Робърт Липаруло
13 племе (6)

6

Писъкът се повтори. Джагър свали очилата си и се огледа за необичайно раздвижване. Работници вече се извръщаха към палатките, когато брезентовата страна на едната от тях първо се изду, а после се изпъна. Джагър се втурна напред и пъргаво се спусна по коварния склон — за разлика от първите седмици, когато доста пъти изкълчва глезените си и пада на задните си части.

Не се чуха повече писъци, но въпреки че духаше само лек ветрец, палатката се тресеше като при буря. Джагър стигна до равнината, на която бяха опънати палатките, и се затича с всичка сила. Забавяйки хода си, той рязко отвори палатката и видя как мъж извива назад ръцете на жена и притиска лицето й към земята. Джагър веднага разпозна къдравата червена коса: беше на Адисън Брук, докторант от „Кеймбридж“ и асистентка на Оливър.

Джагър сграбчи мъжа за яката и го издърпа от Адисън. Той се извърна и замахна с юмрук към Джагър, но охранителят блокира удара с протезата на лявата си ръка. От удара по китката лицето на мъжа се сгърчи от болка. Докато все още стискаше с ръка яката му, Джагър сграбчи мъжа и за колана и се завъртя, готов да го хвърли в ъгъла, покрит с рафтове.

— Не! — изкрещя Адисън. — Не и в рафтовете!

Точно в този момент на Джагър въобще не му пукаше за наредените по рафтовете артефакти, но явно те бяха ценни за Адисън и затова продължи да върти противника си в кръг, след което го препъна с крак. Повали го на земята и притисна коляно в гръбнака му. Изправи се, колкото да преобърне нападателя, и отново заби коляно, този път в слънчевия му сплит. Мъжът обаче продължаваше да се съпротивлява, удряйки с юмрук в бедрото му.

Джагър стегна щипците на протезата си около врата на мъжа и това веднага усмири буйстващия. После погледна към Адисън, която се беше свила в ъгъла до входа на палатката.

— Добре ли си?

Тя отметна кичур коса от влажните си очи и кимна.

— Познаваш ли го? — попита той.

— Хамалин — отвърна тя.

Археолозите наричаха така местните жители, които наемаха, за да извършват груби изкопни дейности и да пренасят пръстта. Входният капак на палатката се отметна и Ханиф, един от охранителите на обекта, се втурна вътре. Оли също влезе и коленичи до Адисън.

— Какво стана?

— Той… той… — тя затвори очи, покри устата си с трепереща ръка и пое дълбоко дъх. — Заварих го да краде артефакти. — Гласът й беше слаб и писклив, като на момиченце.

Работникът изломоти нещо на египетски. Говореше дрезгаво заради задушаващата хватка на Джагър. Охранителят отслаби малко захвата си.

— Казва, че това не е истина — преведе Ханиф със силен египетски акцент. — Просто е подреждал някои от новите находки.

Адисън поклати глава.

— Погледнете в чантата му. — Джагър се отмести от мъжа, вдигна го на крака, като все още го държеше здраво. Оли сграбчи платнената торба, която висеше на рамото на мъжа, и извади отвътре нещо, наподобяващо счупен пепелник. Размаха го пред лицето на нападателя.

— Парче от глинен съд. Намерихме го тази сутрин.

Ханиф извади белезници — част от екипировката, която охраната носеше по настояване на Джагър наред с радиостанции, манерки и палки. Въведе и униформи в стил „Пустинна буря“, и ежеседмични тренировъчни курсове. Ханиф пристъпи зад работника и изви ръцете му назад.

Едва след като чу щракването на белезниците, Джагър го пусна, оставяйки две зачервени петна на врата му. Отиде при Адисън и й подаде ръка. Тя я пое и му се усмихна. Окървавените й зъби накараха сърцето му да се свие. Долната й устна беше разцепена. Оттам потече кръв, която се стече по брадичката й. Той се извърна и удари с юмрук лицето на виновника. Мъжът политна назад далеч от ръцете на Ханиф и се стовари върху една маса. Счупи евтиния шперплат и във всички посоки се разлетяха инструменти, хартия и разни предмети… Още преди да са паднали на земята, нападателят вече се беше строполил на пода и стърчеше наполовина извън палатката.

