Робърт Липаруло
13 племе (86)

86

Невея стоеше пред склада с преметнати през рамо дръжки на сак, пълен с оръжия и оборудване. Останалите й съкровища бяха натъпкани в раница — най-доброто от скъпоценностите й на тема смърт: оболи, дарейки^[1], тънки златни „призрачни“ монети^[2], ламели^[3]; окървавена туника; танто кама^[4], използвана за азиатския самоубийствен ритуал сепуку чрез изкормяне; добре запазено парченце от Евхаристичния хляб^[5]; трън от венец. Загледа се към края на тунела, където Елиас трябваше да се появи всеки момент. Последният залп от изстрели — четири изстрела от два пистолета — идваха от много близо. Елиас явно не ги беше спрял веднага и сега отстъпваше назад.

Обърна се и се насочи в противоположната посока, после спря пред вратата на Себастиан. Той пъхаше в чанта лаптоп, хард дискове, DVD-ROM устройства, цяла шепа устройства за флаш памет.

— Мислех, че вече си взел всичко — намръщи се тя.

Той я погледна.

— Онова беше за мисията. Това са другите ми проекти.

Тя забеляза ексбокса на Тоби върху бюрото до чантата.

— Защо ти е ексбокса, Себастиан?

— За да могат момчетата да се упражняват още няколко часа и в самолета.

— Времето изтече — изръмжа тя. — Всички вън.

— Идвам. — Но той бръкна в чекмеджето на бюрото и заграби още предмети.

— Веднага, Себастиан! — Невея продължи напред, мина покрай стаята на децата, на Тоби, на Фин… но се върна една крачка назад. — Фин, какво правиш? Трябва да вървим.

Той се беше надвесил над леглото, където бяха нахвърляни най-различни оръжия. Обърна се, за да я погледне, ухили се, а заздравяващите рани на лицето му се нагънаха, напукаха и прокървиха.

— Мислех си да помогна на Елиас — каза той. Затвори рязко магазина на един пистолет и превъртя патронника.

— Няма време за това. Тръгваме.

При последната стая тя извади ключ и отключи вратата. Отвори я и видя Бет да стои в средата на стаята със състарено от тревога лице.

Невея й показа белезниците, поклащащи се на единия й пръст и отсече:

— Време е да тръгваме.

* * *

Джагър и Оуен достигнаха до осветения тунел. Черепи запълваха цялата дължина на едната стена. Другата беше каменна, с поредица от врати чак до далечния й край. Те вървяха бавно, придържайки се към стената с черепите, така че да могат да надникнат колкото се може по-бързо във всяка стая. Раздвижване в срещуположния край привлече вниманието на Джагър. Той вдигна рязко оръжието си.

Бутната откъм гърба, Бет се препъна навън от една стая.

Появи се и Невея, хванала белезниците, които бяха пристегнати около китките на Бет.

— Бет! — извика Джагър. — Невея, спри!

Невея извъртя Бет с лице към Джагър и пристъпи зад нея.

— Джагър! — викна Бет, заради което получи яростно разтърсване.

От стаята помежду им излезе мъж с преметната през рамо платнена торбичка и пластмасова кутия в ръка.

— Себастиан — нареди Невея. — Ела при мен.

Джагър стреля в пластмасовата кутия, за да им покаже, че не се шегува. Кутията се стовари на земята, а едно откъртено парче отскочи, удари се в един череп и падна на земята. Себастиан залитна назад, а нещо златно проблесна върху тъмната кожа на предмишницата му: татуировката. На Джагър му се прииска да беше прострелял момчето в ръката.

— Не мърдай, Себастиан! — извика той.

— И ти казваш това, докато в гърлото на жена ти е опрян нож? — попита спокойно Невея.

Невея наистина притискаше острие към кожата под челюстта на Бет.

Спокойно — помисли си той и добави:

— Исках да се уверя дали слушаш, Невея. Пусни я или Себастиан е мъртъв.

Себастиан сви рамене.

— Направи го, човече.

Още един мъж се появи с тичане от стаята в по-далечния край на тунела, с вече вдигнат пистолет и маниакална усмивка на лице. Втурна се към Джагър и Оуен, като стреляше толкова бързо, колкото можеше да дърпа спусъка.

