Робърт Липаруло
13 племе (8)

8

Арела се загледа в посока към планината. Бяха изминали почти четиридесет дни откакто Мойсей беше заминал. Най-вероятно беше мъртъв, погубен от своя Бог за някакво прегрешение — че беше довел народа си тук без никакъв план или че беше докоснал грешния камък. Неговият Бог беше взискателен и безпощаден. Или пък беше избягал и беше отишъл да поиска Обетованата земя за себе си. И денем, и нощем небето над планината беше покрито с облаци и проблясваше в оранжево-червено. Това беше лош знак.

Какво чакаха още? И какъв беше този Бог, който ги заставяше да чакат толкова дълго?

Богът на Мойсей. А дали това беше нейният Бог, техният Бог? Дали беше единственият Бог, както го беше нарекъл Мойсей? Ако е така, защо Мойсей им беше казал да не почитат други богове? Беше ли Богът на Мойсей същият като Бога на Авраам? Ами Ел и Ваалските божества — Ашерах, Мелкарт и Хадад? Народът й се беше кланял и на тях, нали? Прекланяха се дори и пред божествата на господарите им от Египет — Озирис и Тот. Беше много объркана.

Огледа се наоколо. Толкова много хора: уплашени, ядосани, нетърпеливи, тълпящи се в подножието на планината, като че това ще накара Мойсей да се върне по-бързо. Някои се бяха покатерили по скалите, въпреки че Мойсей им беше казал да не докосват планината. А и каква изобщо беше тази заръка — Не докосвайте планината? Налагаше господството си върху тях чрез жалки ограничения. Беше стар и жадуваше за власт над другите, докато губеше власт над собственото си тяло.

Кой имаше нужда от него?

Арела знаеше, че има младо, силно и привлекателно за мъжете тяло. Беше забелязала погледите им. Роклята й от кафяв лен очертаваше краката й и достигаше до глезените — прилепваше по тялото й като втора кожа. Носеше пъстрия си шал така, че да се спуска от двете й страни и да подчертава хубавите й форми. Имаше толкова много мъже с мускули, развити от годините, прекарани в строителство на паметници за фараона. Един от тях щеше да бъде неин, преди да напуснат това място. Поне един.

Абдийл изтича при нея и сграбчи ръцете й. Тя си помисли, че иска бижутата й, и се отдръпна от него. Той обаче отново я хвана и каза:

— Арела. Разнесе се мълва. Богът на Мойсей е мъртъв или никога не е съществувал. Истинските божества са ни ядосани! Ремфан иска да го почетем, задето ни спаси от ръцете на фараона. Апис, Хнум и Син желаят да им засвидетелстваме вярност и любов! Ела! Ела!

Нарам-Син, да! Тези земи все пак бяха негово владение: Синай — пустинята на Син.

Абдийл я поведе през тълпата. Хората се събираха около Ор, тъй като Мойсей беше възложил на него и на брат си Аарон да го заместват. Сърдити гласове го призоваваха да изработи за тях фигура на телец — бог Апис — на която да се кланят. Ор тръсна глава, категорично отказа и се изплю в краката им, изричайки думи на отвращение от нетърпението и неблагодарността им към единствения истински Бог, който беше победил армията на фараона, а тях — нахранил и освободил.

Арела забеляза нещо странно — една сянка се плъзгаше по скалите, но човек не се виждаше. Докато проследяваше движенията на сянката, устата й зяпна от почуда. Сянката беше с човешки торс, но на главата си имаше остри като копия рога, а очертанията на раменете, лактите и бедрата бяха твърде отсечени. Тя премина край тълпата разпръсквайки пясък и камъчета — нещо, което нито една обикновена сянка не можеше да стори. Накрая сянката се спря в краката на мъж, който Арела познаваше: Гехази от племето ашер. Той наблюдаваше тълпата с ококорени от почуда очи, заради случващото се наоколо, и дори не забеляза, че в краката му има нещо. Сянката се завъртя около глезените му и се издигна, образувайки облак дим, който вдигна Гехази над земята. След миг сянката изчезна — сякаш проникна в човека през кожата му.

Арела се огледа наоколо, но, изглежда, никой друг не беше забелязал случилото се: всичко беше приключило твърде бързо, а вниманието на хората беше насочено другаде.

