Бари Айслър
Рейн-сан: Сеч (10)

10.

Щом стигнахме на тротоара, се завъртях надясно и вдигнах ръка за такси. Движението беше естествено, но и ми позволи с периферното си зрение да видя какво се случва зад нас. Сега водеше онзи от бара, обаче стоеше на разстояние. Не знаеха, че съм ги забелязал. Мислеха си, че няма защо да бързат. Това ме зарадва.

До нас спря такси и автоматичната врата се отвори. Мария се качи.

— Ще се видим на работа — казах аз и любезно й махнах с ръка.

Тя се усмихна.

— Grazie. — Вратата се затвори и колата потегли.

Можех да тръгна наляво или надясно. Или да пресека оживената улица. Можех да побягна с надеждата да остана жив и в крайна сметка да изляза победител.

Вместо това се завъртях и закрачих обратно по пътя, по който бяхме дошли.

Този рефлекс беше плод на интензивно обучение и смъртоносен опит. Засадата се подготвя по презумпцията, че щом я усети, обектът ще се опита да избяга. Затова, ако тръгнеш да бягаш, ти играеш по сценария на противника и сигурно ще се натъкнеш на нещо още по-лошо. Следователно бягството почти винаги е грешка. Имаш най-голям шанс да се спасиш, ако атакуваш врага.

Това не означава, че атаката е страхотна алтернатива. В края на краищата, нали са ти устроили засада, с други думи, вече си в ужасно неизгодно положение. Просто е за предпочитане в цялата вселена от кофти възможности, които ти остават след тоталната издънка да не забележиш засадата навреме. Ето защо, независимо дали бяха разбрали, че съм ги забелязал, сега беше изключително важно да не правя онова, което очакват и за което са се подготвили.

Затова си кимах и глуповато се хилех, все едно още съм замаян от джина и секса. Всъщност всички следи и от двете бяха изчезнали, заменени от ледена яснота. Преследвачите ми обаче не го знаеха. Знаеха, че съм бил в бар и после в любовен хотел. Щяха да видят изражението ми и то веднага щеше да се впише във вече изградената им представа. Това щеше да ги успокои. Да приспи вниманието им. Също като портиерите, които проверяваха поканите на сватбата, и като собствениците на магазини, подведени от скъпите ми нови дрехи, те щяха да видят онова, което вече очакваха. С малко помощ от моя страна, разбира се.

С периферното си зрение зърнах онзи от бара да се вмъква обратно в денонощния магазин. По-нататък по улицата забелязах онзи от хотела да се крие зад стълб на улична лампа. Да, не бяха очаквали да се върна по обратния път. Сигурно не се бяха досетили, че съм отседнал в „Елегант“. Мислеха си, че с Мария сме отишли там за кратка „почивка“. Предположението ми, че са стигнали до мен, като са я проследили, се затвърди, макар че щях да го анализирам по-късно. Сега най-важното беше, че вече съм ги принудил да реагират. Искаха да са зад, а не пред мен. Не можех да ги обвинявам. И аз исках да съм зад тях. И имах представа как да го постигна.

Познавах квартала сравнително добре — бях го проучил, когато Макгроу използваше кафенето „Лъвът“ за оперативни цели. И си го бях припомнил по-рано същия ден, когато търсех нов хотел. И все пак трябваше да съм го опознал по-добре. Трябваше да съм опознал всеки сантиметър от терена, за да мога максимално да го използвам в своя полза. Бях проявил мързел. Самодоволство. Е, така или иначе, никога повече нямаше да повторя тази грешка.

Отляво срещу денонощния магазин имаше пряка уличка — околните ресторанти сигурно я използваха като складово пространство и за да си изхвърлят боклука. Ако приличаше на повечето такива улички в Токио, може би щеше да ми свърши работа.

Пресякох и тръгнах по нея. Светлината и шумът моментално отслабнаха. Отляво луната огряваше ръждива метална ограда, обрасла до средата в бурени и затрупана с боклуци. Отдясно бяха нашарените с графити задни стени на сградите, покрай които бяха строени контейнери за смет, стари мебели и повредени електроуреди. Отгоре висяха множество електрически кабели.

Зачудих се дали са тръгнали след мен. Уличката беше достатъчно тъмна, мръсна и уединена, за да усетят нещо съмнително в поведението ми. От друга страна, ако не познаваше Токио, човек можеше да си помисли, че просто минавам напряко. Естествено, ако бяха достатъчно нахъсани, всичко това можеше изобщо да не ги интересува.

Малко по-нататък една котка изскочи измежду две сгради и избяга нататък по уличката. Добре. Тъкмо каквото търсех — пространства между постройките.

