоки като гигантска орехотрошачка.

Той вдигна здравата си ръка към гърлото си и в продължение на няколко секунди спазматично драска по лоста. После торсът му потрепери и изведнъж се разсмърдя на изпражнения — миг преди смъртта тялото му изхвърляше баласта и насочваше цялата налична енергия към борбата. Но всичко беше безполезно. Олег немощно продължи да дращи лоста, после усетих изхрущяването на пръстеновидния и щитовидния му хрущял, ръцете му увиснаха отстрани и руснакът се отпусна върху мен, задържан само от лоста пред гърлото му. Отстъпих назад от лайната и пуснах лоста. Олег се строполи по гръб с разтворени колене и неестествено извити крака, сгърчено лице и изплезен език.

Озърнах се към свилото се до ваната момиче. Съмнявах се, че ще е в състояние да ме опише добре — беше прекалено ужасено, а и в стаята цареше сумрак. И подобно на портиера, мършавия служител навън и рецепциониста, като част от мизу шобаи, то имаше всички основания да каже на полицията, че не е видяло почти нищо и си спомня още по-малко.

Вдигнах куфарчето и бързо излязох в коридора, като се опитвах да успокоя дишането си и все още бясно туптящото си сърце. Няколко врати се бяха отворили и проститутките и клиентите надничаха навън, за да видят каква е причината за разбиването на втората врата. Наведох глава и тръгнах към стълбището, където имаше метална врата за покрива — бях я забелязал по време на разузнаването си. Ако беше заключена, щях да изляза през главния вход, но си струваше да опитам по-неочаквания маршрут. Натиснах бравата и вратата лесно се отвори. Навън имаше нещо като тераска, осеяна с цигарени фасове. Огледах се наоколо, за да се уверя, че никой не е излязъл да пуши тъкмо в този момент, после се насочих към пожарната стълба, спуснах се на уличката зад сградата и отново потънах в йошиварската нощ.

Бързо закрачих по задните улици, като се движех в сенките, и след няколко минути се отдалечих достатъчно от „Супер Дол“ и трупа на Олег, за да се почувствам в безопасност. Изхвърлих лоста в канализационна шахта, спрях на тъмния паркинг зад един жилищен блок, задишах равномерно, постепенно регулирах биенето на сърцето си и отново влязох в ролята — обикновен чиновник на път за къщи след оставане до късно на работа или гуляй с колеги, който няма друго желание, освен да си съблече костюма и да си легне.

Погледът ми се спря на куфарчето и видях, че ножът на Олег продължава да стърчи отстрани. За миг ме обзе ужас, че съм пропуснал нещо толкова очевидно и съм обикалял по улиците с щръкналата ръкохватка. Нищо де, бях извадил късмет. Изтеглих ножа и го разгледах. Почти очаквах да е някакво страхотно спецназовско оръжие, но не, оказа се съвсем обикновен военен нож „Ка-Бар“ — осемнайсетсантиметрово назъбено острие, износена дървена ръкохватка. Докоснах ръба и без особена изненада установих, че е остър като бръснач. Тъй като в него нямаше нищо прекалено характерно, реших, че си струва да го задържа. Щях да го почистя и да му потърся подходяща кания от някоя сергия. Толкова хора се опитваха да ме наръгат, пък аз нямаше с какво да се защитя.

Прибрах ножа в куфарчето и отново закрачих. „Добре, копеле гадно, нали искаше да си поговорим? — помислих си аз и се усмихнах с мрачно задоволство. — Е, ето че си поговорихме.“

Изтласках задоволството, ликуването, че съм се сражавал и съм оцелял, в полза на по-тактически размисли за това какви ще са последиците от току-що спечелената битка за разположението на силите, които все още бяха изправени срещу мен.

Но и това ме накара да се усмихна. Защото, както го бяхме обсъждали с Тацу, полковник Виктор Карков оставаше без най-добрия си боец. И сега щеше да му се наложи лично да излезе на бойното поле. Където щях да го очаквам аз.