Робърт Липаруло
13 племе (21)

21

Невея се намираше на любимото си място в любимото си време — през нощта в коридора с черепи. Много й допадаше, когато той бе осветен единствено от свещите. Представяше си, че така е изглеждал и по времето, когато са нареждали черепите по стената, и преди да монтират електрическите лампи.

Свещите бяха наредени на шест метра една от друга по каменната стена на коридора. Варовикът отгоре беше почернял от пушека на хиляди горели досега пламъчета. Трепкащата светлина караше черепите да се движат, да се озъртат напред-назад, сякаш в очакване на посетители или за да разговарят помежду си.

Невея мина бавно покрай затворените врати: тази на Бен, нейната, на децата, и се отправи към най-отдалечения край на коридора, на около стотина метра по-нататък. Скръъъц-туп: усещаше студенината на костеливите чела. Представи си гледките, които всеки чифт от вече липсващите очи бяха видели, пороя от спомени, който всеки мозък беше запаметил, и емоциите, които беше изживял. Майчина целувка. Бащино намигане за кураж. Прегръдка на съпруга. Раждане на дете. Любов. Загуба. Скръб. Тогава изключително важни, разтърсващи чувства, а сега изчезнали в неизвестността, заличени от смъртта.

Спря при един череп, който изглеждаше по-оживен от останалите, движейки се в светлината на припукващия пламък. Пъхна пръст в очната кухина и опипа нащърбения й край.

— Кой си бил ти? — прошепна му тя. — Познавала ли съм те? Дали сме се смели заедно? Или пък сме враждували? — Наведе се, за да се вгледа в кухините. — Какви гледки виждаш сега? Ангели и светлина… дяволи и огън… безкрайно небитие? Печеш се на слънцето в Рая или се пържиш в огъня на Ада?

Невея пъхна пръст зад костта между двете кухини и я дръпна напред. Тя изпука. Издърпа пръста си и бутна издалата се напред кост отново на мястото й. От нея се разнесе миризма на варовик и прах, подобно на всичко останало наоколо: прах и пръст.

Дочу някакъв звук — като нечии стъпки по каменния под — и се извърна по посока на шума. Коридорът изглеждаше празен, но един силует помръдна в сянката между две съседни свещи. Беше твърде далеч, за да различи фигурата, ако това наистина беше нещо повече от игра на светлината. Пресегна се зад гърба си и докосна дръжката на пистолета, който неизменно чакаше пъхнат в колана на кръста й. Пристъпи напред. Силуетът помръдна и се материализира в човешка фигура.

— Кой е? — извика Невея, а силуетът се отдалечи от нея към светлината на съседната свещ. — Крийд?

Очите му бяха широко отворени и уплашени.

— Какво правиш?

Той побягна, преминавайки под конусовидните светли петна от свещите към края на коридора. Голям сак подскачаше от едната му страна.

Невея хукна след него и извика:

— Крийд! Спри!

Тя стигна до стаята на Себастиан и видя, че отвътре се процежда бледа светлина. Хвърли бърз поглед, докато я отминаваше: настолната лампа беше включена, а Себастиан лежеше проснат на земята. Ускори бяг и извади оръжието си. Знаеше, че не може да убие Крийд с него, но всички бяха наясно, че все пак са хора от плът и кръв: мускулите им се разкъсваха, кръвта им течеше, органите им отказваха да работят, но за кратко. Знаеха също и че раните страшно болят. С времето всеки от тях беше изпитал повече физическа болка от срязвания, огнестрелни рани и счупвания на кости, отколкото цели армии войници. Но само чрез отделянето на главата от тялото можеха да сложат край на своето безсмъртие: Господ беше спестил на света поне ужаса от разхождащи се наоколо отрязани глави и безглави тела. Понякога това й се струваше безкрайно комично, друг път изключително тъжно.

Стрелбата по Крийд щеше да го спре и да им даде време да обмислят какво да направят — да го заключат, докато се съвземе, или да го елиминират напълно. Това беше въпрос, който трябваше да решат като племе, чрез гласуване.

Стреля веднъж встрани — предупредителен изстрел. Куршумът разтроши един череп точно зад Крийд. Раздробени кости хвръкнаха към отсрещната стена. Няколко черепа изпопадаха на земята.