Вървях с умерен ход — нито прекалено бавно, че лесно да ме настигнат, нито прекалено бързо, че да се уплашат да не им избягам. В движение се озъртах наоколо и се уверих, че между няколко сгради отдясно има тесни проходи. Някои бяха задръстени с боклуци, други нарочно бяха преградени. Но не всички.

След по-малко от половин минута стигнах до дъното на уличката и завих надясно по пряка, която беше още по-мрачна и занемарена. Надясно имаше строителен обект — просто платнища, затиснати с тухли по краищата. Вдигнах една от тях — допадна ми тежката й солидност в дланта ми — после се затичах напред и при първата възможност пак свих вдясно, като продължих успоредно на уличката.

Спрях при първия отворен проход и надникнах край ръба, колкото да мога да наблюдавам уличката. След малко видях онзи от бара да минава от отсрещната страна. Той ме беше изгубил от поглед и сега вървеше по-бързо, несъмнено уплашен да не ме изпусне. Вмъкнах се в прохода, който се оказа толкова тесен, че трябваше да се движа странично. Стъпвах безшумно по меката повърхност — пръст, мъх и боклуци. Когато стигнах почти до края, приклекнах, успокоих дишането си и неподвижно зачаках.

След няколко секунди край мен мина онзи от хотела. Беше вперил поглед напред и изобщо не се озърна в моята посока — макар че едва ли щеше да ме забележи в мрака. Но аз го видях, както и ножа в дясната му ръка до бедрото. Вече бях предположил, че каквито и да са, те не ме следят просто за да ми отправят искрените си благопожелания. А сега го знаех със сигурност.

Безшумно се измъкнах след него, като се движех така, както се бях научил във виетнамските джунгли, където настъпването на една суха съчка щеше да изсипе отгоре ти цял северновиетнамски батальон, а препъването в опънатата жица на мина можеше да ти струва краката или топките. Или и двете. Дори не регистрирах съзнателно пръснатите тук-там боклуци и сухи листа. Автоматично ги заобикалях и бързо напредвах със скъпите си нови италиански обувки.

Когато стигнахме на три метра от края на уличката, аз се отказах от безшумността в полза на скоростта, тъй като исках да го настигна, преди да завие. В бързината обаче настъпих нещо, което не забелязах — захвърлена опаковка, сухо листо, нещо такова. Ръцете му се вдигнаха, главата му се завъртя и той започна да се обръща, усещайки с някаква примитивна част на ума си, че стъпката, която е чул зад себе си, предвещава смъртна опасност. Обаче закъсня. Високо замахнах с тухлата, като я държах за средата, и забих ръба й в темето му, прониквайки дълбоко в мозъка му. Може да му бях строшил и шийните прешлени. Коленете му се подкосиха и мъжът се просна напред по корем и разпери ръцете си отстрани. Ножът изтрополи на земята.

Бях се надявал да умре по-безшумно, но освен идеалния изстрел в главата и прерязаното гърло в тези неща няма никаква гаранция. Е, не извадих късмет. Когато падаше, от устата му се изтръгна сетен звук, някакво гъргорещо излайване. Не беше високо, но знаех, че другият ще го чуе заедно с изтрополяването на ножа.

Отчаяно се заоглеждах за ножа. Мъжът го беше държал в дясната си длан и когато се строполяваше, ръцете му бяха отстрани…

Онзи от бара тичешком изхвърча иззад ъгъла и когато видя сцената на лунната светлина, спря на няма и три метра от мене. Насочих вниманието си към ръцете му, като се опасявах, че може да има пистолет, и вместо това пак видях нож. Нападнеше ли ме точно в този момент, имаше всички шансове да ме очисти. Тухлата обикновено не може да се мери с хладното оръжие.

Само че той се поколеба, защото се нуждаеше от време, за да осмисли видяното — и да проумее как така съм се озовал зад него, как съм повалил партньора му и какво означава всичко това. „Когнитивен дисонанс“, така наричат психолозите това състояние, в което, изправен пред неприемлив или необясним факт, мозъкът се мъчи да го разбере. И тъкмо в този миг на колебание аз видях и грабнах ножа на неговия другар.

Щеше да е по-разумно и безопасно да избягам. Тогава обаче още бях млад и не се ръководех дотолкова от хладна рационалност, колкото ми се щеше да вярвам. Пък и бях натрупал много гняв към Олег и Виктор и търпението ми се изчерпваше. В мен живееше звяр, който много пъти ме беше спасявал през войната, звяр, който винаги си търсеше повод и който трудно контролирах. Фактът, че съм преследван и че току-що съм издебнал и убил единия от преследвачите си, освободи този звяр. А когато се освобождаваше от властта ми, в неговата природа не беше да бяга. В природата му беше да убива.

