Ан Браганс
Мата Хари (9) (Прах в очите)

Чашата на славата

20 август 1905 година. Зеле е на седмото небе. От два дни е в Париж, завива му се свят, не може да се насити на показния лукс, в който се къпе дъщеря му: файтон с копринена тапицерия и малки напети коне, скъп апартамент на улица „Балзак“, автомобил с шофьор в ливрея го разхожда по булевардите, малката, толкова чаровна Полин по цял ден се грижи за неговите нужди, а тази вечер, тази вечер е премиерата на Маргарета в „Олимпия“! Защото този път дъщеря му не е искала той да пропусне събитието, изпратила му е пари, колкото да си набави нужното за случая и да си плати пътуването от Амстердам, за да присъства на първата й поява пред голяма публика. Ах, Маргарета е добра дъщеря, най-добрата от момичетата, а Париж е празничен, казала е истината! Колко чудеса ще има да описва, когато се прибере у дома: госпожа Зеле ще трябва само да се държи добре и да си направи самокритика, когато й разказва ден по ден, час по час за онова, което е преживял.

Тази вечер „барон“ Зеле е на небето и говори свойски с ангелите. Старецът, който е прекарал целия си живот в неистово желание за слава и великолепие, най-после ще доживее своето възнесение на тази авансцена, драпирана със завеси с пискюли, където вече стои като истински император в ложата. Преди да литне към Маргарета, която трябва да облече, младата Полин го е настанила там с безброй лакомства и с още толкова наставления.

За него, който не отбира от френски, малката се изразява на някакъв неразбираем език, подправен с нидерландски думи, но тя ги подкрепя с толкова изразителни мимики, че той все пак я разбира криво-ляво. Толкова е мило това дете, обещал й е да не се загуби из коридорите и да чака, без да помръдне, докато тя дойде след спектакъла, за да го отведе в гримьорната на Маргарета. Впрочем, той няма никакво намерение да мърда, въвлечен е в един водовъртеж, слисан от възхищение, изтерзан от щастие сред феерията, която го обгръща — изобилието от злато и пурпур, които бликат от полилеите, както и позлатите на балконите, кадифето по столовете, и пред все още тъмната рампа, пултовете на музикантите, които носят партитурите на Мечтание от Жорж Бинг, под чиито звуци Мата Хари ще танцува тази вечер.

Ще дойдат заради нея, вече идват заради нея онези, които напират към вратите зад гърба му, и тези, които бързат към ложите; заради нея е тази непрестанна глъчка от гласове и смях, заради нея е това възбудено бръмчене, което се засилва, колкото по-малко време остава до вдигането на завесата. Заради нея е и това висше общество, което постепенно пълни ложите на балконите — елегантни жени в светли тоалети и господа във фрак и с бели ръкавици; заради нея са биноклите, насочени към неподвижната завеса, заради нея, заради нея… Долу редиците на партера се изпълват шумно, вълната нараства и скоро разпоредителките напразно се мъчат да подредят разлюляната човешка маса; хората се шегуват, подвикват си, този бесен наплив на тълпата, заеманите с щурм места от простолюдието, децата на Париж, които се блъскат и се настаняват сред врява, всичко това е заради нея.

Погледът на Адам Зеле обаче се връща непрестанно към ложите, където дамите с ветрила кокетничат; той се диви на блясъка на някое бижу в косите, вълнува се от сатенената белота на нечия ръка или гръд, долавя профила на мъж, наведен над голо рамо, и тръпнещ от бащина гордост си мисли как тази вечер изтънчеността на аристократите и шегата на плебеите са се събрали тук заради нея, единствено заради нея: неговата дъщеря, неговата звезда, неговата богиня.

Аплодират я прави пред спуснатата завеса. Вече е в гримьорната си, а те продължават да я аплодират — и от партера, и от балконите и ложите. Всички са прави, тропат с крака, завладени от един и същ възторг, ръкопляскат с вдигнати ръце, скандират на срички името й с пълно гърло, име, което ехото повтаря, което отеква във всички тавани и се блъска в стените: МАТА! МАТА! МАТА!