Оуен стреля, разтрошавайки един череп точно пред нападателя им, който изкрещя:

— Киеран! — като че ли не можеше да повярва на дързостта им да отвърнат на открития огън.

— Не стреляй! — извика Джагър на Оуен. Хвърли се към отсрещната стена, направи три крачки и се втурна бързо в една от стаите.

Оуен също полетя навътре, блъскайки се в него и се завъртя настрани.

— Не рискувай, може да уцелиш Бет. — Джагър скочи обратно към отворената врата. Извъртя ръката си покрай нея, готов да стреля, ако мъжът продължаваше да приближава и ъгълът на изстрела не би изложил Бет на опасност. Но той беше спрял пред Себастиан, тласкаше го назад, отстъпваше заедно с него и беше насочил пистолета си към Джагър. Произведе един изстрел, който рикошира в касата на вратата.

Джагър не се помръдна, само продължи да държи на мушка мъжа, опитвайки се да асимилира случващото се. Нападателят с оръжието беше същият тип, когото беше застрелял в лицето при манастира. Кръгове от заздравяла розова тъкан очертаваха входа и изхода на раните по бузите му. Раната по-високо вдясно, изглежда, кървеше. Джагър го беше прострелял преди два дни. Не беше възможно вече да е излязъл от болница, камо ли да тича наоколо, все едно е претърпял нещо незначително като изстискване на пъпка. Оуен му беше разказал, че се възстановяват бързо, но разликата между това някой да му го опише и да го види със собствените си очи беше като разликата между съзерцаването на Луната и ходенето по нея.

— Фин, изведи Себастиан на повърхността — заповяда Невея.

— Мога да се справя с тези типове — отсече Фин.

— Това не е най-важното в момента, Фин. — Беше спокойна, като че ли си поръчваше сандвич. Задърпа Бет назад, спирайки в края на тунела, където той се пресичаше с друго разклонение под формата на буквата Т.

Себастиан стигна до края му и зави надясно. Фин се спря до Бет и Невея.

— Върви — каза му Невея.

— Нев…

— Тръгвай! Погрижи се да пристигне невредим догоре.

Фин пристъпи настрани и се изгуби от поглед, завивайки в посоката, в която беше тръгнал Себастиан.

Невея също тръгна в тази посока. Но Бет ритна назад и уцели коляното й. Отскубна се от хватката на похитителката си и хукна към Джагър, но Невея подскочи нагоре и удари Бет с всичка сила. Бет полетя настрани към лявото разклонение. Невея тръгна след нея.

— Бет! — викна Джагър и изтича бързо към пресечката. Дочу Оуен зад себе си.

— Оуен — изкрещя той, — ти тръгни надясно. Спри ги. Спри ги на всяка цена.

Достигна разклонението и спря на място по средата на тунела с вдигнат пистолет, докато Невея изправяше Бет от пода и я завърташе, така че отново да я използва за преграда между себе си и Джагър. Бяха на четиридесет метра разстояние и той се замисли дали да не стреля по главата на Невея, подаваща се над рамото на Бет. Разкриваше му се добра възможност, но ако не уцелеше…

Оуен се доближи до него.

— Джагър…

— Спри ги, Оуен. Фин и Себастиан и всеки друг, който е там горе. Не им позволявай да се измъкнат.

Оуен се затича нататък, докато стъпките му съвсем заглъхнаха.

— Няма да я отведеш — каза Джагър и пристъпи напред.

— Стига да не пропускам нещо — отвърна Невея, — но не мисля, че ти решаваш.

— Не я наранявай. Ако го направиш, ще изпразня този пистолет в главата ти. — Невея се усмихна, а той продължи: — Следя всяка твоя стъпка. Едно погрешно движение и ще стрелям. Накрая и Оуен ще пристигне и на един от нас ще му се открие добра възможност за изстрел. Пусни я сега и ни спести веселбата.

Бет оформи с устни думите: Обичам те.

Той я погледна, наслаждавайки се на всичко, което представляваше: беше като топлината на слънцето… преди тъмните облаци да я засенчат.

