Робърт Липаруло
13 племе (3)

3

Невея усещаше миризмата на кръв в ноздрите си, а и пулсът й се беше учестил от възбуда при схватката с охранителя. Жадуваше за още предизвикателства — някой да забележи очите им или пък кодът за достъп, който Бен бе получил от информатора си, да е бил сменен междувременно. Нещо, което щеше да ги принуди да вземат заложник и да се домогнат до необходимите им чипове чрез добрите стари методи на насилие.

И тя наистина имаше предвид добри, както Бог е добър. В края на краищата правеха всичко това заради него. Да привлекат вниманието му, да му се харесат. Ако някой смяташе техните разбирания за Божието слово за неприемливи, то той явно не беше чел Стария завет. Бог проповядваше насилие срещу своите врагове и единственото, което те правеха, бе да изпълнят тази заповед. Все някой трябваше да го прави, дори имаше нужда от повече такива хора. Ако съществуваха такива, племето нямаше да е толкова необходимо тук, на Земята, и Бог щеше да ги прибере у дома. Най-после.

„Предизвикваме ви — помисли си тя. — Неговият гняв направлява ръцете ни и съсича с мечовете ни.“

Но тази нощ нямаше да има съсичания. След инцидента с охранителя всичко мина без засечки и тя си помисли, че така е най-добре. Бен беше измислил план за измъкване, който щеше да прикрие действията им, но ако ги проследяха по-навътре в сградата, истинският им план вероятно щеше да бъде разкрит. А това би съсипало мащабния им проект за декларация срещу злото, която светът дълго щеше да помни.

Бен беше запомнил маршрута и успяваше без проблем да отвори всяка врата с цифровите кодове. Напредваха с лекота — преминаваха край стъклени клетки със служители в защитни облекла, които поставяха електронни схеми върху силиконови пластини, изпитваха ги на мощни компютри и гравираха модела и артикулния им номер.

Тримата нарушители навеждаха невидимите си глави, за да не попаднат очите им в обсега на камерите и извръщаха само лицата си от служители и охранители, дори когато се промъкваха покрай тях толкова близо, че усещаха парфюма и потта им. За минути откриха най-строго пазеното помещение в сградата — трезора. Бен набра код, прокара безконтактна карта с чип пред един четец и притисна късче прозрачен филм с пръстов отпечатък към друг биометричен четец. Вратата на трезора се отвори и разкри пред тях цели рафтове с алуминиеви куфарчета, всяко с номериран етикет. С гръб към Невея Бен беше изцяло невидим и когато вдигна едно куфарче от рафта, то сякаш скочи само и затанцува във въздуха. Същото на вид куфарче изникна от невидимата раница на гърба на Бен. То полетя към рафта, а оригиналното изчезна в раницата. Куфарчето съдържаше 20 микрочипа, които щяха да им осигурят достъп до високотехнологични оръжия, достатъчно мощни, за да заличат един цял град.

Това беше резервният комплект на чиповете — оригиналните бяха в Пентагона. Най-вероятно те само се складираха тук, но никога не бяха използвани. Това означаваше, че може би фалшивите копия, които Бен остави на тяхно място, щяха да покрият липсата на оригиналите — поне до момента, в който вече щеше да: е твърде късно.

Техническият гений — Себастиан, беше изработил чиповете според информацията, която получиха от вътрешен човек — мъж, посветен в най-секретните правителствени договори, който беше съпричастен с каузата им.

Вратата на трезора се затвори. Невея и Фин тръгнаха след Бен, обратно към мястото, откъдето влязоха. Преди да излязат, Фин извади спрей за графити и изписа на стената в коридора: СПРЕТЕ ДА ПОМАГАТЕ НА УБИЙЦИ! А на отсрещната стена: ТОЗИ ПЪТ ДОТУК. СЛЕДВАЩИЯ ПЪТ ДОКРАЙ.

МикроТех беше мишена на протести заради договорите си с Пентагона. Замисълът им беше да припишат влизането с взлом на радикалните пацифисти, които този път са искали само да покажат, че могат да пробият охраната на компанията. Твърденията на охранителя за невидими същества щяха да бъдат обяснени със сътресението на мозъка, а записът от камерите щеше да покаже, че са проникнали само до този коридор. Бен въведе кода и се озоваха навън.