Бари Айслър
Рейн-сан: Сеч (19)

19.

Върнах се с такси в „Импириъл“, където свалих шината и извадих меча от ножницата. Не беше с бойния ефес цукаито, но ръкохватката лежеше здраво в дланта ми и някак си усещах стоманата едновременно лека и смъртоносно солидна.

Върнах го в ножницата, внимателно го поставих под матрака, закачих табелката „Не ме безпокойте“ на вратата и отново отидох на пазар. Беше истинско облекчение пак да мога да ходя нормално и осъзнах, че съм сподавял страха си да не се сблъскам с Виктор, докато половината ми тяло е обездвижено от шината. Ножът на Олег беше у мен, разбира се, и все пак, след като вече се движех свободно, разбрах колко много е щяла да ми пречи. Повторно се зачудих какво ме е накарало да поема такъв голям риск, за да се сдобия точно с този меч. И за пореден път не намерих ясен отговор. Но след като вече бях въоръжен с него, определено се чувствах по-силен и по-уверен.

Отбих се на две места. Първо в магазин за мъжка мода, за ново сако и риза, този път няколко номера по-големи, и кожени ръкавици. После в център за фототехника, откъдето се снабдих с евтин огледално рефлексен апарат и сгъваема тринога в продълговат найлонов калъф.

Върнах се в хотелската си стая, внимателно избърсах ножа на Олег и ръкохватката и ножницата на меча и след като изтрих всички възможни отпечатъци, пъхнах прибрания в ножницата меч в калъфа на триногата. После нахлузих снаряжението си — кевларения екип за мотокрос и жилетката. Облякох си новата риза, отново закрепих ножа на Олег за предлакътницата си и се намъкнах в сакото. Вчесах косата си назад, сложих си очилата и проверих резултата в огледалото. Отсреща ме гледаше петнайсетина килограма по-дебел чиновник с демодирани очила и провиснал костюм. Чудесно. Преметнах ремъка на фотоапарата на врата си и вдигнах калъфа на триногата. Щях да приличам на един от многобройните любители фотографи в Токио, който си е тръгнал от работа малко по-рано, за да се позанимава с хобито си. Нямаше да заблудя Виктор, ако ме забележеше, преди да го видя аз, но и нямаше да привлека вниманието на минувачите, както, да речем, мъж с осемдесетсантиметров самурайски меч в ширасая. Сам по себе си, продълговатият найлонов калъф можеше да съдържа всичко. В комбинация с фотоапарата, вътре трябваше да има фотографско оборудване. Елементарен трик с човешкото възприятие.

Мислех да отида с метрото, но Виктор можеше да ме причаква някъде край станцията „Уено“. Знаех, че е прекалено параноично, но реших, че все пак е по-добре да взема такси. Казах на шофьора да ме остави при Канеиджи, будистки храм зад северозападния ъгъл на оградата на музея, който с прочутата си пагода беше подходящо място за човек с фотоапарат и тринога.

Изчаках таксито да се отдалечи, сложих си ръкавиците и се насочих към улицата. Спускаше се здрач и въздухът беше есенно хладен. Бях подранил, като се има предвид, че според Виктор Сугихара щял да пристигне след осем. Ако руснакът се надяваше да ме причака обаче, помислих си аз, идвах тъкмо навреме.

Наоколо нямаше много пешеходци и когато видях възможност, аз се шмугнах зад дърветата и се приближих до оградата. Спрях да се огледам и ослушам, но от отсрещната страна, където също имаше дървета, цареше пълна тишина и неподвижност.

Свалих фотоапарата от шията си и го преметнах през оградата, после изправих калъфа на земята и закрепих горния му край между две от железните пръчки. След това — като се извиних на далечните богове на японското ножарство — стъпих върху горния край на калъфа, хванах се за пръчките на оградата и се изтеглих нагоре.

Когато горната половина на тялото ми се подаде над оградата, изключително предпазливо отпуснах стомаха си върху шиповете, преметнах дясната си ръка и бавно прехвърлих краката си оттатък. Кевларът предпазваше корема ми, но въпреки това усещах натиска, който оказваше тялото ми, и разбирах какво ще се случи, ако шиповете пробият защитното ми снаряжение.

Не го пробиха обаче. Щом спуснах краката си от отсрещната страна, аз се оттласнах с ръце, а после и с ходила, и се приземих с укеми на земята. Моментално скочих с лице към музея и с дясната си ръка стиснах ръкохватката на ножа. Не се случи нищо. Никакво движение, никакви изненади. Където и да се криеше, Виктор го нямаше тук.