— Да ти се връща.

Очакваше, че Невея ще изкоментира нещо остроумно в стила на коравосърдечен злодей О, колко мило? или Запази сълзливите думи за опелото й, със съпътстващия противен смях. Но с един бегъл поглед забеляза по лицето й само тъга. Тя беше една нещастна душа, която знаеше само как да прави другите хора също толкова нещастни.

В дъното на една стена вдясно един голям каменен блок се размърда. Плъзна се навън сякаш от само себе си. Отдели се от стената, а зад него се показаха две тънки ръчички, които го бутаха по земята. Едно момче се показа през дупката, изправи се и изтупа прахта от дънките си.

— Джордан! — гневно извика Невея.

Той се обърна и погледна към Джагър. Ето това лице се беше появило на мястото на скелета. Джагър разбра защо му беше заприличало на лицето на Тайлър. Това момче беше приблизително на същата възраст, имаше същия цвят на кожата, същите невинни черти.

— Твое ли е? — попита Джагър. Невея му беше задала същия въпрос за Тайлър.

— Може да се каже.

Джагър премести мерника си към момчето.

— Джагър, не! — извика Бет, но думите й бяха излишни. Какво правеше? Можеше ли да застреля момчето? Щеше да оцелее, нали? Не можеше да го убие, не и преди да отреже главата на хлапето.

И тогава осъзна какво го измъчваше още от момента, в който беше видял татуировката на ръката на Оуен: казаното от него започна да изглежда подозрително. Дали всичко не беше само добре изпипан номер? В действителност нямаше никакви безсмъртни… наистина ли беше повярвал на тези празни приказки?

Да, беше повярвал: заради снимките и подробното обяснение на Оуен. А пък и защо му е на някого да измисля подобна лъжа? Какво се надяваше, че ще постигне с това? Дали не се опитваше да накара Джагър да стреля по всичко живо, мислейки си, че не стреля по човешки същества, а по чудовища? Или се опитваше да му втълпи, че не убиваше никого, а само ги изваждаше от строя за малко — но в действителност щеше да ги убива?

Обзе го съмнение, и то в най-неподходящия момент. Оуен му беше казал да забрави частта с безсмъртието и Джагър реши да направи точно това. Щеше да стреля по всеки, за да освободи Бет, и нямаше напразно да наранява други, независимо от разказа на Оуен за безсмъртието им. А и по този начин, ако всичко се окажеше лъжа, нямаше да съжалява за постъпките си.

Но можеше ли да застреля хлапе? Невея беше стреляла по сина му. Но Джагър не беше Невея и изпита огорчение, задето беше заплашил да нарани детето и беше насочил пистолета си към него. Обаче Невея не го познаваше: не можеше да допусне, че той наистина нямаше да го направи. Ако обичаше това момче по същия начин, по който той обичаше Тайлър, дори и най-малката несигурност щеше да бъде достатъчна, за да я откаже от играта.

Всичко това премина през главата му за наносекунда.

Момчето — беше го нарекла Джордан — веднага изпъна ръцете си встрани от тялото, излагайки се пред оръжието на Джагър.

— Давай — каза то. — Застреляй ме.

Какво им става на тези хора? — помисли си Джагър. Дори и да беше безсмъртен, нямаше ли да е болезнено? Фин беше изпищял като озверял и беше изгубил съзнание.

Само ги нараняваш, не ги убиваш.

Не мисли по този начин! Върни се към предположението, че са смъртни човешки същества.

— Върви, Невея. Прикривам те — подвикна Джордан.

Потресаващо, но Невея започна да отстъпва, дърпайки Бет със себе си.

Никога не би могъл да застреля хлапе, но със сигурност можеше да го избута настрани, да го набие, да го събори в безсъзнание на земята, за да може да продължи да притиска Невея. Тъкмо си мислеше, че я е спипал, преди момчето да се появи. Трябваше да извади момчето от играта и отново да се съсредоточи върху нея. Обмисли как да го стори: просто ще го връхлети и ще му даде да се разбере. Съжалявам, хлапе.

