Бари Айслър
Рейн-сан: Сеч (3)

3.

След като си тръгнах от офиса на Виктор, направих дълга ПН — проверка за наблюдение, разузнавателен похват, който бях научил от Макгроу. Не знаех колко е голяма организацията на руснака, с какви ресурси разполага и докъде може да стигне, ако реши, че представлявам опасност. Знаех обаче, че е успял да ме уплаши.

Засега, разбира се, нямаше защо да ме нарочва — ако искаше да ме убие, можеше да го направи в офиса си и неговите хора щяха да ме изнесат увит в найлон заедно с Кобаяши. Обаче самата идея за добрата ПН ми действаше успокоително. Преди операции във Виетнам се бях научил да си успокоявам нервите, като проверявам снаряжението си. Явно ПН беше същото, само че в градски условия. Излизаше по-евтино от чаша алкохол, пък и имаше по-добър резултат.

Когато се уверих, че никой не ме следи, и взех да се поуспокоявам, седнах на пейка в парка „Хибия“ и разтворих папката, която ми беше дал Виктор.

Обектът се казваше Коджи Сугихара, депутат от ЛДП в Диета — японския парламент. Имаше служебен и домашен адрес, както и една изрезка от вестник отпреди десет години със снимка на високия за японец Сугихара, позиращ със студенти от Токийския университет, които статията наричаше „бъдещето на японската политика“.

Служебен и домашен адрес, стара вестникарска снимка. Не беше най-пълното досие, което съм виждал, но нямаше проблем. С това обикновено само се започваше, даже когато съдържанието бе от най-висока класа като досиетата на Макгроу. Всъщност ми трябваше досие на Виктор. Трябваше да науча повече за него. В момента разполагах с откъслечни данни и впечатления. Започнах да се опитвам да систематизирам информацията.

Не че особено се гордеех с това, но изпитвах известно мрачно удовлетворение от начина, по който приемах насилието. За повечето хора това е най-токсичната, травматизираща и парализираща среда, в която може да се озове човек. Бях убил безброй бойци от Виетконг и северновиетнамската армия, които от своя страна се бяха опитвали да убият мен. Бях надхитрил сина на най-могъщия якудза в Токио, известен с прякора Бясното куче, като един по един очиствах хората му, пратени да ме заловят. През целия си живот бях изучавал и прилагал тактиката на партизанската война — първо като дете от смесен брак, подлагано на тормоз и в Япония, и в работническото градче в Америка, където след бащината ми смърт ме заведе майка ми, после във Виетнам и доскоро във Филипините. Много ме биваше в насилието. Бях изключително добър. Окото ми не трепваше. Тази способност си има цена, която може би не си струва. В момента обаче цената нямаше значение. Имаше значение, че ме бива.

И все пак никога не се бях сблъсквал с такова нещо като Виктор. Най-близкият му аналог беше моят кръвен брат Джими Калхун, или Лудия Джейк, — не познавах друг, който без абсолютно никакви угризения можеше да отнеме човешки живот. Обаче в отношението на Джими имаше безпристрастие, съсредоточеност, професионализъм. Каквото и удоволствие да му носеха войната и убиването, колкото и да беше пристрастен към адреналина на битката, той никога не изпитваше откровена радост от безпричинната касапница. Дори в Ку Лай, където си бяхме изпуснали нервите и бяхме избили цивилни, действията на Джими по-скоро бяха мотивирани от стремеж да приключим с това, отколкото от радост или удоволствие.

Знаех, че през Втората световна война в армията са определяли такива като Джими като „агресивни психопати“ — хора, които нямат нужда нито от специална подготовка, за да преодолеят вроденото нежелание да убиваш, нито от особена утеха след това. Той просто можеше да го прави. Според историците около два процента от военните попадат в тази категория и тъкмо тези два процента извършват повечето убийства през войните. Но тъй като те не представляват опасност за обществото в мирно време, терминът „психопат“ може би не е точен. А може и просто да не ми харесва, защото самият аз бих бил определен като такъв.

Виктор обаче беше различен. Ако изобщо можеше да се приложи в реалния живот, според мен понятието „психопат“ напълно се отнасяше за случилото се в офиса. Не знаех какво друго да мисля за поведението му. Но ме беше обезкуражило.

Реших, че това не представлява проблем. Проблем щеше да е, ако не ме беше обезкуражило. Когато осъзнаеш, че нещо е опасно, то автоматично става по-малко опасно. Така че осъзнаването на същността на Виктор все пак беше нещо. Само че далеч нямаше да ми е достатъчно. Трябваше ми информация, при това спешно. Което означаваше Миямото.

Позвъних му от уличен телефон и го помолих след един час да дойде на същото място, на което се бяхме срещнали предишния път. Не исках да му казвам прекалено много по телефона. Да, параноя може би, но с човек като Виктор параноята означаваше практичност.

Един час по-късно двамата седяхме на сенчеста пейка в „Хамарикю“, далече от чайната и другите атракции.