Ханиф сграбчи краката му и го изтегли обратно. Главата на работника се олюляваше от болка, от разбития му нос течеше кръв, а от устата му се изливаха груби думи, които Джагър не разбираше.

Докато разтриваше кокалчетата на пръстите си в хълбока си, Джагър срещна смаяния поглед на Оли и измърмори:

— Съжалявам.

Оли се захили.

— Единственото, за което трябва да съжаляваш, е, че ме изпревари. — После потупа Джагър по рамото и се обърна към Адисън: — Хайде, ще те откарам до клиниката.

— Глупости — отказа тя. — Върни се при Анабел. Само ме остави да оправя малко тази бъркотия.

Оли стисна ръката й и излезе. Чуха го да казва:

— Хайде, хора, обратно на работа! Всичко свърши.

Ханиф изправи работника на крака. Мръсотия и кръв покриваха долната част на лицето му.

— Ще го затворя — каза Ханиф.

— Няма смисъл — отвърна Джагър. В малкия полицейски участък в селото не се интересуваха какво се случва на разкопките и щяха да го освободят в мига, в който Ханиф изчезне от погледа им. — Пусни го да си върви и му кажи, че ако го видя отново, няма да се размине само с разбит нос.

Ханиф хвана задържания за колана и го извлече от палатката. Адисън докосна Джагър по ръката и каза:

— Благодаря ти.

— Сигурна ли си за клиниката? — тя беше в селото, на километър и половина от манастира.

Адисън го погледна сериозно:

— Справяла съм се с мъже много по-груби от него.

Не й повярва — беше твърде умна, за да си има работа с подобни хора. Но я разбираше.

— Не трябваше да го удряш.

— Напротив — поклати глава той. Това, което не трябваше да прави, беше да го хваща с щипците за врата. Можеше да свърши зле. — Находката, която се опита да открадне, ценна ли е?

— Вероятно не — отвърна Адисън. — Ще разберем със сигурност, когато определим от коя епоха е.

Той кимна. Две години беше работил като специален агент към Военната дирекция за криминални разследвания. Колкото повече научаваше за археологията, толкова повече се учудваше на сходството между двете професии. Най-добрите детективи никога не правеха предположения, а проучваха всичко до най-малките подробности и откриваха невидими за останалите взаимовръзки въз основа на познанията си за човешкото поведение. Същото важеше и за опитните археолози.

Адисън докосна устната си, потрепери от болка и се загледа в кръвта върху пръста си. Изхлипа сподавено.

Джагър обаче беше почти сигурен, че плачеше не от болката, а от чувството на безпомощност, чувството, че е била победена. Да зависиш от снизхождението на злонамерен човек, беше адски плашещо. Джагър беше мускулест, пъргав и обучен да се бие, а това го поставяше на върха на хранителната верига. Но се беше научил по трудния начин, че винаги има някой по-силен и по-ловък от теб. Взе ролка кухненска хартия и откъсна малко парче. Намокри го с вода от манерката си и го подаде на Адисън.

Тя леко докосна устната си и избърса брадичката си.

— Защо не отидеш да се видиш с Бет? — предложи той. Двете със съпругата му веднага си бяха допаднали, а той се радваше, че Бет си има приятелка в това откъснато от света място. Знаеше, че тя ще й осигури мехлема, от който Адисън се нуждаеше: състрадателно сърце и утешителни думи.

— Непременно — обеща Адисън, — но по-късно. Добре съм, наистина. — Тя хвърли окървавената хартия при остатъците от масата. Понечи да излезе от палатката, но спря. — За момент си помислих, че ще го убиеш.

Джагър опита да се усмихне, но вместо това се намръщи:

— Аз също. — И това, което наистина го плашеше, беше прозрението, че ако го беше сторил, нямаше да изпита съжаление.