Върнах се при оградата, пресегнах се между пръчките и надигнах калъфа нагоре, докато се покаже над шиповете, така че да го хвана и изтегля при себе си. След това взех фотоапарата, бързо се скрих сред група дървета и отворих ципа в единия край на калъфа. Бръкнах вътре и стиснах ръкохватката на меча. За да го изтегля, само трябваше да пусна фотоапарата, да хвана калъфа със свободната си ръка и да измъкна острието с другата. Преди операция винаги проверявах оръжието си. След като останах доволен от плавното, бързо изтегляне на меча, напуснах дърветата и се насочих към сградите.

Все още имаше достатъчно светлина и силуетите се виждаха, но сумракът скриваше детайлите. Минаваше шест часът и Виктор може би вече очакваше да се появя. Усещах зловещото му присъствие. Но къде?

Някъде край входа на главната сграда, напомних си аз. Единствената му стратегическа точка.

Само че той играе същата игра като теб. Предугажда твоите предугаждащи ходове.

Добре.

Тръгнах на запад зад главната сграда, като се движех в сенките сред дърветата, обхождах с очи района, наострях уши за издайническо прошумоляване на листо или изпращяване на съчка. Сърдечният ми ритъм малко се ускори, но иначе бях спокоен и съсредоточен, както някога в джунглата. Не виждах никого. Музеят още работеше, знаех, но по това време посетителите нямаше защо да се разхождат зад сградата.

Заобиколих я отдалече, докато се изравних с предния й западен ъгъл. Навън имаше няколко градинари, със задоволство установих, които метяха и събираха с гребла листата на сивкавата светлина на лампите край алеята. Никой от тях не ме забеляза. Никой не ми се стори подозрителен. Никой нямаше физиката на Виктор.

Поех по обратния път. Сега сърцето ми туптеше по-силно. Почти бях приключил с разузнаването. Ако врагът беше тук, скоро щях да се сблъскам с него. Стиснах по-здраво ръкохватката на меча и изчаках нощното ми зрение да се приспособи след електрическото осветление пред сградата, като се криех сред дърветата и внимавах да стъпвам само по пръст и мъх и да избягвам нападалите листа.

Отново заобиколих отдалече и накрая се изравних с източния ъгъл. Неколцина души пред музея идваха или си отиваха. Зад тях видях още градинари. Никой не задейства радара ми.

Къде е той, по дяволите?

Струва ми се, че по-скоро усетих, отколкото чух звука зад себе си. Или го регистрирах с интуицията си. Защото изведнъж осъзнах, че Виктор не наблюдава входа. Не точно. Той знаеше, че ще се появя по обиколен път, че ще го търся на всички скришни места. Затова беше заел по-далечна позиция — чак при портала за посетители, прекалено очевиден подход, който очевидно нямаше да посмея да използвам. Виждайки ме да разузнавам от западната страна, руснакът бе разбрал, че ще направя същото и откъм изток, и беше пресякъл диагонално, за да излезе зад мен…

Захвърлих фотоапарата, хванах калъфа на триногата, силно го дръпнах и изтеглих меча, докато се завъртах, като вдигнах лявата си длан, за да стисна ръкохватката с две ръце…

И видях Виктор да се приближава на няма и три метра от мене, с градинарски дрехи и шапка, която скриваше лицето му, и с малък нож в дясната си ръка. Той се закова на място при вида на внезапно появилото се в ръцете ми дълго стоманено острие, хвърлящо меки отблясъци на помръкващата дневна светлина.

— Типичен спецназовски задник — с бойна усмивка изръмжах аз. — Да дойдеш на двубой с мечове, въоръжен с нож!

Озърнах се наляво и надясно. Бях почти сигурен, че е дошъл сам, и по логистични, и по психологически причини. „Доверяй, но проверяй.“ Намирахме се далече от входа и алеите и наоколо нямаше никого. Бяхме само двамата.

Скоро щеше да остане само един.

Бях пресметнал обидата точно. Исках да се втурне насреща ми, за предпочитане разярен, защото така щях да имам най-добра възможност да се възползвам от по-големия обсег на меча. Но Виктор не се подведе. Вече знаех, че понякога самообладанието му успява да вземе връх над лудостта. И това явно беше един от тези моменти.

Е, не съвсем. Въоръжен само с нож, всеки нормален човек моментално щеше да избяга при вида на смъртоносната катана с надеждата да продължи войната по-късно. Виктор явно имаше други приоритети. Щеше да ме убие тази вечер. Или щеше да умре самият той.

Което означаваше, че самообладанието му надделява едва-едва. Ако успеех да го подмамя още малко, можеше пак да се поддаде на безумието си.

Всъщност не ми оставаше друг избор. Неговата самоубийствена решителност му осигуряваше известно предимство — щеше да му позволи да поема рискове, да понася дори смъртоносни рани, само и само да ме убие. От друга страна, тъй като исках да оцелея, аз щях да съм принуден да възприема по-сдържана тактика. Самоконтролът и самоубийствената решителност представляваха ужасяваща комбинация. Не бях в състояние да направя нищо по отношение на последния елемент. Може би обаче щях да се справя с първия.