— Може би ще се окажеш прав — започнах аз. — Виктор наистина е опасен.

— Значи ще се откажеш, а? Да се опиташ да го премахнеш?

Усмихнах се.

— Това ще те зарадва ли? Или ще те разочарова?

Той не отговори на усмивката ми.

— Моите хора ще са щастливи от отстраняването му, разбира се. Това обаче изобщо не ме интересува, щом се отнася за твоя живот.

Думите му странно ме трогнаха.

— Благодаря ти. Но ми се струва, че вече сме преминали границата, до която имаше възможност да се откажа. — Изложих му случилото се с Кобаяши и му съобщих, че Виктор още там е решил да ми даде неговото място.

Когато свърших, Миямото изглеждаше по-мрачен, отколкото изобщо го бях виждал.

— Ще ми се да ме беше послушал — каза той. — Но… вече няма значение.

— И на мен ми се ще да те бях послушал.

И още докато изричах последната реплика, осъзнах, че това не е съвсем вярно. Във Филипините ми беше омръзнало. А какъвто и да бе Виктор, в никакъв случай не можеше да се нарече скучен. Дълбоко в себе си изпитвах възбуда от… може би от предизвикателството? От разнообразието? От опасността? Дали всъщност не се радвах, че нещата са се развили така, за да мога да се заема с това, казвайки си, че не съм имал избор?

„Точно така — представих си как ми кимва Лудия Джейк. — А и няма от какво да се срамуваш. Тази игра ти харесва, Джон-Джон. И си те бива. Може би си един от най-добрите. Обаче няма как да си най-добър в игра, в която не участваш.“

Пропъдих тези мисли, защото не се отнасяха пряко до непосредствения проблем.

Или пък защото изводите не ми допадаха.

— Какво ще правиш? — попита Миямото.

— Ами мисля, че е най-добре да изпълня поръчката, не смяташ ли?

— Категорично не! Дори те съветвам да напуснеш Токио. Отново да изчезнеш. Вече си го правил.

Бях се надявал да не го обременя със заплахата на Виктор, но започвах да разбирам, че ще е трудно.

— Опасявам се, че нещата са малко по… по-сложни — отвърнах аз.

Той леко пребледня, сякаш вече разбираше или поне усещаше.

— Какво искаш да кажеш?

Предадох му думите на Виктор за това, че Миямото с гарантирал за мене. И че ако не направя каквото иска, той щял да заключи, че Миямото не е надежден.

Когато свърших, той беше още по-пребледнял.

— Съжалявам — казах аз. — Просто… не си бях представял такова нещо. А трябваше. Обаче не си го представях.

Миямото поклати глава.

— Не си виновен ти. Вината е моя. Ти не познаваше Виктор. За разлика от мен. Трябваше да предвидя, че ще направи нещо такова.

— Ти ме предупреди, че идеята е лоша. И имаше право, въпреки че не си можел да предвидиш подробностите. Аз обаче настоях. И затова аз ще оправя нещата.

Той кимна — колкото в знак на съгласие, толкова и от облекчение, струва ми се.

— Как?

— Ами за начало ще почна работа по човека, когото Виктор иска да очистя. Това най-малкото ще ни спечели известно време.

— Кой е той?

— Не знаеш ли?

Миямото свъси вежди.

— В момента нямаме поръчки за Виктор. Поне аз не знам за такива.

Не го бях предвидил. Този обрат ме разтревожи, както и фактът, че съм го пропуснал.

— Мамка му, просто бях решил, че… обаче е било глупаво от моя страна. Вие не сте единственият клиент на Виктор.

— Не и ако си прав, че той монополизира насилието в токийския подземен свят.

— Е, тогава по-добре да не ти казвам нищо повече. Това може да те изложи на още по-голяма опасност.

Той се разсмя.

— Каква по-голяма опасност от тази, която ме заплашва в момента, Рейн-сан?

Не ми се щеше да го призная, но Миямото имаше право.

— Добре — казах. — Обектът, когото трябва да ликвидирам, е от ЛДП. И отчасти затова бях приел, че поръчката е възложена от вас. Казва се Сугихара. Коджи Сугихара. Познаваш ли го?

— Разбира се, че го познавам. Той контролира фракцията Фукуда.

— А кой може да иска смъртта му?

— Кой може да иска смъртта на човек с неговото влияние ли? Много хора. Член на фракцията Фукуда, който смята, че Сугихара го е пренебрегнал. Съперник, който се надява да овладее неговата мрежа. Друга фракция, която иска да отслаби Фукуда. Но… да тръгнат срещу човек на такъв пост е много дръзко. Безпрецедентно. Моите началници никога не биха допуснали такова нещо.

— Сигурен ли си? Поръчителят може да е знаел, че ще срещне спънки, ако мине по обичайните канали. И затова те е заобиколил. И направо се е обърнал към Виктор.

Миямото кимна.