— Не знам колко ти плащат — почти изръмжах аз. — Но само ела насам и ти гарантирам, че няма да получиш нищо. Питай партньора си. В момента съм му стъпил в мозъка.

И тогава го видях в очите му. Страхът. Осъзнаването, че говоря истината. Че е притиснал в ъгъла звяр с остри зъби. Звяр, който знае как — по дяволите, и копнее — да ги използва.

Усетих, че ще се обърне и ще побегне, още преди да го направи. Затова вече прехвърлях ножа в лявата си ръка и тухлата — в дясната, преди да е успял да се завърти. И замахнах, преди да изнесе крака си напред. И запратих тухлата като снаряд, преди да е направил и една крачка.

Улучих го в темето с възхитително басово „фрас“. Той политна напред, като риташе спазматично с крака, защото мозъкът му продължаваше да издава команда „Тичай“. Мъжът се просна по очи, но не изпусна ножа.

Не е приятно да те замерят с тухла по темето, но знаех, че щетите най-вероятно далеч не са толкова тежки, колкото нанесените на партньора му. Съвсем различно е, когато тялото ти има място да се придвижи по посока на получения удар — като разликата между това да те ударят по лицето, докато стоиш свободно, и това да ти забият същия юмрук, докато тилът ти е опрян в стена. Чиста физика. Доказваше го фактът, че онзи не изпусна ножа.

Това обаче нямаше значение. Щеше да остане замаян поне още няколко секунди, а на мене ми отне по-малко време да стигна до него, да вдигна крака си и да настъпя дясната му длан с приятно твърдия ток на новата си италианска кафява велурена обувка.

В човешката длан има двайсет и седем кости. Не знаех колко съм строшил с подсиленото си от адреналина „настъпване“, но по моята строго немедицинска преценка определено бяха много. Той изкрещя и дръпна ръката си, реагирайки на болката и съответно зарязвайки ножа. Бездруго надали вече можеше да го държи, но все пак го изритах надалече. После приклекнах, забих коляното си в гърба му, сграбчих го за косата, силно дръпнах главата му назад, пъхнах острието под брадичката му и притиснах острия му ръб към гърлото точно под долната му челюст.

— От над десет години не съм прерязвал ничие гърло — осведомих го аз, като дишах като парен локомотив. — Така ли да си остане, или да прекъсна серията?

— Да си остане така — изпъшка мъжът.

Завъртях глава, за да проверя фланговете си. Беше чисто.

— Кой си ти, мамка му?

— Никой. Не съм никой.

— Отговаряй на въпросите ми, иначе ще си мъртъв „никой“. Защо ме следяхте?

Той простена и се опита да отдалечи главата си от ножа, но аз вече толкова силно бях изпънал шията му назад, че нямаше накъде да я движи. Косата му беше мокра и осъзнах, че му тече кръв от удара с тухлата. Стиснах го още по-здраво.

— Недей — задъхано произнесе мъжът. — Недей. Правиш страхотна грешка.

— Странно, от моята гледна точка, онзи, дето е направил страхотна грешка, си ти.

Той отново изпъшка.

— Само го направи, и ще те сполети такова нещо, каквото не можеш да си представиш!

— Стига бе?! По-лошо от това двама кретени да се опитат да ме издебнат в мрака и да ме заколят ли?

— Определено! Да не си въобразяваш, че можеш да се справиш с цялото ЦРУ?!

Дори само споменаването на това име ме накара отново да се огледам наоколо. Но уличката продължаваше да пустее.

Може би блъфираше. Човек с опрян в гръкляна му нож е склонен да говори каквото си мисли, че може да те принуди да го разкараш.

— Имаш ли си име?

— Майк.

— Добре, Майк, какво иска от мене ЦРУ?

— Виж бе, човек, и аз съм като теб. Наемник. Изпълнявам поръчка. Да не си мислиш, че ми дават обяснения? На теб да не би да са ти давали?

— Обаче са ти казали, че съм наемник.

— Бивш наемник, така казаха. И бивш военен. От Пета група за специални операции. И аз съм служил в нея.

Може и да беше. А може и да лъжеше. Така или иначе, явно се опитваше да създаде някаква връзка между нас, за да ми е по-трудно да го убия. В такъв случай трябва да му бяха дали не особено вярна информация за мен.

— Откъде знаехте как да ме откриете?