Адам Зеле, все така на авансцената, става свидетел на тази страст, вижда прехласнатата и крещяща тълпа, ръцете, вдигнати като цветя от плът, безброй ръце, безброй викове, изтръгнати от безброй гърди, и сърцето му прелива от такава чиста радост, че мокри очите му, бузите — толкова силна радост, че треперещите му устни вече не са в състояние да изрекат скъпото име, името Мата Хари.

— Бързо! Бързо! Докато аплодират, последвайте ме, ще ви отведа при госпожата!

Когато Полин се появява зад него задъхана, с горящи бузи, с килната шапчица, старецът вече не разбира какво искат от него. Малка уверена ръка го сграбчва и препускането започва: той усеща как го теглят, влачат го през плетеница от тъмни коридори, където бегло се разминават с фигури, подвижни сенки на сценични работници или статисти: изкачват стъпала, слизат по други, а невероятните овации продължават, следват ги, уникалният глас на публиката не отслабва, прекосява етажите, разтърсва стените като гръм и сякаш иска да разсече цялата сграда.

Когато задъхани и обезумели стигат до гримьорната, трябва да преодолеят препятствието на черни облекла, които се изправят като стена.

— Пропуснете, моля, пардон… пардон, това е таткото на мадам!

Междувременно от залата се издига страхотен шум, плод на стотици крака, които тропат по пода, отмервайки ритъма на постоянно повтарящия се възглас МАТА! МАТА! МАТА!

Точно когато разцепват групата, вратата на гримьорната се отваря, пропускайки двама господа, но те не се отдръпват, а стоят на прага, обърнати навътре. Единият казва тържествено с едва доловима паника в гласа:

— Каква врява! Накрая ще изпочупят всичко! Това е безпрецедентен, невиждан досега успех! Чувате ли ги, Мата?

В този едър мъж, който подръпва подвижната яка на ризата си и неудържимо попива потта от врата си, Адам Зеле разпознава Пол Рюез, директора на „Олимпия“.

— Отново ви викат, искат ви — добавя господин Рюез. — Елате за последно сбогом, Мата, дано това ги успокои.

— Не, драги, уморена съм, а и не обичам бисовете — отговаря гласът на Маргарета.

— Много добре. В такъв случай ще опразня залата. Ще ме придружите ли, Астрюк?

Тогава, след последен тласък на Полин, старият Зеле се оказва изстрелян в гримьорната, сред трепкаща светлина, в центъра на която стои Маргарета. Тя протяга към него ръце и казва:

— Елате, елате, татко, да ви представя моите приятели…

Нейните приятели… пак черни форми, бял блясък на пластрони, на усмивки под намазаните с брилянтин мустаци — група смътни силуети, засенчени от ослепителното сияние, което я обгражда. Тя е като капка светлина в златните си муселини, извор на светлина със своето златно венче и инкрустирани с топази гривни, които мятат огън… Маргарета го вика, улавя ръцете му, притегля го към себе си, той влиза в светлинното сияние, чува я как казва още:

— Пийте, татко, ето шампанско, трябва да пиете за моя триумф.

Той послушно поднася към устните си светлината, която е изтекла в чашата, пие за залпа от аплодисменти, за обожанието на тълпата, пие за възшествието на своята богиня, пие до пълно опиянение; накрая изпива чашата на славата. Когато малката ръка на Полин поема празната чаша и го отвежда встрани, той я следва като дете, отпуска се на дивана и, изтощен от емоции и щастие, килва глава встрани и заспива на мига.