— Какъв е проблемът? — попитах аз. — Олег не е могъл да дойде, така ли? Да не е още болен?

Той смъкна шапката си и я захвърли настрани.

— Ще умреш, издънка такава! Знаеш го, да?

— Щом аз съм издънка, Олег какъв е?

Въпреки сумрака видях, че над лицето му се спуска сянка. Продължих да го притискам.

— Знаеш ли, че той се посра, докато го душах? Наистина. Най-трудното нещо в убийството на приятелчето ти беше да не стъпя в лайната му.

Виктор стисна зъби и ноздрите му се раздуха. Знаеше, че не бива да ми се нахвърля. Но ужасно му се искаше.

— Така ли умирате вие, коравите спецназовци? Като се посирате?

Така обаче нямаше да успея. Той разбираше какво целя и колкото и да го разярявах с обидите си, нямаше да го тласна отвъд ръба. Имах нужда от нещо друго — нещо още по-същностно за неговата психика от военното му минало. Спомних си разказа на Тацу за писмото в сиропиталището.

— Нищо, сигурен съм, че ти си по-корав от него. В края на краищата, нали баща ти бил съветски генерал?

Виктор ме зяпна и на лицето му се изписа неувереност. Продължих:

— Само че не е вярно. Баща ти е бил прост руски войник, пленен от японците, след като неговата част изгубила сражение. И после е изнасилил майка ти, селянката, и й е надул корема с тебе.

— Лъжеш, мамицата ти! — изсъска той.

— Всъщност те е излъгала майка ти. Не че я обвинявам. Знаела е, че истината ще те съсипе. Затова те е накарала да повярваш, че непрокопсаният ти баща е герой. — Обзе ме неочаквано вдъхновение. — И Уилсън те е излъгал, нали? Обещал ти е да използва връзките си в ЦРУ, за да открие баща ти, великия генерал?!

Виктор оголи зъби, очите му пламнаха от ненавист и разбрах, че съм на верен път.

— Как изобщо си могъл да му повярваш? Мислиш ли, че за ЦРУ представлява някаква трудност да намери съветски генерал? Той те е измамил, тъпако! Също като майка ти. И като всички други. Целият ти живот се крепи на една толкова прозрачна лъжа, че единственият, който й вярва, си ти, понеже си глупак. Глупакът Хикару Ямада. Това е истинското ти име, нали? Виктор Карков, как пък не! Какъв фарс!

Той се взираше в мен с едва сдържано напрежение, като вулкан, който след миг ще изригне.

— И кое е най-хубавото? — продължих аз. — Най-хубавото е, че ти го знаеш. Дълбоко в себе си винаги си го знаел. Затова толкова държиш всички да се страхуват от теб. — Избухнах в смях. — Нали така? Защото самият теб ужасно те е страх. Я се виж, само трябваше да зърнеш този меч и щеше да се попикаеш…

Виктор изрева нещо на руски и ми се нахвърли, като инстинктивно или заради някаква остатъчна тактическа съобразителност го направи, докато още говорех и имах нужда от време да се пренастроя, за да го пресрещна. Само че аз отдавна бях готов и докато той замахваше с ножа, отстъпих наляво, парирах го с рамо и прокарах катаната от трицепса чак до китката му като готвач, който отрязва парче месо от шиш за дюнер.

От дългата рана рукна кръв. Руснакът изръмжа и се завъртя към мен, прекалено разярен от обидите ми, за да предприеме тактическо отстъпление. Вдигнах меча по-високо и замахнах към шията му, но той ме блокира с дясната си ръка, като понесе нова дълбока рана на предлакътницата, и в същото време посегна с лявата си длан и успя да сграбчи острието на меча.

Реагирах инстинктивно и рязко дръпнах оръжието си назад. В забавения кадър на промененото ми от адреналина зрение видях кървавите му пръсти да се премятат във въздуха като гилзи, изхвърчали от автомат, но разбрах, че това няма значение, че не му дреме за пръстите му, че единствената му цел е да се добере до мен на всяка цена, и преди да успея отново да вдигна меча, Виктор изкрещя и посегна с ножа към корема ми. Острието му се плъзна по кевларените плочи и за миг зърнах в очите му да проблясва животински триумф, мислейки си, че ме е изкормил. Ликуването му обаче моментално се замени със страх, защото усети, че нещо не е наред — не бях разкривил лице или извикал от болка, ножът не се беше забил. Преди да се сети какво се е случило и да се прегрупира за по-резултатна атака, аз отново отстъпих наляво и ниско замахнах с меча към дясната му китка. Отказах се от бързината в полза на точността и не успях да му отсека ръката, но раната беше дълбока чак до костта. Руснакът изпусна ножа и докато инстинктивно вдигаше двете си ръце, за да защити главата и шията си, аз отново замахнах ниско отдясно наляво, улучих лявото му коляно и замалко не му отрязах крака.