— Виж, ще ти кажа, добре, но и ти ще проявиш добра воля. Като между войници.

— Ако го заслужиш.

— Казаха ни само да те очистим. Не ни казаха защо, а само кого. И че за да те открием, трябвало да проследим жената.

— Какво по-точно за жената?

Той отново изпъшка.

— Стига бе, човек, аз съм откровен с теб. Тя е италианка. Работи в музей. Дадоха ни адреса й и ние я проследихме.

Това се връзваше със заключението, до което бях стигнал и аз.

— Кой ви каза тези неща? Кой ви даде адреса й? Кой иска да ме очисти?

— Нали ти казах, Управлението.

— Странно. Може да са ви споменали, че имам някои познати там. За кого конкретно става дума?

— За седмия етаж. Чат ли си?

На седмия етаж в Лангли бяха кабинетите на висшия ешелон. Опитах се да измисля как да проверя дали казва истината, или просто блъфира, за да ме уплаши. Тънка игра. Съзнателно или не, Майк разбираше, че изпълнява някаква версия на Шехерезада, но вместо хиляда и една нощи, имаше само минута, за да увлече с разказа си.

— Значи знаеш етажа, но не и кабинета, така ли?

— Хайде де, наясно си как стават тия неща. Онзи, дето ти възлага поръчката, не ти казва защо и по чия заповед, ама ти събираш две и две.

— И тъкмо това трябва да направиш, ако искаш да останеш жив след разговора ни.

— Ще ти кажа едно име, добре. Име. И после ще ме пуснеш да си ида. Като между войници. Аз ще ти кажа нещо, което ще ти спаси живота, и ти ще пощадиш моя. Става ли?

— Гледай да си струва.

— Уилсън. Калоуей Уилсън. Викат му Кал.

Рязко го дръпнах за косата.

— Изобщо не съм го чувал. Нещата не отиват на добре за теб, Майк.

— Кротко, кротко. Изслушай ме. Той вече не е в Управлението. Поне официално. От известно време.

— Преди малко ми каза, че са ме нарочили от Управлението. От седмия етаж, нали така каза?

— Точно така. Преди три години Търнър и неговите хора са изхвърлили Уилсън.

Въпросният Търнър трябваше да е Стансфийлд Търнър, когото Джими Картър беше назначил за директор на ЦРУ. Поемайки поста, след като комисиите на Чърч и Пайк бяха разкрили, че ЦРУ съвсем се е развилняло и извършва убийства, вътрешен шпионаж и експерименти с нищо неподозиращи хора, Търнър уволни над осемстотин агенти и това събитие стана известно в Управлението като Касапницата на Хелоуин.

— Първо каза, че от Управлението искали да ме очистят, а сега — че бил някакъв тип, когото са разкарали преди три години.

— Доизслушай ме. Уилсън е работил още в БСО. А кой е директор на Централното разузнаване при Рейгън?

БСО беше Бюро за стратегически операции — предшественикът на ЦРУ през Втората световна война.

— Уилям Кейси — отвърнах аз.

— Именно. Кейси също е служил в БСО. Та той връща някои хора, свои приятелчета от едно време. Един от тях е Уилсън.

— Защо?

— За да вършат опровержими неща, не е ли очевидно?

Ако това беше измислица, Майк я представяше много убедително. Звучеше или като истина, или като легендиране, което грижливо е репетирал. Но с каква цел? В случай че някой може да забие коляното си в гърба му и да го разпитва, опрял нож в гърлото му ли? И с какво щеше да му помогне тази измислица? Ако беше искал да има някаква „разменна монета“, сигурно щеше да измисли нещо малко по-ценно.

— Каква е връзката ти с Уилсън? — попитах аз.

— Същата като неговата с Кейси. Разкараха ме и Уилсън ми възложи работа.

Говореше малко по-спокойно. Малко по-уверено. Смяташе, че сме се разбрали, че има по-голям шанс да ме уговори да го пусна. Това беше добре.

— На колко години си, Майк?

— На двайсет и шест.

— Доста си млад, за да те разкарат.

— Да кажем просто, че ме помолиха да напусна.

— Уволниха ли те?

— Обвиненията бяха изфабрикувани. Очистих един информатор в Салвадор. Те го обявиха за убийство. Знаеш за какво говоря. И вие сте минали през същото във Виетнам. Проект „Гама“, нали? „Да се отстрани окончателно“? Какво да правим, да оставим някой скапан предател да застраши операцията ли? И да допуснем да убият нашите хора?!

