Робърт Липаруло
13 племе (69)

69

— Какво е това? — попита Бет, сочейки към творбата със Златния телец.

Бен се наведе, за да я погледне отблизо.

— Скица с молив от 1609 г. — отвърна той. — Всъщност скоро след като моливът е бил изобретен.

— Защо си решил да я прибавиш към колекцията си?

— Аз колекционирам… когато художникът или темата имат специално значение за мен. Същият художник е рисувал и тази тук. — Той посочи към стената зад Бет.

Картината изобразяваше млад мъж, който пробожда с копие мъж и жена върху легло с такава сила, че окървавената стрела на копието се подаваше от дъното на леглото. Лицата на мъжа и жената бяха изкривени от изненада и агония, с оцъклени очи, с изумени гримаси. Подобно на картината със Златния телец и тази беше изобразила и най-малкия детайл: лесно можеше да си представиш издутите мускули на копиеносеца, които треперят от усилие и ярост, бурните предсмъртни спазми на любовниците, топлината от лъча слънчева светлина, който падаше върху тримата.

Бет реши, че разяреният копиеносец е отритнат съпруг, който е заварил невярната си съпруга и любовника й в оскверненото им брачно ложе. Но нещо във фигурата — вероятно лекият блясък на кожата, увереността на действията, стойката — го караха да изглежда не като ревнив, а като героичен убиец.

— Това е Финеес — отбеляза Бен. — Правнук на Аарон, брата на Мойсей. Той убива израелски прелюбодеец и идолопоклонник и мадиамската му любима, и така спира язвата, която вече била покосила двайсет и четири хиляди израилтяни. Куражът и готовността му да стори каквото трябва, дори и като престъпва юдейските граждански закони, го извисяват в очите на Бог.

Отново насилие в името на Бог. Не е нужно да си гений, за да…

Бет се приближи до картината. От едната страна, в сенките зад гротескната сцена на действието, един мъж беше отместил завесата и надничаше зад нея. Брадата беше по-буйна и косата му се спускаше отстрани на главата като венец, но нямаше как да се сбърка — беше лицето на Бен. Щрихите на четката изглеждаха еднакви с останалите щрихи от картината, боята толкова подобна по вискозитет и цвят, че би могла да бъде единствено от същата палитра. Или някой изкусно беше добавил лицето на Бен, или цялата картина беше рисувана по-скоро, отколкото изглеждаше.

Извърна глава и погледна към Бен: по стиснатите му устни се четеше иронична усмивка. Той се изправи, заобиколи масичката за кафе и клекна пред една библиотека. Избра книга от полицата и я понесе към нея, прелиствайки страниците. Показа й корицата: „Бароковият възглед за Светото писание“.

— Преди време дадох назаем това произведение на Музея по история на изкуствата във Виена, — каза той и протегна разтворената в ръцете му книга. Картината запълваше цялата дясна страница. На лявата страница имаше пет малки снимки, разпръснати из текста: картината, окачена на стена в музей, едър план на ръцете на Финеес върху копието, челото и очите му, лицето на прободената с копието жена в профил и свидетелят, надничащ иззад завесата. На близкия план на лицето му се виждаше точка в ъгъла на лявото око. Повдигна поглед към Бен, който си обръщаше главата, за да й покаже една бенка на същото място.

Бет започна да чете текста. Подобно на картината със Златния телец в „Света Екатерина“ и тази нямаше подпис на художника, но се предполагаше, че е произведение на Петер Паул Рубенс. На база на документите, предоставени от анонимен притежател и мненията на експерти, проучили произведението, се вярва, че е частна поръчка от барон в Антверпен и е нарисувано някъде между 1614 и 1618 г. Няколко експерти оспорват твърдението за авторството на Рубенс, изтъквайки много аргументи, сред които един неоспорим: два дребни инициала, изрисувани на гърба.

— С. Х. — прочете на глас Бет. — Какво означава?