Гехази се преви и падна на земята. Задушаваше се и започна да се гърчи в прахта. Колкото и да беше уплашена, Арела не можеше просто да гледа и се втурна да му помогне. Тя се затича и изблъска настрани двама мъже, за да може да мине. В този момент обаче Гехази се обърна по корем и се изправи на ръце и колене, а главата му увисна като на старо магаре. След няколко секунди той се издигна като воин победител, с изправен гръб, стегнати плещи и повдигната брадичка.

Впери поглед в Арела: изпиваше я с блестящите си очи и я обгръщаше с поглед, сякаш я милваше с ръце. Усмихна й се, а тя усети присвиване под лъжичката. Беше най-красивият мъж, когото някога бе виждала. Как не го беше забелязала досега?

Тя се изчерви и извърна поглед. Когато погледна отново, го видя да си пробива път през тълпата. Той се наведе, изчезна от погледа й и в следващия миг го видя да хвърля камък. Камъкът летеше право към главата на Ор.

Ор се олюля и напипа кървавата рана на главата си. Преди да се опомни, го удари още един камък и още един, и още един. Всички около Арела — мъже, жени и дори деца — се навеждаха и хвърляха камъни.

Точно така! Те се подчиняваха на боговете, а не на някакви си старци.

Тя също взе един камък и усети тежестта му в ръката си. Харесваше й усещането, че наистина прави нещо вместо просто да чака. Удари Ор по рамото с камъка и бързо се огледа за друг. Ор се преви и падна под дъжда от камъни, който продължаваше да вали отгоре му. Накрая хората се отдръпнаха и Арела видя смазаното му окървавено тяло.

Гехази и още няколко мъже отидоха до Ор и го вдигнаха. Тълпата се разля като море до Аарон, в чиито крака хвърлиха трупа. Аарон покри устатата си с ръка и само очите му показаха ужаса, който го бе обзел. Той вдигна ръка, направи жест да запазят тишина и поиска всички да си спомнят добрината на Бог към тях.

— Каква добрина? — изкрещя един мъж зад него и Арела разпозна в него Гехази. — Хаосът в пустинята? Той ни остави без предводител, без дом и без възможност да създадем такъв! Техният Бог нищо не е сторил за нас. Само ни отдалечи от Ремфан, Син, Апис и сега си нямаме богове!

Тълпата изкрещя от недоволство. Арела с мъка се промъкна напред — искаше единствено да е по-близо до Гехази, за да може той да я забележи и да й даде шанс да участва в бунта му. Но лицето на Аарон беше това, което в действителност привлече вниманието й — то изразяваше страх и срам. За миг я завладя съмнение: какво правеха те?

Тогава Гехази взе камък и го вдигна високо, като окуражи тълпата да направи същото. И Арела почувства как съмнението й се изпарява: и тя намери камък и го размаха към стареца, който се беше изкачил на скалната тераса пред нея.

Аарон помаха с ръка на тълпата да се успокои. Сведе глава и когато отново ги погледна на лицето му се четеше решителност. Посочи към тялото на Ор и каза:

— Извършихте огромен грях.

Бяха богохулствали с името на Нарам-Син и така бяха извършили грях срещу неговия „единствен истински Бог“, точно както Мойсей казваше често.

Тълпата изрева — всички искаха да хвърлят камъни и по Аарон, който обаче продължи да говори:

— Бог никога няма да ви прости, но нека аз поема вашия грях, за да може вие да живеете. Дайте ми бижутата си — цялото злато по вас, по жените и по децата. Ще ви дам идола, който заслужавате.

Вълна от недоволство премина през тълпата. Бижутата им? Златото им? Това беше всичко ценно, което притежаваха. Някои обаче започнаха да се суетят:

— Дайте златото, нашите богове ще ни възнаградят десетократно.

Жените свалиха гривните, пръстените и обеците си, смъкнаха златото от ушите на децата, мъжете направиха същото. И Арела ги последва, сваляйки всичко златно, сякаш късаше парчета от плътта си.

Пред Аарон се издигна огромна златна купчина, висока колкото него, а мъжете отидоха да построят клада и пещ. Аарон продължи да работи през остатъка от деня и през цялата нощ и когато Арела се събуди на сутринта, видя завършения бог Апис — самият той бе бог, но и слуга на по-висшия бог Нарам-Син. Телецът имаше извити навътре рога, образуващи полумесец — символът на Нарам-Син.