Говореше за случай, станал известен в пресата като Аферата „Зелени барети“. Американските спецчасти бяха убили заподозрян южновиетнамски двоен агент и се бяха опитали да прикрият действията си. Последвалият съдебен процес вкара в публична употреба израза „да се отстрани окончателно“, но не постигна почти нищо друго. Естествено, ЦРУ отказа негови служители да дадат показания, като се позова на съображения за национална сигурност, и съдията прекрати делото.

— Ами твоят приятел? Дето мозъкът му изтича през дупката в черепа му на земята ей там?

— Не ми е приятел. Просто Уилсън беше наел и него. Почти не го познавам. Нямам нищо против теб.

— Как да стигна до Уилсън?

— Не знам.

— Къде е той?

— Не знам.

— Къде ти възложи поръчката?

— В един „Севън Илевън“ в Патърсън, щата Ню Джърси. Това беше единствената работа, която успях да си намеря, след като армията ме прецака.

Сетих се за нещо друго. Много бивши военни са точно такива — остригана глава, военни часовници, пъстри вратовръзки, които са реакция след годините в зелена униформа. Само че тези двамата бяха много по-опитни.

— Забелязах те, но не ти обърнах внимание — казах аз. — Донякъде сам съм си виновен. Но и ти си разбираш от работата. Къде си се учил?

— Изкарах курс по операции в градски условия. В Управлението. Уилсън ме прати.

Това ме заинтригува.

— И на какво ви учиха?

— Беше като театрална школа. Нали разбираш, много работа на терен. Какво можеш да кажеш за хората по това как са облечени, как ходят и какво носят. Изпълняване на различни роли, сливане с обстановката, такива неща.

Приличаше на това, което вършех самият аз. Но нямаше да е зле да изкарам такъв курс — на тези двамата явно им е бил от полза.

— Какво друго?

— Това е бе, човек. Квит ли сме?

Дръпнах главата му малко назад.

— Всъщност се надявах да ми кажеш повече, Майк.

— Кротко, кротко! Виж, казвам ти каквото знам. Що да не ти кажа? Уилсън не ми е никакъв. Само дето ми плаща. Това е. Не му дължа вярност.

— И той не ти дължи.

— Абсолютно. Уилсън просто е стар бивш шпионин. Но това е друго. Моля те бе, човек. Като между войници. Моля те. Не ме очиствай. Няма нужда. Недей.

— Вече не съм войник — осведомих го аз и му прерязах гръкляна.

Раната беше толкова голяма, че кръвта му не шурна. Направо се изля от него, сякаш гърлото му беше обърната кофа. Отскочих назад и успях да не се изцапам освен по дланта.

Той не издаде звук — не можеше. Но някак си се надигна на колене, като се подпираше на асфалта с едната си ръка, а с другата безполезно притискаше раната. Стъпи с олюляване на едното си ходило и понечи да се изправи, но после лишеният му от кръвоснабдяване мозък изключи и Майк неподвижно се свлече на земята.

За момент останах загледан в него, безпристрастен като зрител на последния ред в киносалон, който гледа как текат надписите на екрана. Ножът е един от най-ужасно интимните начини да убиеш човек и ако си бях позволил да изпитам каквото и да е, нямаше да мога да го направя.

Естествено, после щеше да е различно. Но щях да се оправям с това, когато ми се наложи. Както винаги се бях оправял.

Приклекнах и проверих джобовете му. Нищо, само една карта на Токио. После заотстъпвах пред увеличаващата се локва кръв и претърсих партньора му. Пак нищо. Проверката си струваше, макар да не очаквах да носят документи за самоличност по време на операция.

Заобиколих отдалече кървавата вада и си тръгнах. На ъгъла избърсах дланта си колкото можах в бурените, които се подаваха през една телена ограда. Ръкавът на пуловера ми беше мокър и вонеше на кръв. Трябваше да се отърва от него.

Насочих се направо към „Елегант“, като постоянно се озъртах наоколо. Не забелязах проблеми. Качих се в стаята си, извадих найлоновата торба от кошчето за смет, натъпках вътре пуловера, избърсах ножа, увих го в пешкир, измих се, преоблякох се в по-обичайни дрехи, прибрах увития нож, пуловера и всичките си вещи в сака и напуснах хотела. Този път използвах един страничен служебен изход. Отключих вратата отвътре, излязох и тръгнах по уличката, като пак се оглеждах в движение. Нищо. Май наистина ме бяха следили само Майк и неговият партньор. Който и да стоеше зад тях, сега хората му бяха с двама по-малко.

Това беше добре, доколкото нещо изобщо можеше да е добре в такава ситуация. Но нямах представа с какви ресурси разполагат.