Малко по-късно, предупредена от Полин, която се опасява на стареца да не му прилошее, Мата Хари минава зад паравана, навежда се над баща си и казва, подхилквайки се:

— Не, не е, колко си глупава, той не е зле… Това е от шампанското, не е свикнал, пък и прекалената радост, липсата на навик… Иди доведи Жак и го върнете у дома с дьодиона. Аз ще вечерям с маркиз Дьо Бофор, не ме чакайте.

Господин Габриел Астрюк има само един недостатък: от сутрин до вечер пуши пура, от онези големи пури, които тровят въздуха и чиято миризма трае дълго след като си тръгне. Мадам, която проявява пълно снизхождение към своя импресарио, твърди, че не е притеснена от зловонието, което той остава след себе си и което в крайна сметка се просмуква в килимите, завесите и дори в стенната облицовка. Което не пречи всеки път когато господин Астрюк се оттегли, да проветряват апартамента часове наред, истински кошмар за Полин. Ако не беше тази му мания да опушва хората като плъхове, дребничката камериерка нямаше да каже нищо и дори щеше да се радва на неговите визити. Защото откакто управлява артистичните съдбини на Мата Хари, господин Астрюк се е превърнал в покровител на дома, един вид магьосник, който вади от шапката си най-невероятни договори и издейства за Мадам много прилични хонорари. А тя има нужда от тях, защото парите при нея влизат и излизат на потоци; хонорарите са много ценни за хора, живеещи в бездънния съд на Данаидите, който трябва отново и отново да запушват.

Вече половин час господин Астрюк и Мадам са се затворили в малкия ориенталски салон, за да говорят по работа. Той най-вероятно пуши една от ужасните си пури. Остава да се надяваме, че кадилниците с благовония, оставени на стратегически места, ще свършат работа и ще победят зловонната миризма. „Иначе няма да се отърва само с обичайната бъркотия“, въздъхва Полин. Какво ли си говорят? Този разговор насаме, който трае безкрайно дълго, я притеснява още повече поради това че когато по-рано въвежда господин Астрюк, той й се е сторил угрижен, с бледо, изпито лице. Господи! Ами ако е дошъл да съобщи, че рогът на изобилието може да пресъхне, че няма да има повече рецитали, повече договори? „Изведнъж ще се окажем насадени на пачи яйца с госпожата, която не умее да смята и пилее парите си!“.

Трябва да узнае какво се крои оттатък, и то веднага. Полин притежава способности и се е усъвършенствала в узнаване на тайни, които се шепнат зад вратите. Кафето, ето това е идея! Вече е сервирала такова на заговорниците, но все едно, Мадам пие кафе през целия ден, може да погълне цели литри, няма да откаже втора малка чашка. И след като е поднесла кафето, съвсем прясно и топло, ще забрави да затвори вратата на малкия салон, ще наостри ухо, съвсем лесно е да го направи…

Тя влиза да постави между тях подноса и после се оттегля, но през това време двамата млъкват; усетила е задържаните думи като бойни петли, готови да бъдат пуснати в арената. Ето, пак започват: думите минават през открехнатата врата и Полин слуша. Малкият ориенталски салон гледа към вестибюла и тя е там, въоръжена с метличка от пера, с която се прави, че обира праха от мраморните дами. В действителност не изпуска нищо от разменените реплики оттатък.

— Трябва да ви кажа, че вие направихте един човек щастлив — твърди господин Астрюк.

— Щастлив?

— Ами, да, нашият приятел Рюез потрива ръце. Разбираемо е, той пълни залата всеки път, когато името ви е на афиша. Затова иска нова изява, надява се да се върнете в „Олимпия“.

— Чуйте, Габриел, доволна съм от този опит, но да танцувам между две циркови атракции, наистина… Разберете ме, тази обстановка на мюзикхол въобще не ми харесва.

— И къде бихте искали да танцувате, скъпа моя?

— Ами… в Операта, на престижни сцени.

— В Операта! Вие ме смайвате, Мата. Как така ще прескачате етапите, наистина нямате никакво чувство за реалността!

