Робърт Липаруло
13 племе (94)

94

Робърт Макманус седеше зад огромното си бюрото в офиса си в Пентагона, прехвърляйки доклади върху монитора на компютъра си. Някой чукна на вратата и една от асистентките му влезе.

— Сър, поискахте всички разговори, свързани с програмата „Рийпър II“, да идват директно при вас.

Макманус почувства, че скалпът на главата му се сковава.

— Да.

— Един мъж е на телефона. Не поиска да си каже името, а от Секретната служба за охрана се опитват да проследят разговора, но, изглежда, е закодиран през множество сателити.

— Какво за него? — настоя Макманус.

— Твърди, че има информация за дроновата програма „Тор“, и по-точно за терористичен заговор да…

— Свържи ме. Веднага. Прекратете проследяването, изтрийте всички записи и протоколи за обаждането.

— Сър?

— Това е свръхсекретна информация — каза той, като че ли говореше на дете.

— Да, сър.

Макманус приглади косата си и погледна през прозореца към един обширен паркинг и река Потомак отвъд него. Изминаха десет секунди преди телефонът му да иззвъни. Вдигна слушалката и натисна един примигващ червен бутон.

— Наричайте ме Исмаил^[1].

— Интересно. Защо се обаждате?

Докато човекът отсреща говореше, Макманус реши, че гласът му е познат. Може би не беше чак толкова добра идеята да прекрати проследяването. Тъкмо обмисляше да нареди да го възобновят, когато онзи от другата страна на линията прекъсна връзката.

* * *

Никол Ричмънд беше на тринайсет и приемаше болезнено промените в тялото си. Тя беше на прага на самоубийство, задето беше оставила майка си да стегне багажа за пътуването им. Защо тази жена беше решила, че Никол ще облече новия бански костюм от две части в Лас Вегас, когато тя нямаше намерение да го носи дори на басейна у дома?

— Мила — каза майка й от шезлонга до нея, — огледай се. Всички ги носят.

Никол пристегна бялата хавлиена кърпа с избродирано лого на „Беладжио“ по-плътно около себе си и обърна гръб на майка си.

— Не ме интересува.

— Догодина ще ни се молиш да ти позволим да го носиш. — Майка й прошепна заговорнически. — Нека баща ти свиква отсега, преди да го изпълниш и да започнат да ти се виждат прелестите.

— Мамо! — Беше достатъчно неприятно, че носеше скоби на зъбите, но това вече беше прекалено.

Заляха я пръски вода, сякаш някой я смушка със студени пръсти по цялото тяло. Веднага хвърли гневен поглед към своя брат близнак, който се смееше, докато се хващаше за ръба на басейна.

— Мамо, Джейсън ме пръска — оплака се тя.

— Джейсън… — каза само майката, без да отмества поглед от списанието си.

Той отново я изпръска, а Никол грабна сгъната хавлия и я хвърли по него.

— Аха — извика той, дръпвайки кърпата във водата. — Амуниции.

— Да не си посмял — изкрещя Никол. Мразеше това пътуване. И кой въобще би завел децата си в Лас Вегас?

Джейсън повдигна подгизналата хавлия, като се готвеше да я хвърли по сестра си.

— Джейсън, остави я веднага. — Баща им мина с бързи крачки покрай тях и седна на шезлонга от другата страна на Никол. Носеше хавайска риза и бермуди — приятна промяна от униформата с костюм и вратовръзка, но краката му бяха толкова бели, че можеха спокойно да я заслепят. Разглеждаше един туристически справочник.

— Да тръгваме, хора. Има много за разглеждане.

— Като например? — намуси се Никол. — Стриптийзьорки и банда дъртофелници, играещи карти?

— Стриптийзьорки! — прозвънтя гласчето на Джейсън откъм басейна.

— Има „Адвенчър доум“^[2]… Гробницата на фараона Тутанкамон… — Той прелисти една страница. — Атракционът „Турнирът на кралете“.

— Искам да отида в „М & М Уърлд“^[3] — каза Джейсън.

— Ще ти излязат пъпки — закачи го Никол.

— На мен не ми излизат пъпки — отвърна той със самодоволна физиономия. — На теб ти излизат.

Не беше лъжа и не беше честно.

— Няма да ядеш шоколадовите, скъпа — каза майка й и това я поуспокои.