Крийд кривна вляво, после вдясно, като продължаваше да тича на зигзаг към далечния тъмен край на коридора и вече почти го беше достигнал.

Невея спря и се прицели, като подсили хвата на пистолета с двете си ръце. Крийд премина точно под последната светлина в коридора и Невея стреля два пъти. Чу се сподавен гърлен стон, Крийд залитна в тъмнината и се строполи на земята. Тя се прицели още веднъж и стреля към мястото, където трябваше да е паднал Крийд. При рикоширането на куршумите от каменния под се получи взрив от искри.

Движейки се плътно до стената, Невея бързо се приближи към мъжа в готовност да стреля отново. Представи си го как лежи на земята и кърви, но все пак не изключваше възможността той да се прицели със собственото си оръжие в точния момент и да й тегли няколко куршума.

Зад тях започнаха да се отварят врати една след друга.

— Какво става? — изкрещя Бен.

— Чух изстрели — извика Фин.

Чуха се и гласовете на Елиас и децата.

— Стойте назад! — изкрещя Невея. Спря в полумрака между две свещи, клекна и присви очи към тъмнината в очакване да види огъня от цевта на оръжието му. — Крийд е! Бяга… направил е нещо на Себастиан.

Зад нея отекнаха стъпки. Без да поглежда, тя знаеше, че това са стъпките на Елиас и Фин: нито един от двамата не разбираше значението на думата „предупреждение“.

Стреля в нищото с надеждата да уцели Крийд отново или поне да го предизвика да стреля и така да издаде местоположението си. Елиас и Фин застанаха зад нея. Те вдигнаха пистолетите си и също започнаха да стрелят в тъмното. Шумът беше оглушителен: дълга серия от експлозии, подобно на ръчни гранати, възпламеняващи се една от друга. Гилзите, изхвърляни от полуавтоматичното оръжие на Фин, зазвъняха по пода. Невея вдигна пистолета си в готовност да стреля при ответния огън на Крийд, но такъв така и не последва.

Изстрелите продължиха да отекват по каменните стени дори след като мъжете бяха изстреляли всичките си патрони. През талазите от смъдящ пушек Невея видя, че мъжете свалят оръжията си. Елиас я погледна и я попита:

— Какво е направил?

Невея се изправи и се взря в посока към стаите. Бен тъкмо влизаше в тази на Себастиан.

— Не знам — отвърна тя.

Елиас кимна и тръгна напред, но Невея го дръпна за ръката и мина пред него. Закрачи бавно с вдигнат пистолет. Когато достигнаха до края на осветената част от коридора — там, където Крийд трябваше да лежи, тя отчупи една свещ от восъчното й легло. Пламъкът разпръсна тъмнината и разкри лъщяща по пода кръв. Голямо петно завършваше с отпечатък от ръка. Няколко метра по-нататък се проточваше широка, лъкатушеща ивица кръв. Двамата стигнаха до края на коридора, където той се пресичаше с друг. Можеше да се тръгне наляво или надясно.

Кървавите следи продължаваха надолу по левия тунел — това се очакваше, защото тунелът водеше до най-близкия изход. Невея поднесе свещта към стената. Крийд беше оставил кървав отпечатък от ръката си.

— Къде го уцели? — попита Фин.

Невея поклати глава. Отново клекна и протегна напред свещта. Следите се губеха в тъмнината, а кървави капки се виждаха близо до дясната стена, явно Крийд я беше използвал за опора. Помисли си за многото ловни експедиции, на които беше присъствала, и за това как животните рядко падат на мястото, на което са били отстреляни. По-често бягаха — понякога цели километри — докато накрая умираха от загуба на кръв.

Лъч от фенерче освети варовиковите стени на тунела далеч извън обсега на свещта: имаше още кръв, но от Крийд нямаше и следа. Джордан застана до нея с фенерчето. И той държеше револвер — твърде голям за малката му ръчичка.

Пет изстрела — помисли си тя. — Стрелях пет пъти. Малката й берета побираше девет патрона: достатъчно, за да го повали на място — стига да го беше настигнала. Взе 357-калибровия револвер от Джордан и го подаде на Елиас. После грабна фенерчето и избута детето назад.

— Отивай си в стаята — нареди му тя. Останалите се втурнаха след Крийд.