— Да. Предполагам, че е възможно.

— Виктор каза, че Кобаяши бил убил друг човек вместо Сугихара. Това говори ли ти нещо?

— Друг човек ли? Не.

— Наскоро да е бил убит депутат в Диета? Или просто да е умрял?

— Не.

— Защото Виктор намекна, че в резултат на издънката на Кобаяши Сугихара усилил охраната си.

— Мога да проверя. Но каквото и да се окаже, работата е лоша. Едно е да забиеш пирон, който стърчи. Това трябва да се прави от време на време, а и вината си е на самия пирон, нали така? Доколкото знам обаче, Сугихара не е извършил нищо лошо и играе по правилата.

— Може да играе прекалено добре.

— Да, това казвам и аз. Като наказваш измамник, ти съхраняваш системата. А като наказваш победител, ти подриваш устоите й.

— Може би някой иска тъкмо това.

— Кой?

— Самият Виктор например. Не знам.

Миямото поклати глава.

— Това не ми харесва.

Нямаше полза да му казвам, че не ми дреме. Затова се насочих към въпрос, по който и двамата щяхме да сме на едно мнение.

— По-добре Сугихара, отколкото ти, приятелю.

— Да, ако се стигне дотам.

— Тогава да направим така, че да не се стигне.

— Какво предлагаш?

— Разкажи ми каквото знаеш за него.

Миямото въздъхна.

— Мога да направя нещо повече.

— Какво?

— През уикенда внукът на министъра на земеделието ще се жени в хотел „Окура“. Сугихара ще е сред гостите.

Знаех „Окура“. Открит през 1962 година, точно преди Олимпийските игри, които отбелязаха края на следвоенния период и началото на икономическия възход на Япония, той беше най-модерният хотел в Токио, често посещаван от известни личности, едри индустриалци и държавни глави. Политик, който иска да демонстрира влиянието и успеха си чрез поканените ВИП гости, не можеше да проведе такова събитие на друго място.

— Добре — отвърнах аз. — Как да вляза обаче? Предполагам, че ще има охрана. Сигурно много сериозна. Не мога просто ей така да вися във фоайето.

— Не, мисля, че ще ти е по-лесно с покана.

— А откъде да я взема?

— Ще ти дам моята.

Поклатих глава ядосан, че пропускам нещо.

— А ти не трябва ли да присъстваш? Тъй де, може да изглежда подозрително, ако…

— Не ме мисли. Ще присъствам.

— А как ще влезеш?

— Самата церемония ще е скромна, ще се проведе в параклиса на хотела, но на приема после ще има близо хиляда гости. Просто ще кажа на охранителите, които проверяват поканите, че съм изгубил своята. Сигурен съм, че ще намеря хора, които ще гарантират за мене.

— Добре. Само че няма да го направя там. Ти ще привлечеш прекалено много внимание, като кажеш, че си изгубил поканата си. Не бива да поемаме такъв риск.

— След колко време според теб Виктор ще заключи, че не си надежден?

— Не знам. Обаче няма да го направя без подготовка. В „Окура“ просто ще имам възможност да го наблюдавам. И може би да го проследя, ако ми се открие такъв шанс. Но главно, за да печеля време. Виктор ми каза, че искал междинни доклади. Не по-малко от веднъж дневно, докато изпълня поръчката. Ако симулирам дейност около Сугихара, ще имам поводи да се срещам с Виктор. И ще съм по-подготвен от първия път. Ще използвам някоя възможност.

Замислих се за момент и прибавих:

— Струва ми се, че трябва да си малко по-предпазлив. За всеки случай. Знаеш ли как да провериш дали те следят?

— Досега не съм имал такъв проблем, не.

— Виж, не е само заради теб. А и заради мен.

Миямото озадачено поклати глава, затова продължих:

— Аз не съм лесна мишена. В момента нямам постоянен адрес и мога да си пазя гърба. Ако бях на мястото на Виктор, щях да почна с човека, който ме е препоръчал.

Той бавно кимна.

— Разбирам.

— Не се безпокой. Изобщо не е сложно. Общо взето, обикновена логика. От рода на „Как да затрудня някого, който се опитва да ме проследи?“. Такива неща. А и след всичко, на което си ме научил, за мен ще е удоволствие и аз да те науча на нещо.

Миямото едва-едва се усмихна.

— Имам предчувствието, че онова, на което предлагаш да ме научиш, ще е с много по-висока стойност.

Отговорих на усмивката му.

— Не съм сигурен. Нен не само промени живота ми. А може би го и спаси. Но да, в момента не е зле да можеш да откриеш, че те следят или че са ти устроили засада, ако се стигне дотам. Ще те науча на принципите, само че после ще трябва и да се упражняваш, нали? Приеми го като игра. Това винаги е най-добрият начин да се научиш на нещо.

— Боя се, че тази игра няма да е много забавна.

— Така е — потвърдих. — Но е за предпочитане пред алтернативите.