Хората започнаха да се кланят и да пеят пред златния бог, но Аарон ги спря и им каза, че трябва да построи и жертвеник, на който да положат божествения телец: така подобавало на едно божество. През цялото време, докато избираше и нареждаше камъните, Аарон поглеждаше към планината. Арела забеляза това и разбра, че той се надява Мойсей да се завърне, преди да е довършил работата си.

Измина още една нощ, а на сутринта жертвеникът беше завършен, а върху него бе положен Апис, очакващ преклонение. Гехази застана пред него и изкрещя на тълпата, че богът очаква жертвоприношение. Арела видя как мъжете започнаха да колят крави в основата на жертвеника. Покрай нея се разнесе шепот, който прерасна във вик, както лекият ветрец е предвестник на силна буря: Нарам-Син искаше човешка кръв. Кожата й настръхна, а коремът и сърцето й се свиха, но всички останали бяха сигурни: точно това трябваше да се направи.

Някъде изплака бебе, майка нададе писък, а мъже извисиха гласове. Бяха открили дете, бяха го изтръгнали от прегръдката на майка му и го предаваха от ръка на ръка, докато не достигна жертвеника. Други мъже се запромъкваха през тълпата, за да спрат случващото се и Арела ахна, когато и те бяха съсечени.

Делото беше извършено, а на нея й се искаше да падне на колене пред планината и да извика за прошка. Тогава хората започнаха да пеят и танцуват, да се целуват един друг… стигнаха дори и по-далече. Някой я хвана за едната ръка, друг за другата и всички затанцуваха, подскачайки в кръг около златното божество. Група музиканти взеха инструментите си и засвириха силно и бързо, удряйки барабани и надувайки рогове.

Хората се спускаха, за да докоснат кръвта по жертвеника, после устните си и накрая рогата на бика. Арела се озова пред него. От едната й страна мъж вкуси кръвта и докосна бика. От другата й страна жена стори същото, после едно дете… всички. Множеството я блъсна, тя политна и се подпря с длани в лепкавата кръв. После допря окървавени ръце до устните си и се протегна да докосне копитата на бика. „Боже, помогни ми“ — помисли си тя — „Богове, помогнете ми — какво правя?“

Видя Гехази да се навежда към жертвеника. Той й се усмихна и й кимна окуражаващо. Тя се извърна, мислейки само как да почете своя бог, този бог пред очите й, който беше възвърнал радостта в лагера. Тя пя, танцува и видя какво правеха останалите мъже и жени. Заедно с един мъж се присъединиха към тях.

Облаците в небето притъмняха, сгъстиха се и изпълниха долината със сенки. Един глас отекна като гръм над тълпите от хора, които свиреха и танцуваха. Наоколо се възцари тишина и спокойствието, настъпило внезапно след толкова много веселие, беше също толкова смущаващо, колкото и хаосът преди това. Всички се обърнаха и видяха Мойсей да стои на оголена скала в подножието на планината. Брадата и дрехите му се развяваха от вятъра, а лицето му тъмнееше подобно на буреносните облаци над главата му. В ръцете си държеше две големи каменни плочи, които издигна високо, въпреки че видимо те бяха непосилно тежки — не само за старец като него, но и за когото и да било друг. От плочите се излъчваше сияние, което ставаше толкова ярко, че постепенно заличи очертанията на дланите, ръцете, тялото му. Като че ли слънцето беше слязло на земята, за да изобличи стореното от тях. Арела закри очите си с ръце, но светлината проникна през тях и силна болка прониза главата й.

Слънцето надвисна над планината, после се понесе към тях, все по-ярко и все по-горещо…

Арела се събуди и видя, че лежи върху крачетата на дете. Върху нея се беше проснала друга жена. Тя също се събуди, а после и момчето. Всички се надигаха, стенейки, и хващаха главите си в ръце. Виждаха като в мъгла, но Арела можеше да различи как хората наоколо й се разбуждат и се раздвижват. Някои потриваха очи и тя осъзна, че и те не виждат съвсем ясно. Повечето охкаха, но никой не проговори. Беше ги срам и каквото и да им се случеше оттук нататък, щяха мълчаливо да приемат наказанието си. Арела осъзна, че телецът и олтарът вече ги нямаше.