— Скарлит Хемел — обади се някой и Бет се обърна. Невея се подпираше на касата на вратата. Тя беше облечена изцяло в черно, блуза с цип с дълъг ръкав и тесни панталони. Черната й коса седеше като качулка на главата й.

— Бих влязла, но Бен не обича физическите разправии.

— Не искам да се бия с теб — каза Бет. — Освен ако това няма да ме измъкне оттук.

— Нали разбираш, че Невея е жената, която простреля сина ти? — изрече внимателно Бен, не за да я провокира, а за да поясни.

— Разбирам — отвърна Бет.

— И ти не таиш никакви лоши чувства?

— Ако чувствата ми можеха да убиват — изсъска Бет, — тя нямаше да стои права, а щеше вече да лежи просната на земята. — Взря се в очите на Бен. — Аз не съм юмрук. Кой е Скарлит Хемел?

— Аз — отвърна Невея.

Бен се изсмя лекичко.

— В допълнение на интереса й към смъртта Невея е обсебена и от идеята за Рая.

— А първото — смъртта — води към второто — Рая — допълни Невея.

— Хемел на нидерландски е Рай — обясни Бен. — С течение на годините тя е била Ceu, Cielo, Taivas^[1]…

— И Nevaeh — каза Бет. — Което е heaven^[2], изписано наопаки.

Което много й приляга — помисли си тя, ако наопаки означава обратното на Рай.

Невея приближи, като не откъсваше поглед от Бет, и седна на подлакътника на най-близкия до тях стол.

— Не разбирам — погледна я с недоумение Бет. — Очевидно експертите са потвърдили, че тази картина е от началото на седемнайсети век — ако това е картината от книгата.

— Тя е — отсече Бен.

Бет погледна към Невея.

— Тогава как е възможно ти да си я рисувала?

— Разгледа ли останалото изкуство на Бен? — отвърна с въпрос Невея, поглеждайки наоколо из стаята.

Погледът на Бет се спря на бюст, положен върху странична маса. Беше младо момче, с коса, дълга до под ушите, на челото си имаше лента, подобна на корона, с леко разтворени устни и ириси, преместени встрани, за да пресъздадат движението на очите, небрежно наблюдаващи някакъв съмнителен предмет. Бет присви очи към бюста.

— Това да не е… Джордан?

— Има още един подобен в Национален музей „Барджело“ във Флоренция — каза Бен. — А този беше подарък за модела от скулпторката Андреа дела Робия^[3].

Бет проговори шепнешком.

— Виждала съм я на картички. — Оцветеният глинен бюст показваше горната част на гърдите и раменете, включително нещо подобно на син суитчър, облечен върху зелена тениска. Сети се как понякога си бе мислила колко сладък беше фактът, че преди векове хлапетата са се обличали подобно на днешните хлапета.

— Та бюстът е… стар.

— 1470 г. А разпознаваш ли човека там? — Бен посочи към една друга странична маса, върху която беше положена висока около метър скулптура. Тя изобразяваше момче, седнало на скала, което вади трън от петата си.

Бет се приближи и започна да пояснява:

— Това е миниатюра на „Спинарио“ — „Момчето с трънчето“, една от скулптурите с най-много дубликати. Дори копията от началото на седемнайсети век са изложени в музеите. Бет си спомни, че е виждала един в Националната галерия по изкуство във Вашингтон.

— Тази миниатюра — продължи Бен — е първоначалното работно копие от… ъх… — Той погледна към Невея. — 143 г. пр.Хр.?

Невея сви рамене и промърмори:

— Там някъде.

— Оригиналът е от бронз в реални размери — каза Бен. — Съхранява се в „Палацо дей Консерватори“ в Рим.

Бет се наведе напред, за да погледне лицето по-отблизо.

— Това е тийнейджърът… Тоби. — Тя се изправи и се обърна с лице към тях. — Но как… — Погледът й попадна върху една картина на две жени, обезглавяващи мъж: мъжът беше брадатият тип, който им донесе вечерята. — Как е възможно това?