Ето, това е добре казано. Когато ден след ден ти пресъхва гърлото да се опитваш да докажеш на Мадам, че бялото не е черно, е похвално някой трети да ти налее вода в мелницата. И ликуваш, защото господин Астрюк изглежда много ядосан:

— Не ме улеснявате, Мата. Все тази прекомерност, тази изгаряща амбиция… без да смятаме неуместните ви и фантазьорски изявления пред пресата. Ето, нека поговорим за тези измислици. Тук съм донесъл няколко отрязъка от вестници с интервюта, които излязоха току-що.

Вероятно изважда вестниците от джоба си, защото Полин чува шума от разгръщаща се хартия.

— На един журналист разказвате, че сте родена в Ява и сте се омъжили за английски офицер. Според друг сте се появили на бял свят в Индия и, пристигайки в Европа, сте били жокейка в цирк. Хубава автобиография… Но това не е всичко, погледнете, разполагам дори със статия, излязла в Нидерландия, която си направих труда да дам за превод. Този журналист, ваш сънародник, съобщава, че сте му доверили намерението си да се откажете от танца, за да се омъжите за някакъв руски аристократ, аташиран към свитата на великия княз Михаил. Не мислите ли, че стигате твърде далеч?

Заловената в лъжа Мадам въобще не се притеснява, тя разпилява своя красив смях и номерът минава. С нея винаги става така: хваната на местопрестъплението, тя продължава да ви пленява с великолепна усмивка или избухва в непрекъснат смях, както само тя умее.

— Вие сте невероятна, Мата, невероятна в истинския смисъл на думата! Давате ли си сметка за вредата, която могат да ви нанесат тези противоречиви сведения, които подхвърляте наслуки? Способността ви да измисляте е впечатляваща, съгласен съм, но в крайна сметка ще ви дискредитира. Трябва да внимавате.

— Приемате всичко много присърце, Габриел… Какво искате да направя? Ако сервирам една и съща история на всички журналисти, които искат интервю, би било ужасно скучно. Не мога ли малко да се позабавлявам?

— Забавлявайте се, скъпа моя, забавлявайте се, но не забравяйте, че ако думите отлитат, написаното остава!

— Тази сутрин не сте забавен, Габриел, въобще не сте забавен! Приличате на стар учител, дошъл да назидава вироглава ученичка.

Сега е ред на господин Астрюк да прихне да се смее. Не може да се отрече, че Мадам притежава таланта да разсмее дори стадо слонове.

— Добре е, че сте такава, Мата, упорита. Една луда глава, която тегли в разни посоки и усложнява работата ми. Но много ви обичам, хайде…

— И аз много ви обичам, Габриел, особено когато ми носите добри новини… Помислете, все пак не сте ме посетили, за да ме обсипвате с упреци и да ми четете конско.

— Не, всъщност… Какво ще кажете да идем да танцуваме в Испания? Имам предложение от Сентрал Курсаал в Мадрид. Ще прекарате две седмици там…

— Мадрид! А не ми казахте, предпочетохте да се направите на Торбалан, оставихте ме да говоря за Операта. Ох, Габриел, мразя ви! Кога тръгваме?

Ето че се сдобриха. Няма да се оплакваме: нахокаха Мадам, както го заслужаваше, и докато тук прахът старателно се отстранява от грациите, вътре тя вероятно подписва своя договор за Мадрид. Това трябва да се отпразнува, да й се донесе друго кафе…