В продължение на една безумна секунда той остана изправен като тичащ анимационен герой, който увисва над ръба на пропаст, преди земното привличане да му подейства. После кракът му се подви и Виктор падна, но все пак успя да се задържи на останките от лявата си длан, за да не се строполи по лице. Нямаше съмнение, че с него е свършено. Той се насили да се надигне и само се претърколи по гръб.

Озърнах се наоколо, за да се уверя, че все още сме сами. След това отново насочих вниманието си към него. Можех да го довърша, но кой знае защо не го направих. Известно време наблюдавах продължаващите му опити да се изправи. Въпреки всичко не можех да не изпитам някакво изненадващо, неохотно уважение към този човек, който, макар и очевидно изгубил битката, отказваше да умре проснат по гръб.

След малко Виктор успя да се извърти настрани, изнесе единия си крак и се надигна на раненото си коляно, изпънал здравия си крак пред себе си. Той потрепери и после някак си запази равновесие, като протягаше окървавените си ръце напред.

Погледна ме. Дишаше неравномерно, но главата му беше вдигната предизвикателно. За миг в очите и позата му различих онова някогашно момченце, което всеки ден стояло, притиснало длани към прозореца на сиропиталището, и с надежда чакало майка си, която така и не се завърнала за него.

Убийствената ярост, която само допреди малко бях изпитвал, изведнъж ме напусна. И вместо нея усетих някаква невероятно странно родство с него. Близост. Почти нежност.

Той ми кимна — само веднъж — и отново изправи глава.

Внезапно осъзнах колко е тихо в тази част от двора на музея. Наоколо нямаше никого. Нямаше кой друг да разбере за какво ме моли Виктор. Нито кой друг да го направи.

Той повторно кимна, по-бързо от първия път, по-настойчиво. Сега кимнах в отговор и аз.

Застанах зад него. Виктор се изпъна, все още коленичил, и отметна главата си назад, може би за да погледне за сетен път небето. Приготвих се, изнесох левия си крак напред, десния назад, и вдигнах меча над рамото си. Руснакът се олюля и преди да е понесъл унижението да падне, аз с всички сили замахнах към шията му и му отсякох главата.

Тя се търкулна наляво, трупът му — надясно. От прерязаната шия шурна кръв, крайниците му потреперваха. Това продължи няколко секунди. После струята започна да отслабва, ръцете и краката му се отпуснаха неподвижно. По тялото му премина последна тръпка и всичко свърши. Свърши и той.

Останах неподвижен за миг, задъхан, вторачен в него в здрача, обзет от онова все по-силно, странно усещане за близост. Едва ли някога щях да съм в състояние да го обясня на друг. Самият аз не го разбирах. Сякаш бях извършил нещо правилно, но и мъчително по начин, който само усещах, но не можех да проумея. Нещо, което ми се струваше… някак си насочено, предопределено от съдбата или някаква друга сила, която не бях способен да назова. Но каквато и да беше тази сила, аз съзнавах нейната тежест. Нейните последици. Нейната неизбежност.

Исках да избърша меча в дрехите му, но имаше прекалено много кръв. Затова си съблякох сакото, обърнах го наопаки и използвах него. После отново го обърнах и го облякох. Въпреки хладната вечер се потях обилно и предпочитах да остана по риза, но необичайният ми вид щеше да привлече внимание. А и по ризата ми имаше кървави пръски, които сакото щеше да скрие.

Вдигнах калъфа на триногата, извадих ножницата, пъхнах меча в нея и го оставих до Виктор. До сутринта едва ли щяха да открият трупа на това уединено и сумрачно място. Взех фотоапарата, преметнах ремъка на шията си и спрях, за да се уверя, че съм събрал всичко, което носех на идване — фотоапарат, калъф… чакай… ръкавиците. Беше студено — на двора дори повече, отколкото на улицата — но не чак толкова. Изтърках си лицето, в случай че ме е пръснала някоя капка кръв, смъкнах ръкавиците и ги натиках в калъфа.

Трябваше да вървя. Но се забавих още малко, вперил очи във Виктор. Не бях сигурен защо. Просто ми се струваше грехота да го оставя да лежи така, проснат, посечен, сам. И все пак това беше хубава смърт. Такава, каквато пожела самият той, след като видя, че няма изход. Каквато се надявах да сполети и мен, ако се окажа в подобно положение.

Насочих се към портала за посетители, като се опитвах да се отърся от чувствата си. Вървях с наведена глава и си напомнях, че сега отново съм обикновен чиновник, който се прибира от аматьорски фотографски занимания. Но ролята не ми се удаваше. Вече се чувствах нещо друго. Не знаех какво.