Тогава Джордан наклони везните в своя полза. Бръкна зад рамото си и извади меч с проблясващо триметрово острие, което напомни на Джагър за катана — самурайски меч. Този беше по-къс: може би ги предлагаха в размер за деца.

Невея и Бет вече бяха далеч в сенките и се отдалечаваха все повече.

Джордан размаха меча, описвайки дъга надолу, завъртя го над главата си и го кръстоса пред гърдите си. Преди Джагър да разбере, мечът беше в другата му ръка и момчето изпълняваше отново същите движения.

Момчето знае как да го използва. Нямаше да има избутване настрани или удар с пистолет по главата. И сега какво? Да го простреля в крака? Джагър не можеше да стори дори и това. Дори и сега, когато Невея се изплъзваше надолу в тунела с жена му, не можеше да стреля по момчето. И знаеше, че Бет се чувства по същия начин. Нямаше да иска да бъде спасена, ако това означаваше да се приложи насилие върху дете…

Ако Джордан го нападнеше с меча… да, може би тогава. Но щеше първо да опита да избегне острието, да го отблъсне. Съзнателно си пожела да се случи именно това.

Джордан хвърли поглед през рамото си, за да провери докъде беше стигнала Невея. Отстъпи назад от Джагър, който го последва. Момчето спря и заразмахва острието с бързи движения.

Далеч зад него, Невея зави заедно с Бет зад един ъгъл.

А Джордан все още чакаше.

— Ще стреляш ли по мен?

— Обмислям идеята.

— Харесвам жена ти.

— Тогава защо позволяваш това да й се случва?

— Повече харесвам племето.

— Джордан, чуй. Всичко, което искам да направя, е да си върна съпругата. Тя не е част от всичко това. Позволи ми да я освободя от Невея и вие, племето, можете да отидете да правите каквото сте замислили.

— Тя не е част от това? — каза Джордан и прозвуча сякаш казва Ти не си ли от тази планета? — На мен ми се струва, че е част от това.

Изстрели отекнаха от стените на тунела зад него. Той се извъртя в посока на гърмежите, а когато отново се обърна, Джордан вече тичаше в противоположната посока — натам, където Невея беше отвела Бет. Джагър изтича след него.

На ъгъла той се спря и заобиколи от по-далеч. Свещи осветяваха прохода: беше мрачно, но имаше видимост. Не видя никого, затова се втурна напред, отправяйки се към друга Т-образна пресечка. Подмина страничен тунел и се зачуди дали не бяха тръгнали по него, защото само така Джордан можеше да изчезне толкова бързо. Спря се, преди да достигне до края. Накъде?

Още изстрели, доста далеч.

— Бет! Бет!

Стрелна се към Т-образната пресечка. В този нов тунел и в двете посоки беше тъмно като в рог. Издърпа челника от задния си джоб, стегна ремъка около главата си и го включи. Тръгна надясно по посока на стрелбата. Изчисли, че се движеше по тунел, успореден на този, в който за последно беше видял Бет, същия, в който Джордан се бе изправил срещу него. Но дали тези тунели наистина бяха така прави, като стените на решетка? Можеше да се отдалечава от Бет, може би дори се насочваше към друго ниво.

— Бет!

Обърна се и затича обратно към осветения от свещи проход. Светлият тунел — тунелът на Бет — беше отдалечен на няколкостотин метра. Тръгна натам и осъзна, че с връщането си назад нямаше как да открие Бет и че всъщност увеличаваше разстоянието помежду им.

А може би не — помисли си той.

Невея взимаше Бет с тях. Със сигурност и Джордан отиваше при нея. Те трябваше да се насочват „нагоре“ — както беше казала на Фин — всички те трябваше да се срещнат на някакво уречено място преди пътуването. Започна да тича. Фин и Себастиан очевидно бяха поели по пряк път към мястото на срещата. Те бяха тръгнали надясно вместо наляво още от тунела със стаите. Оуен ги беше последвал и после беше завил в първата пресечка вляво.

Знаеше повече за този маршрут, отколкото за маршрута, по който бяха поели Невея, Бет и Джордан.

Изтича покрай тунела със стаите, като не преставаше да крещи името на жена си.