След Испания, където покорява мадридчани, както е покорила парижани, Мата Хари се изявява в Монте Карло в Кралят на Лабор, балет от Жюл Масне. В пламенно писмо възрастният композитор, присъствал на спектакъла, заявява, че е завладян както от изкуството й, така и от нейния чар. Това достатъчно признание ли е за нея, при положение че мечтае да се изравни, дори да измести такива новаторки като Мод Алън или Айседора Дънкан? Не се задълбочава много в подробности по въпроса: през февруари 1906 година ново увлечение я отнася към Берлин, където се хвърля в обятията на един хусарски лейтенант, Алфред Киперт. Той не само носи униформа, която я хипнотизира; новият любовник има предимството, че е богат поземлен собственик. Това е първото от нейните бягства: преди да напусне Париж, тя ликвидира апартамента на улица „Балзак“ и продава мебелировката. За нещастие на Полин тя се отдава на луксозно номадство, което твърди, че повече й отива от домошарския живот. За няколко месеца забравя за танца, за да се показва със своя лейтенант, в чиято компания присъства дори на маневрите на имперската армия. Но Мата Хари е една непостоянна жена, винаги готова да се поддаде на моментния импулс: след обаждане на нейния импресарио, който й предлага ангажимент във Виена, тя напуска хусаря, напуска и Берлин.

Съобщението за пристигането й в столицата на Австро-Унгарската империя поражда спорове: гола ли ще танцува, или по трико? Тя решава да задоволи всички и танцува еретично гола в Залата на изкуствата и с прилепнало трико в театър „Аполо“. Спектаклите й пред виенската публика пораждат противоречиви критики. Арбайтер Цайтунг и Винер Дойчес Тагеблат са скептични относно автентичността на танците й и намекват, че нейният успех се дължи най-вече на шумотевицата около името й. Но доверието в Мата Хари и признанието от страна на виенчани, които бързат към касите, въобще не са накърнени. Склонна да приеме по-скоро позитивното, тя решава да пренебрегне изказаните резерви и държи само на благоприятните отзиви, каквито никак не липсват. Доказателство за това са редовете от един журналист от Фремденблат, който описва танцьорката по следния начин:

Висока и слаба, Мата Хари притежава гъвкавата грация на диво животно. Буйните й черни коси със синкави оттенъци обрамчват малко лице, което създава впечатление за екзотика. Челото и носът й с класическа форма напомнят за античността. Дълги черни мигли подчертават нейния поглед, а веждите й са толкова красиво извити, сякаш са изрисувани от художник.

Докато Мата Хари танцува и воалите й метат сцените на европейските столици, Старият свят променя лицето си. Електрическото осветление се разпространява по улиците на големите градове, увеличават се железопътните линии, техническият прогрес непрестанно води до нови приложения, които подобряват значително ежедневието. Приветстват безжичния телеграф, открит от италианеца Маркони, който дава възможност за успешно осъществяване на първите презокеански предавания. Синдикалното движение се организира и развива навсякъде, провеждат се първите стачки на докери и работници, които искат по-добри условия на живот. Онеправданите класи се стремят да получат законна част от икономическото благоденствие и започват да изразяват своите искания. При все това мирният период, характерен за Европа от 1871 година, който е благоприятствал индустриалния й подем, е към края си. От 1905 година Мароко става повод за съживяване на стария антагонизъм между двата съюзнически блока; това е началото на поредица от международни кризи, които ще ускорят надпреварата във въоръжаването и ще тласнат стария континент към пропастта.

Мата Хари, чийто интерес към вестниците се ограничава до прочита на рубриката „Спектакли“ или на светската хроника, остава чужда на тези сътресения. Състоянието на света и политиката въобще не я засягат и с нищо не нарушават житейския й път. Най-много да е чула за бунта на моряците от броненосеца Потьомкин през юни 1905 година, тъй като това събитие предизвиква голям ужас и редица коментари сред руските невъзвращенци, които тя посещава. В салона на баронеса Киреевски споменават и за атаката на казаците срещу народа в прословутата „Кървавата неделя“ в Санкт Петербург и думите на Ленин, който, уведомен за този кървав разстрел, призовава за установяването на демократична диктатура, откриваща пътя към социализма. „Социализъм“, „капитализъм“, „марксизъм“, „демокрация“, „парламентарен режим“, всички тези думи не означават нищо за танцьорката: те идват от един трудноразбираем език, който няма никаква връзка с реалните грижи, управляващи нейния свят.