— Имат ли розови? — попита тя.

— Имат всички цветове, които можеш да си представиш — включи се и баща й. — Какво ще кажеш? — Тя кимна, а той се изправи и целуна върха на главата й. — Хайде, всички! Обличайте се. Ще бъде един страхотен ден.

Заради нотката в гласа му и заради слънцето, сияещо над главата й, Никол почти му повярва.

* * *

Бен гледаше как Тоби и Фин заемат местата си пред двойния пулт за управление в контролния център, който изпълняваше и функцията на техен дом на колела. Части от станциите за управление на дроните бяха изработени на различни места из страната с помощта на осигурени от Макманус експерти, а после превозени към частен хангар близо до международното летище „Маккаран“ във Вегас, където са били сглобени. Веднага щом пристигнаха, Бен подкара големия кемпер „Гълфстрийм“ и в момента се движеха в подножието на назъбената планинска верига Тоябъл между базата на въздушните сили „Крийч“ и Лас Вегас. Другите ги следваха с джип.

Себастиан се беше навел между Тоби и Фин и нагласяше осветеността и контраста на мониторите. В момента те показваха само тестови режими, но скоро щяха да разкрият кулминационния момент на месеците усилена работа.

Телефонът на Бен иззвъня подобно на морзов код и той моментално разбра кой се обажда. Изрови телефона от една раница на седалката до вратата и излезе навън, пристъпвайки от охладения с климатик въздух към сухата горещина на пустошта. Едва тогава натисна бутона за отговор.

— Робърт, как си?

— Не съм много щастлив, Бен. Току-що получих обаждане от някой, който знае какво сте намислили. Нали нямаше да казваш на никого за мен, дори и на другите членове на племето.

— Не съм казал — Бен продължи да се изкачва по хълма и спря отгоре на билото. — Какво знае този, който ти се обади?

— Лас Вегас. Дрони. Скоро. Няма нужда да ти казвам, че това е ужасно много.

— Успокой се. Ние вече сме на линия. В рамките на часове всичко ще е приключило.

Погледна надолу от другата страна на възвишението и се намръщи. Невея се изкачваше нагоре по хълма от техния джип, влачейки Бет за ризата. Ръцете на Бет бяха пристегнати зад гърба й. Настояването на Невея да доведат жената на Киеран с тях го разгневи и вероятно беше основната причина за разговора, който водеше в момента. Това застрашаваше мисията — и то не само тази тук, на Земята.

— Знаеш ли кой е човекът, който ми се обади?

— Имам някаква представа.

Пауза.

— Ще ми кажеш ли?

— Нека първо да го проуча — каза Бен. — Няма смисъл да натопявам невинни хора.

— Предполагам, че уточнихме този въпрос и че не е нещо, за което да се тревожа?

— Точно така.

Макманус прекъсна разговора.

Бен гледаше как Невея подръпва Бет и поклати глава.

* * *

Макманус затвори и се загледа продължително в телефона. Дано всичко да не рефлектира върху него. Бори се твърде дълго и твърде упорито да заеме настоящата си позиция, за да се откаже от всичко, и то заради един от мъченическите проекти на Бен. Но този проект си го биваше: той си беше мечтал да организира именно нещо такова, докато се изкачваше от пост на пост, все по-близо до най-желания, и само няколко години го деляха от него. Със сигурност щеше да стане при следващото ръководство. И все пак, сега когато беше заместник-министър на отбраната, се зачуди дали това не беше по-благоприятната служба в сравнение с най-високата позиция: притежаваше цялата сила, но само отчасти видима за околните. Трябваше да пресметне следващите си ходове много внимателно.

Стана от бюрото, гледайки телефона като че не беше средство за връзка с Бен, а самият Бен. Независимо колко амбициозен и всеобхватен беше проектът му, Макманус вярваше, че можеше да направи много повече. Не дребни градски игрички, а проекти със замисъла на Бен, но на глобално ниво. Влезе в личната си баня и затвори вратата. Пусна водата и нави нагоре ръкавите си. Три плискания със студена вода по лицето го накараха да се почувства по-добре и избистриха съзнанието му. Подсуши лицето си, дланите си, ръцете си, но забави движенията си, докато потриваше златната татуировка от вътрешната страна на предмишницата си.