Робърт Липаруло
13 племе (37)

37

Джагър се изправи и взе Тайлър на ръце. Отидоха до храста и Джагър повдигна сина си, така че да може да прокара пръсти по върховете на висящите клонки. После пусна момчето на земята и го настъпи закачливо по единия бос крак.

Тайлър издърпа крака си и на свой ред настъпи Джагър.

— Някога искало ли ти се е да беше загубил крак вместо ръка?

— Знаеш ли… — каза Джагър — Да. Мисля, че щеше да ми бъде по-лесно да се приспособя.

— Но тогава нямаше да можеш да тичаш толкова бързо… И нямаше ли да ти е трудно да правиш обиколки покрай изкопа и да преследваш лошите?

Джагър кимна.

— Предполагам…

Изведнъж във вътрешния двор избухна експлозия — силно разтърсване, после отслабващо ехо, което отекна в каменните стени, последвано от отчетливото строполяване на парчета отломки по покривите и пътеките.

Тайлър скочи, а Джагър инстинктивно обгърна сина си с ръце. Докато придържаше главата на Тайлър към себе си, се огледа наоколо. Оглушителният шум от експлозията беше дошъл от другата страна на манастира, близо до предната порта. Нямаше видимост в тази посока заради базиликата, но си представи облак с размери, напълно пропорционални на вдигналия се шум: пушек и прах, които се издигаха на талази и се разстилаха настрани. След няколко минути и леката мъгла достигна до тях: тъмносива, с остра миризма на изгоряла пластмаса, тя се носеше от алеята между базиликата и северната стена.

— Татко? — погледна изплашено Тайлър.

— Всичко е наред, Тай. Шшшт — опита се да го успокои Джагър.

Някой беше дошъл за непознатия. Можеше и да греши, но силно се съмняваше, а и нямаше време да обмисля други варианти.

Предполагаше, че мъжът се криеше в килиите на монасите в южното крило. Затова на нападателите щеше да им се наложи да прекосят целия комплекс и да минат покрай мястото, където се намираха с Тайлър в момента, както и покрай апартамента им. Не можеше да изпрати Тайлър вкъщи. Хвърли поглед към горния ръб на стената, около горящия храст. Беше твърде високо, за да повдигне момчето и да го остави там.

— Ела тук — нареди той и поведе Тайлър към ъгъла на заоблената стена и параклиса. — Седни. — Накара го да клекне, а после се върна до надвисналия храст. Извади джобен нож, отвори острието му и сключи щипките на роборъката около дръжката.

Отекна звук от тичащи стъпки. Прозорците над главата му се изпълниха със светлина. Някъде далеч, от средата на двора, някой извика — думите бяха на неразбираем чужд език.

Джагър скочи, сграбчи шепа стебла и ги издърпа надолу. Протегна се високо, за да стигне до разлистилите се клони и ги отряза от храста. Повтори операцията още веднъж и занесе купчината зеленина при Тайлър.

— Дръж това пред себе си — прошепна му той. — Опитай се да не го мърдаш. Стой тук, докато се върна, чуваш ли? Не мърдай.

— Татко, какво става? — проплака Тайлър със сподавен глас. — Страх ме е.

— Всичко ще бъде наред. Само стой тук и не мърдай.

Някой изпищя и Тайлър ахна.

Джагър се протегна и стисна момчето за рамото.

— Шшшт. Бъди смел, сине. — Стигна до стъпалата, където бяха оставили обувките си, и погледна назад. Тайлър беше скрит в сянката, но светлината от лампата, осветяваща храста, подчертаваше треперещите му ръце и поклащащите се върхове на клонките. Джагър се почуди дали да не счупи лампата, но тя беше на шест метра височина. Най-доброто средство за камуфлаж скрива очертанията на човешко тяло, а клонките постигаха поне това.

После се втурна нагоре по стълбите.