Мата Хари води лекия и безгрижен живот на пеперуда. Тя прелита от успех на успех, каца в богатите столични хотели — „Риц“ в Мадрид, „Бристол“ във Виена — обира появилите се възможни удоволствия, след това отново разперва златните си прозрачни криле и продължава да търси по-надалеч. Прехвръква неуморно от една наслада на друга и мечтае единствено да се опиянява от соковете на живота. Макар никога да не се привързва към мъжете, които удостоява със своето благоволение, завоюването им си остава нейната основна прехрана. Опитът й с брака е толкова катастрофален, че сякаш е опорочил завинаги нейните любовни връзки: омразата, която й е вдъхнал Рудолф Маклеод, се е разпростряла над цялото мъжко племе. Независимо какъв е, любовникът, комуто отдава тялото си, е приравнен с поругания съпруг и възприеман като презряно нищожество. Стига да плати и да я отрупа с щедрите си дарове, той бива допуснат в леглото й, но не може да претендира за повече. Нито един мъж до този момент не е успял да стопи нейните предубеждения и да трогне сърцето й. На трийсет години красивата хетера, която колекционира любовници и лаврите на известността, не познава любовта.

Съвсем леко е отворена за радостите на приятелството. Някога Марие ван Схонбеке й е вдъхнала юношеската и едновременно многозначителна обич, която се е оказала значимата история на нейната младост, но връзките са отслабнали и бавно са се разпаднали. Под въздействие на времето, на разстоянието, на пътищата, които се разделят, днес Марие е само един спомен: малката розова нотка, която понякога, честно казано — рядко, припламва от жаравата на носталгията.

Еманципирана и непостоянна жена, Мата Хари се смята свободна от всякаква привързаност. Единствената й трайна и искрена любов, единствената, на която винаги е била вярна, е тази, която храни към баща си. Също и към Полин, която от пръв път е спечелила нейното доверие и чието присъствие е станало необходимост. Малката камериерка, макар само десет години по-млада от нея, е едновременно нейна придружителка, нейна прислужница, нейна костюмиерка, неин ментор, нейна опора, нейният ангел хранител, готов да влезе в огъня за господарката. Полин е толкова ценна за нея, че тя настоява да я придружава навсякъде и изисква да запазват за нея съседната стая във всички големи хотели, където отсяда.

Макар сърцето на Мата Хари да е сурово или недосегаемо, все пак то не е студено. Така например тя не може да забрави дъщеря си, малката Жан-Луизе, за която изпитва чувството, че живее в друга, недостижима мъглявина. Разривът с Маклеод е потвърден от решението за развода през април 1906 година и това прави невъзможна перспективата да я види някога. Въпреки това Мата Хари упорства: по време на кратък престой в Нидерландия тя получава съгласието на Рудолф за среща на гарата в Арнем, където пристига облечена по последна мода, с шапка и ръкавици. За сметка на това, бившият й съпруг не се е постарал ни най-малко и изглежда съвсем неглиже. Тя забелязва костюма, провиснал на коленете, разгърдената риза и преценява, че без своята униформа Рудолф Маклеод е изгубил цялата си самоувереност. Срещата не продължава повече от няколко минути и се оказва повторение на мъчителната среща отпреди няколко години. Докато момиченцето, изправено до баща си, разглежда с любопитство красивата дама, която за него е една непозната, родителите му едва се поздравяват, избягват да кръстосат погледите си и всяка тяхна дума звучи кухо и фалшиво. Маргарета се опитва все пак да преодолее болката си и се обръща към дъщеря си с предложение да прекара малко време с нея. Жан-Луизе отвръща, че би желала при условие че получи позволението на баща си. Тъй като Рудолф отказва категорично, разговорът приключва дотам. Мата Хари, бивша лейди Маклеод, се отдалечава, преглъщайки сълзите си.