Претърколи се встрани от момчето и се изправи. Половината от дрехите й липсваха, а останалите бяха разкъсани. Цялата беше мръсна: кал, пот и кръв я покриваха от глава до пети. Душата й беше пълно отражение на вида й и тя почувства, че нито едно от двете не ще бъде някога чисто. Момчето се огледа уплашено наоколо, а после се взря в нея и захлипа, изплаквайки мъка, която беше прекалено голяма за едно дете. Арела му помогна да се изправи и то се вкопчи в нея. Имаше и други деца, както и хора на всякакви възрасти: момчета и момичета, жени и мъже, с тъмна и светла кожа, като че се бяха събрали представители на всяко едно от дванайсетте племена в лагера.

Арела вдигна момчето и заедно с него се затича неуверено към останалите хора, които се опитваха да избягат от сцената на ужасните деяния. Детето потърси с поглед баща си, но не можа да го намери.

Един мъж крещеше неприлични думи и сипеше заплахи към всички. Арела разпозна Гехази, но сега красивото му лице беше изкривено от омраза. Войници го държаха за ръцете и краката, а той се съпротивляваше и мяташе главата си напред-назад. За момент спря и се успокои, взирайки се в нея, и крайчетата на устните му се изкривиха в лека усмивка. После отметна глава и напрегна всичките си сили, за да се освободи от усмиряващите го мъже. Буйстваше и се съпротивляваше, докато те го влачеха към тълпата, след което тя ги погълна и единствено разнасящите се писъци свидетелстваха за безумието му.

Арела и момчето спряха едва когато стигнаха до малка група хора. Разбраха, че им е забранено да напускат мястото. Дори се разнесе мълва, че докато са били заспали, Мойсей ги е призовал към покаяние. Тези от тях, които не са се подчинили, са били умъртвени — общо около 3000 души. Тълпата се разкъса и тя видя високата купчина от трупове и телата, които все още се носеха към нея от всички посоки.

Тя дръпна момчето встрани от гледката и от отвратителната миризма на кръв и двамата се сгушиха зад голяма скала. Мина малко време и те видяха как Мойсей се приближава и крачи между хората. Придружаваха го левити, шептящи и напяващи молитви с протегнати към небето ръце. На всеки човек Мойсей поднасяше бокал, който пълнеше от казан, носен подире му. И Арела, и момчето пиха от него: бяха твърде засрамени, за да протестират, и твърде радостни, че са живи. Златни късчета проблясваха във водата — парчета от издигнатия от тях идол. Бижутата, с които се бяха накичили отвън, сега бяха вътре в тях: телецът, на който се бяха прекланяли, сега беше погълнат.

Момчето я дръпна за ръката и прошепна:

— И ние ли ще умрем?

Арела също се запита дали напитката не беше прелюдия към смъртта. Не я беше грижа: заслужаваше си го, всички те си го заслужаваха.

След като всички отпиха, стражите се отдръпнаха и ги пуснаха на свобода, за да се завърнат в племената си. Никой не спомена нито телеца, нито прегрешението им: единственото, което Мойсей им каза, беше, че никога не ще видят Обетованата земя. Бог наредил да се скитат в пустинята в продължение на четиридесет години, докато повечето от тях — освободените от властта на фараона — не умрат. Децата им щели да бъдат тези, които ще получат Божията благословия, както и земя, която да нарекат свой дом.

* * *

В съня си Невея се разрида, без да може да спре.

Изведнъж се сепна и се вторачи в дългия мрачен коридор пред нея: далечният му край беше потънал в тъмнината. Изтри сълза от бузата си и се замисли колко много тунелът приличаше на живота й: на вид безкраен, само с няколко светли петна, като моментите, когато е изпитвала бегло подобие на щастие, и белязан с костите и душите на хората, които поне за кратко бяха живели с нея, а сетне бяха умрели.

Толкова много тъмнина.

Всичко беше пълна противоположност на последната й среща с Бог — това ярко слънчево сияние, разливащо се от плочите. То беше поразило и променило нея и всички останали — тези, които впоследствие щяха да образуват племето. Те не остаряваха, не умираха, защото бяха осъдени вечно да бродят по земята и никога да не бъдат с Него в Рая.